Нестинарка

75
да си дам сметка какво е. Но ще се изтърколи месец, после друг — ще ти се услади семейният живот. Различно е да си легнеш премръзнал и уморен до нечие топло тяло. Да те погали мека женска ръка, да те приласкае. Под юргана се забравят кахърите, сине! Ще видиш!
„Аз имах такова момиче — помисли си Дичо. — Имах — гняв заклокочи във вените му. — Ще си плати малката лигла, заради която ме принудиха да зарежа Цветана. Да не се бе раждала! Не знае какво я чака.“ Не осъзнаваше колко несправедливо разсъждава. В безсилието си се готвеше да се разбунтува не срещу когото трябва. Не му хрумваше дори, че дядо
Крачуновата внучка няма никакво участие в личната му драма. В ума му се въртеше само едно — заради нея прогониха любимата му жена надалеч и никога повече нямаше да може да си я върне!
Топлата вечер бе необикновено мълчалива. Другоселците отново бяха обхванати от усещането за мистерия, която сякаш ги обкръжаваше отвсякъде. Тук, в планината, предметите имаха по-различни очертания — сливаха се и образуваха причудливи фигури в мрака. По средата на пътя бяха се разминали с изневиделица появил се кон. Животното изникна пред тях като че от нищото. Стоеше неподвижно и ги гледаше. Козината му бе черна.
Лъщеше неестествено. В синкавите му огромни очи светеше разум…
— Боже помилуй! — се бе прекръстил Тодор.
Стори му се, че жребецът ще им заговори с членоразделна реч. Сега пак му се прииска да направи кръстен знак. Отнякъде се чу песен на чучулига.
Тя се издигна високо и плисна около тях чиста музика. Откъде бе дошла? И пак насред лъкатушната пътека ги пресрещна кон. Отново черен. Понеже се бе стъмнило, той изглеждаше огромен. Нощта го обгръщаше и го скриваше.
Светеха само зениците и копитата му. Атът стоеше неподвижен.
Наблюдаваха го. Почти докоснаха топлите му ноздри. Когато минаха край него, животното изпръхтя. Тошко се обърна инстинктивно. Коня вече го нямаше.
— Боже опази! — пак се прекръсти. — Чичо, видя ли?
— Избягал е от нечий двор!
— А първият? Около пътя нямаше ни къщи, ни хора.
— Не си блъскай ума над неща, дето не можеш да разгадаеш!
— Не се ли страхуваш? От онези, които са надянали рога и копита?
— Аз се боя от други животни с човешки ликове. Те са много по-опасни от немите твари.
— Но по тези места витае нещо… необяснимо!
— Да витае — сряза го Драган. — Не сме предизвикали появата му.
Трай си и си гледай работата! От много мислене не се помъдрява, чу ли?
Само мозъчно възпаление можеш да си навлечеш.
— И все пак…

76
— Няма пак, няма отново! Тръгнали сме мома да крадем, не да оглеждаме коне.
Тодор сви устни. Въпреки че харесваше чичо си, той далеч не бе образец на чувствителност.
В далечината пушечносивите облаци висяха като вещерска наметка пред високите върхари. Изглежда, там, надалеч, валеше дъжд. А може би ставаше и нещо друго — неразгадаемо за обикновените сетива на другоселците.
Пътят се разшири. Чу се лай на кучета. Даже прозорците на крайните къщи светнаха. Наближаваха!
— Диче, готов ли си?
Мъжът кимна.
— Да повтарям ли пак какво трябва да правиш?
— Няма нужда, чичо. Може да съм тъжен, но слабоумен още не съм станал.
— Така и трябва, момче. Дръж се. Тази вечер се решава съдбата ти.
Тежките думи отекнаха в ушите на другия брат. Защо ли имаше предчувствието, че тази нощ ще бъде кармична и за него. Спомни си малките нежни нозе на нестинарката. Очите ѝ бяха прозрачни, светли. През тях човек гледаше в моминската душа. Тръсна глава, за да пропъди скверните мисли.
Дичо Филев му бе не само брат, а и най-добрият приятел.
На широкия селски мегдан бяха запалени малки огньове, за да осветяват срещите между младите. Беше пълно с народ. Медковци спряха в тъмната част на търкалото. В първия миг младият Пехливан се изплаши, че няма да намери дядо Крачуновата внучка. Толкова много моми имаше. Една от друга по-високи, една от друга по-хубави. Като си помисли човек как нестинарският бяс ги обхваща и замъглява разсъдъка им! За прагматичния ум на Дичо танцът в жаравата бе непонятен. Още повече — бе осъдителен!
Полза от дивашката игра в огъня нямаше. Даже не бе и красива! „Болни хора“
— разяри се той. И точно измежду тях роднините му избраха жена. Че била богата! Да се продъни в пъкала заедно с всичките си имоти! Точно когато го обхвана безпомощен бяс, по някакво чудо Ангелина изникна пред него.
Стоеше току до чешмата. Някакъв мъж я задяваше. Искаше да отпие вода от бадурчето ѝ. Тя свенливо се усмихваше. Дичо се скри зад близкото дърво.
Усети, че бе започнал да се успокоява. Бледото лице на девойчето бе дребно, некрасиво. Не можеше да се мери с ярките пищни черти на Цветана. Но дали чистият поглед на светлите очи или тихото достойнство на изправената снага му носеше чувството за невинна ласка — той не можеше да определи. Знаеше само, че докато я наблюдаваше, не изпитваше вече ярост. Само примирение!
— Добър вечер — поздрави сковано.
Младежът, който се опитваше да ухажва Ангелина, се стъписа.

77
— Ти кой си?
— Мисля, че за теб това не е от значение. Искам да си поговоря с момичето насаме.
— Ама че нахалник! — момъкът наперено пристъпи към другоселеца.
Желязната ръка на Дичо сграбчи неговата. А-ха — и костите му щяха да се счупят като съчки. Откъде се взе силата му? Младежът шокирано го гледаше.
— Махай се! — дрезгаво заповяда Пехливана и попита: — Досаждаше ли ти?
— Той е добро момче. Уплаши го! — продума дядо Крачуновата внучка. Дори в мрака можеше да се види колко нежна е кожата ѝ — като листенцата на момина сълза. Сигурно нямаше повече от шестнайсет години!
— Какво дете си! — неволно възкликна мъжът. Свикнал с напращялата красота на Цветана Лактева, за него бе неочаквано едно момиче да е толкова тънко. — Мога с длан да те повдигна!
— Силата на човек не е само в ръцете му! — неочаквано каза Ангелина.
— Не можеш да си представиш колко неща има около нас, които не виждаме, но им се подчиняваме!
Дичо се изкуши да попита: „Нима си мислиш, че на теб е дадено да ги забележиш“, но замълча. Не искаше да я подплаши с резкостта си.
— Разкажи ми — подкани я той. — Нека се дръпнем по-настрана.
Много е шумно, а ти говориш толкова тихо!
Девойката го последва послушно. Главата ѝ едва стигаше рамото му.
„Крехка“ — каза си мъжът и неволно си помисли, че едва ли ще се престраши да я пипне. Ами ако я скършеше? За човек като него, неизпитал докрай размера на телесната си сила, беше непривично да борави с деликатни неща.
Не че не ги докосваше, но винаги имаше нещо наум. Момичето, което ситнеше до него, сякаш нямаше плът. Бе леко като въздух и така ходеше — като в полет!
Те стигнаха до шубраците. Дичо искрено се надяваше, че чичо му няма да изпусне подходящия момент. Събитията, които последваха, се развиха мълниеносно. Двете яки ръце на Драган метнаха чувал върху нищо неподозиращата Ангелина. Докато се усети, бе вързана и сложена във файтона.
Не се съпротивляваше. Не викаше. Както я бяха сложили в краката си, не бе помръднала. Ами ако се бе задушила? За мъжете от Пехливановия род не бе трудно да носят на ръце големи тежести, но да пипат толкова леко същество, бе изпитание. Щеше да стане страшно, ако вместо булка закараха в Медковица труп. Драган изтръпна от притеснение. Той рядко се косеше, но този път се уплаши истински. Не бе шега работа да се смразяваш с дядо
Крачун Лаутаров. Около него сякаш минаваха невидими течения, които като нищо можеха да издухат и най-стабилния мъж. Прав бе Тошко, че тук

78
витаеха неизвестни за нормалния разум сили. Племенникът на дядо
Пехливан припряно спря конете. Изправи хвърленото на пода тяло и се зае да го развързва.
— Какво правиш? — възпря го Дичо. — Още не сме излезли от селото.
Ще ни хванат.
— Тихо, магаре такова! Не видиш ли, че не е гъкнала, откак ѝ метнахме зеблото отгоре? Ами ако сме ѝ направили нещо? Не дай Боже, да не диша!
Тодор, който стоеше безучастно, прибеля. Светкавично махна вървите и изкара чувала през главата на момичето, която се люшна безпомощно на тънкото вратле. Беше със затворени очи. Драган се наведе над нея, попипа ръцете й, слепоочията.
— Жива е! Сигурно се е изплашила! — после се смръщи жалостливо.
— Като че ли няма нужда да я връзваме пак. И без това не ще избяга! Толкова е… — помъчи се да намери точната дума — … слаба!
Тошко я прихвана през кръста. Подпря я на гърдите си, за да не се клатушка.
— Ако искаш, я поеми ти — обърна се към брат си.
Той отказа безмълвно. Нямаше никакво желание да я докосва. Не изпитваше ни влечение, ни интерес. Драган да ѝ бере гайлето! Той го бе вкарал в тази безумна история! Дичо предпочиташе да не се бе връзвал на многословните му излияния! Та тя бе още дете, по дяволите. Как щеше да я прави жена, когато по ѝ подхождаше да се занимава с кукли? На чичо му бе лесно — нали нямаше да спи с нея? Вдаден в грижите си, младият мъж не обърна внимание на брат си, който бе прегърнал грижливо девичето телце, а лицето му бе неузнаваемо сериозно. Мислите на Дичо летяха към Цветана.
Къде бе и какво правеше? Не бе присъщо на изгората му да страда и да рони сълзи. По-скоро би го причакала някъде и би се нахвърлила с юмруци върху него. В този момент дядо Пехливановият внук се молеше да наскочи на любимата си, ако не за друго, поне за да поеме част от мъката ѝ.
* * *
Но той не знаеше, че в този момент Цветана Лактева обмисляше с бъдещия си свекър подробностите около собствената си сватба. След почти безсънната нощ в чуждото легло жената стана в такъв час, че изпревари дори ранобудния чорбаджи Лазо. Когато я видя в трапезарията да слага чаши за кафе на масата, затворените му черти се оживиха за миг. От много отдавна прекарваше сутрините си в самота и тишина. Мечтаеше за женски уют в големия дом. И за женска усмивка. Цветана му дари и двете само за няколко мига. Закръглените ѝ ръце със запретнати над лактите ръкави се движеха пред очите му и той усети почти ембрионална сигурност. Сякаш майка му бе

79
оживяла и го бе гушнала в себе си току-що. Старият чорбаджия никога не се самосъжаляваше. Но сега се попита откога не се е грижила за него истинска жена. Не искаше да си припомня. Гъвкавият му ум оцеляваше и раждаше оригинални решения именно поради факта, че умееше да отдели баласта от есенцията. Възрастният мъж се концентрира върху настоящето. Миналото нямаше значение, защото единствено то не можеше да бъде коригирано.
— Момиче… — прошептя гласът му някъде след втората чаша кафе. —
Гледам те и се чудя как ще съжителстваш с Пенчо? Празноглав и суетен е синът ми, а освен това е лишен от чувство за отговорност. Може да те изостави насред път! Какво ще правиш тогава?
Металните очи на Цветана го пронизаха:
— Ти няма да позволиш това да се случи, нали?
— Защо мислиш така? Не ми се струва редно да взема твоята страна, а не на собствената си кръв.
— А ако кръвта е калпава? — работните женски ръце спряха да прибират остатъците от закуската и Лазо се усети пак сам. — Чиниш ми се умен мъж, чорбаджи.
— Дори умните мъже обичат децата си — присмехулно я погледна той.
— Но не ги допускат да ръководят парите им, нали?
— Момиче, ако си въобразяваш, че ще позволя на теб да се разпореждаш с имотите ми, значи нещо грешиш!
— Не ми трябват златиците ти, чорбаджи! Не разбра ли вече, че богатството не ме блазни. Исках само да избягам.
— От какво се е изплашило смело същество като теб?
Жената мълчеше. Непрозирните ѝ очи се обвиха във влага. Нима все още можеше да плаче? Тръсна глава, проклинайки се за слабостта си:
— Не му е мястото тук да говоря за това.
— Ако ще живеем в един дом, и то в моя, трябва да разбереш, че не обичам скришните малки и мръсни тайни.
— Чорбаджи, аз се каня да ти ставам снаха, не робиня!
Мъжът се изуми отново на свободолюбивия ѝ дух. Как бе успяла да съхрани волността си, като животът ѝ бе предлагал само окови?
— Разбирам, че сега няма да ми кажеш нищо. Твое право е. А и аз не обичам да се ровя в ничие долно бельо. Само дано нежеланието ти не прекатури мира в къщата ми. Не търпя около себе си хора, с които не сме си казали всичко. И не от любопитство! Мразя да ме сварват неподготвен.
Лактевата се облакъти на полираната маса от скъпо дърво. Мекото ѝ лице бе замислено:
— Ти сигурно си много богат, чорбаджи! Хищниците винаги печелят битките!
Старият мъж не се обиди. Усмихна се. Отдавна мечтаеше за

80
събеседник, който да не изпитва страх от него.
— Самият живот е зверилник, момиче! Рано или късно, ще се убедиш в това. Относно хищниците… — чертите му се изкривиха — дори не подозираш колко милост има в тях!
Той стана бавно. Артритните му стави го въртяха, но мъжът не им се даваше. И тази битка щеше да спечели, дори с цената на живота си.
— Когато си готова за сватбения ден, ми се обади. Ще стане по твоему, даже ако искаш да се украсиш със златна корона!
Цветана остана загледана след него. По устните ѝ пропълзя колеблива усмивка. За първи път в живота си тя имаше чувството, че всичките ѝ проблеми ще се решат без особени усилия.
Излезе на чардака. Вдъхна тръпчивия въздух на лятната нощ, която бе по-черна от волско око. Но жената не се изплаши. Погледна нагоре. Върху тъмния фон на небето мъждукаше като закачен фенер луната. Бледите ѝ трептения разпиляваха къси, млечни вълни, които се утаяваха в мрака на непрогледното пространство. „Лека нощ!“ — усмихна ѝ се Цветана съзаклятнически.
* * *
Един мъж, на километри разстояние от чорбаджи Лазовия чифлик, също бе отправил взор нагоре. Струваше му се, че двуколката пътува по неосветените пътища на чистилището и го води право към ада. Търсеше звезди. Не видя нито една. Месечината вече се готвеше за сън. Дичо въздъхна и тогава забеляза, че наближават Медковица. Тримата Пехливани спряха файтона пред фамилната къща. Стори им се, че изведнъж всички врати се отвориха. Първа на двора излезе Ивана. Високата ѝ фигура приближи бързо с намерението да загърне момичето и да го скрие от някой закъснял минувач.
След нея подтичваше Ванчо, който в детинското си простодушие не съзнаваше докрай значимостта на момента. За него кражбата на момата бе едно весело приключение, за което можеше да се говори безспир. Дядо
Пехливан пое другоселката в яките си обятия. Тодор едва сега разтърка изтръпналото си рамо. През цялото време припадналата девойка бе лежала на него, а той не си бе позволил да помръдне, за да не ѝ причини още по- голямо неудобство.
Старецът внесе отпуснатото тяло в оджака. Огънят пращеше, а газената ламба гореше с увеличен пламък. Дали от светлото или от топлината,
Ангелина помръдна на миндера. Очите ѝ се завъртяха под клепачите като на спящо дете и тя се озърна наоколо, повдигайки глава. Непознатият дом и лицата на хората явно не я изплашиха, защото тя седна спокойно и дори леко се усмихна:

81
— Добра вечер. Къде съм?
Драган реши, че негово задължение е да обясни ситуацията:
— Доведохме те в Медковица — меко рече той. Даже придърпа ниско столче, за да седне. Чувстваше се нелепо висок пред дребната девойка.
— Защо?
— Взехме те за нашто момче. Ела, Дичо, покажи се.
Когато не намери племенника си сред присъстващите, чичото не се обърка:
— Сигурно е останал да разпрегне конете. И нему се събра много… — помълча. — Поискахме те от дядо ти, но той не те даде. Нямаше друг начин да те доведем в семейството.
— Защо точно мен? — недоумя момичето. — Костичевци е така далеч!
Тук няма ли моми?
— Няма подходящи — отсече твърд женски глас и Ивана се изстъпи напред. Стройна и снажна, тя бездруго гледаше отвисоко, та сега се стори на момичето недосегаема. Красивото ѝ мрачно лице както обикновено не изразяваше нищо. — Избрахме те, защото си от добър и имотен род. Трябва да разбереш едно — не можеш да се върнеш вече.
— А ако не желая да остана тук?
На бъдещата свекърва ѝ се прииска да отвърне лаконично, че никой няма намерение да се съобразява с момичешките щения, но някак сърце не ѝ даде да издума тежкото слово. Погледна дребните нозе на Ангелина. Бяха ѝ казали, че играе в огъня. Нима толкова немощно същество можеше да издържи палещата повърхност на жарта? Загледа се и в нежното бяло лице, в крайниците, които сякаш нямаха кости, и изведнъж в нея нахлу неизпитвана жалост. По натура желязна, Ивана Филева никога не се разчувстваше. Но сега ѝ се прииска да погали русата главица на младото девойче, озовало се при тях насила.
„Чужда — каза си наум свекървата. — Колко инаква е тя! Ще издържи ли у нас?“ Твърде добре познаваше нрава на Пехливаните. Опаки, трудни човеци бяха. Сякаш доведоха малко агне в гора, населена с жестоки животни.
— Я се разпръснете — нареди жената на роднините си. — Утре ще я гледате! — Приседна в края на миндера: — Гладна ли си? Мога да ти стопля паничка с млекце.
Светлите очи на другоселката я обгърнаха с топлина. Ивана Филева усети руменина по бузите си. Отдавна никой не ѝ бе благодарил само с поглед.
— Не се страхувай! Няма да те ухапем. А нежели да те изядем… Ще ти приготвя леглото. Тази вечер никой няма да те притеснява повече.
— Ама, Вано… — рече да се възпротиви Драган. Той знаеше, че бе редно племенникът му да се възползва от случая и да я направи жена. Защото

82
ако дядо ѝ решеше да я потърси на сутринта, да не може да си я вземе. Честта на момичето бе нещо, което не се оспорваше. Никой не би се наел да си върне крадена мома обратно, освен ако не рискуваше да я обрече на самота до края на живота ѝ. А дядо Крачун прекалено много обичаше детето си!
Ивана Филева го стрелна с поглед:
— Аз реших така — властно каза тя и отсече. — Вие мъжете не можете да надникнете в нашите души!
За първи път в дома на Пехливаните се споменаваше нещо от нематериалната сфера на човешката същност. В семейството на Филеви не се коментираха емоциите. Приемаха се за даденост. Нямаше цветна палитра от нюанси. Съществуваха само бялото и черното; денят и нощта; слънцето и луната! Или обичаш, или мразиш! Тук сякаш не бе прието да се изпитва симпатия. Харесването не беше позната величина. Затова когато Вана си позволи да изрече неупотребяваната дума, дори дядо Пехливан я погледна сащисано. Но по навик, изграден с годините, през които в повечето случаи въздаваше правото на снаха си, той и сега не поиска обяснение. Щом бе преценила, че на момичето му бе нужно спокойствие, така да бъде! Бездруго бе толкова безпомощно и дребно — можеше да се побере в една от огромните длани на стареца. Този Драган! Как не бе съобразил размера ѝ с исполинския ръст на Дичо! Дядото, врял и кипял в любовните работи, се замисли не на шега за бъдещия интимен живот на двамата млади! Та внук му можеше като нищо да я смачка в леглото! Прекалено пошло му звучеше обичайната за такива случаи цинична поговорка, че не можеш да изплашиш кучето с кокала. Пехливана не се бе срещал преди със същество, което да прилича на току-що излюпено птиче. Той по принцип не се докосваше до малки деца, новородени животни и цветя. Радваше им се отдалеч, защото знаеше, че големите му пръсти могат по погрешка да натиснат по-грубо и да унищожат крехката им обвивка. Запита се дали Дичо ще събере кураж да си легне с момичето. Защото той самият не би го направил! Не бе прав племенникът му за Цветана Лактева. Един път жена беше тя — здрава, напращяла! Можеше без усилия да роди достойни Пехливани. А това слабовато девойче как щеше да износва бъдещите му правнуци. Старецът страшно се боеше от всякакви болести. Той обожествяваше здравето. Без да бе чувал за древните спартанци, семейният патриарх смяташе, че ако снагата е недъгава, човек целокупно не струва пукнат грош. „Дано само не е охтичава! — помоли се мислено. — Че в днешно време младите се изродиха — хиляди болежки ги налегнаха. Сякаш ние дъртите ги надминаваме по издръжливост!“ Със смутена душа дядото се примъкна към стаичката си, където отдавна спеше
Елица. Прищя му се да я събуди и да сподели терзанията си. После махна с ръка и се обърна да затвори вратата след себе си. В мрака на голямата одая, където спяха Димитър и Ивана, се белна нощна риза. Филевица бе застанала

83
пред иконите и се кръстеше. Кандилото, което бе единственият източник на светлина, озаряваше с помътнено сияние наведената ѝ глава и облите рамене, та на стареца му се привидя, че е нимфа. Понечи и той да стори кръст, после махна с ръка легна и се зави през глава с грапавата черга.
Неспокойно посрещнаха утрото Филевите. Когато разсъмващата се светлина прижумя в прозорците, те почнаха да се надигат един по един, сякаш притеснението само отваряше очите им. Първа се събуди Вана.
Полежа няколко минути неподвижно до топлия гръб на мъжа си. Стана тихо, за да не смути лекия му сън. Зави го плътно, защото какъвто бе кекав, най- лекият полъх можеше да го скове.
По бяла риза, с дълга разпусната коса, тя наметна ямурлука на Димитър, за да си умие лицето на двора. Свекърът ѝ я бе преварил. Изглежда, и него нещо го мъчеше, та бе кукнал така рано! Снахата мълчаливо му поля с канчето от кофата. Гол до кръста, дядото още притежаваше внушителна мускулатура, макар че тук-таме кожата му провисваше. Пък и по снагата му се бяха залепили тлъстинки на някои възлови места. „Годините не знаят прошка!“ — си помисли Вана и се врътна бързо, освежена от студа. Облече се и се зае да пали огъня. Първото нещо, което правеха мъжете, бе да закусят.
В дневното помещение, отделено за нея и за съпруга й, бяха прекарали нощта и двамата им незадомени синове. Майката се сети, че стаята им е заета от дядо Крачуновата внучка. Нещо като сянка от снощното съжаление се опита да пробие коравата обвивка на Иванината душа. Тя тръсна глава. Не бе време за хленчене. Трябваше да се действа. Може би костичевският старец вече пътуваше към Медковица. Вана Филева рязко побутна Дичо.
— Стани да поговорим!
Красивото му, унесено лице се усмихна:
— Да знаеш какво сънувах, майко!
— Не ме вълнува. Други мисли ме косят сега. Какво ще правим, ако дядото си поиска внучката?
— Да си я взима! — изстреля синът ѝ разгневен, че го подсещаха за нейното присъствие.
— Не говори глупости! — сопна му се Филевица и отвесна бръчка проряза разстоянието между дългите ѝ писани вежди. — Бедното момиче няма никаква вина!
— Майко! — Дичо се повдигна изненадано. — Защо ми се струва, че взимаш нейната страна?
— Защото там е правдата в случая — отряза го Вана. — Девойчето е тук по наше желание. Едва ли преди да я откраднете, е знаела къде се намира
Медковица.
— Казал съм, че не ми е по сърце.
— Ще ти стане — поучи го тя с нетърпящ възражение глас. — Не ти ли

84
трепва поне малко, като я гледаш? Толкова е… толкова е безпомощна.
— Не — младият мъж избута чергата и стана. Ниската стая се изпълни от фигурата му. За кой ли път майката го погледна с обожание! Какъв левент бе отгледала!
— Грешиш — Тодор също се бе събудил и вероятно бе чул целия разговор. — Много е добро момичето — гласът му бе тих. — Ще се окажеш голямо магаре, ако не се вгледаш в нея. Никой не те кара да се влюбваш, обърни ѝ внимание, направи си труда да я изслушаш. Поговори си с нея насаме. Ние насила я върнахме в онези диви времена, когато жената бе само разплодно животно! Докажи, че си различен. Разходи я, погали я!
— Право говори брат ти — кимна Филевица. — Излезте, изкарайте малко време двамата. Започнете да се опознавате.
— Добро утро — непривично прозвуча моминският гласец в къщата, огласяна предимно от мъже.
Дичо замръзна на място. Ала Тодор скочи от миндера и хвана ръцете на девойката:
— Здравей, миличка! Свежа си като росна капка. Виж ни нас, дъртите, едвам се изправяме — и като се преви, започна да куцука.
Строгото лице на майка му се разчупи в усмивка:
— Нямат край маймунджилъците ти! — кратко го сгълча тя. — Не плаши момичето. Ела, седни при мен, моме.
— Нека ти помогна — Ангелинините ръце полетяха по съдовете. За няколко мига тя ги сложи на масата, отля горещо мляко в каната, сложи хляба в панера. Ивана, примирила се с мързела на другата си снаха, едва смогна да примигне слисано. Откъде толкова издръжливост в малкото телце на девойката? Сигурно не зависеше от физиката. Душата ѝ ще да бе силна!
Майката се намръщи, поглеждайки към красивия си син, който с тъпо упорство отказваше всякакъв контакт с откраднатата мома. Видът му сякаш казваше: „Не те искам! Тръгвай си!“
— Когато закусим, ще разведеш момичето из село! Чужда е тя, не е била нивга по нашите краища! Нека види, че медковци са хора като всички други.
Дичо не отговори. Страшен в своята затвореност, той се хранеше мълчаливо. Без много приказки на трапезата седнаха и другите мъже.
Огромни, почти великани, те запълниха помещението. Ангелина се губеше между тях като нежен филиз сред грамадни дървета. Ивана, която сновеше с пълни паници от огнището до масата, се притесни изведнъж. Да видиш накуп петима мъже, високи почти два метра всеки, не бе шега работа. Особено ако си толкова дребен, каквато бе другоселката. Вгледа се в нея крадешком.
Бялото ѝ лице сияеше с невинността на непорочните духом. Вероятно в света, откъдето идеше, страхът и съмненията не бяха познати. Девойчето

85
дори не подозираше, че някой би могъл да му навреди. „Като малко дете е — помисли си Филевица, задълбала в негласните си разсъждения. — Какво ще я правим тук такава хрисима и простодушна, като овчица? Първо ще я подлуди баба Елица, пък после ще я подхванат другите.“ Загнездилата се от вчера жалост в твърдото ѝ сърце се появи отново. За да я заглуши, майката прехвърли мисълта си върху Дичо. Щом бе избрал да се свърже с нестинарката, значи бе узрял за първото си мъжко решение. Тя съжаляваше, че му се бе наложило да порасне за действителността по този брутален начин.
Но се гордееше с правилния му избор.
Димитър се изправи пръв. Пътят до града щеше да му отнеме час, а той държеше да бъде изряден в работата си.
— Надявам се, че ще се чувстваш удобно в този дом — каза той със срамежлива усмивка.
Ангелинините очи се взряха в него за кратък миг. Лицето ѝ просия, когато разбра, че е намерила сродна душа. Като Тодоровата. От първата секунда на пребиваването си в чуждата къща момичето знаеше, че младият мъж ще я подкрепя. От него се излъчваше осезаема топлина, която тя можеше да почувства физически. Друг обаче бе Дичо — братът, заради когото я бяха откраднали. Комай опитваше да вникне по-навътре в него и се натъкваше на мълчание. Всеки трепет бе обвит в нежелание за външна изява.
Той държеше под ключ вълненията и терзанията си. Около него бе тихо, както когато танцуваше в жаравата, както преди някое видение да прониже извисеното ѝ над земята съзнание. Поради тази причина дядо Крачуновата внучка бе сигурна, че някой ден ще открехне покривалото на забулената
Дичова същност. Девойката си забраняваше да изпитва жалост към него, защото го харесваше. А обичта и съжалението — дори понякога да се пресичаха — бяха взаимно изключващи се. Имаше нещо в младия мъж, което вълнуваше пробудилата се у Ангелина женственост. Тя желаеше да бъде закриляна от него.
— Хайде, излизайте! — подкани ги Вана.
Дичо стана насила.
— Е, да вървим — обърна се той с половин уста към девойката.
Тя скочи веднага. Филевите се вторачиха в нея. Чак сега забелязаха, че вървежът ѝ не е обикновен. Тя ходеше така, сякаш танцуваше — леко, гъвкаво, въздушно. Като малка фея прекоси дядо Крачуновата внучка смълчаната стая. Застана до годеника, когото не бе избрала сама. Въпреки че бе толкова ниска, никой от присъстващите не прие за смешно несъответствието в ръста на двамата млади. Ангелина бе от онези жени, които изглеждаха на място до всеки мъж.
Ръката ѝ с детска длан покани мъжката да я докосне. Дичо без желание хвана тънките ѝ пръсти. Тогава му се случи нещо чудно. Изпита

86
спокойствието на изгубен човек, който бе видял наблизо светлина.
Момичето го погледна с прозрачно сините си очи, които нямаха равни по чистота. Като зомбиран Пехливана я последва навън, където слънцето щедро ги украси с утринните си лъчи.
— Подхождат си — констатира дядото, изненадан колко добре изглеждаха младите заедно. После пръстите му се издигнаха неуверено към челото, за да направят кръстния знак, който му бе убягнал снощи. — Дано
Бог се смили над душите ни!
Тези думи смутиха двамата, които бяха наблизо — Ивана и доведения
ѝ син. Жената въздъхна сподавено. Освен скорошната женитба на Дичо тя нямаше други желания в този момент. А Тодор се засрами от трепналата в сърцето му радост, когато се бе озовал до Ангелина. Чист по дух и невинен по тяло, младият мъж бе изправен пред първата си житейска драма, която за беда поставяше грозна дилема в съзнанието му. Лоялност или любов? Цялото му досегашно съществуване бе белязано от семейната привързаност. Той отдавна знаеше, че с Филевите не го свързва кръвно родство. Когато бе на десет години, едно от съседските деца изкрещя право в лицето му: „Копеле!“
После набързо му обясни как е дошъл на белия свят. Около малкото момче светлината изчезна. То се затвори в стаята и дълго плака. Гняв, горест и бунт се преплитаха в сърцето му и го караха да измисля обидни думи. Но Тошко не можа да изрече нито една, защото при него влезе Ивана. Висока и красива, тя спря пред одъра и с ръце на хълбоците, се взря в свитото телце на детето си. Обикновено строга, жената този път не прояви рязкост. Седна до него и го погали. Без думи! От нея лъхаше топлина и момчето потърси утеха в майчините обятия. Времето минаваше, а те двамата не знаеха колко дълго са се прегръщали и са плакали. После Филевица приглади къдравата черна коса на сина си и го целуна по челото. Мълчаливо му се усмихна и излезе. Тодор разбра, че никога повече няма да изпита желание да се махне от този дом, защото не би могъл да си намери по-истинско семейство от това, в което бе израснал. И се привърза още повече към тях. Най-добре се разбираше с Дичо, може би в съответствие с правилото, че противоположностите се привличат.
Те си говореха, смееха се и лудуваха заедно. Нямаше нещо, което Тодор би отказал на брат си. А сега изведнъж бе пожелал годеницата му. С пламнала глава се затътри към съседския двор, откъдето долиташе гласът на Ирина. Чу нейния висок смях и откъсна едно цвете. Обичаше я като родна сестра, но чувстваше, че и с нея става нещо нередно. Прекалено весела бе напоследък.
Все пееше, все се смееше. А буля Вета, с разсъдък, замъглен от алкохола, не забелязваше постоянната възбуда на своето дете.
— Добро утро, красавице!
Девойката вдига поглед от ведрото с вода, над което се бе навела, и него го порази изписаното ѝ лице, което по хубост нямаше равно в цялата околия.

87
— Дал Бог добро, приятелю! — отвърна му тя, а очите ѝ блестяха с огъня на скрита тайна.
През вратата надникна майка ѝ:
— Тоше, сине, добре си ни дошъл — тихо каза тя, защото гласът ѝ бе такъв крехък, като цялата дребна снага.
За първи път младият мъж забеляза, че кожата на буля Ветка не е така опъната, както бе преди, и че под тъмните ѝ очи провисваха пиянски торбички. „Та тя няма още 40!“ — каза си Тодор изненадано и си помисли още колко неприятни белези ще изпише пиянството по свежото някога лице на Драгановица.
— Ела да закусим — покани го стопанката, защото когато бе сравнително трезва, по-гостоприемна домакиня от нея трудно можеше да се намери. Младежът се приведе и влезе. Седна до огнището, където Вета пържеше мекици. Миришеше приятно, като в детството му. Той изведнъж изпита носталгия по онова време, когато младата Драгановица въртеше къщата си с лекота. Прииска му се да чуе задъхания й, скоклив смях.
— Чух, че сте довели невеста за Дичо — заразпитва тя, винаги жадна за новини.
— Доведохме — кратко потвърди племенникът.
— И как е?
— Красива — пак немногословно я осведоми мъжът.
— Днес всички сте се дигнали криви от постелите! — въздъхна буля
Вета. — Ето, и Ирина ми ги говори едни, че чак темето ми изстива. Каза ли ти, че е имала работа в турската махала?
— Що ще дири там? — удиви се Тодор.
— Знам ли? За някаква кадъна ми разправяше. Ако баща ѝ чуе, че съм склонила да я пусна в оня край на селото, ще ни одере живи… — после, осенена от гениална идея, се примоли: — Иди с Ирина да си купи белило от онази туркиня, момчето ми. Като е с теб, никой няма да посмее да я закачи!
— Да отида, защо да не отида — съгласи се Тошко, все още възмутен в себе си от капризите на Ирина. Знайно бе, че майка ѝ не бе в състояние да ѝ запрети нищо, но чак да толерира ходене в турската махала! Това бе нечувано. Докъде щеше да я отведе слабостта към дъщеря ѝ?
— Какво си наумила? — подпитваше я той, докато вървяха на запад.
Девойката изведнъж бе притихнала. Тодор се ядоса на мълчанието ѝ:
— Кажи, мари магарице — сгълча я, — не разбираш ли, че злоупотребяваш с обичта на стринка? Ако те надуши чичо, няма да си намериш място!
— Не възнамерявам да слушам никого!
— А един шамар искаш ли? — кипна братовчед ѝ. — Колкото си красива, толкова си опака!

88
Ирина спря насред път. Очите ѝ горяха особено и на младия мъж му се стори, че пак съзира в тях искрата лудост, която бе зърнал преди малко.
— Ако ти тежи да идваш, сама ще отида!
— Ще те дръпна за плитката — закани се Тодор, сякаш отново бяха деца. — Престани да си показваш рогата! Кой ли ще е този, дето ще те търпи?
Лицето на момичето леко се отпусна:
— Ще да е необикновен, нали?
Младият мъж я стрелна с поглед. Не му харесваха променливите ѝ настроения, а още по-малко отскоро придобитата своенравност.
Турската махала бе тиха в слънчевото светло утро. Тук-таме из дворовете бяха наизлезли кадъни с широки шалвари. Около тях се гонеха дребни дечица. „Мъжете сигурно спят, и слава Богу!“ — си помисли Тодор, но един дълбок глас го опроверга:
— Добра среща, моме Ирино! — каза някой и девойката се закова на място. Нейният придружител се обърна изненадано, за да види кой е този мохамеданин, който познава братовчедка му по име. Че беше турчин, беше, но че бе по-различен, и това бе вярно. Така, седнал под асмата, не личеше да е много висок. Бе облечен в дълга бяла джелебия — без шарки. Крайниците му бяха деликатни, нетипично нежни за мъж. Кракът му леко потропваше, обут в островърха везана пантофка. Имаше светло лице, край което падаше мека кестенява коса. Между дългите му тънки пръсти лениво се хлъзгаха зърната на кехлибарена броеница. Очите му бяха изумително зелени, с онзи наситен тревист оттенък, който се крие само в гените на малоазиатците. Не случайно се твърдеше, че никъде по света няма по-изумрудени очи от тези на мюсюлманите. Може би защото рядко се срещаха при хората от тяхната раса.
Тодор го позна веднага. Казваше се Джевдет Нури Осман и цялото село знаеше странната му житейска история. Роден в семейството на имам, той бе научен отрано на четмо и писмо. Освен турски книги момчето на свещеника разгръщаше всякаква друга литература. Баща му който бе човек с разностранни занимания, го подтикваше да наизустява не само дълги пасажи от Корана, а и да се интересува от всичко. Затова синът можеше свободно да говори за езотерика, за класика, за медицина. Родом от Медковица, цялото семейство се премести преди години в големия град, където четиримата синове на имам Али Осман отвориха симидчийница. Дюкянът вървеше от добре по-добре и те се принудиха да разширят дейността, като долепиха до старото магазинче постройка, в която продаваха сладкиши. Младият
Джевдет порасна и замина за Цариград по своя воля да учи вероучение.
Върна се в България след десет години — възмъжал, красив и… женен.
Гюлдан бе малка, слабовата женичка с горящи тъмни очи. Произходът ѝ бе знатен, а родът — богат. Бе свикнала на разкош и мързел. Съпругът ѝ я

89
глезеше неимоверно, като ѝ даваше всичко, което пожелаеше. А тя го обичаше безгранично. Дари го с две деца — момче и момиче, родени почти едно след друго. Дали защото бе толкова дребна или поради тежките бременности, които караше, жената на Джевдет Нури Осман започна да крее изведнъж. Морският въздух предизвика кашлица в белите ѝ дробове, бузите
ѝ постоянно бяха зачервени и горещи. Всички в семейството харесваха
Гюлдан и се безпокояха за нея. Нееднократно ѝ предлагаха да я изпратят при най-добрия лекар в страната. Джевдет настояваше да се върнат в Цариград и там да потърсят помощ. Жена му реши, че влагата на морето е виновна за състоянието й, и каза, че трябва да се преместят в Медковица. Най-малкият син на имама се съгласи веднага. Нямаше нещо на земята, което той не би направил за Гюлдан. Не приемаше връщането на село като заточение, защото цялото му време бе заето с грижи за болната. Децата бяха останали при майка му в града, за да бъдат предпазени от евентуална зараза. Бяха толкова малки
— на три и на две години. А Гюлдан бе толкова зле! Здравето ѝ се влошаваше бързо, тя вече се бореше за всяка глътка въздух. Бе разбрала, че не морето и влагата му са причина за трудното ѝ дишане. Но също така знаеше, че е късно да търси изцеление! Всеки път, когато си спомнеше тъмните очи на жена си, вперени в него с израз на обреченост, Джевдет Нури Осман пожелаваше да си бе отишъл заедно с нея от света! Но, от друга страна, се бе появило нещо, което го бе извадило от дълбоката депресия след смъртта на съпругата му. И това нещо бе толкова прекрасно, че дори да бе опасно като змийска отрова, мъжът пак би се стремял към него изцяло. Разкошната Ирина! Синът на имама си спомняше в най-малки подробности деня, в който я видя за първи път. Седеше пак тук, под асмата, но тогава не питаеше никакво желание да стане от стола си. Димящото кафе бавно изстиваше, а образът на мъртвата
Гюлдан плуваше в морето на спомените му като тежка котва. И го влачеше надолу към гроба ѝ! Отдалеч слухът на Джевдет долови два млади гласа, които си говореха високо, извивайки се сегиз-тогиз в смях. Той се опита да се изолира от възбудената гълчава, като спря да им обръща внимание, но те се засилиха. Стъпки, бързащи към него, и лице на момиче! То надникна любопитно над портата и не се опита да се скрие. Притъпените сетива на мъжа реагираха светкавично! Тялото му се напрегна като струна, устреми се към съществото, което го наблюдаваше с почуда.
— Море моме, колко си хубава! — чу се да казва Нури Осман. Плътният му глас вибрираше в най-ниската тоналност на гласовия регистър. — Очите ми не са докосвали преди такава красота! Душата ми никога не се е наслаждавала на лице като твоето!
Ирина изведнъж се разсмя. А мъжа чак го побиха сладки тръпки от необузданата волност на звука.
— Болен ли си, ефенди? Или треска те тресе?

90
— След като те видях, ще ме разтресе! — сериозно каза непознатият.
Девойката го разглеждаше с открита почуда. Този доста възрастен за нейните представи мъж имаше толкова тъжен поглед. И толкова зелен!
Потопена в светлината на зениците му, Ирина не знаеше колко време бе прекарала до портата на чуждата къща. Нейната приятелка — Вилдан, я държеше за ризата. Бе нечувано две млади момичета най-безсрамно да си говорят сами със свободен мъж.
— Как ти е името, моме? — попита вълнуващият глас.
— Разбери сам — изплези му се девойката и избяга.
Джевдет Нури Осман се бе изправил рязко. Завъртяла му се бе главата, защото беше отслабнал много през последните месеци. Но безсилието на тялото не го интересуваше — душата му бе подета от ефирните криле на желанието. Така започна връзката на мюсюлманина с християнката. И тя не остана само платонична. Двамата влюбени се срещаха всяка вечер в самотната къща на мъжа, като си говореха, целуваха се и се любеха!
Свободата, с която се ползваше Ирина, ѝ помагаше да се измъква по всяко време от дома. Липсата на всякакъв контрол бе добре дошла за ежедневните
ѝ срещи с Джевдет — чувстваше, че обича за първи път, и дори не ѝ минаваше през ум, че обществото би заклеймило поведението ѝ. Понятията за редно и нередно се разминаваха в океана от любов, който бушуваше в нея, и тя нощ след нощ отиваше в турската махала при своя Джевдет. Докато не разбра, че носи неговото дете. Замаяна от срамното разкритие, Ирина не излезе няколко дена от вкъщи. Един ден чу гласа на любимия си в двора.
Беше се принудил да я потърси сам — под претекст, че иска да купува животни от баща ѝ. Искрящите му очи питащо обходиха угриженото ѝ лице.
Успя да ѝ пошепне, че ще я чака вечерта. Тя му разкри всичко без сълзи. Той се засмя облекчено — след като от половин година бе вдовец, за него не представляваше проблем да се ожени за нея. Но Ирина се страхуваше от гнева на Пехливаните. Бе виждала как мъжете се справят с противниците си
— без милост! Щяха да смелят финото тяло на Джевдет, щяха да го пребият!
Подвластна на ежеминутни терзания, Ирина се стремеше все по-често да бъде до любимия си. Затова тази сутрин бе настояла да отиде в турската махала — Нури Осман ѝ бе предложил преди няколко дена да избягат заедно и тайно да се венчаят.
— Добър ден, ефенди — гласът на Ирина трепереше, изтънял от копнеж.
Тодор кимна смутено. Не бе навикнал братовчедката му да се поздравява с непознати, а отгоре на всичко и друговерци.
— Заповядайте, влезте у дома — покани ги синът на имама. — Ще ви черпя с локум!
— Благодарим, ефенди — ръката на Ирина се насочи към вратата, но

91
тозчас Тодор я хвана здраво за рамото.
— Много любезно от твоя страна, ефенди — намеси се той. — Не е редно, нали знаеш?
Турчинът се изправи гъвкаво, като млад, екзотичен самец. Бавно приближи към тях, сякаш се разхождаше. Когато изравни лице с техните,
Тодор Филев разбра, че мудността му е измамна. Треперещите сенки, които покриваха чертите му, бяха живи и темпераментни. Вероятно будният ум на мъжа побираше прекалено много мисли, които слизаха дори в грейналия му взор. Тошко забеляза още, че очите на мюсюлманина търсят тези на Ирина.
Поразен от догадката, той я дръпна не много любезно и едва дочака посещението при кадъната, която продаваше белило. Когато поеха обратно към къщи, Пехливана я заразпитва:
— Откъде познаваш Джевдет Нури Осман? И откога?
— Не го познавам! — изчерви се момичето.
— Не ме лъжи! — ядоса се Тодор и макар че бе само осиновен от семейството, на Ирина ѝ се стори, че и той е прихванал от гнева на Филеви.
— Вилдан ми го показа веднъж! Поздравихме се и… и нищо повече — отсече тя и се ядоса. — Стига си ме питал врели-некипели!
— Ирино! — братовчед ѝ спря насред път, обхвана лицето ѝ в длани и я застави да го погледне. — Искам да ми разкажеш всичко!
От бързо примигващите девичи очи се затъркаляха сълзи. Момичето опита да се освободи от мъжките ръце, но те не я пускаха.
— Обичам го — отрониха устните ѝ.
Шокиран, Тодор се дръпна от нея, сякаш току-що му бе съобщила, че се е заразила от нещо прилепчиво. Неспособен да продума, само я гледаше.
Това не бе малкото момиченце, чиято коса дърпаше в безкрайните детски игри. Нито бе дяволицата, която все измисляше шегички за сметка на другите. В дълбоките ѝ тъмни очи се бе родило ново, трепетно усещане — на жена, осъзнала сладостта и тежестта на любовта! Младият мъж разбра, че веднъж поела по пътя на себеотдаването, страстната натура на Ирина ще го следва докрай. Изплаши се за нея.
— Трябва да го забравиш! Това вашето не може да продължава! Знаеш, че никой няма да те даде на мюсюлманин!
Огромните ѝ очи, по които въздишаха много християнски младежи, се усмихнаха иронично:
— Не ще чакам да ме дадат!
Предугадил неизречената ѝ мисъл, Тодор я вразуми:
— Никой не е успял да избяга от чичо — ни човек, ни животно!
— Комай само аз ще съм едничката!
Братовчед ѝ отвори уста да я скастри, да ѝ се скара, но се спря овреме.
Дали осъзна, че Филеви вече са изгубили Ирина, или усети силата на

92
различната ѝ любов? Нима самият той не изпитваше забранена тръпка към бъдещата съпруга на родния си брат? С кой език би изрекъл съдни думи на една жена, дръзнала да люби отвъд пределите на разрешеното? Не погазват ли всички човеци повече или по-малко установените норми за порядъчност?
И кой би могъл да каже с точност къде се намира границата между позволеното и запретеното?
Тошко въздъхна и привлече към себе си девойката. Тя почти падна на гърдите му, омаломощена от собствените си емоции.
— Ще говоря с Дичо — реши младият мъж. — Дотогава нито дума на никого. Чу ли? И спри с тези ходеници до турската махала! Иначе дните ще ни се сторят черни като катрана на ада!
Момичето кимна, все още с глава, приютена в прегръдките му. Когато се прибраха у дома, тя се хвана безропотно за домакинската работа, а Тодор излезе да потърси брат си. Не стигнал до края на селото, го видя. Вървеше бавно, може би съобразявайки се с дребните стъпки на Ангелина. Отдалеч личеше, че е навел глава, но не вдаден в мисли, а в думите на момичето.
Слушаше го внимателно. Види се, другоселката бе налучкала темата, която би могла да го заинтересува. Странно, за какво ли си говореха все пак?
— И тогава очите на иконата ме погледнаха, сякаш бе жива жена — чу
Тодор, приближавайки се. — Тези очи ме следваха, докато танцувах. А лицето на Божията майка ми се усмихваше така, като че ли не бе изографисано.
— Всекиму може да се стори, че нечие изрисувано лице е живо! — рече той. — Сигурно от горещината на жаравата са ти се привиждали странни неща!
— Но мен въглените не ме парят! — обясни тъничкото гласче на девойката.
Тя не се ядоса на неверието му. Говореше кротко и тихо, сякаш цял живот бе успокоявала големи и ядосани мъже. „Или отворени рани“ — си помисли Тошко, спомнил си внезапно за любовната мъка на брат си. Кога ли щеше да я превъзмогне? Въпреки че участваше в диалога, или по-точно — охотно слушаше, личеше, че мислите му блуждаят.
— Е, опознахте ли се?
Ангелина се обърна към бъдещия си девер. Лицето ѝ — камбанка на цвете, се разтвори в усмивка. Ведрината, която струеше от потресаващо светлите ѝ очи, смути отново душата на Тодор. „Вероятно така изглеждат невинните духом. Недокоснатите от обикновените човешки терзания!“
— Ще остана при вас. С Дичо — съобщи девойката, сякаш цял живот бе мечтала да я откраднат за един от Пехливаните.
— Сигурна ли си? — спря я самият Дичо, комуто все още бе чужда идеята за брачен съюз с нея.

93
— Защо, ти не си ли?
Не биваше да се лъжат тези праведни очи! Бъдещият съпруг реши да ѝ каже истината:
— Не съм. Не те познавам никак и…
— Те е страх — довърши другоселката вместо него.
— И това, освен всичко друго!
„А другото е много по-важно!“ — разсъждаваше брат му, без да отвори уста. Май започваше да прилича на Ивана, която покриваше с мълчание дори обикновените си мисли. Сигурно много думи се бяха насъбрали в гърлото ѝ.
На Тодор не му се щеше да е наблизо, ако някога словесният поток на майка му се отприщеше.
— Стига да ме искаш, аз ще бъда с теб — внезапно каза Ангелина.
Дичо отново спря. Приличаше на пияница, който след силен запой се клатушка по пътя, търсейки дома си. Щеше ли да го намери?
Другият брат сподави желанието си да извика: „Аз те искам“, защото момичето не бе наречено нему. А и той далеч не бе така ученолюбив, любознателен и вещ в думите като Дичо. По му прилягаше да бъде в сянка и да подкрепя първите. А брат му винаги изпъкваше дори в челната редица.
Щеше да е жалко умът му да закърнее, без да му се даде шанс за развитие.
— Иска те той — изпревари Тодор бавения отговор. — Ти само отвори приказка за сватба, и още на другия ден цялата рода ще е готова!
Меко проблясна бялата ръчичка на девойката, която докосна неговата:
— Благодаря ти. Винаги ще помня твоята добрина!
На Тошко му се сви сърцето, когато проследи лъчезарния ѝ поглед, отправен към сведената глава на Дичо. Тя го харесваше. „Боже, направи дните ѝ лесни!“ — помоли се той несъзнателно, защото предугаждаше отсега, че щеше да ѝ е трудно да се бори с обсебеността на мъжа, когото бе избрала.
Вървяха в мълчание. Отдалеч забелязаха, че пред къщата на Филевите е спрял файтон — обикновен наглед, но широк и нов.
— Дядо е тук! — трепна радостно Ангелина и леките ѝ нозе я понесоха към портата. Всяко движение на дребното ѝ телце бе като магия. Когато ходеше, тичаше или жестикулираше, крайниците ѝ се повдигаха с невероятна въздушност. Може би не бе направена от плът? Смътните подозрения накараха Тодор да се намръщи. И той ли се подведе по шушуканията на родата? Момичето си бе съвсем наред. А че умеееше да танцува — нали всекиму е даден някакъв дар от горе? Само че едни го откриваха, а други докрая не разбираха за него.
В къщата влязоха заедно с Дичо. Веднага забелязаха дошлия гост. Той седеше неподвижно, потопен в наглед нерадостни мисли. Не бе опитал нищо от трапезата. Дори от водата, която му бе наляла Ивана, не бе отпил. Явното

94
пренебрегване на гостоприемството бе показателно за несъгласието му с бъдещите сватове. Майката на момчетата го наблюдаваше съсредоточено.
Особен човек бе дядото! При тях, в низината, хората бяха по-обикновени.
Мислите им не кръжаха като непробиваема аура, недостъпна за околните.
Филевица, свикнала с дългогодишните си негласни разсъждения, усещаше безпогрешно потисканата сила на госта. Не че старецът притежаваше физически дадености като мъжете от нейното семейство. Друго беше неговото можене! От него и от невидимите енергийни потоци се смущаваше стопанката. Да се сродиш с такъв човек бе, меко казано, храброст! Не се знаеше дали не съумява да прозира в чуждите мисли? Защото ако бе така, цялата Иванина душа би му се сторила като разтворена длан! Със смътното усещане за лека боязън, жената се помъчи да се усмихне. Очите на възрастния мъж — неописуемо светли, се спряха върху нея за няколко мига.
За първи път Филевица се докосна осезаемо до светостта. Тя я изпълни и замая — сякаш бе пипнала нажежен метал, който не я бе изгорил, а изцелил.
Обикновените страсти, вълнения и думи сега ѝ се струваха ненужни. Отвъд тях имаше друго — величествено и вечно, за което в ежедневието никой не се сещаше. Крачун Лаутаров го носеше в себе си — човешки пристан на божествена промисъл! Може би затова внучката му не познаваше тъмната страна на живота. Ако си расъл до подобен човек, сигурно не разбираш що е зло!
— Баба ти тъгува по теб — тихо рече старецът, без да погледне до себе си, където бе седнала Ангелина.
— Тя знае колко я обичам! — прошепна тя.
— Заръча ми да си помислиш за нея. И още ми каза да те върна у дома, без значение какво ти се е случило снощи.
— Нищо не се е случило! — подскочи девойката. — Никой не ме е докоснал. Чиста съм, дядо!
Старецът я погали по косата.
— За мен ти винаги ще бъдеш чиста, детето ми! Който ламти само за плът, не може да докосне душата! Ела си вкъщи с мен, моето момиче!
— Не мога, дядо! — в очите на внучката нямаше съжаление. Може би само тъга. — Трябва да остана с него!
— Защо? Не си длъжна!
— Напротив! Погледни го! — пошушна едва доловимо. — Той е една загубена душа!
Старецът понечи да се изсмее:
— Ти ли ще го върнеш към светлината?
— Бог избра за мен съдба — отговори внучката му с думите, които той самият употребяваше, когато не успяваше да разгадае необяснимото. Пак се вгледа в лицето на любимото си дете и си каза, че може би тя наистина

95
притежава силата да покаже пътя на поелите към мрака — като майка си, която обаче бе дарена да лекува телата. Ангелина не умееше да цери недъзите на плътта, но сигурно знаеше как да влезе в тъмната материя на човешкия разум. Нали и играта ѝ в огъня бе пак стремление към светлината?
Отдавна неизпитвана и чисто човешка мъка обхвана сърцето му като с траурен креп. Около него притъмня изведнъж. Старецът почувства, че пак ще има видение. Леко затвори очи, както винаги, молейки се на Силата за милост! Този път картината не бе цяла. Под клепачите на дядо Крачун се мяркаха с шеметна бързина дуло на пушка; кръв, която попива в земята; бяла риза. Нямаше образи, но усещането за гибел бе смразяващо! Той не знаеше за кого иде реч — за мъж или за жена, но бе сигурен, че някой от този дом ще умре! Потресен, настръхнал и ужасен, старецът рязко се надигна от миндера. Все още с натежала глава, непрояснена от видяното, той потърси опора с ръка, защото щеше да залитне! Дичо го подкрепи несъзнателно!
Когато се докосна до рамото му, старецът усети невероятна тъга. И хлад.
Този мъж носеше повече омраза, отколкото обич. Има хора, които никога не успяват да дадат път на зрънцето любов, заложено у тях. Най-малкият
Пехливан бе от този тип люде — вечно търсещи тръпката, а неспособни да я изпитат докрай. Защото бяха склонни да взимат, не да дадат. А да обичаш, значи да мислиш за другия като за по-важен от теб. Крачун Лаутаров бе убеден, че Дичо не бе поставял никое човешко същество по-напред от себе си. Когато отвори очи, той погледна младия мъж като че виждаше болен.
Защото хората, недокоснати от сиянието на любовта, сякаш живееха напразно. Най-красивите мигове, които им бе отредено да почувстват на земята, за тях оставаха непознати. „Недъгави“ — каза си старецът, инстинктивно отдръпвайки се от ръката на бъдещия си зет. Но ведно със съжалението към младия мъж болката за внучката му се засилваше. Тя бе избрала да изкара дните си с човек, чиято душа нямаше да роди дори капка нежност. А колко по-иначе бе устроена! „Друмовете на съдбите хорски се редят не от нас“ — пошепнаха устните на дядо Крачун и той се прекръсти бавно. После каза:
— Щом такава е волята Божия, ние не можем да ѝ се опираме. Не скланях да дам най-скъпото земно нещо, което притежавам, току-така на чужди! Но види се, че не аз решавам. Изглежда, с вас, добри хора, волю- неволю, ще се сродяваме. От този миг нататък аз, Крачун Лаутаров, освен благословия не съзирам какво бих могъл да изрека повече! Ела, момичето ми! — топлата му длан трепетно легна върху девичата глава. — Нека Бог те дари със спокоен дом, пълен с плод и челяд! Младежо — старецът не помести ръката си към Дичо, а издалеч му каза, — нека Всеблагият ти даде разум да опазиш това, което е дошло при теб!
И сякаш силите му изведнъж го напуснаха. Гласът му затихна, когато

96
изрече:
— Скланям на сватба в което и да е време. Не съм отказал нищо на унуката си до днешния ден. Няма сега точно да променям нравите си! Щом нейното желание е да остане тук, във вашия дом, ще изпълня всичко, каквото се иска от мен. Нека седнем по-старите, да се разберем!
Дядо Пехливан, които бе наблюдавал мълчаливо действията на госта, изправи огромната си снага откъм огнището. Много народ се бе извървял пред очите на старейшината от семейство Филеви, но за първи път той срещаше великан по дух! Във времена, когато хората измерваха боя човешки само по тежестта на кесията, бе изумително как се бе запазила тази неомърсена душа! Чак не му се щеше да повярва, че Крачун Лаутаров наистина съществува! Може би Господ все пак не бе отвърнал изцяло взор от грешните си творения, щом пращаше между тях свети хора като този! Зает с мисли, дядо Дико Пехливана се намести до бъдещия си сват — хем по- близо, хем не съвсем. С ръка привика до себе си снахата Ивана, която по обичая си не се бе обадила досега. Димитър не бе дошъл от града, но липсата му не се усещаше — той бездруго нямаше какво толкова да каже. Виж, племенникът Драган, който още не се бе появил, щеше да бъде от полза. Щом станеше дума за пари, равен нему не се намираше. В унисон с желанията на стареца през вратата влетя с почти непочтителен устрем именно обектът на размислите му. Посвоему красив бе пустият Драган! Запретнал ръкави, разгърден, усмихнат, той шумно се впусна да поздравява гостенина. Но дядо
Крачун умерено и немногословно прекъсна горещите излияния на новодошлия:
— Трябва да се върна по светло. Така че давайте да се разбираме!
Племенникът кимна към младежите — сиреч „Оставете ни сами“, и двамата братя заедно с новата снаха излязоха навън.
— Познаваш ли Ирина? — сети се Тошо. — Ела, ще те заведа при нея.
Само с нас ще ти бъде скучно. А ти — обърна се към Дичо — ме изчакай тук!
Имам да ти казвам нещо.
Когато се върна, го завари да пуши, забил поглед в земята. Вместо весело да го подкачи, както правеше обикновено, той седна до него. Замълча.
Трудно му беше да отвори приказка не само за братовчедката им, но и за предстоящата сватба. Потискайки собственото си вълнение, той започна с усилие:
— Различни дни се задават, нали, братко? Ти се жениш, па може и още някой да скочи след теб!
Дичо едва го погледна, после сви устни иронично:
— За себе си ли говориш?
— Ба, далеч съм аз от тези вълнения!
— Нещо май се опитваш да ми кажеш! Цепи направо! Повдига ми се от

97
увъртания!
— Ирина има проблеми.
Другият Пехливан хвърли цигарата рязко:
— Говори!
И Тодор му разказа всичко. Той добре познаваше първите белези на прииждащия гняв у Филевите — очите им се уголемяваха, а зениците ставаха почти черни, лицето застиваше неподвижно и сегиз-тогиз се обливаше в червенина, ръцете им неспокойно почваха да шарят из джобовете, като че си търсеха място, за да не направят беля.
— Успокой се, Диче!
— Ставай, да ходим при него — верицата му…
— Слушай, не прави зулуми! Човекът е сериозен. Доколкото разбрах,
Ирина сама се е съгласила на тази връзка. Трябва да намерим разумно решение.
Но да говориш с един Пехливан за разум в момент като този, бе все едно да наливаш вода в пробито ведро. На Тодор не му оставаше друго, освен да последва брат си, който стремително крачеше към турската махала.
Джевдет Нури Осман бе още на двора. В едната си ръка държеше книга, а пръстите на другата отмятаха зърната на броеницата, с която явно не се разделяше. Дичо бутна вратата и влезе. Газеше направо по цветната ивица, която водеше към плочника. Домакинът чу стъпките. Спокойно остави четивото си до чашата с кафе, но не се изправи да посрещне неканените гости.
— По нашата религия, ефенди — започна християнинът, без да поздрави, — ако обезчестиш мома, те заколват без предупреждение!
— А по нашата, ефендилер — тихо отговори стопанинът на дома, — първо избождат очите на нещастника, дръзнал да погледне похотливо невинното ѝ лице; после изтръгват езика му, с който я е уговарял да легне с него; след това му режат пишката, с която е омърсил чистото ѝ тяло, и най
— накрая забиват кама в неверното му сърце — равният глас на турчина се изостри внезапно: — Нали не намекваш, ефендилер, че нашата религия обича насилниците?
— Знаеш ли онази стара песен за Балканджи Йово? — попита Дичо, изненадан от хладнокръвието на домакина. — Щото ако не си я чувал, да ти я запея!
— Аа, да! — Джевдет Нури Осман гледаше госта си от долу на горе, но това явно не го смущаваше. — За онзи брат, който не е дал хубава Яна на турска вяра!… Тези неща, ефендилер, са ставали преди повече от сто години!
Или аз се заблуждавам?
— Смесените бракове не са били приемливи нито тогава, нито сега!
Няма да получиш Ирина, чу ли?

98
— Че тя да не е стока, за да я получавам? Или ти, Пехливанино, си мислиш, че я искам преко волята ѝ?
— Лъжеш! Една българка като Ирина не би се подлъгала да мърсува с друговерец. Ти си я подвел! — повиши глас Дичо.
Изглежда, едва се удържаше. Тошо го стисна за лакътя, макар да съзнаваше, че предупреждението му е безполезно. Брат му дори не усети докосването. Джевдет Нури въздъхна, сякаш имаше работа с невменяем, комуто е нужно търпеливо да обяснява разбираемото:
— Любовта, ако е истинска, не би могла да се нарича лъжа! И никога не е мръсна, независимо от религиозната принадлежност на хората, които я изпитват! Така мисля аз, ефендилер!
— Цялото ми семейство ще се вдигне срещу теб!
Турчинът се изправи спокойно. Всичките му движения носеха отпечатъка на скрито достойнство, нетипично за възрастта му. Той бе поне две глави по-нисък от братята, но на Тодор му се стори, че очите им са на едно ниво.
— Мога да ти кажа, че родата на Ирина казъм хич, ама хич не ме интересува! Ако си представяш, че ще ме впечатлиш със сила, не си познал!
Аз признавам единствено разума, не юмруците!
— И все пак не е приятно да те пребият по тъмно в някоя задънена уличка — Дичо дишаше срещу него. Ръцете му бяха в джобовете на панталона и Тошко бе сигурен, че са свити като за бой!
— Заплашваш, ефендилер — констатира без гняв мюсюлманинът. —
Но пак не ме впечатляваш! Аз съм човек, който прекалено почита свободата си. И когато някой посяга към нея, ме сърди не на шега.
— Да се бием тогава! — наежи се Пехливана.
— Защо? — се учуди Джевдет. — За да докажеш на себе си, че ще ме повалиш с един удар! Зная, че можеш! Но се питам чак толкова несигурен ли се чувстваш?
— Обичам Ирина като сестра. Няма да позволя гавра с нея. Ще воювам за доброто й, ако ще и с цяла турска орда!
— Не смятам да викам никого на помощ. Винаги съм се справял сам.
Не ти дължа обяснение, ефендилер, но все пак разбирам безпокойствието ти!
Не съм искал нарочна връзка с Ирина казъм. Просто се случи. Даже тогава още бях в траур по съпругата си, която страшно обичах!
— Личи си! — подигра се Дичо.
В тихия взор на турчина блесна зелена светкавица. С мълниеносно движение той скочи и хвана присмехулника за шията. Стискаше го силно в основата ѝ и спираше притока на кръв.
— Виждаш звезди сега, нали? Хиляди блестящи точици. Още няколко минути, и дори те ще изчезнат. Уверявам те, че ще спреш да гледаш света.

99
Изтърпях всичките ти нападки. Дори че стъпка цветята ми понесох. Но не ти разрешавам да се разхождаш с мръсни нозе по светлата памет на Гюлдан.
Разбирам, че обичаш Ирина казъм, ала и това не ти дава право да се подиграваш с мъката ми. Ясно ли е?
Дичо чуваше лошо. Имаше чувството, че за първи път в живота си ще изгуби съзнание. Едва събра сили, за да кимне.
Желязната хватка се отпусна. Лицето на Джевдет Нури Осман не бе трепнало. Излъчваше същото спокойствие, както в началото на разговора им.
— Да ти се не види и ръката, ефенди — с уважение прошепна
Пехливана. Отрасъл в семейство, където мъжете за забавление огъваха железни подкови като мек пластилин, той отрано свикна да се възхищава на здравия юмрук. Но понеже бе и мисловен тип с вечно изострени сетива, Дичо не можеше да не оцени по достойнство адекватното поведение на турчина.
И без да иска, спонтанната му натура взе превес. Той каза на глас това, което му се въртеше от няколко мига в главата:
— Ако не бе друговерец, нямаше да ме е грижа, че си вдовец и че имаш деца, дори десет да бяха!
— Върви си с мир, Пехливанино! Няма да погазя човешките закони, защото макар да съм мюсюлманин, не съм звяр!
Дичо го гледаше немигащо:
— Искам да ми дадеш мъжка дума, че няма да докосваш повече Ирина!
— Ако това е нейната воля, така да бъде. Ала ако тя иска да е с мен, нищо няма да ме спре! Нито човек, нито Бог!
Неволно най-малкият Пехливан си помисли, че това би трябвало да бъдат неговите думи, с които да отстоява любовта си към Цветана. Внезапно нахлулият спомен за нея го накара да отстъпи назад и с наведена глава да напусне дома на Джевдет Нури Осман.

100

Изтегляне 2.25 Mb.

Сподели с приятели: