Нестинарка

51
— Зная — равно отговори майката. — Откакто навърши петнайсет години, ми е известно, че си си загубил ума по нея. Не съм ти казвала дума напреко досега. Но когато иде реч за бъдещето ти, не мога да стоя настрана.
Аз зная кое е полезно за теб, сине.
В това единствено изречение тя събра любовта и загрижеността за обичаното момче. Очите ѝ го обгърнаха с нежност за миг и пак възвърнаха предишното си затворено изражение. Не бе свикнала Филевица да се размеква, но синът ѝ усети мигом пропукването в нейната броня. Атакува моментално:
— Щом твърдиш, че знаеш, мамо, защо се опълчваш срещу сърцето ми?
Онова, другото момиче, не го познавам и не искам да го зная. Насила ли трябва да живея по-нататък? С чужда?
— И аз не познавах баща ти до мига, в който татю ми каза, че ми е избрал жених. Не твърдя, че не съм го обичала, но не беше изпървом. Бях уплашена и объркана. Нямах още седемнайсет. Извеждаха ме от мамините обятия, но не по моя воля. И тогава мразех Димитър. По-късно, когато събрах силици и почнах да се оглеждам, разбрах, че е добър човек. Така е подреден животът, сине — по-мъдрите да решават заради неразумните.
— Майко — Дичо не се предаваше. — Ненапразно съм твърдял, че ти ме разбираш най-добре. Защо сега не искаш да проумееш, че душата ми боледува за Цветана? Не понасям, когато е далеч от мен! — за първи път ядните му, остри очи гледаха смирено. Ивана чак не можеше да повярва в тъгата им.
Неговата болка ѝ се предаде и тя изпита абсурдното желание да го вземе на коленете си, както когато бе малък, и да го целуне по главата. Но цяр за любовната мъка още не бе измислен, а и Дичо скоро щеше да навърши двайсет и три години. Затова майката се примири само да го докосне по бузата:
— На твоята възраст лесно се забравя, сине. Ще видиш — няма да минат няколко месеца и ще ни благодариш за избора.
Гневни искри засвяткаха в изведнъж потъмнелите мъжки очи.
Семейната ярост пак надигаше глава:
— Ще рече — няма да отстъпиш!
— Няма — Филевица не дръпна ръката си от него, но спря да го гали.
— От деня, в който те родих, знаех, че си по-друг. Брат ти Ванчо не го бива много да говори и да мисли — тъмните ѝ вежди се свиха леко от неизказаната болка. — Но ти, Диче, си направен от инаква смеска! Винаги си бил за мен като факла — светиш ярко и не изтляваш. Слушала съм те да приказваш и съм гледала околните. Те се захласват по думите ти. Имаш дар да боравиш със словото. Няма да позволя да го пропилееш!
— Искаш да се изуча на всяка цена! — обвини я синът.

52
— Не на всяка, рожбе моя. Има разлика между данта, която плащаме за греховете си и за успехите. Все ми струва, че стойността на увлечението ти по Лактевата щерка не е Бог знае колко голяма. Има къде по-скъпи неща от една изгубена любов!
— Ще я доведа у дома против волята ви — скочи Дичо и удари с крак глиненото бадурче, което се намираше до миндера. Виното се разсипа, попи в пръстения под и остави широко петно — като от кръв.
— Доведи я — майката бе прибрала ръката си в скута и здраво я стискаше в юмрук, сякаш да не ѝ позволи да докосне пак непокорния син. —
Хайде, направи го. Тогава цяла Медковица ще стане свидетел как на другия ден я връщаш опозорена. Тя от няколко години не е честна, нали?
Младият мъж рязко изправи глава, сякаш му удариха шамар. Погледна лицето на жената, която го бе родила. Кошмарно красивите спокойни черти не показваха никакво вълнение. „От желязо ли си направена, мамо?“ — му идеше да изкрещи, но синовната почит го спря. Той изхвърча от стаята, затръшвайки вратата след себе си. Бродеше безцелно по слънчевите улици.
Беше пролет. Толкова буйна и пищна Дичо не я помнеше отдавна.
Накичените с цветчета дървета свеждаха клони — уханни и плодоносни.
Тревата растеше волна и тучна. Лекият бриз носеше мирис на море. Внезапно младият мъж се сети за него — непроменящ се, син кръгозор — далечен и близък. Когато бе ученик в гимназията, често се разхождаше из Морската градина. Равномерният шум, идещ от вълнолома, го унасяше. Дори грохотът на водата при лошо време не можеше да го уплаши. Някакво необяснимо спокойствие се настаняваше в душата му, щом зърнеше безпределното пространство. И пречистваща радост нахлуваше в съществото му. Дичо знаеше, че след час път ще се озове на равния бряг, където пред очите му ще се ширне Черно море. Как копнееше да предаде мъката си на глъбините му.
Но точно тази вечер имаше среща с Цветана. А тя не му прощаваше закъсненията. Щеше да го чака тръпнеща в края на селото. В безумната си безизходица младият мъж се отправи към кръчмата. Не пиеше често и още по-рядко се напиваше, но сега имаше нужда от алкохол. Защо мъжете в критичните мигове посягаха към чашката? Нима силата им винаги трябваше да бъде подкрепена от нещо извън тях? Поръча си ракия. Изтръпването, което обхвана главата му, за съжаление не помогна на съзнанието да се замъгли. Когато в късната вечер тръгна към селската мера, Дичо все още нямаше готово обяснение, което да даде на Цветана. Вървеше умислен, с наведена глава, когато усети, че някаква съчка го перва по тила. Сепна се.
Нечий силует се открояваше в мрака и без да вижда добре чертите, той предугади, че жената се смее.
— Ти ли си?
— Иска ти се да е друга ли? — подкачи го любимата му и приближи.

53
Изпървом се бялна шията ѝ — матовобелезникава, после рижорусата коса и нейните незабравими сиви очи. Цялата сияеше, сякаш чакаше страстна нощ. И Дичо реши да ѝ я даде. Може би щеше да им е последна.
Подвластен на безумното желание, което го завладяваше, когато видеше Цветана, той я съблече, яростно късайки дрехите ѝ. В стремежа си да проникне по-бързо в нея и да намери онова място, което я караше да стене, ѝ причини болка. Дращеше меката ѝ плът като господар, който не иска да изпуска роба си. Усмихнатото ѝ лице се наведе над него и жената го яхна.
Дългите ѝ коси покриха гърдите ѝ и докоснаха неговите, движейки се заедно с телата им. С алчни длани я стискаше отзад, без да я гали. Желаеше да я види побъркана от екстаз. Тя изви глава назад, протяжен стон изхриптя в гърлото ѝ и Цветана изкрещя. Извъртя се диво, пое го с устни, подлуди го.
Неговите вопли се смесваха с нейните и те едновременно стигнаха до мощния, всепоглъщаш оргазъм. Жената легна върху него, покри го със себе си. Дланите му, укротени, се движеха по гърба й, попивайки нейната пот. Без да я вижда, Дичо знаеше, че тя за миг не бе преставала да се усмихва.
„Как да се отречеш от това? — питаше се той, безцелно блуждаейки с пръсти по тялото ѝ. — Как да напуснеш щастието?“ В този миг се чувстваше странно малък и нищожен. Нищо вече не зависеше от него. Допреди миг бе показал физическата страна на мъжеството си. Терзаеше го мисълта, че бе наблегнал на нея, защото другата — наречена сила на волята, му убягваше.
Изгората му се протегна като разгонена самка, която са задоволили, и се претърколи до него — гола, мека, любима.
— И… искаше да м… ми казваш нещо по обед? — започна направо и мъжът за първи път се подразни от нейното заекване. Или от прекия ѝ въпрос.
Напомни му за майка му и за нейния лаконичен начин за изразяване.
— Нашите са решили да ме женят!
— Знам това. Вече го к… каза!
— Не за теб! — беше брутален, с надеждата да я заболи повече от грубостта му, отколкото от неизбежността.
Дългото ѝ мълчание го сепна. Полуобърнат към нея, Дичо избягваше да я гледа в очите.
— Коя е тя? — запита не Цветана, а диханието ѝ.
— Не я познаваш. Отдалеч е — от планината. Казва се Ангелина… и е богата — поднесе ѝ наведнъж всички факти, за да я направи съучастница. Но тя отказа да стои до него в този момент. Разграничи се от любимия си.
Облече се набързо и застана надалеч:
— Разказвай — речта ѝ бе гладка и бавна.
— Няма какво — още бе гол и това го смущаваше. Никога през седемте години любов с Цветана не се бе чувствал неудобно, че е без дрехи. Посегна за ризата си, нахлузи я наобратно и се ядоса:

54
— Вече ти казах всичко, което знам. Да не мислиш, че ми е леко?
— А не ти ли е? Майка ти винаги е искала за теб имотна невеста. Знаех, че ме мрази. Но чак толкова…
— Не е само майка! Цялата рода е съгласна с този брак.
— И ти не можеш да им надвиеш? — бе сложила ръце на широките си хълбоци и го гледаше насмешливо. — Я се виж колкав мъж си!
— Не ми е до шеги! — обиди се той.
— Не глумя! Не подозирах, че се любя със сс… страхливец! — леко закривените ѝ долни зъби блеснаха.
В злите му очи яростта утихна почти веднага. Той обичаше тази жена и знаеше, че не тя говори, а наранената ѝ душа.
— Наричай ме както пожелаеш. Разрешавам ти!… Кажи ми как да те оставя, Цветано?
Тя изведнъж се спусна към него, увисна на шията му. Заплака:
— Не ме изхвърляй, Диче. Не ме давай, моля те.
Плачеше и той. Сълзите им станаха общи — солени и парещи в безпомощността си.
— Ще направя нещо лудо, чу ли? — извика жената. — Ще се убия!
Мъжката ръка сграбчи косата ѝ с цяла сила, така както правеше винаги преди да я целуне, но сега приближи лицето си до нейното и просъска:
— Да не си посмяла. И моя да не бъдеш, искам да те гледам жива, топла!
— Отдалеч?
— Отдалеч!
— С друг?
Ръмженето, което Дичо издаде, не напомняше по нищо човешки звук.
— Защо ми говориш така?
— За… защо ли? Няма да оставам стара мома. Бях ти го казвала веднъж!
Мъжът се отдръпна от нея, зарови пръсти в косите си:
— Не мога да понеса и това.
— Щ… ще трябва! Ако не се откажеш от другоселката, в скоро време ще ме видиш булка.
— Не ми ли стига тормозът на нашите? Смили си поне ти над мен!
— Милост? — жената го блъсна в гърдите и отстъпи назад. — От мен ли я искаш? Ти, който без капка жал ми казваш, че са те врекли на друга?
Д… Диче, хайде да избягаме!
В пролетната нощ, светла като дреха на весталка, хрумването ѝ бе ослепително и… безумно.
— Къде ще отидем? — мъжът усещаше как с всеки миг по-силно го притиска безизходицата.
— В града. Ще си намерим някаква работа. Знаеш, че нищо не може да ме стресне. Откакто се помня, ръцете ми не са се спрели.

55
— А семействата ни?
Жената обори глава.
— Ясно — гласът ѝ идеше приглушено до слуха му. — Т… ти не можеш да се откъснеш от тях. А най-важното е, че дори не го искаш. Е, прощавай!
— Цветано, спри!
Тя поклати глава, обърна се и побягна. Той тръгна да я догони, но осъзна, че няма какво по-различно да ѝ каже сега. Безволно отпусна ръце.
Защо на него трябваше да се случи? Да разчита на подкрепа от баща си не можеше. Димитър по принцип бе на негова страна, но волята не му стигаше да се опълчи срещу съперници като братовчеда Драган и Вана. Щяха да го смелят, докато преброи до три — да го стъпчат! Дичо се затътри към вкъщи, пълен с нерадостни мисли. Знаеше, че ще го чакат, за да му съобщят кога ще крадат момичето от Костичевци.
Внезапно изникнала отнякъде сянка притича пред него и се скри в бухналите храсталаци край пътя. Младият мъж прекосяваше турската махала и не му се искаше да си навлича неприятности. Не че живеещите в
Медковица мюсюлмани бяха агресивни. Напротив! Те винаги се показваха като добри съседи. Но колчем някой християнин загледаше тяхна кадъна, нещата ставаха неуправляеми. А фигурата, която се шмугна в буренаците, беше женска, но не бе обута в шалвари. С надеждата, че Цветана се е върнала, за да се помирят, Дичо последва тайнствената бегълка. Тя се бе сгушила до един плет и не шаваше.
— Коя си? — тихо попита той, за да не привлича излишно вниманието на съседите.
Жената мъчеше. Младият мъж приближи и я хвана за рамото. Тогава сянката рипна и го удари през лицето. Беше му накипяло тази вечер от момински гняв и той я стисна здраво през кръста. Погледна я.
— Ирино, що дириш тук?
В изумлението си не усети кога я пусна. Красивото ѝ лице бе заруменяло от хватката му. А може би не само от нея.
— Разхождах се!
— Тук? И по това време? — изненада се нейният братовчед. — Ум нямаш ли, ма? — затегли я за ръката. — Ще дойдеш с мен и повече да не съм те видял да припарваш в махалата по тъмно. Чу ли?… Виж я ти! — мърмореше той, дърпайки я като завързано животно. — Ще ти се случи нещо и после защо Филевите пак налетели на бой! Сами си го търсите, а когато го получите, ревете с ей такива сълзи — Дичо показа средата на дланта си: —
Ирино, слушаш ли какво ти говоря?
Момичето кимна, но личеше, че умът му не е тук. Братовчед ѝ винаги се бе чудил колко хубава бе тя. Висока и снажна, като всички Пехливани, тя не притежаваше повече общи черти с техния род. Дъщерята на Драган бе

56
тъмнокоса, тъмноока, с матова кожа. Понякога Дичо си мислеше, че по ѝ приляга да е сестра на черния Тодор, отколкото на светлия и синеок Юрдан.
Но щом се сетеше за нрава на Ирина, подозренията му секваха. Прекомерно буйна и необуздана бе неговата братовчедка. Още от малка майка ѝ я бе разхайтила, като ѝ позволяваше всичко — и редно, и нередно. А младата дяволка се възползваше от слабостта на буля Вета. Че бе първа красавица, никой не оспорваше. Но че с нея не можеше да се излезе на глава, също бе факт. Даже баща ѝ избягваше общите спорове. Напук на правилото, че дъщерите са негласната слабост на татковците, Драган странеше от първородната си рожба и не се занимаваше с нея. А пристрастената към чашката Ветка не бе имала достатъчно упорство да укроти любимото си дете.
Разсъждавайки за тези особености на семейството, Дичо реши, че не бива да се сърди на братовчедка си. Тя бе свикнала така — да не дава сметка никому.
Не беше крива, че са я засадили накриво. Едно цвете израства според грижите, с които го обграждат.
— Хайде, ела у нас — предложи младият мъж — Ще кажем на чичо, че сме се разхождали заедно.
— Ти какво? Мислиш си, че някой ще ме пита къде съм била? — високият ѝ смях разлая позадрямалите кучета. — Ех, Диче, Диче, не прогледна и ти!
— Вече си просиш боя. Ако татко ти отдавна е спрял да те налага, ще го заместя аз.
Тя му се изплези и после го целуна. Беше ужасна и много обичлива. Под твърдата ѝ черупка се криеше най-мекото сърце на света. Ако не броим
Тодоровото. Сещайки се за брат си, Дичо ускори крачка. Тошко щеше да го успокои, да намери решение. Неговото житие бе изтъкано от смешни случки и шеги. Никой не го бе видял досега угрижен и начумерен. Нищо под слънцето не можеше да го накара да се сбие. Не че бе страхлив. Или че му липсваше издръжливост. Бе жилав като върбова клонка, но мразеше физическата разправа. Неведнъж дядо Пехливан бе подхвърлял, че на всяко поколение се пръква по един такъв — сбъркан. „Гледай бащата и съди за сина“ — бе приказката на стареца, колчем чуеше за нов отказ на внука си да участва в някое меле. Но който го познаваше, знаеше че дядото не се сърди на миролюбците в своето семейство. Защото, макар и рядко, той признаваше, че освен от воюващи светът се нуждае и от укротяващи. Тодор заемаше особено място в душата му. Дори фактът, че не е негова плът и кръв, не съумя да надвие слабостта на стареца към младежа. Тази вечер той го слушаше в захлас как описва костичевската нестинарка. Сладкодумец по природа,
Тошко можеше да привлече дори най-върлия противник на разказите. А дядото обожаваше интересните истории. Освен това в тази идеше реч за жена.

57
— И как, сине, хвата ли окото? — може би за десети път попита той. —
Ще замае ли главата на нашето момче?
— Не зная, дядо. Не отговарям за Дичо. Ала моята със сигурност се завъртя, като я видях как рипна в огъня. А нозете и едни такива — в шепа да ги хванеш — малки и бели.
— Нима това е най-голямата ѝ дарба? — обади се Ивана. — Да беше казал каква домакиня е, що умее да върши.
— Не зная, майко, не съм я видял как шета. Но играеше божествено — черните му цигански очи блестяха.
Вратата се отвори и побутвана отзад вътре влетя Ирина. Дичо се показа зад нея. Лицето му бе затворено. Беше страшно да се занимаваш с него, когато не бе в настроение. Неколцина медковци бяха изпитвали силата му върху собствените си кожи и се бяха убедили, че не трябва да го закачат.
Дори Тодор странеше от брат си, когато забележеше как чертите му се изопват. Но сега вниманието на семейството бе насочено към влязлата девойка. Румена, млада и красива, тя ненадейно събра очите на всички. Дори баба Елица, която надничаше от своя ъгъл, ѝ се възхити.
— Море моме, кога порасна?
— Къде беше? — попита подпийналият Драган.
— На разходка — изпъчи се тя.
— В тази доба? — разсърден и червен, той тропна с юмрук по масата.
— Когато из село бродят само разбеснели се кучки, те питам, що щеш и ти из сокаците? Забранявам ти да излизаш по нощите.
— Да ми забраняваш? — дебелите вежди на момичето литнаха насмешливо. — Откога почна да се интересуваш от мен… тате?
Драган скочи.
— Не смей да ми говориш без почит. Аз съм ти баща.
— Нима? Нали при всяка сгода псуваш жребеца, дето ме е правил?
Филевите се спогледаха. Зорко пазената тайна на буля Вета бе изкочила от тъмните кьошета и напираше върху устните на щерка ѝ. Тодор се окопити пръв. Дали защото по кръвна линия също не принадлежеше към семейството, или понеже носеше най-състрадателна душа, той скочи и прегърна разтрепераната девойка. — Ела да излезем, Ирино. Ще ни духне ветрецът, ще отнесе лошите мисли.
С все още вирната глава, тя го послуша. Отвън се чуха приглушените им гласове, които се запиляха към съседния двор.
— Така е, когато човек не знае да си заключва устата — изкоментира дядо Пехливан. — Под път и над път разнасяш потеклото на дъщеря си, а ти е болно, че го е разбрала. Не я ли видя, магаре такова, колко е пораснала?
Толкова е хубава, че ти иде да я изпишеш. Какво ти е виновно момичето, че твоята душа боледува? Имаше избор преди време — можеше да върнеш

58
булката, когато видя, че не е честна. Но ти реши да се направиш на мъж. Е, бъди такъв докрай. Какво си седнал да опяваш надлъж и шир, че Ирина не е твоя? Наистина ли не е? Нима баща ѝ е онзи песоглавец, дето си е хвърлил семето, или си ти, който си я отгледал? Ако понякога спреше и се огледаше, щеше да видиш много повече, отколкото в движение. Мислиш си че като имаш пари, си голям! Не си! Току-що доказа, че и в шъпата ми не можеш да се побереш. Толкова малък и жалък стана, когато наговори небивалици на детето. Не парите правят боя человешки, Драгане! Днес ги имаш, утре не. И пак си същият! Помисли си ти какъв ще бъдеш без тях! — старецът яростно се изплю, за да затвърди неласкавото си мнение за постъпката на племенника си.
Драган мълчеше. Личеше колко трудно удържа яростта си. Бе от хората, които се раждат с чувство за неизменна правота. А поради доброто си материално състояние отдавна бе започнал да налага волята си над всички.
Позволяваше си да командва не само вкъщи, а и навън. Ако някой му се опълчеше, или го пребиваше, или му извърташе някой мръсен номер. А в главата му такива се раждаха бол. За разлика от чичо си, Драган не бе с меко сърце. И понеже съзнаваше първенството си, нападаше пръв. Дори когато противникът му се свличаше на земята, той продължаваше да налага. Дядо
Пехливан се мръщеше, когато до него стигнеше мълвата за някоя от
„геройските“ прояви на племенника му. От обич към него не си позволяваше да изрази открито своето негодувание, но имаше ли сгода, го съсичаше с думи. После дълго плачеше в одаята си. Помнеше момчето от бебе. Него и по-малкия — Дойчин, бе закрилял цял живот. Затваряйки очите на брат си, старецът знаеше, че вече има трима сина. Заради тях не се предаде на скръбта. Не отстъпи дори пред хленчовете на Елица. Построи им къща в съседство със своята; задоми ги; даде им пари. Не бе благосклонна съдбата към единия племенник — отиде си прекалено млад. Но Драган бе останал.
Ала придоби недобър характер. Лакомията го бе впримчила и не го пускаше, пущината!
Дядото се приготви за още една порция укорни думи, но снахата Ивана го изпревари.
— Кажи сега за момичето, Драгане!
Свикнали да се вслушват в редките ѝ слова, мъжете мигом се укротиха.
Мълчалива, но справедлива бе Димитровата невеста. Филевите често се чудеха откъде на тези години иде мъдростта ѝ.
— Празникът не е свършил още, Вано. В Костичевци, както във всички нестинарски села, ще играят три дена, за да се поклонят на Светока. Утре вечер ще опитаме да откраднем дядо Крачуновата унука.
— Да се опитате ли? Струва ли си да биете толкова път из планината, ако не сте сигурни, че ще успеете?

59
— Ех, невесто, как да ти го кажа по-простичко? Онези, нестинарите, не са като нас. Смесен народ са те. Гръчка кръв тече в жилите им. А от византийците освен коварство и хитрост, друго не чакай. Знам ги добре — лукав народ! А и по-инакви са отвън — светлооки, твърди, рижи, огромни — цели планини.
— И ти си седнал да ми разправяш, че се боиш? — презрително го пресече Вана.
— Аз ли? Ето ти тебе женски акъл! — ядоса се пак Драган. — Не отбират нашите булки от обяснения и туйто. — За да се успокои, той отпи от глинената чаша. — Трябва и чичо да дойде, за да сме повече, ако стане бой.
— Аз в разпра няма да вляза — обади се старецът. — И преди, като по- млад, странях от кавгите, а сега хич не ща да ги чувам.
— Ще отидеш, татко — тихо повели снахата, — за добро е, не за лошо.
— Няма да омърся ръцете си на тези години с насилие! — изръмжа дядото. — Не може да се нарече добро онуй, що ползва угодата само на един човек!
Дичо рипна и застана в средата на стаята. Главата му докосна куката, за която закачваха ламбата. Мигащата ѝ светлина трепкащо пролази по навъсеното му лице.
— Мен забравихте ли?
— Как? Нали за теб говорим цяла вечер — усмихна се чичо му.
— Не искам да се женя за нестинарката. Искам си Цветана.
— Хубавица е тя — мечтателно поглади мустак дядото. — Като пухена завивка — хем топли, хем гали. Ама баща й… да не дава Бог.
— Няма да се женя за Лактю пияндето, а за дъщеря му — за първи път непочтително се обърна към Пехливана внукът му.
— Ама ще го вкараш в рода ни — процеди Драган. — За смях ще станем, момче, щото не можеш да озаптиш пишката си! С нея говориш сега, с нея мислиш! — сопна се той не на шега.
— Чичо, аз те почитам твърде, но… — племенникът настръхна срещу по-възрастния мъж, а той се надигна и се приведе през масата — голям и разгорещен. Сложи ръце пред гърдите си. Към Дичо се приближи Ванчо, който го боготвореше и му подражаваше във всичко. Щом по-малкият брат решеше да скочи, веднага големият щеше да го последва. Женска фигура прекоси стаята бързо, застана до масата и разполови с тялото си двете групички.
— Стига! — не високо, но твърдо заповяда Ивана. — За смях ще станем не от роднинство с Цветаниния баща, а ако се изтрепем помежду си заради нея.
Мъжете дишаха тежко. Току-така не се прекланяха главите на
Пехливаните! Злоба, хъс и ярост кипяха в широките им гърди.

60
— Стига! — повтори жената и вдигна ръка. — Искам да седнете и да ме чуете. Няма да принуждавам повече Дичо — устните ѝ се свиха, — няма да му налагам женитба против волята и сърцето му. Ще го оставя сам да реши. Днес привечер, когато баща ти си дойде от работа, ми каза, че най- известният адвокат в града е съгласен да му помагаш в кантората една година. Ще можеш да го слушаш в съда, ще му подаваш документите, ще му пишеш. Бил затрупан с дела и време не му оставало да се занимава и с дребни неща. Обещал е да ти помогне за университета следващата есен. Но не той ще ти плаща таксите, а ти. Помисли си добре какво избираш. Излез, разходи се и реши. Като се върнеш, искам да знаеш какво ще правиш по-нататък с живота си. Обвиняваше ме, че искам на всяка цена да те видя адвокат. Сега сам определи цената си.
Дичо я гледаше като побъркан. Полудяла ли бе майка му? Обърна се към Димитър за потвърждение. Баща му уморено сви рамене.
— Днес наистина говорих с господин Карастоянов. Отдавна му бях отправил тази просба, но той все нямаше време да ми отговори. Най-после ми съобщи, че бил решил да си вземе помощник, но ако гарантирам за него
— сиреч за теб, сине. Човекът е най-известният и най-търсеният правист в околията. Пренатоварен е с дела, но иска вярност, послушание и мълчание.
Накъде ще тръгне работата му, ако неговият секретар дрънка за поверителни подробности от съда? А такива бол!… Аз дадох честната си дума, че от устата ти, Диче, не ще излезе нищо, с което да го злепоставиш! Сега остава на теб да решиш дали приемаш да станеш личен помощник на господин
Карастоянов. Майка ти е права, че такъв шанс не се дава всекиму.
Младият мъж отстъпи назад. Неочакваната новина го бе заварила неподготвен. Потресен и объркан, той се завъртя и почти избяга от пълната с хора одая. Ивана се отпусна на грубо скованата пейка. Изведнъж бе почувствала, че нозете не я държат.
— Залагам главата си, че ще избере Цветана — въздъхна Драган, започнал да изтрезнява от солидната винена почерпка.
— Не се знае — тихо отговори Вана, — Дичо обича Лактевата, но силно люби и учението. Не бих се обзаложила на нито едно от двете.
— Нега го оставим да премисли — промърмори баща му едва чуто, — много му се струпа последните дни.
— Право говориш, сине! — обади се дядо Пехливан, който грееше нозете си край огнището: — Та вие му извадихте душата, бре! Жени се, та жени се! А туй нещо току-така става ли? Урбулешката да се бухнеш в копривата, та изпожулен да ходиш цял живот!
С крайчеца на окото си старецът погледна житейската си спътница, която се бе полуизлегнала до него — вечно болна, вечно недоволна. Невесела бе съдбата му след брака с баба Елица и той искаше да предпази внука си от

61
грешка. Навремето и него бяха обвързали с нелюбима, та цял живот не му стигна, за да я обикне.
В голямата стая нахлу въздух от отварянето на вратата. На прага бе застанала жена. Като че се колебаеше дали да влезе, като видя колко хора я гледат отвътре.
— Ела, ела, Магде — повика я Драган.
Ситно пристъпи фигурата, седна в крайчеца на миндера, положи ръце върху скута си. Позадрямалата Пехливаница, която бе чула неласкавото изказване на мъжа си за прибързаните бракове и не го бе удостоила с внимание, сега се надигна от мястото си. Впи недружелюбен поглед във вдовицата. Но Драган вече ѝ подаваше чаша с вино.
„Никаквецът! И той сигур ѝ е хвърлил око!… Кучка — злобееше вътрешно старицата, но не смееше явно да се опълчи срещу нежеланата гостенка. — Гледам я сутрин, когато си изтупва постелята! Не са ѝ очите толкоз в чергите, колкото в нашия двор. А дъртият пес я чака само да навири опашка и да се юрне подире ѝ като подивял! Нали като се прибере по никое време, целият мирише на жена, мискининът му с мискинин! И има сурат да ми казва, че бил с приятели в кръчмата. Неговото пиене е под полата на
Магда!… Но ще дойде и моето време. Засега ще си трая. Все някой ден ще ми падне сгода да я обухам здраво!“
Такава си беше баба Елица — снишаваше се при буря, превиваше гръб, замираше, а когато останеше сама, поемаше командването. На младини дядо
Пехливан всяка пролет заминаваше на гурбет. Мамеха го високите заплати в
Делиормана, където земята благоволеше към стопаните. Чуеше ли, че се стопил снегът на североизток, Дико стягаше торбичката, намяташе абичката си и се запиляваше из равните добруджански полета, за да се върне, когато окапеше шумата. През това време законната му половинка се разпореждаше твърдо с движимото и недвижимото имущество. Свикнала да бъде сама отрано и да не се съобразява с ничия воля, Пехливаница трудно понасяше зимните месеци. Тогава я налягаха всички земни, а и неземни болежки. Три пъти дневно баба Вуна баячката идеше у Филевите, затваряше се при стопанката и ѝ гореше под носа оцет, смесен с вонящи билки. В резултат на тези тайнствени лечебни визити цялата къща миришеше на кисело. Когато една вечер Пехливана се върна от кръчмата леко пийнал, завари старата врачка да дере куче в оджака. Гнусливо смръщил вежди, той я попита:
— Що чиниш, бабке?
— Ще наложа корема на невястата ти с кучешка козина, щото от два дена не се е изхождала. А най-добрият цяр за запичане е кожата на млада, нераждала кучка.
— Да се махаш оттук — изрева огромният мъж, умопомрачен от зловещата гледка и от описаната картина, — че теб аз ще те одера с ей тия

62
ръце!
Баба Вуна не чака втора покана. Забравила куцукането си, тя се затича към портата като млада девица, подюрена от пияни младежи, благославяйки всеизвестното нежелание на Дико Филев да се бие. Но патилата на семейния патриарх не спряха дотук. Влизайки в къщата, той настъпи нещо мазно и като вдигна крак, забеляза, че по цървулите му са полепнали кокоши пера. В кошница пред прага имаше животински вътрешности, а нещо зловонно се вареше в огнището и разнасяше непоносима смрад.
— Елице! — изрева мъжът. — Излез! Елице!
Тихо скимтене го посрещна от тъмния край на стаята. Той приближи и видя жена си увита досами очите, с топла керемида на главата и на корема, от което лицето ѝ така бе почервеняло, че а-ха ще пусне кръв. Не на шега слисан, Пехливанеца усети, че краката му омекват, и седна на одъра до нея.
— Какво ти има? — попита я той, гнусливо отдръпвайки се, защото щом се опита да приближи, го лъхна миризма на мърша.
— Коремът… — внезапно изви жена му. — Ще умра… ще се пръсне!
— Какво му е? — не проумяваше човекът.
— Болии…
В този момент майка му се показа отвън, натоварена с наръч дърва.
Синът скочи да ѝ помогне, защото възрастта вече ѝ тежеше.
— Що става тук? — прошепна той, посочвайки с глава омотаното в черги тяло.
— Не знам, сине — вдигна рамене старицата.
Мъдра майка имаше Дико Пехливанина. За толкова години живот с
Елица под един покрив не бе обелила дума против нея — ни пред свои, ни пред чужди. Мълчаливо готвеше, гледаше тримата внуци и понасяше диктаторските жилки в характера на снахата.
— Каква е тази помия? — за пореден път зададе въпрос стопанинът.
В дълбоко котле къкреха кокоши курешки, конски фъшкии и мас.
Сащисан съвсем, Пехливана пак погледна майка си.
— Баба Вуна го приготви — отговори тя на безсловесното му питане.
— Каза, че цярът за лениви черва е варената тор от неожребена кобила и от кокошка носачка.
Като черен дявол изригна бесът на Дико Филев. Той ритна котлето и зловонната каша се изсипа в огъня, който, подкладен от маста, лумна нагоре със страховит пламък.
— Да ставаш, твойта верица, че те претрепвам — изрева мъжът, страховито свил юмруци. Дръпна трите черги и ямболията, които покриваха тялото на жена му, и я задърпа от кревата. Но току-така ли се вдига мним болен? Елица бе навлечена с кожух и препасана с няколко тензухени торбички, които миришеха ужасно. В опита си да я измести те се развързаха

63
и разсипаха по пода. Отново го лъхна воня на мърша.
— Жива си се вмирисала, ма! — кресна огромният човек. — Прилича ли ти — млада жена да се мажеш с разни гадории? Вяра на врачки ще ми хващаш!
— Боли ме коремъ-ъ-ът… — жално проточи булката му и понечи да седне пак на одъра.
— Да бе захванала някоя работа да свършиш, щеше да забравиш всички болежки! — сряза я Пехливана. — Я погледни мама на колко години е, а не съм я чул да се оплаче нито веднъж! Че може ли ред да хване от теб? А коремът те боли, щото снощи омете цяло кило овча пастърма. Лакомият дирник кръв изхожда!
От тази нощ нататък Пехливаница почна тайно да кани баба Вуна.
Криеха се от стопанина като котки от разгонен котарак. Въпреки че не спря да се оплаква от мнимите си болести, Елица гледаше да е по-умерена в хленченето. Защото Дико Филев бе алергичен към лъжата и като нищо щеше да я натупа някой път. Усвоената до съвършенство през годините тактика на търпеливо лицемерие я вразуми и сега, когато ѝ се искаше да скочи и да издере младото, хубаво лице на нежеланата гостенка. Огромната фигура на дядо Пехливан бе предупреждение за всяко неразумно действие, което би предприела. Затова жена му наподоби любезност и преко сили попита:
— Заспа ли буля Ветка, невесто? Като я видях привечер, изглеждаше уморена.
„По-скоро пияна“ — поправи я наум Вана.
Магдалина леко повдигна глава. Беше на около 30 години, в разцвета на женската си зрелост. Имаше интересно лице — тясно и слабо, с изпъкнали скули, които подчертаваха дългите ѝ пъстри очи. Хлътналите ѝ бузи се обливаха сегиз-тогиз в руменина, подобна по цвят на пухкавите ѝ устни.
Косата ѝ бе ситно къдрава, твърда като тел и със същия лъскавосинкав блясък.
Дядо Пехливан се присламчи към масата, за да е по-близо до снахата.
Настроението му се подобри като докоснато от магическа ръка. Даже си позволи да си налее пак вино, макар че трудно някой би го накарал да превиши вечерната си алкохолна дажба. Старецът твърдеше, че ако човек има разум в пиенето, може до края на дните си да подкрепя душицата с червената течност. Но тази вечер бе специална. Магда рядко идваше у
Димитрови, защото усещаше, че не е харесвана от свекървата. Или съвестта
ѝ се обаждаше? Когато човек я погледнеше — напращяла, хубава и здрава, си казваше, че дори да бе криввала някой и друг път с дядо Пехливан, не ще да бе извършила престъпление. Кой нормален би могъл да съди млада вдовица, непогалена цели осем години от мъж, че е пожелала чужда ласка, па била тя и свекъровата? Филевица я гледаше с добро око, защото не

64
говореше много, а Драган не даваше косъм да падне от главата ѝ. Тя бе съвестен и неуморен работник. Все по-често надвечер прекосяваше преметената пътека, която делеше къщата ѝ от съседната, и се намесваше в домакинството на пияната Ветка ту със съвет, ту с реална помощ. Децата свикнаха да питат нея за всичко, докато майка им спеше пияна. Ирина душа даваше за стринка си. Единствено когато видеше дъщеря си с братовата вдовица, Драган не смееше да ръси укорни думи по неин адрес.
Никой не знаеше какво става в душата на буля Магда. Оправдавайки се с прекомерната си заетост, тя странеше от седенките и хората. Дружки нямаше. Говореше си само с голямата снаха. И то винаги кратко, по същество. Бидейки мълчаливки, двете се разбираха само с жестове. Ала колко различни бяха! Филевица имаше твърда ръка и желязна воля, а по устните на Магда понякога трепваше забравен смях. Тогава цялото ѝ същество просияваше със сладостта на добре узряла круша. Само баба Елица анатемосваше вдовицата при всяка среща, сякаш срещаше в лице антихриста. Опитваше се да насажда злоба у домашните спрямо невестата, но навсякъде удряше на камък. Особено при дядо Пехливан. Разхитителен в подробностите, когато се касаеше за чужди жени, старецът мълчеше подозрително, подпитваха ли го за Магда. Само отвътре очичките му засвяткваха със забранено пламъче.
— Търся Ирина — тихо се обади вдовицата, сякаш да оправдае присъствието си в дома на Димитър.
— Излязоха с Тодор — бързо и услужливо ѝ отговори свекървата, — навън ще ги намериш! Иди, потърси ги!
— Не бързай, Магде — спря я Драган, — да не наскочиш на Дичо.
Рипна и той на двора — да избяга от нас. Нали за булка го стягаме!
— Така ли? — учуди се вдовицата — Не знаех. За Цветана… — не довърши тя, защото деверът ѝ изпъшка.
— Далеч искаме да остави Лактевата! Друга му намерихме — по-добра, от сой, имотна.
Магда сведе глава. Апатична към подробностите от личния живот на роднините си, тя не намери за необходимо да изкаже мнение. А и какво значение имаха мислите на една обикновена жена, която цялото общество смяташе за почернена от скръб. Никой не знаеше колко много ѝ се живееше.
Как жадуваше за деца и за топло мъжко рамо, до което да заспива нощем.
Самотата бавно убиваше веселието в душата ѝ! Кой глупак бе измислил, че щом една невеста овдовее, трябваше да се откаже от простите радости, с които бе населена земята? С натежала глава Магда се накани да си ходи. Дядо
Пехливан рипна:
— Ще те изпроводя, невесто. А после ще потърся оня поразник —
Дичо.

65
Баба Елица понечи да каже нещо, да спре мъжа си, но овреме се усети.
Щеше да изчака подходящия миг и да нападне както винаги — изневиделица.
След излизането на вдовицата Драган помоли Вана да му нареже сирене и сланина за мезе. Колчем видеше умисленото лице на снаха си, се разтъжаваше за рано починалия Дойчин. И го удряше на чувства.
— За чудо и приказ човек беше братът. Златно сърце носеше! Язък за хубавата невеста! Щяха дечица да си отчуват, челядта ни да се намножи. А сега? Нали я виждам — стопила се е от мъка!
— Пепел ти на устата, Драгане — обади се Пехливаница, не можейки да устои на изкушението да очерни съперницата. — Заблудени сте вие, мъжете! Не я ли гледаш в очите — играят, горят? Ще омаскари нечий дом тя, ще го разтури!
— Какво думаш, лельо? — уплаши се не на шега племенникът. — По- честна жена от Дойчиновица не съм срещал скоро. По цял ден чело не вдига от работа, а ти си седнала да я клеветиш. Добре че не живее у вас! Щеше да
ѝ се стъжни отвсякъде. В моя дом тя е винаги добре дошла! А в последно време май е повече у нас, отколкото в нейната си къща. — И с премалял от неудобство глас добави: — Помага на Ветка!
Някъде, откъм пристроената част на къщата, скръцна врата. Несмели стъпки приближиха към осветения кръг. Дилянка се бе разбудила от сън.
Личеше как по меката ѝ буза се бяха отпечатили шевовете на възглавницата.
„По никое време е задрямала“ — каза си Ивана и я проследи с поглед.
Тихо като мишка жената се примъкна към Ванчо, усмихна му се, погали го крадешком.
„Колко лукава и потайна е, Боже — продължи да размишлява в себе си свекървата. — Като я гледаш — мека, изплашена някак, а душата ѝ — челичена! Все недочула, все недоразбрала, а сигур знае повече от всички нас накуп.“
Под предлог, че е много изморена, снахата не се бе явила на вечеря.
Сега я бе свил гладът. Озърташе се за някой къшей хляб като лакомо куче!
Вана вече знаеше кой ще изпроси ядене за нея — да не би да ѝ беше първица.
Откакто бе дошла у Филеви, Дилянка не намираше защо да променя навиците си.
„Ех, сине, сине — разкая се майката. — Не добра съдба избрах за теб!“
И изведнъж като мълния, която разсича спокойно небе, тя се уплаши от мисълта, че ще сгреши, решавайки заради Дичо. „Не — тръсна глава. —
Няма! Той е по-друг. По-умен и по-силен е! Ще се справи, ще прескочи увлечението си!“
Ванчо отиде до полиците, където стоеше остатъкът от вечерята, и сложи в паницата няколко комата хляб и сирене. Дилянка лицемерно показваше притеснение да посегне сама за храна. На Ивана ѝ се струваше, че

66
освен да яде и да спи, тя няма друга цел в живота. „О, напротив — сети се изведнъж и криво се усмихна. — И да завижда!“
Драган, който се черпеше щедро с мезе и с вино, отново бе зачервил бузи. Понеже на мъжете отколе им бе разрешено да говорят всичко, що им бе на акъла, той изцяло се ползваше от тази свобода. И за разлика от
Филевица, която водеше монолози наум, мъжът открито засегна щекотливия въпрос — мързела на Ванчовата жена.
— Ти, Диляно, чини ми се, сега ставаш от постелята?
Невестата срамежливо повдигна взор и почти веднага сведе глава, но ко̀сите ѝ черни очи блеснаха.
— Нещо не бях добре, чичо Драгане. Та затова днес почти не излязох от одаята — току без глас отговори тя.
— Що мрънкаш тъй? Нищо не чух.
— Думам, че зле бях отзарана. Нещо главата…
— Спа цял ден, нали? Какво поколение сте вие, бе? Негодно за нищо, изкривено. Свекърва ти се бъхта от зори до мрак, не подвива крак, а ти се излежаваш като същинска повлекана. Срам нямаш ли? Вече второ лето подкара в нашия род, а не те видяхме да оплетеш на мъжа си чифт чорапи или да нагостиш с твоя манджа! Ако бях на мястото на Вана, нямаше да те вардя тъй, като задник, болен от цирей! Нищо ти няма, невесто. Мързел те мори теб, не болежка!
Снахата рипна, избяга в одаичката си. Веднага я последва и мъжът ѝ.
— Ти защо така, Драгане — обади се Димитър, болезнено чувствителен и деликатен. — Засрами я!
— Срамота е това, дето го върши тя, брат’чед! А не моите приказки.
Делата могат да те омаскарят така, както словото нивга не би успяло. Дума дупка не прави! За да издълбаеш яма, трябва да си плюеш на ръцете и да хванеш лопатата. Всички се пишете много чувствителни в тази къща и мълчаливо понасяте лентяйството на Диляна, макар че до гуша ви е дошло да я хрантутите.
— Каква файда да я хокам ката ден? — обади се Филевица. — Дърво се изправя, докато е фиданка. Когато стеблото му укрепне, не можеш го пипна.
— Ще го отрежеш, невесто — отново тупна с юмрук по масата Драган.
— Що говориш? — уплаши се жената — Няма майка, която да желае лошо на чедото си. Виждам, че Ванчо я обича. Какво би правил, милият, без нея? На мен не ми тежи да шетам, още съм в силата си! Ако изгоня Дилянка, ще изгубя сина си. А това няма да го понеса! Може да е всякакъв — гласът ѝ трепна, — но пак си е свидна рожба, която съм носила под сърцето си. Моят първороден, моят красавец. Нямаше по-хубаво дете от него! И аз го обичам като другите двама. — Ивана разпери длан: — Ако ми отрежеш три пръста, еднакво ще ме боли, макар че са различни по дължина. Така е и със синовете

67
ми! Не ме карай да отпъждам чедото си от дома заради жена, каквато и да е тя.
— А защо искаш мен да прогониш?
Филевица подскочи. Дичо се бе облегнал на вратата. Никой не бе усетил кога е влязъл и колко бе чул от необичайно дългата реч на майка си.
— Не това желая, рожбе мое — тя го погледна с цялата нежност, на която бе способна, — вече ти казах — решението ще бъде само твое. За нищо на света не искам да се скиташ далеч от нас, с обидена душа. Която и да избереш — дума накриво няма да изречем.
Драган мълчеше смаян. Не бе очаквал от Филевица да отстъпи в решителния момент.
„На женските не бива да се хваща вяра. Все нещо непредвидено ще им щукне не на място. Могат да те оставят насред път, когато си разчитал най- много на подкрепа“ — мислеше си той, горчиво разочарован от неразумната постъпка на снаха си.
Бледен и страшен, Дичо застана пред тях в цял ръст.
— Ще се оженя за другоселката. Реших! — изявлението сякаш изчерпа последните му сили. Приведен, както никога не е бил, той се промуши обратно през вратата и изчезна в мрака.
Мълчанието в стаята бе толкова плътно, че дори с нож не можеше да се среже. Но Драган се окопити пръв. Ненапразно бе толкова успял в търговията. Потри ръце.
— Такаа… Браво на момчето! Бях сигурен, че няма да се изложи! Още утре потегляме към Костичевци. Къде ли е Тодор? Ще трябва да ни помага пак той, щом чичо отказа да дойде. Ще вземем файтона, щото е по-бърз, па и повече място има. Нали булка ще водим! Готви се, Вано! Утре снаха ще срещаш.
Но майката не го чуваше. Натежалото ѝ сърце се разкъсваше от мъка за любимия син. Подозираше какво му е коствало да се отрече от първото либе, защото навремето, преди Димитър, и тя си имаше тайна изгора. Още помнеше трепета на късните им срещи, когато се виждаха на чешмата, откъдето младата девойка носеше прясна вода. Как се радваше на всяко неволно докосване, как го закичваше с китката си! Току под лъжичката ѝ почваха да пърхат крила и момата си представяше, че ще поникнат и на нозете ѝ.
— Може би е добре да го потърся — каза Филевица на себе си, но
Димитър я спря.
— Мъжете не обичат да ги виждат, когато плачат. Той ще се върне. Ако отидеш, ще направиш този миг още по-тежък за него!
Тя го послуша — нещо, което рядко правеше. Но сега намери, че съпругът ѝ е прав. Когато ставаше въпрос за чувства, равен нему нямаше.

68
Беше надарен с фина, нежна душа, която усещаше безпогрешно хорските характери.
Драган се накани да си ходи. Баба Елица, която всички бяха забравили, изскочи изведнъж от сянката и заканително сви пръст към племенника си.
— Да намериш чичо си, чу ли? Че веке два сахатя го няма. Бая дълъг изпроводяк направи на Магда.
Вана Филева закри с шепа усмивката си. Лично тя няколко пъти бе засичала стареца с раздърпани дрехи и със сламки в косата след подобни изпращания. Смешна ѝ бе ревността на свекървата. На тези години? Дали
Пехливаница обичаше все още съпруга си, или собственическото чувство я караше да го следи като копой ранен дивеч. Тя си бе стисната и дребнава.
Шишарка не можеше да ѝ поиска човек, макар че около къщата растяха пет огромни бора.
„Неведома е човешката душа! Чини ми се, че тя единствена не остарява.
Телата и дрехите се похабяват, но вътре в нас остава да трепти нещо — разсъждаваше Филевица. — Ето го и Дичо — пъна се, лудя и… клекна!
Чеденцето ми, миличкото ми!“
Като вихрушка влетя вкъщи Тодор и едва не блъсна излизащия Драган.
— Какво стана? Какво ви каза Дичо? Срещнах го по пътя! На безумен приличаше!
— Накъде тръгна? — попита Вана.
— Не зная, майко! Не желаеше да говори. Подмина ме. Май не ме позна.
— Господи — прошепна Ивана, — бедното ми дете!
— Ще ми каже ли някой какво стана? — за първи път повиши глас
Тодор.
Всички глави се обърнаха към него. Даже Драган се спря при вратата.
Не познаваха Тошко като кавгаджия. Златна душа носеше момчето!
— Утре отивате в Костичевци. Дичо се съгласи — оповести майка му.
— Хубаво — тихо, смирено някак кимна братът. — Ще има ли нужда от мен?
— Че ако не дойдеш ти, кой? — опита се да се пошегува чичото, но племенникът не се усмихна.
— Ще си лягам — каза той, — щом утре ще пътуваме, нека да си почина. Планина е това!… Лека нощ! — приведе дългото си гъвкаво тяло и се скри в одаичката, която делеше с Дичо.
* * *
Цветана Лактева се луташе из селото като несвястна. Улиците бяха пусти, а къщите тъмни. Светеше само там, където имаше болен. На жената ѝ

69
се искаше да се свие под някой прозорец, за да усети поне диханието на обитателите. Усещаше самотата си като физическо страдание. Точно сега, в кулминационния миг на живота си, тя бе отчайващо и бездънно нещастна.
Не бе съобщила на Дичо, че чака дете от него. Той не заслужаваше да знае, че ще става баща. В момента, когато разбра, че любовникът ѝ е готов да я напусне, тя взе решение да мълчи. Никога нямаше да се откаже от рожбата си. Щеше да се грижи за нея сама. Без Дичо. Името му отключваше в тялото
ѝ смес от противоречиви чувства — физическо желание и психическо отричане. Цветана искаше да забрави мъжа, когото познаваше от най- ранното си детство. Но как? Чрез друг мъж! Мисълта я заслепи с абсурдността си. Нима бе възможно? Разбира се, че не беше. Но поне щеше да излезе победителка. Боже, на кого му пукаше кой ще държи факела на първенството? Нали в душата ѝ бе изпразнено. Като в отворена тенекиена кутия. Тя пое безцелно по опустелите тъмни улици. Нямаше жива душа.
Само бездомните псета подтичваха след нея. И те бяха същите нещастници
— неприласкани, необикнати. Нечии стъпки прорязаха тишината. Бяха твърди и отсечени. Така можеше да върви само мъж. Младата жена се заслуша неволно и бледа надежда в образ на усмивка отвори заключените черти на лицето ѝ. Може би Дичо я търсеше да ѝ каже, че е размислил!
Сигурно бе той! Цветана се обърна напористо. Трепереше. В дъното на мегдана изникна висока фигура. Нямаше съмнение, че любимият ѝ се връщаше при нея.
— Добра среща, Цвете! — глух, дълбок глас.
Тя изтръпна. Беше синът на чорбаджи Лазо. Безпътен, разглезен и разгулен, той я преследваше не от ден и не от два. Цветана бе отблъсвала упоритите му задявки с хладнокръвна студенина. А и Пенчо не смееше да нахалства, защото знаеше, че ако е много настойчив, ще има неизбежна среща с един от Пехливаните. Името на Дичо действаше стряскащо дори нему, който обикновено не признаваше ничий авторитет. Закрилян от парите на баща си, младият богаташ се славеше с уродлив характер. Мачкаше когото можеше и раболепничеше пред този, когото не успееше да смаже. Но в извратената му същност съществуваше едно светло кътче, което след смъртта на майка му бе заето веднага от друга жена. Пенчо Лазов бе влюбен в дъщерята на най-големия селски голтак. Отколе Цветана бе заела мислите и мечтите му. Той познаваше плътските наслади отдавна. Бе чест посетител на един от градските бардаци. Там си имаше фаворитка — едра, червенокоса, луничава и мрачна жена, която наподобяваше по външност Лактевата щерка.
Нея търсеше чорбаджи Лазовият син и я обладаваше със зверска наслада.
Когато галеше разкошните ѝ коси, си представяше, че до него лежи селската девойка, и бе готов да се свие в прегръдките ѝ като успокоен младенец. Но отвореше ли очи, той виждаше, че е в стаята на проститутката, и

70
неудовлетворението отново нахлуваше в душата му. Пенчо желаеше само
Цветана. Сега, когато я позна отдалеч, тялото му се изпълни с очакване.
Може би съдбата най-после щеше да му направи най-големия подарък.
Девойката бе спряла до един стобор и сякаш го чакаше. Бе изправила глава — винаги горда, винаги непристъпна.
— Какво искаш? — посрещна го дрезгавият ѝ глас, като куршум, изстрелян в упор.
Той приближи напрегнато. Дали в сенките не се спотайваше любовникът й, готов да скочи и да я защити? Като че ли бе сама.
— Нищо, Цвете. Пожелах ти добра вечер.
— Само това? — бе вдигнала вежди. Дори в тъмното се виждаха луничките й, които светеха.
— Ти знаеш, че не е само това!
— Какво искаш? — попита го тя отново.
Разбрал, че жената е без придружител, Пенчо реши, че е настъпил моментът да разкрие картите си:
— Искам те.
— Купуват се вещи и животни, чорбаджи! Аз не съм нито едното, нито другото.
— Не съм казал, че ще предлагам пари за теб.
— А какво тогава?
— Искам те за жена!
Ако можеше да отстъпи назад, Цветана би го направила. Но тарабата притискаше гърба ѝ и тя не успя да помръдне.
— Какво?
— Точно така — разпали се Пенчо, забелязал удивлението ѝ. За първи път не се държеше презрително с него. — Не е тайна, че отдавна те обичам.
Ела в чифлика, ела с мен.
— И чорбаджи Лазо да изгони и двама ни?
— Какво говориш? Татко отдавна ме подпитва дали някоя не ми е легнала на сърцето. Ще се съгласи, щом съм те избрал.
Жената мълчеше. Душевното ѝ равновесие, което бе нарушено от
Дичовата измяна, клатеше силно везните на здравия ѝ разум. В главата ѝ нахлуваха хаотични мисли, спомени. Лицето на младия Пехливан се приближи до нейното. Изсмяха се устните му, ръката му я отблъсна. Тя отново се почувства отритната, оскърбена и сама. Мъжът, който стоеше срещу нея, ѝ предлагаше почтеност. Нищо повече. Желаеше да ѝ даде дом.
Беше ѝ нужна сигурност, за да може да отгледа на спокойствие детето си.
Жадуваше за отмъщение.
— Добре — каза тя и му подаде ръка — студена, безкръвна. — Води ме в чифлика!

71
Чорбаджи Лазовият син не реагира веднага на това, че Цветана Лактева току-що бе склонила на брак. Той не блестеше с особен интелект, но сега дори капката мозък, плод на учителско постоянство, се изпари от главата му.
Гледаше я неразбиращо. Тя сигурно се подиграваше с него, както винаги.
После забеляза дланта й, протегната напред. Стисна я жадно. Жената се отлепи от стобора, каза:
— Да вървим. Нека говорим с баща ти още сега!
Пътя до чифлика пропътуваха в мълчание. Нямаше еуфория, ни радост.
Той не продумваше, оглупял от вълнение, тя се бе затворила за всичко, дори за болката. Когато се мярна каменната ограда на къщата, Пенчо се оживи.
Осмели се да погали ръката на бъдещата си годеница:
— Не бой се! Татю не е страшен.
Но Цветана не се страхуваше. Изтръпналото ѝ съзнание вече не приемаше сигнали за опасност. Като че ли ѝ беше все едно какво ще последва. Те слязоха в огромния двор. Високият дом го разделяше на две — отзад бяха кошарите, складовете за зърно, машините, отпред земята бе застлана със старовремски калдъръм. Чорбаджи Лазо ги посрещна в преддверието. Той беше едър, трудно подвижен мъж, комуто възрастта бе направила стъпките още по-тежки. Но тромавата му снага крепеше глава с брилянтен ум. Чорбаджията знаеше френски език, разбираше от картини и бе ценител на хубавата музика. Грамофонът му огласяше необятните ниви около чифлика с ариите на Вагнер. Постоянно четеше. Следеше новостите в земеделието и подтикваше сина си към учение. Но отрано разхайтеният
Пенчо се дърпаше назад. Мързелът му бе по-силен от бащините заръки.
Преди години, когато още бе здрав, старият работеше наравно с аргатите на полето. Сега минаваше само да ги наглежда. Земята му бе необятна.
Вероятно притежаваше повече от 1500 декара обработваема площ. Както бавно стъпваше, така и говореше — пестеливо, нарядко. Никой не го бе виждал да се горещи. Носеше му се славата на безпощаден, но справедлив човек. Този мъж-легенда сега гледаше невъзмутимо младата жена, която бе пристъпила прага заедно със сина му.
— Добър вечер, чорбаджи! — хриптящият ѝ глас бе тежък, насечен.
Възрастният мъж бързо изваждаше от спомените си калейдоскопа от лица, с които се бе срещал. След няколко мига знаеше, че не я бе виждал никога. Продължаваше да мълчи. Синът му я хвана за ръката. Рече:
— Това е Цветана.
— Какво те води при мен, девойко?
Отдавна женската хубост бе престанала да го вълнува, но в това момиче имаше нещо твърде волно, което можеше да предизвика мечти дори у лишените от въображение. Чорбаджи Лазо обичаше свободата — в идеите, в изказа, в действията. Непознатата я притежаваше — личеше, че никога не се

72
е подчинявала нито на юзди, нито на хомот. Пенчо не я остави да отговори:
— Отдавна ме питаш дали не съм си избрал жена? Е, избрах си! Ето я!
Бащата потисна порива да се разкикоти. Този глупак — синът му, пак бе надробил невероятна каша! Нима не съзнаваше, че съществото, което водеше със себе си, не бе създадено за никакви окови, а най-малко за брачни.
— Чие момиче си?
— На Лактю пияницата — тя вдигна глава, сякаш съобщаваше, че е царска дъщеря.
Чорбаджи Лазо не трепна. Но в очите му блесна интерес. Девойката познаваше тежкия физически труд. С баща като нейния тя сигурно бе усетила отрано горчилката и суровостта на живота. Старецът отстъпи назад, направи място на младите да влязат в къщата.
— Какво мислиш за него? — посочи с брадичка сина си. Не попита нито за чувства, нито за пари.
— Какво да мисля, чорбаджи? Нима не го познаваш? Той е твое дете, не мое!
Възрастният мъж не помнеше откога устата му не се бе разтягала дори в подобие на усмивка. Но сега палави светулки заблещукаха в натежалите му от мисли очи. Имаше чувството, че изведнъж бе свалил десет години, както пролетно време хвърляше от гърба зимния кожух.
— Разбрах те, момиче. Що щеш тука?
Жената реши да бъде искрена. Бе усетила равностойния противник. Тя уважаваше умните, откровени хора.
— Търся сигурност!
— Хубав отговор — кимна чорбаджи Лазо.
Девойката му харесваше. Отколешната му мечта бе да намери за слабоумния си син оправна, можеща и разбираща от всичко съпруга. Ето че съдбата отново му бе намигнала благосклонно. Старият чорбаджия винаги се бе смятал за късметлия. Може би защото обстоятелствата вървяха ръка за ръка с намеренията му. Даваше си сметка, че гъвкавият ум, който бе упражнявал непрекъснато в мисловна дейност, не бе за подценяване. Но по света съществуваха безброй умни хора, които не бяха успели на четвърт колкото него.
— Ще я получиш — каза той след кратко мълчание. — Стига да обещаеш преданост. Ненавиждам предателите.
В този миг Цветана съзна, че ако отговори с „да“, няма да излезе от чифлика. Щеше да остане завинаги тук и един ден да бъде господарка на цялото чорбаджи Лазово богатство. Но можеше ли да се закълне, че никога повече няма да пожелае Дичо? Яростни сълзи нахлуха в очите ѝ! „Боже, бъди милостив“ — изхлипа сърцето ѝ. Отдавна не бе насочвала взор към
Всевишния. Някак го подминаваше, защото намираше, че не е получила

73
почти никаква помощ от небето. Каква патка е била! Господ ѝ протягаше ръка и я възмездяваше за всички тегоби, през които бе минала. А Дичо? А полетът на душата и на тялото й, когато бе с него? Как да постъпи? Изведнъж си спомни за разговора с любимия мъж. Беше ѝ казал, че семейството му е избрало вече жена за него. Бе приел без борба. Защо тя да воюва с когото и да било? Вече бе твърде уморена. А освен това щеше да даде живот на едно невинно същество след седем месеца. Каква вина носеше тя, че баща му се бе отрекъл от него още от утробата?
— Обещавам — гласът ѝ бе по-хрипкав отвсякога. — И аз мразя изменниците! Само да знаеш как ги мразя!
Чорбаджи Лазо ѝ подаде твърдата си тежка ръка:
— Добре, снахо. След седмица ще вдигнем сватбата.
Пенчо се изхили глупаво. Не бе очаквал от баща си да се предаде без бой. А обикновено все той побеждаваше. Сигурно бе харесал Цветана. И как да не я хареса? Красавица!
— Ще спите в отделни стаи! — нареди старият.
— Защо? — възпротиви се синът.
— Защото аз казвам така! У нас се будим рано, снахо. Още на зазоряване.
— Аз съм на крак много преди това, чорбаджи.
— Би могла да започнеш да тренираш с „татко“. Ще е неудобно за пред хората, ако ме чорбаджосваш на всяка дума.
Жената се усмихна широко. Показаха се леко кривите ѝ зъби и тя стана още по-чаровна. „Дяволица!“ — си помисли стопанинът.
— Ела да ти покажа къщата — повика я Лазо. — Ще ти е необходим водач в началото. Много са ни стаите.
— А аз какво да правя? — недоумяваше Пенчо.
— Легни си — и поведе девойката.
Когато най-после се свря в чистата постеля, Цветана бе изтощена от емоции. Бяха ѝ непривични звуците на чифлика — разговорите на пазачите, мученето на добитъка, лавването на пуснатите кучета. Стаята загуби очертанията си. Жената заплака тихо. Гърлените хрипове, които излизаха от гърлото като някакъв вой на болно животно, тя затуляше с длан. Не искаше чорбаджи Лазо да я чуе. Дъщерята на Лактю пияндето бе общувала с премного глупци в живота си, за да не издигне на пиедестал ума. Дичо притежаваше гениален мозък. Вторият човек, който доказа, че главата му не служи само за завършек на тялото, бе бъдещият ѝ свекър. Тя не се боеше от него. Лесно е да се страхуваш. По-трудно е да уважаваш! А Цветана бе сигурна, че старецът бе достоен за нейната почит. Не знаеше кога се бе унесла. Сънува Дичо, който бе пред стените на чифлика. Искаше да влезе. Не го пуснаха!

74

Изтегляне 2.25 Mb.

Сподели с приятели: