Невероятни разкази за един съвременен българин от Алеко Константинов

покажат пред външния свят какво значи българин и български патриотизъм. Ами че

такива характери като човека с окладистой русской бородой, или пък оня, който е

похож на французика очень бойко и плавно говорит по французски, или най-сетне

известный болгарский дипломат малко ли бяха? Даже ако питате, само последният им

стигаше на русите. Человекът, когото руската преса нарича болгарский дипломат, е

всъщност филибелийски сапунджия. Какво значи прогресивна нация! Когато

българските сапунджии минават в Русия за дипломати, представете си пък какво ще

стане да се яви пред Матушката един български хасъл дипломат, а? Колкото и да си

скромен, не можеш да не се гордееш! Наистина, справедливостта го изисква да

признаеш, че и французите малко позаприличват на нас: техният Феликс Фор от

кожарин стана президент на Републиката, па и римляните имат подобен случай:

Цинцината помните ли? Но ний ще надминем и едните, и другите. Опитайте се

например да се изправите насред чаршията със завързани очи: аз ви уверявам, че

първият българин, когото вий хванете и попитате: "Желаеш ли да станеш български

княз?" - без да се колебае една минута, ще ти отговори утвърдително; може би

само ще ти тури условие подаръците и бакшишите, които раздава, да се изплащат не

от платата му, а от хазната...

За бай Ганя е приказката... Та това де, не можеше ли, рекох, да се мине

без него? Защо трябваше и той да представлява българският народ ? Ама ще речете,

че той не е официален делегат. Все едно. Щом ходят да го интервюират

кореспонденти от важни вестници и неговите думи като оракулско предсказание се

разнасят чрез печата по целия свят - иди сетне доказвай, че чрез бай Ганьовите

уста не глаголи народът български...

Но аз, непоправим оптимист, мисля си, че съдбата е преплела бай Ганя в

тази мисия само и само за да запази депутацията своя настоящи български

национален характер, защото, както щете, но окладистая русская борода, французик

дипломат - не звучат български. А че бай Ганьо е държал високо и с достолепие

знамето на българския патриотизъм, това ще види всякой ясно от следующото

интервю. (Няма защо да поменуваме, че първият господин, облечен във фрак, който

влезе в стаята на бай Ганя и пред когото бай Ганьо успя да излее своите братски

чувства, беше не кореспондент, а келнер от гостинницата. Малко недоразумение, но

какво да чиниш? Накипели в гърдите искрени чувства, замъглили се очите от

умилителни сълзи - твърде е естествено да стане грешка.)

Влиза кореспондент. Бай Ганьо беше ли си приготвил нарязан лук, не беше

ли - не зная, но мога положително да утвърдя, че очите му се просълзиха:

- О-о, здрасти, братушка, здрасти. Девет години, братушка, девет! Не е

ден, не са два, девет години - и заплака бай Ганьо.

Всеки би помислил твърде естествено, че братската среща след дълга печална

раздяла препълнува с нежни чувства гърдите на бай Ганя и избитъкът на тия

чувства се лее във вид на умилни сълзи; но какво беше учудването на

кореспондента, когато видя, че моментално лицето на събеседника му се проясни, и

чу от устата му следующите думи, изказани като че крадешком, с едно подмигване:

- Ама да знайш какъв венец сме яптърдисали, здраве му кажи - чиста

работа! Не тъй бакър, сребро - ами чисто злато. И знайш ли колко струва? Как ти

мислиш, братушка?... На мен да поднесат русите например, санким де, такъв венец,

и краката им ще цалувам - какво хортуваш, не е шега, злато! Хем чисто злато, не

така...

- Ами у вас там движение някакво македонско се начнало - отклонява

- Движение ли? Какво движение?! - учудва се бай Ганьо, като че за пръв

път чува за таквоз нещо. - Я недей се кахъри! Никакво движение няма... Чапкънска

работа! Хайдучаги! Хич за въстание време ли е сега? И какво искат тия хаймани -

не мога да разбера. Твоя милост, знайш ли какво? Не зная дали знайш - има един

ферман от 1870 година за шестима владици в Македония - трима са дали, още трима

ще дадат, па ще си седнат всички на задника! Това им е зора!

- Ами Берлинския договор?

- А бе я ги запуши тез... За друго да си приказваме. Я ми кажи ти мене

Драгана Цанкова познаваш ли?

- Да, мисля, че доста добре го познавам.

- Е? - и бай Ганьо усили въпроса с едно двусмислено шаване на пръстите

си. - Как ти се види тоз чиляк?

- Мисля, че е един добър патриот.

Бай Ганьо се засмя неестествено и си заклати главата:

- Па-три-от ли? Е-хе-е, да го зна-еш каква ми е сто-ка! Че той помислил

ли е един ден за свойто отечество. Той гледа да настани само себе си и зетя си.

Такъв си е от малък, нали го зная. За патриоти ако питаш, ний сме хасъл

патриоти. Хубаво ме гледай! На мене не двесте - сто и петдесет рубли ми вържете

на месец, че да видиш ти какво прави бай ти Ганьо... Че как ме хесапиш, твоя

милост! Туй не е Абисиния...

- Обядвали ли сте, господин Балкански?

- Защо питаш? Да не ме поканиш я на обед, я?... Аз приемам. Славяне не

сме ли?

--------------------------

Господине редакторе,

Един господин, като ме знае, че съм приятел с оногова, дето събира

материали за бай Ганя, предаде ми приложеното тук писмо, да му го връча. Това

писмо е толкова оригинално и характеристично, щото не ще бъде зле да го

напечатате във в. Знаме като подлистник Как е попаднало писмото в ръцете на

господина - не ми е известно.

София, 30 октомври 1895 год.

Щастливец

До господина редактора на в. Не му е времето.

А бе, кьорпе, защо си ме набедил във вестник "Не му е времето", че съм

бил опозиция, а? Толкова ли ти стига ума? Хич бай ти Ганьо опозиция става ли бе,

момче? Или ти какво си рекъл: чакай да сме по-малко, че да делим по по-множко.

Не си прост ти, знам те аз тебе. Ама пак си прост, да ти кажа правичката. Сиреч,

не си прост, ами малко аджамия падаш. За тия работи ти бачка си питай. Ти вчера,

казва се, докопа кокала, а бачо ти от девет години насам го е заглозгал и няма

ниет да го изпуща докрай време. Па знайш ли, момче, да ти кажа чистичката: има и

за тебе, има и за мене. Народната да е жива. Аз като идех още за София, като

депутация да молим онзи обесник да не си дава оставката, още тогава - помниш ли,

на Враждебските ханчета? - още тогава разбрах, че не си е келепир да бъдеш

опозиция. Ама, ще речеш, защо? Защо ли? Твърде просто: защото ще стоиш зад

метлата, а хората ще си плетат кошничката. И какви хора! Все отбор-отбор юнаци,

все учени, изпраксани. Напрежните наши бяха хептен дива работа. Крадяха

гьоз-гьоре, насила, аджамийски, па си позволяваха и чапкънлъци, докундисваха на

честта кое жени, кое моми, кое... А, момче, тъй ли е? И най-сетне влетяха с

двата крака в капана. Виж, днешните наши не са тъй. За чапкънлък няма ги. Тоест

- как да ти кажа - не че ги няма, ами кой ще се качи по Джендемтепе, по

Небеттепе, кой ще ръшне по хамамите да разпитва какво е ставало. Па и кому влиза

в работа. А колкото за алъш-вериш, бива си ги. Правото -право! Хем тъй си

подкараха работата, щото, срам не срам,ще ти се призная, брате, и аз се слисах.

Ашколсун, кьопоолар! Гледай какво нещо било туй науката. С таквиз хора да имаш

работа - разбирам. Напрежните наши бяха я подкарали на акънтия, бре трепаха, бре

бесиха, бре стреляха, съсипали бяха орталъка. И защо? - За вятъра. А днес видиш

ли? Само по изборите не ти дават да шавнеш, а за друго - свобода! Викай,

попържай, давай си зор, колкото щеш - никой нищо не ти казва. И защо ще бутат

опозицията - тя нека си дига гюрултия, кой я слуша. Нашите си сучат мустака, па

им се подсмиват. Властта в ръцете им - не искат да знаят. И сега, когато толкова

железници ще се правят, толкова дружества ще се калъпят, толкова пристанища ще

се строят, ти тамам сега си му намерил времето да ме набедяваш, че съм бил уж

опозиция. Недей прави тъй бе, братко. Дотам ли ти беше достлука? Завиждаш ли ми,

или какво? Че санким ти по-малко ли кьораво си ударил от мене. Я си направи

сметката, ти от колко места получаваш. А пък аз - какво ? Гледам си

търговийката, и туйто. Па най-сетне нали знаеш, че тия работи със съгласие

стават. Ако ми помогнеш да вляза и аз в някое предприятие по-тлъстичко, мигар

мислиш, че няма да ти се отсрамя ? Зная си аз как му е реда. Па не стига

другото, ами си взел, дяволе, че си извъртял писмото тъй, щото, като го чете

челяк, ще помисли даже, че съм против Особата. Аз ли? За толкова ли верен човек

ме имаш ти мене ? Нали си дадохме уж дума, че не му е времето. Разбирам да не

беше властта в ръцете ни, да подсмърчахме отстрана - тогава хелбетя ще ти

причерней и ще караш наред, с Особата барабар. Ама сега, когато сме допипали

кокала с две ръце и когато тамам му е времето да се осигурим за стари години, да

взема аз да кажа някоя права дума за Особата? Не е ахмак бай ти Ганьо, той знае

кога му е времето да се вика "да живей"! Едно да живей - хоп едно предприятие.

Па когато му дойде времето - знаем и башка тюрлия да викаме. Тъй върви света.

Ако не друго, барем тая философия сме я проумяли до дъно, пущината.

Момче бе, нашите дали не са я попрекалили с ломчаните? Чувам: ранени,

убити! Брей, да си опичаме ума, зере... на оногова ръцете отрязаха, да не би да

му дойде времето наопаки...

Хайде стига засега. Да живей Негово Царско Височество!

Виждаш ли как викам да живей, пък ти си взел да казваш, че съм бил

против. Завиждаш ми, да те вземе дявола. Знайш си ти, че ако вземем да се

надвикваме, не се знай кой кого ще надвика. Па и за почитание ако дойде думата,

аз пак не се давам. Ти ще цалунеш ръка, аз - двете ръце; ти ще цалунеш скута, аз

- краката; ти ще цалунеш на друго място, аз - на още по-друго място. Че ти с мен

ли ще се надпреварваш бе, кьорпе?
Ганю Балкански

--------------------------

(Разказче)

пронизали замъглените от нечистота прозорци на неговата душна стаица; лъчите

осветиха постепенно нозете му, пропълзяха към благоутробието му, лъснаха

засъхналата и напукана от вътрешния огън долна устна, устремиха се в отворените

му уста и проникнаха до гърлото, от което се къртеха вълните на едно смущающе

ухото хъркане. Тъкмо в туй време пощенският раздавач почука трикратно на

вратата. Но Такевото ухо разбира ли ти от такива нежни сигнали. Да беше делник -

иди-доди, ами то се случило празник. Насрещу празник, вие знаете, човек се

поотпуща повечко: с тогоз се чукне, с оногоз се чукне, па току виж, че се

поначукал. И с бай Таки се случи същото: той от желание да препоръча бирата си

беше се коджа понаквасил. Думата ми е санким, да не ви е чудно, че пощенският

раздавач повтори почукването на вратата, па като не се обади никой, той нанесе

такива бездушни удари върху нищо невиновната врата, щото, ако би цял казан бира

да бе посетила стомаха на бай Такя, той пак щеше да се събуди. И се събуди.

Отвори си очите, замижа срещу слънцето и с един глас, достоен за гърлото, от

което излезе, той попита:

- Кой там?

- Поща - отговори раздавачът, влезе в стаята, прекрачи до леглото, подаде

едно писмо и побърза да се избави от задушената атмосфера на непроветрената

спалня. Бай Таки се поизкашля, както си му е реда, поотри си очите и разгърна

писмото. Покана!

Почитаемий Господине, умолявате се да заповядате утре,неделя, в 5 часа

след пладне, в склада "Сухиндолски вина", дето ще се обсъжда въпроса за

основаването на едно въздържателно дружество.

За инициаторите

Танас Дочоолу,

кръчмар
Боже мой! Колко навреме се получи тази покана. За съхналото гърло и

попуканите устни на бай Такя бяха в този момент такива агитатори в полза на

въздържанието, щото той с възторг усвои благородната идея и оставаше само да

настъпи петият час след пладне, за да се обяви най-горещ защитник на

въздържанието.

През деня бай Таки пи вода. (Криво да стоим, право да говорим - изпи си

той две чашки винце, ама то тъй се казва.)

Пет часа ударил-неударил, бай Таки прекрачи прага на обширния склад

Сухиндолски вина.

- Тук ли е бай Танас? - попита той момчето., което стърчеше зад тезгяха.

- Заповядайте, тука са, в стаичката - отговори почтително момчето и

пристъпи, та му отвори вратицата.

Стопанинът, Танас Дочоолу, посрещна любезно своя събрат и го покани да

заеме място. Солидно и мълчаливо седяха покрай стените няколко граждани, които

ги въодушевяваше и привличаше тук благородната идея на бъдещото дружество. Бай

Таки поздрави всичките и пак се възстанови тишина, нарушавана само от скромни

покашляния. Виждаше се явно, че събравшите се очакват някое лице, без което не

се решаваха да отворят заседанието. Не се мина много време, външните врата се

отвориха. Дочоолу се спусна да види дали не ще иде желаният гост, но веднага се

върна с недоволен вид. В стаята се изтърси съвсем неочаквано Данко Харсъзина.

"Ударихме кьоравото!" - пошепна бай Танас на бай Такя. То се види, че не това бе

очакваното лице. Данко отвори уста да каже нещо - Данковият разговор какъв ще

бъде: да напсува някого; но никой не изяви охота да го слуша и той млъкна.

Минаха още няколко минути и (слава богу!) момчето се втурна стремглаво в стаята

и извика като уплашено: "Иде! Иде!"

Всички наставаха. Външните врата се отвориха и на прага се показа във

всичкото си величие, в оригинал, общият наш приятел бай Ганьо Балкански.

- О-о! Да живей! - извика въодушевено многоочакваният гост, без да

определи кое "да живей", но и без пояснение всички разбраха, че това се отнася

до бъдещото дружество.

- Да живей! - отзова се събраната група и почнаха да се изреждат да

стискат ръка на бай Ганя. Данко Харсъзина, винаги по-малко деликатен, позволи си

(представете си!) да потупа бай Ганя по врата, но господин Балкански го стрелна

така с очите си, щото Данко си сви опашката и се сгуши в едно кьоше. "Не му

вържи кусур, бай Ганьо - пошепна стопанинът, - нали го знаеш. Данко си е все

Данко - сарахошин."

Отвори се заседанието. Ех, господа, де да сте имали щастието да попаднете

в това събрание! Като зинаха ония ми ти бай Ганьови уста, че то човек ли говори,

славей ли пей... Той ли няма да те убеди, бай Ганьо ли? А бе не за дружество,

ами може да те убеди да повярваш, че твой баща е Мусала и Витоша е твоя майка...

Остави се. Убедиха се всички, че тамам сега му е времето да се основе

въздържателно дружество; само Данко Харсъзина - да се чудиш и маеш - цял Тома

Неверний. Бре и тъй говориха, и инак говориха - йок, той си седи в кьошето и

току се подсмива под мустак и пуща по някоя скептическа думица. "Време е вече

да... таквозинака - ораторствува Дочоолу, - да основем... туйканака... разбираш

ли, едно дружество..." А Данко пуща едно "нейсе". "Пиянството, почитаеми господа

- нанизва бай Таки, - се отразява зле на работата ни, на здравето ни, на

поколението..." "Бошлаф!" - шепне Данко и се подсмива под мустак. Но и без петел

съмва! Няма сега за един Данко да напуснем възвишената идея. Оставиха Данка да

си суче мустака и се заеха с конституиране на дружеството. Решиха да кръстят

дружеството Въздържание, да помолят даскала да им напише един устав. Даскалът,

ще не ще, трябва да напише устава, защото, ако питате, той пръв пусна фитиля за

това дружество. Засега инициаторите се ограничиха да изберат, както се

практикува от памтивека, едно настоятелство. Избраха: бай Ганьо, разбира се,

председател, Танас Дочоолу, като хазяин, подпредседател, а бай Таки - касиер.

Готово! Де се е чуло-видяло избор да стане, че да няма черпня. Не може. Така си

е било, така си е и тъй ще отиде. Подпредседателят, като стопанин, пръв се

отсрами - повика момчето и му пошепна: "От старото две кила скоро!" Донесоха

виното. Че вино, вино ли е туй, сухиндолското - кристал, да го вземе дявола!...

- Е, ха наздраве, да е хайрлия! Да живей председателя, ура!

- Благодаря, да живей Негово Царско Височество и почитаемото

правителство!

- Ураа!

Отсрами се и бай Ганьо. Отсрами се и бай Таки.

И повториха... и потретиха... и тъй нататък до настъпването на нощта...

Беше вече тъмно, когато аз вървях с другаря си по улица "Чиста работа".

Като минувахме покрай склада Сухиндолски вина, един необикновен шум, изходящ

отвътре, обърна нашето внимание и възбуди любопитството ни. Влязохме в склада и

през прозорчето на вътрешната стая ето каква картина лъсна пред нас: повечето от

събраните хъркаха, натъркаляни без ред по столовете, бай Таки, кръстосал ръце

върху благоутробието си, сумтеше тежко с увиснала глава и полуотворени очи; един

тънък, дълъг господин, с изтъркан сюртук и със сини очила, обръщаше се към

всичките посоки и викаше в пространството: "Аз съм против машините, кой каквото

ще да казва, но аз съм против машините." Дочоолу седеше при масата, момчето му

държеше свещ и той записваше с трепетна ръка сметката в тефтера. Бай Ганьо

удряше с всичката си сила по масата и с озверен поглед крещеше: "Аз ли? Аз ще им

докажа, аз ще им дам да разберат кой е бай ти Ганьо..." А Данко Харсъзина,

въодушевен от този енергичен тон, беше се оцъклил срещу бай Ганя и като че го

питаше с очи: "Я кажи бе, бай Ганьо, кажи бе, брате, кого да хвана за гушата,

кого да изритам из вратата навън?..."

Момчето излезе със свещта.

- Момче бе, каква е тази компания ? - попита другарят ми.

- Дружество против пиянството - отговори момчето.
Ако съществуваха премии за най-безгрижен смях до захласване, то аз и моят

другар щяхме да получим в този момент първа премия.

--------------------------

Бай Величков!

Аферим бе, бай Величков! Виж, тъй те харесвам. Защо да мамим младото

поколение, нека си открием картите. Идеали! Бошлаф! Личното наше земно доволство

- ето идеала, който трябва да преследваме. Аз се радвам, че ти постигна вече

тази истина. И заслужава ли този подъл народ да се трепим за него! Доде бяхме

по-млади, иди-дойди; ами сега - станали сме по на четирийсет лазарника хора,

трябва да помислим вече за себе си. Аман от сухоежбина! Хеле пък ти, завалия,

хептен се измъчи из тия стамболски сокаци, из тия италиански... това не беше ли

цял подвиг? Като видя, че се разбесня Стамболов, ти взе, че си обра крушите от

България, заряза тия роби, нека си плуят в робството. Те са научени. Ти не си

научен да теглиш и като всеки кавалер постара се да офейкаш. Какво не ти пати

главата в това пусто Халки - и за цярове по някой път не ти стигаха пари. Бобчев

и Маджаров се умълчаваха. Стига вече подвизи. Па знаеш ли какво - я вземи, че

зарежи и твоята пуста поезия. То бива, ама когато в кесията вятър вее, а пък

сега, слава богу, понаредихме се. Те ще почнат сега, разни хлапетии, разни

социалистчета, идеалистчета, да те джавкат, ама хич окото да ти не мига! Прави

си оглушки, па си гледай кефа, па хем си гледай кефа, хем им се подсмивай на

акъла. То се знай. Те защо ще те джавкат? Мигар за някоя твоя измяна, за измама,

от разочарование ? Йоо! От завист? Разбира се! Без съмнение! Без съмнение от

завист! И то защо? Просто затуй, че техните кости смазаха, техните гърла се

драха, а пък ти (страшен си дявол, да те вземе мътната!) току се изтърси

наготово на най-топлото място. Е, видя ли сега! Кандиса ли? Не ти ли казвах аз

тебе, че на тоз свят най-хубавото нещо е да ти е топличко? Туй борба обществена,

идеали и не знам какви глупости - всичкото е бошлаф! Ето сега, като си подложиш

на края на месеца торбичката, че като ти наринат хиляда и петстотин левчаги...

Хубаво нещо, дявол да го вземе! Дръж се сега! Докопа ли кокала - дръж! Хич недей

му мисли от чия кожа се дерат тия левчаги... Тупай брашнения чувал, майка му

стара! Тупай! Той пуща...

Ама ти можеш да се чудиш защо ти пиша това писмо. Пиша ти го, за да те

похваля за онзиденшната ти реч в Народното събрание. Браво бе, Кочо! Е, право да

ти кажа, просълзих се от радост. Малко остана да дойда при теб и да те цалуна

пред всичките депутати. Ама ще почнат да ми тропат с крака, да възражават...

Сещаш ли се за коя реч? Как да не се сещаш? Цял свят говори за нея. Ама имаш

право бе, Кочо! Хич толкова хиляди избиратели да не вземат да разкъсат двайсет

души жандарми и петдесет души пияна шайка. Голяма работа! Жандармите щяха да

разстрелят най-много стотина избиратели! Е, та голяма работа ли е? Всичко на

всичко щяха да се почернят около двеста къщи. Да речем, на другата неделя ще

дойде войска и тя да разстреля, да избие най-много., най-много триста души.

Колко къщи сирачета - петстотин къщи! Хепидже маслахат!...

Ами те, диванетата, взели да укротяват тълпата, косъм да не падне! Как да

не се възмущаваш?... Благодарение на такива мекушави диванета ти цели осем

години чака в Халки... Да им пишеш толкова стихотворения за звездите и за

въздишките, а те да те карат да чакаш осем години. Осем години! Срам за

българския народ. Поне сто хиляди души избиратели от цяла България да бяха

отишли под куршумите, ти можеше много по-рано да заемеш днешното си топло място.

Ама калпав народ! Страхливци! За кой бяс е тази законност и свобода, ако не се

изтребят барем хиляда избиратели?... Дръж се, драги Кочо, тъй те харесвам. Дръж

по-често такива речи, за да вдъхнеш по-голямо доверие на големите капии... па си

гледай кефа! Че щяло младото поколение да негодува, че щял народът да се вълнува

- хич окото ти да не мига! Народът! Народът е стадо, като му завъртиш сопата...

Па най-сетне аз ли ще те уча на тия работи!...

Аз най-много се радвам, че именно ти прибърза да държиш тази реч, не можа

никой да те изпревари. Артък и сега ако не си им вдъхнал доверие, повече

къде!... Всичките чорбаджии те хвалят! Аферим, казват, Кочо стана наш човек,

дойде му най-сетне ума в главата. Опичай си сега ума, дръж този път, па се не

бой!... Ама все гледай брей, Кочо, тури някоя пара настрана, зере не се знай -

свят като цвят!

Кочо, като прочетеш това писмо - съдери го, да не падне в ръцете на

оногози, дето беше ме описал как пътувам по Европа, че пак ще ме изтипари

някъде. Чух го онзи ден, говореше на едного: "Брей, язък, хич не очаквах тия

думи от нашя Величков"... - па я го слушам и му се чудя на ума. Вятър го вей...

Кочо бе, защо издавате още този пусти "Прогрес"? Зарежи го! Аслъ и името му

таквоз хлапашко, не прилича вече като на теб солиден човек. Па ако толкова те

сърби за писане - пиши си, ама най на място ще бъде да наречеш вестника Не му е

времето и нашите партизани да се наричат тогава немуевремисти.