Никол Данева
Изтегляне 6.82 Mb.
|
| - Дели, направи нещо! Бързо! Изведи я оттам, но внимателно – прошепна той.
Тя дори не се учуди, че я нарече тъй. Използваше това обръщение само в моменти на дълбока интимност, но сега ситуацията бе толкова критична, че всичко й изглеждаше преобърнато с главата надолу. Леко сложи своите ръце върху ръцете на сестра си, бавно ги отлепи и я обърна към себе си. Зашепна й нещо тихо и успокоително, а по лицето на Мария се стичаха сълзи. После я прегърна. Изведнъж някакъв странен звук се зададе отдалече, набирайки сила... Сякаш от дълбините на земята извираше река. Сякаш хиляди листа бяха подети от вятъра и се носеха като някакво подземно торнадо. - Наведете се! – извика Александър. – Прилепи! Пазете си очите! И не ги дразнете, не махайте с ръце... Момичетата приклекнаха. Пронизващ писък изпълни пещерата, отеквайки в сводовете, и приближавайки се към тях като хиляди ветрища, които свирят през хиляди дупки... Край тях запърхаха малки тъмни създания, сякаш излезли от ада. Изпълниха цялото пространство, мятаха се безшумно на всички посоки, разминаваха се на косъм, без да се сблъскат... Въздухът се раздвижи като кипнала вода... - Излизаме! Дръжте се за въжето! – каза Александър и им помогна да станат. – Не се страхувайте, те са по-изплашени... Имат сонари, така че няма да се блъснат в нас, ако не ги дразним... Като се прикриваха инстинктивно с ръце, тримата полека се насочиха към изхода. Вървяха почти опипом. Обратният път им се видя много дълъг. И макар прилепите скоро да свърнаха настрани, те решиха, че са видели и преживели достатъчно. Тайната на рудника поне засега щеше да си остане скрита - там някъде, в задънените му галерии, пазена от прилепите... Мъжът прибра бинокъла и се качи в колата – сив, не биещ на очи десетгодишен форд. Отвори мобилния си телефон и набра номер, като продължи да обхожда с поглед склона на хълма, докато говореше. Изглеждаше като обикновен турист, обикалящ из района… - Аз съм. Току-що излязоха от рудника... Не, не можах, бяха трима. Момичето, за което ме осведоми моят човек, има сестра, близначка. А и някакъв мъж е с тях... - отсреща май му казаха нещо неприятно, защото се намръщи, но продължи със същия уважителен глас. - Да, мисля, че подозират нещо. Той огледа навсякъде, преди да влязат... Да, забавиха се доста. Първо оглеждаха входовете... Да... Най-вероятно... Добре, разбрано... Слушам! Като приключи разговора, мъжът изкара форда изпод сянката на старото клонесто дърво, където го бе укрил доста успешно. Не се виждаше нито от преминаващите наблизо коли, нито от склона с пещерите. Излезе полека на пътя за Кърджали, но се отдалечи съвсем малко и спря отново. Застина зад волана в неподвижна поза, почти като заспал. Когато тойотата с младежите стъпи на асфалта, той се размърда, изломоти нещо под носа си и побърза да потегли, за да не ги изпусне. Настигна ги на един завой и веднага намали темпото, като продължи да ги следва чак до града. Там спря в една съседна на хотела им уличка, но се върна и влезе в заведението на отсрещната страна. Избра място до прозореца, от който се виждаше входът, и седна... На другия ден след експедицията до старите златни рудници тримата се отбиха в градския музей, за да потърсят сред експонатите му някакви следи от онзи кръст с точките. Минаха бавно през всичките му зали, като ту един, ту друг се спираше по-задълго пред поредната витрина, взирайки се в някоя ритуална праисторическа пластика, в някоя тракийска оброчна плочка или в парче керамика, но нито идолите и женските фигурки на богинята-майка, нито изображенията на тракийски конници имаха нещо общо с това, което търсеха. Магдалена най-много се впечатли от тракийската гробница, Александър си хареса стенобойната машина и останките от рицарски доспехи, останали като трофеи от разбитите кръстоносци, а Мария доста стоя пред бронзовите кръстове от Средновековието. Гледаше ги тъй, сякаш виждаше нещо загубено, забравено и изневиделица намерено... Нямаше никакви посетители. Не се виждаха и разпоредителите. Те използваха това и на воля защракаха с фотоапарата. Снимаха се при бронзовия канделабър от римско време, и при амвона, открит на Перперикон в ранната християнска базилика, и при топчето от руско-турската война... На излизане си купиха по някой сувенир и с чувството, че след потапянето в историята из залите на музея е добре да изплуват на свеж въздух някъде сред природата, тримата се отправиха на екскурзия. Магдалена бе категорична, че трябва да разгледат Перперикон преди да потеглят към морето, нали и заради него бяха дошли... Мария се понамръщи, че ще се сблъска с бившите „колеги” и пак щели да я гледат като бяла врана, а дори нямало да срещнат Елена, която също напуснала експедицията, но в крайна сметка се съгласи. Отложиха тръгването с един ден, който решиха да посветят на историческите забележителности край Кърджали и се запътиха натам. В колата Магдалена разтвори пътната карта и затършува с пръст по нея, проследявайки маршрута. - Наистина, Мари, по шосето доста трябва да се заобикаля... Ето, виждам откъде си минала. По твоята пътека е къде-къде по-бързо да се стигне от разкопките до пещерата... Ха, какво е това? – забучи тя изведнъж показалеца си върху картата. – Алекс, само чуй! Тук има един връх... Исусов връх! Съвсем наблизо! - Е, и какво, Маги? – каза сестра й. – Защо се чудиш така? - Ей тъй, чудно ми е – отвърна уклончиво тя и погледна към приятеля си. – Дали наистина сънят ти няма да се сбъдне, Алекс? Защо е наречен така този връх, Мари? Защо Исусов? – обърна се Магдалена внезапно назад към сестра си, която, усещайки възбудата й, също започваше да се вълнува без да знае още защо. - Не знам... Ама какво става, Маги? Дори не съм чувала за него! Нито пък съм разглеждала подробно картата. Дай да видя и аз. - Тя се пресегна да я поеме и се вгледа в означенията. – О, ами да, разбира се, че го знам този връх! Трудно е да не го забележиш... На него има телевизионна кула. Ето, тя си е означена! Но не съм ходила там, дори не му знаех името. Защо питаш, а? - Алекс, мисля, че трябва да отидем на Исусов връх! - Щом трябва... Ще се качим и на Исусов връх!... – позасмя се той. – Е, денят е пред нас, а и морето няма да ни избяга, нали? - Ама какво ви става, бе, хора? Някаква си местна телевизионна кула, толкова ли не сте виждали?! - Мари, трябва да разберем на всяка цена защо се казва така!... – заяви Магдалена и погледна въпросително към Алекс. Усетил погледа й, той кимна. Получила съгласието му, тя се впусна в разказ за неговия сън, за странната му идея, и за още по-странното предположение, което се бе зародило у двамата... Мария само се понамръщи, но не взе отношение. Скоро пристигнаха и едвам намериха място на паркинга, където освен коли вече имаше и един-два автобуса. Изобщо не забелязаха сивия форд, който спря недалеч, изчаквайки също да паркира... Тръгнаха нагоре покрай сергиите с различни дреболии като мънистени гердани, парчета от някаква керамика с вид на стари керемиди, белезникави вкаменени фосили, туристически проспекти и какво ли още не. Мария бе предупредила сестра си да не залита много по предлаганите „сувенири”, тъй като същите начупени тухли се търкаляха горе навсякъде и никак не беше добре да поощряват тези „търговци”, като им купуват стоката. Само кебапчета и бира липсват, помисли Магдалена след няколко къси контакта с тях. Бе леко раздразнена от факта, че не бе получила отговор на въпроса си за произхода на името на онзи връх. Местните дори не знаеха за него. Или се правеха, че не знаят... Стръмната бяла и камениста пътека, водеща към скалния град Перперикон, бе почти като някое градско стъргало. Тримата с учудване отбелязаха, че въпреки делничния ден посетителите бяха доста, а и повечето избираха точно този панорамен маршрут вместо широкия удобен път през гората от другия край на склона. Гледката оттук наистина не бе за изпускане. Ежеседмично се появяваха съобщения за различни находки ту в Долината на тракийските царе край Казанлък, където от земята археолозите бяха извадили цяла колесница, ту в някой новооткрит некропол под поредната разкопана тракийска могила, или пък дори в някоя нива, както бе станало в землището на карловското село Дъбене - там местен тракторист наскоро се бил натъкнал на златно съкровище от бижута и монети, толкова невероятно по изработката си, че дори специалистите се чудеха как е било направено... Бе започнал сезонът на отпуските и интересът у хората към древното наследство, подклаждан от медиите, ги караше упорито да катерят стръмния хълм под знойното слънце, за да видят с очите си скалния град, за чието име учените все още спореха. - Какво значи „Перперикон”? – попита Магдалена. – На реката Перперек ли е кръстен градът? - Не, не... това е гърцизираният вариант, може би по-скоро реката е запазила в названието си името на града-крепост – отвърна Мария. - Елена ми каза, че на тракийски думата „пер” в зависимост от контекста имала две значения – едното е „момче, син”, а другото е „скала”. Може би повторението е трябвало да покаже по-голямо количество или качество... А пък според други било по-правилно да му се вика Хиперперакион, защото така бил споменат в старите хроники и това според учените трябвало да означава „свръхогнен” в смисъл на „свръх добре претопено злато”... Имал е свръх-бляскава слава. А и намереното тук го потвърждава... - И аз дочух за съдовете с петолъчки! – позасмя се Магдалена. - Някой се шегуваше, че траките били най-първите комунисти... - Глупости! Ти поне знаеш, че пентаграмът е много стар символ!... – не скри недоволството си Мария. Макар да бе принадлежала съвсем за кратко към племето на археолозите, тя вече се чувстваше съпричастна към техните вълнения и техните открития, като дори изпитваше някаква лична гордост от постиженията им. – Има и много други неща, находките, направени тук, са вече хиляди! Намерили са един разкошен пръстен с карнеол, а върху камъка бил изобразен богът Слънце, Хелиос, качен върху колесница с четири коня... И бронзова пластина с образа на Херакъл, и диадема, и златни монети, и нагръдни кръстове... Като онези, дето ги видях върху мъжете... Когато бяхме в рудника... - Я кажи още нещо на тракийски, че като гледам, май има още доста път до върха! – прекъсна я Магдалена, за да не й дава възможност отново да се разстрои, спомняйки си преживяното в пещерата. - Берое и Сердика. Вакарел и Кабиле. Стримон и Места – занарежда в такт Мария на всяка крачка. - Арда, Тунзос, Велека и Ерма... Лом, Истос, Янтра, Панега, Дунаве... Родопе... - Стой, стой! – дори се спря от изненада сестра й. – Както си почнала, май ще разкажеш цялата ни география... Стримон трябва да е Струма, а Тунзос е Тунджа, нали? И как си ги запомнила? - Просто си представях картата на България, докато Елена ми ги изреждаше. Има още! Дори окончанието „бриа” е тракийско и означава „град”. Месем-бриа... - А какво е Истос? - Искър. Тя ми каза и други думи, които не съм запомнила, но най-интересното е, че от траките сме наследили много повече, отколкото си мислим. Не само географските названия... Ами сурвакането, лазаруването, гоненето на лошите сили с кукерите, нестинарските игри върху огън?... Всичко това са тракийски обичаи. И гергьовското агне, и разните там баяния и гадания с треви и цветя... Дори ямурлукът, навущата и цървулите са били обичайните им дрехи! Намерена е статуетка на тракийския бог на магьосническата медицина... И той бил облечен досущ като нашенски селянин от едно време!... Представяш ли си, Маги? – Мария вече се беше леко задъхала от изкачването, но не спираше да говори. - А пък пайдушкото хоро е било тракийски военен танц, моля ти се! Един античен писател, май беше Ксенофонт*, бил казал, че при него играчите подскачали леко и високо, много ловко и буйно... Можеш ли да си представиш това?! Забележка под линия: *Ксенофонт - древногръцки писател от IV век пр.Хр., историк, пълководец и политик, ученик на Сократ, най-известният му труд е книгата "Анабазис”. - Звучи ми странно... Винаги съм мислела, че тази музика си е наша, българска... - Наша си е, защото сме наследници на траките. Те са били най-многобройният народ в древността след индийците. Така бил казал Херодот*... И не са се изпарили в небитието, когато тук идват прабългарите, нали? Както ги описват, ние в много отношения сме такива, каквито са били и те... Горди и самоуверени, изключителни индивидуалисти, но с чувство за лично достойнство и свободолюбив дух, предприемчиви и храбри като воини, но при това толерантни към подчинените племена и народи, чувствителни както към собствените си свободи, така и към чуждите. Ние, българите, също не сме ксенофоби, кой друг в Европа си е спасил евреите по време на войната, а? Войниците ни също нямат загубена битка, само политиците ни се издънват... И също сме всеки сам за себе си... Ами това, че сме толкова музикални?... Откъде мислиш, че идва, а? Пак от тях! А освен, че пеели хубаво, траките живеели в хармония с природата, имали дълбоки познания за лечебните свойства на билките... Тези, които те употребявали, и досега се ползват от народната ни медицина! Забележка под линия: *Херодот - първият последователен древногръцки историк, живял през V век пр.Хр.,описал в деветтомната си „История” миналото на Гърция и околните й народи, като особено внимание е отделил на гръко-персийските войни, много от сведенията му се базират на предания и митове. - Това всичкото от Елена ли го научи? - Това, че и още много... Ами какво друго да правим вечер в онова забутано село... – засмя се Мария. - Тя само за древните ми говореше, направо е откачила! Да не повярваш каква читанка е станала! - А дали си спомня колко пъти, вместо да влизаме в час, някоя от нас предлагаше да отскочим до барчето, и колко често това бе тя? – усмихна се и Магдалена. - О, ама разбира се! И за други неща си спомнихме... – отвърна сестра й и двете се разговориха за старите училищни приятели, разпилени сега из цяла Европа, че и по-надалеч... - Е, момичета мои златни, изкатерихме баира – обади се най-сетне Александър, който досега вървеше след тях и само ги слушаше, без да се намесва. Два-три пъти ги бе изпреварвал, за да им прави снимки, докато те, увлечени от разговора, не забелязваха нищо край себе си, но после пак тръгваше отзад, като страж... – Ето го и Стълбището, сякаш е правено за великани, а? – спря се той в основата на прохода, врязан сред седем-осемметровите скали. Огледа го и се обърна към близначките. - Мария? Ще ни бъдеш екскурзовод, нали? - А досега не бях ли? – отвърна тя, но с удоволствие си пое ролята. – И тъй, както вече може би знаете, по нашите земи е обитавала велика средиземноморска цивилизация, съвременница на минойския Крит и на Троя. И вече е доказано, че са имали връзка помежду си, защото тук, на Перперикон, са намерени плочки с критско писмо, както и двуостри брадви лабрис, характерни за онзи период... Освен това са открити едни кръгли малки вдлъбнатини, издълбани в камъните, които образуват кръг, и каквито се срещат още само на Цикладските острови и на Крит. Предназначението им не е ясно, може би е свързано с ритуалите, но паралелите са очевидни... Дворецът е бил изсечен направо в скалите, на площ от около 10 000 квадратни метра, като са наброени около 50 помещения само на първия етаж, а нагоре се е издигал на още три-четири... - Колко ли фантастично е изглеждал, погледнат отдолу! – обади се Магдалена, докато се катереше по стъпалата. – Сигурно е блестял на слънцето, тук всичко е от бял камък!... - Трябва наистина да е поразявал въображението. Крепостните стени са били дебели три метра, имало е вътрешен двор, крипта с храм, ще ви покажа и големия скален трон, обърнат към слънцето, и огромния кръгъл олтар... В двореца е постъпвала вода, а под праговете има дупки - имали са чудесна канализационна система, която и сега би могла да работи! Градът е бил важен център в продължение на векове, като след разцвета си през античността е продължил и през Средновековието да бъде административен център за тази област тук, наричали са я Ахридос... Водена е богата кореспонденция с Константинопол, намерени са множество сребърни печати. Изобщо, бил е лакома хапка за владетелите! Бил е лично владение на императора, за него са водени войни, а цар Иван Александър го завладява малко преди средата на четиринайсети век. Имало е изградени отбранителни съоръжения, кули... Личат следите и от подемен механизъм, чрез който е извършвано снабдяването на Двореца с провизии. На Акропола пък, в западната част на комплекса, има останки от улици, сгради, колонади... Изобщо, колкото и да ви звучи изтъркано, но това наистина е бил един уникален, великолепен център от културно, религиозно и търговско значение в продължение на векове! Но нека първо да стигнем до там и сами ще видите... Тя ги поведе през двете последователни порти към трона и към голямата церемониална зала. Навсякъде се виждаха бродещи из скалите хора, въоръжени с фотоапарати... По пътя се натъкнаха и на една организирана група туристи, дошли с някой от автобусите долу. Екскурзоводът се бе покачил на един по-висок камък и ги чакаше да се съберат, за да продължи лекцията си. Мария, като го видя, кимна на сестра си с лукав блясък в очите и й прошепна само едно име. Двете се разбираха лесно без думи, особено когато искаха да си направят някоя шега със своята прилика. Едната се притаи, а другата заобиколи зад скалите и се озова отсреща. Александър, който им бе свикнал и вече не се учудваше на нищо, остана до Магдалена, предвкусвайки представлението. - Хайде, събраха ли се всички? – попита екскурзоводът, оглеждайки хората си. - Тука сме, ама ставаме все повече... – извика някой от тях. - Вече не сме един рейс. Цял влак станахме... – подметна друг и те се заоглеждаха помежду си, хвърляйки неприязнени погледи към чуждите. – Вече не се събираме на едно място... Тази площадка ни е малка, трябва ни цял площад... Екскурзоводът се засмя и ги прикани да се посместят. Някои от колегите му държаха стриктно групата им да не се увеличава от присламчващи се към нея, но той беше още млад, ентусиазиран и нямаше нищо против да го слушат и тези, които не си бяха платили. Твърде беше запален по историята, по миналото на своя край, и все още намираше, че да събуди интерес у другите е по-важно, отколкото да се проявява като пъдар... И точно щеше да започне разказа си, когато иззад една скала се показа Мария, която го извика по име. Познаваха се, тъй като бе посещавал често археолозите по време на разкопките, но изобщо не знаеше, че има сестра близначка. Тя му махна с ръка за поздрав и се скри. Изчаквайки съвсем малко, и Магдалена се показа от своето скривалище в противоположния край, като извика същото име и също махна с ръка за поздрав. И гласът, и дрехите, и жестовете им бяха еднакви. Главите на хората се завъртяха наляво-надясно, раздадоха се възгласи на учудване как момичето е прехвърчало толкова бързо през скалите, и дали няма отдолу някакъв тунел... След първото стъписване екскурзоводът веднага обърна ситуацията в своя полза. - Ето, сега разбирате ли защо този хълм е бил наречен още Джин-тепеси? Означава Връх на духовете... Трябва да знаете, че мюсюлманското население никога не дава случайни названия!... Но да се върнем към нашата тема и към нашия мавзолей, където може би още витаят духовете на жреци и владетели. Обърнете се на изток, като внимавате да не падне някой вътре. Виждате Малката гробница, наречена така за разлика от Голямата, която ще посетим по-късно. Тук има пет гроба, за съжаление ограбени още в древността... Мария се върна при сестра си. След като изслушаха обясненията на екскурзовода, тримата някак машинално тръгнаха подир другите, когато те поеха към следващата спирка. Минаха с тях по целия туристически маршрут, заобикаляйки новите разкопки, където през седмицата се трудеха археолозите. Разгледаха и „стаята на принцесата”, от чийто прозорец се откриваше чудна гледка към отсрещните хълмове, и овалната зала с олтара в храма на Дионис, и „банята” с пейките, и Акропола с базиликата и стария амвон, и втория дворец... Когато се изкачиха на най-високата част в западния край на комплекса, където стърчаха останките от средновековната кула, Мария се приближи до екскурзовода, който търпеливо изчакваше значително набъбналата си група. Вече им трябваше и значително повече време, за да се съберат. - Митко, искаме да те питаме нещо – обърна се тя към него, след като го запозна със сестра си и Александър. – Видяхме на картата, че онзи връх, дето е телевизионната кула, се казва Исусов. Защо? Откъде такова име тук? - Трябва да ти призная, Мария, че не съм сигурен. Но също като вас бях заинтригуван преди време... Питал съм старите хора наоколо, обаче не успях да науча кой знае колко. Разбрах, че още мюсюлманите го наричали тъй. Викали му Исаклъ-тепеси. Върхът на Иса. Нали знаете, че така на турски се произнася името на Исус? - Така ли? Ама те нали не вярват в него! - О, не, Мария! Напротив! За тях той е един от почитаните и славни пророци, пратени от Аллах. За него пише в Корана - като за сина на Мариам, „знатен в земния живот и в отвъдния, и един от приближените на Аллах”. Казват още за него, че е „словото на истината, в която се съмняват”, наричат майка му праведна и непорочна, но отхвърлят божествената му природа, защото според тях на Аллах не подобава да се сдобива със син. И затова в Корана е казано, че Иса е човек, пророк, дошъл да благовести за пратеник, който щял да дойде след него. - За Мохамед ли? Мислех, че имат само един пророк... - Не, той бил последният и най-великият. Преди него Аллах пращал и други, но те не били достатъчно добре чути от хората, които все изопачавали посланието... Това са същите онези Ной, Авраам, Мойсей... които те наричат Нух, Ибрахим, Муса... Между впрочем, според мюсюлманите Аллах спасил Иса от евреите, които не му повярвали. Вместо него бил убит друг човек, направен от Всесилния да прилича на Исус, който като пророк бил възнесен на небето! - Виж ти, колко интересно! – възкликнаха в един глас Мария и Магдалена. - Радвам се, че съм ви бил полезен. Ако науча повече за този връх, ще се обадя непременно. А сега трябва да се заема с моите хора... – Той понечи да започне отново лекцията си, но се сети още нещо и пак се обърна към тях. – А, да, забравих да ви кажа още нещо... В началото на тринайсети век, през 1230 година, цар Иван Асен Втори е сякъл осемнайсет каратови златни монети в чест на победата си над епирския деспот при Клокотница. Викали им хиперперион, а също перпера и златица. Според историците това са първите монети, сечени от български владетел. Но за вас навярно по-голям интерес биха представлявали медните корубести монети от същото време, на които от обратната страна е бил изобразен ликът на Исус Христос... - Защо? – прекъсна го Мария. – Защо ликът му бил върху медните, а не върху златните? - Не знам. Може би защото златните перпери рядко стигали до ръката на обикновените хора, а медните били достъпни за всеки бедняк. Така Христос един вид влизал във всяка къща. Досещам се защо ме питате за него и за този връх... Аз също съм си задавал въпроса, чийто отговор е очевиден... И мисля, че знам откъде да понауча още нещичко на чашка татлъ кафе, както викат тук на сладкото... Има един сладкодумен дядо в една близка махала, който тукашните почитат почти като пророк... Знае много предания... Другото, което исках да ви кажа в тази връзка, е, че населението тук е останало християнско доста дълго време след падането ни под турско робство и загиването на Перперикон. За последно този факт е бил отбелязан в султанските регистри от 1627 година, след което районът бил заселен с турци, а местните били прогонени или отведени в робство... И още един интересен момент - тук християнското население усилено изповядвало арианството. Това е секта, обявена за еретична още при създаването на Църквата, всъщност и Никейският събор бил свикан заради арианската ерес. Така че е много вероятно тези хора да са дали това име на върха, а после просто да е било преведено на турски... Арианите са имали по-особено отношение към Исус... А задавали ли сте си въпроса защо турците, като идват на Балканите, толкова яростно са потурчвали християнското население именно в региона на Родопите? Каталог: 01-Bulgarian -> 15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Ezoterika%20bulgarska 15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Ezoterika%20bulgarska -> Слънце след буря Георги Томалевски Есета същност на изкуството 15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Ezoterika%20bulgarska -> Багрина кларк новата земя – обител на радостта 15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Ezoterika%20bulgarska -> Изис и озирис 15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Ezoterika%20bulgarska -> Орфей и европа (София – 2000, издателство хрикер) Познай себе си и ти ще познаеш Вселената и Боговете! Орфей легенда ли е орфей? 15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Ezoterika%20bulgarska -> Omraam mikhael aivanhow 15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Ezoterika%20bulgarska -> Лекция: Енигма за чашата. Ііир: Пътят на Христос. Свещената река идеята е от Боян Мага, ръководител на Изтегляне 6.82 Mb. Сподели с приятели:
|