Николай Кун Старогръцки легенди и митове

ОРФЕЙ В ПОДЗЕМНОТО ЦАРСТВО

Накрая Орфей решил да слезе в мрачното царство на душите на умрелите, за да склони владетеля Хадес и неговата жена Персефона да му върнат съпругата. Орфей се спуснал през мрачната пещера при Тенар към бреговете на свещената река Стикс.

Стои Орфей на брега на Стикс. Как да премине на другия бряг отсреща, където се намира мрачното царство на владетеля Хадес? Около Орфей се тълпят сенки на умрели. Едва се чуват техните стонове, сякаш шумолят падащи листа в гората през късна есен. Ето зачул се в далечината плясък на весла. Приближава се ладията на Харон, превозвача на душите на умрелите. Харон спира лодката до брега. Орфей моли да го пренесе заедно с душите на отсрещния бряг, но строгият Харон му отказал. Както и да го молил Орфей, отговорът на Харон бил все един и същ — „не!“.

Тогава Орфей дръннал по струните на своята златна лира и звуците й като широка вълна се разнесли по брега на мрачния Стикс. Със своята музика Орфей очаровал Харон; слуша той свиренето на Орфей, подпрян на веслото. Под звуците на музиката Орфей влязъл в ладията; Харон я отблъснал с веслото от брега и тя заплавала през мрачните води на Стикс. Харон прекарал през реката Орфей. Излязъл Орфей от ладията и свирейки на златната китара, се отправил през мрачното царство на душите на умрелите към трона на бог Хадес; придружавали го душите, които долетели, привлечени от звуците на китарата му.

Свирейки на китарата, Орфей се приближил до трона на Хадес и ме се поклонил. По-силно ударил той по струните на китарата и запял; пеел за своята любов към Евридика и за това, колко щастлив бил животът му с нея през светлите, ясни дни на пролетта. Но бързо отминали дните на щастието. Евридика загинала, Орфей пеел за своето нещастие, за мъките на разбитата му любов, за скръбта си по умрялата. Всички в царството на Хадес слушали с внимание пеенето на Орфей, всички били очаровани от неговата песен. Отпуснал глава на гърдите си, и бог Хадес слушал Орфей. Склонила глава на рамото на мъжа си, слушала песента Персефона; скръбни сълзи трепкали по ресниците й. Омаян от звуците на песента, Тантал забравил глада и жаждата, които го измъчвали. Сизиф прекратил тежката си, безплодна работа, седнал на камъка, който изкачвал по планината, и дълбоко, дълбоко се замислил. Очаровани от пеенето, стояли данаидите; те забравили за своя съд без дъно. Дори страшната богиня с три лица Хеката се закрила с ръце, за да не се виждат сълзите на очите й. Сълзи блестели и в очите на безмилостните Еринии; дори тях затрогнал с песента си Орфей. Но все по-тихо звучат струните на златната китара, все потиха става песента на Орфей и тя замира, сякаш едва доловима печална въздишка.

Наоколо царувало дълбоко мълчание. Нарушил го бог Хадес, като попитал Орфей защо е дошъл в неговото царство, за какво иска да го моли. Хадес се заклел с ненарушимата клетва на боговете — във водите на река Стикс, че ще изпълни молбата на дивния певец. Орфей отговорил на Хадес така:

— О, могъщи владетелю Хадесе, ти приемаш в царството си всичките нас, смъртните, когато се свършат дните на нашия живот. Аз не съм дошъл тук, за да гледам ужасите, които пълнят твоето царство, не съм дошъл, за да отведа като Херакъл пазача на твоето царство — триглавия Цербер. Дойдох тук да те помоля дч пуснеш обратно на земята моята Евридика. Възвърни я към живот; виждаш как страдам по нея! Помисли, властителю, колко би страдал и ти, ако ти отнемеха твоята жена Персефона. Пък и ти няма да възвърнеш Евридика завинаги. Тя пак ще се върне в твоето царство. Кратък е нашият живот, владетелю Хадесе. О, позволи на Евридика да изпита радостите на живота, защото тя тъй млада слезе в царството ти!

Замислил се бог Хадес и отговорил на Орфей:

— Добре, Орфее! Ще ти. върна Евридика. Отведи я обратно към живота, към слънчевата светлина! Но ти трябва да изпълниш едно условие: ще тръгнеш напред подир бог Хермес, той ще те води, а зад тебе ще върви Евридика. Но докато вървиш из подземното царство, ти не трябва да се обръщаш назад. Помни! Обърнеш ли се, Евридика веднага ще те напусне и ще се върне завинаги в моето царство.

Орфей бил съгласен на всичко. Той бърза по-скоро да си тръгне. Бързият като мисълта Хермес довел сянката на Евридика. Орфей я гледа с възторг. Той иска да прегърне сянката на Евридика, но Хермес го възпира, като му казва:

— Орфее, та ти прегръщаш само сянка. Да вървим по-скоро; нашият път е труден.

Тръгнали. Напред върви Хермес, подир него Орфей, а зад Орфей сянката на Евридика. Бързо преминали те царството на Хадес. Харон ги прекарал през река Стикс със своята ладия. Ето и пътечката, която извежда на повърхността на земята. Пътят е труден. Пътечката се извива стръмно нагоре и цялата е отрупана с камъни. Наоколо — гъст здрач. Едва се очертава в здрача фигурата на вървящия напред Хермес. Но ето че в далечината почнала да прозира светлина. Там е изходът. И около пътниците станало сякаш по-светло. Ако се обърна, мисли си Орфей, ще видя вече Евридика. Но първи ли тя след него? Не е ли останала в изпълненото с мрак царство на душите на умрелите? Може би е останала; пътят е тъй труден! Сигурно е изостанала Евридика и ще бъде обречена да се скита вечно в мрака. Орфей запристъпва по-бавно, ослушва се. Нищо не се чува. Та нима могат да се чуят стъпките на безплътна сянка? Все по-голяма тревога за Евридика обзема Орфей. Все по-често той се спира. А наоколо е все по-светло. Сега Орфей съвсем ясно би видял сянката на жена си. И забравил всичко, той се спрял и се обърнал. Почти до себе си той вижда сянката на Евридика. Протегнал към нея ръце Орфей, но сянката се отдалечила, отдалечила и потънала в мрака. Като вцепенен стоял Орфей, обзет от отчаяние. Трябвало да преживее за втори път смъртта на Евридика и виновник за тази втора смърт бил самият той.

Дълго стоял така Орфей. Като че бил безжизнен; като че стояла там мраморна статуя. Най-после Орфей се помръднал, направил една крачка, втора и поел обратно към бреговете на мрачния Стикс. Той решил отново да се върне При трона на Хадес, отново да го молител Орфей — молбите на певеца не трогнали коравосърдечния Харон. Седем дни и седем нощи седял печалният Орфей на брега на Стикс, проливайки скръбни сълзи; забравил да се храни, забравил всичко, роптаейки срещу боговете от мрачното царство на душите на умрелите. Едва на осмия ден решил той да напусне бреговете на Стикс и да се върне в Тракия.

СМЪРТТА НА ОРФЕЙ

— Ей го женомразеца!

Замахнала вакханката с тирса си и го запратила по Орфей. Но бръшлянът, с който бил обвит тирсът, предпазил певеца. Друга вакханка хвърлила по Орфей камък, но камъкът, покорен от омайното пеене, паднал в краката на Орфей; сякаш го молел за прошка. Все по-гръмко се носели около певеца крясъците на вакханките, все по-гръмко звучали песните им и все по-силно звънтели тимпаните. Шумът от празника на Бакх заглушил певеца. Вакханките заобиколили Орфей, връхлетели върху него като ято хищни птици. Като град се изсипали върху певеца тирсове и камъни. Напразно Орфей се моли да го пощадят; бесните вакханки не се вслушват в гласа, на който се покоряват дървета и скали. Окървавен, Орфей паднал на земята, душата му отлетяла, а вакханките разкъсали тялото му с окървавените си ръце. Те захвърлили главата на Орфей и китарата му в бистрите води на река Хебър. И — о, чудо! — струните на китарата, понесена от вълните на реката, тихо зазвучават, сякаш оплакват гибелта на певеца, а брегът тъжно им приглася. Цялата природа оплаквала Орфей: плачели дървета и цветя, плачели животни и птици и дори немите скали плачели, а реките придошли от проливаните сълзи. Нимфите и дриадите в знак на траур разплели косите си и облекли тъмни дрехи. Все по-далеч и по-далеч отнасял Хебър главата и китарата на певеца към просторното море, а морските вълни отнесли китарата на бреговете на Лесбос. Оттогава звуците на дивни песни звучат на Лесбос. А златната Орфеева лира боговете поставили по-късно всред съзвездията на небето.

Душата на Орфей слязла в царството на сенките и отново видяла онези места, където Орфей търсил някога своята Евридика. Пак срещнал великият певец сянката на Евридика и я притиснал с любов в своите обятия. От тоя момент те можели вече да бъдат неразделни. Сенките на Орфей и на Евридика бродят в здрача по полята, обрасли с асфодели. Сега Орфей без страх може да се обръща, за да види върви ли подир него Евридика.

ХИАЦИНТ

Извънредно хубавият, равен по красота на самите богове олимпийци Хиацинт, младият син на царя на Спарта, бил приятел на стрелометеца бог Аполон. Аполон често идвал на брега на Еврота в Спарта при своя приятел и там прекарвал с него времето си, като ходели на лов по планинските склонове, обрасли с гъсти гори, или като се занимавали с гимнастика, в която спартанците били тъй изкусни.

Веднъж, когато вече наближавало горещо пладне, Аполон и Хиацинт се състезавали в хвърляне на тежък диск. Все по-нависоко се издигал към небето бронзовият диск. Ето, напрегнал сили, хвърлил диска могъщият бог Аполон. Дискът се издигнал нависоко, до самите облаци и блестейки като звезда, взел да пада към земята. Изтичал Хиацинт към мястото, където трябвало да падне дискът. Той искал по-скоро да го вземе и да го хвърли, за да покаже на Аполон, че той, младият атлет, по умение да хвърля диск няма да отстъпи на него, бога. Дискът паднал на земята, отскочил от удара и със страшна сила ударил по главата притичалия Хиацинт. Хиацинт със стон паднал на земята. Алена кръв бликнала като ручей от раната и обагрила тъмните къдрици на хубавия младеж.

Притичал се изплашен Аполон. Навел се над приятеля си, привдигнал го, сложил окървавената му глава на коленете си и се мъчел да спре леещата се от раната кръв. Но всичко е напразно. Хиацинт побледнява. Потъмняват Хиацинтовите очи, които винаги са били тъй ясни; безсилно клюмва главата му като венчето на полски цветец, увяхващ под палещото обедно слънце. В отчаяние Аполон извикал:

— Ти умираш, мили приятелю! О, нещастие, нещастие! Ти загина от моята ръка! Защо ли хвърлих тоя диск! О, да можех да изкупя вината си и заедно с тебе да сляза в безрадостното царство на душите на умрелите! Защо съм безсмъртен, защо не мога да те последвам!

Аполон здраво държи умиращия приятел в обятията си и сълзите му падат върху окървавените къдрици на Хиацинт. Хиацинт умрял, душата му отлетяла в царството на Хадес. Аполон стои над тялото на умрелия и тихо шепне:

— Ти винаги ще живееш в сърцето ми, прекрасни Хиацинте. Нека споменът за тебе живее вечно и у хората.

И ето, както рекъл Аполон, от кръвта на Хиацинт израсло алено ароматно цвете — хиацинтът (зюмбюлът), а върху венечните му листчета се е отпечатал скръбният стон на бог Аполон. Споменът за Хиацинт е жив и у хората; те го чествуват с тържества през дните на хиацинтиите.

ПОЛИФЕМ, АКИД И ГАЛАТЕЯ

Точно по това време доплавал до бреговете на Сицилия прорицателят Телем. Той предсказал на Полифем:

— Единственото око, което имаш на челото си, ще бъде извадено от героя Одисей.

В отговор на прорицателя Полифем грубо се засмял и извикал:

— Лъжеш ти, най-глупав измежду прорицателите! Вече друго същество е завладяло окото ми!

Недалеч в морето се вдавал скалист хълм; той стръмно се спускал към вечно шумящите вълни. Полифем често идвал със стадото си на този хълм. Там той сядал, като слагал до краката си своята тояга, голяма колкото корабна мачта, изваждал свирката си, направена от сто тръстикови цеви, и започвал да я, надува, колкото му сила държи. Дивите звуци от свирката на Полифем се разнасяли далеч по морето, по планини и долини. Стигали те и до Акид и Галатея, които често седели в една прохладна пещера на морския бряг, недалеч от хълма. Полифем свирел на свирката си и пеел. Изведнъж той рипнал като бесен бик. Полифем съзрял Галатея и Акид в пещерата на морския бряг и закрещял с такъв гръмотевичен глас, че ехо от него се обадило чак от Етна:

— Виждам ви! Добре, добре, това ще бъде последната ви среща!

Изплашила се Галатея и побързала да се хвърли в морето. Родните морски вълни я защитили от Полифем. Ужасен, Акид търси спасение в бягство. Той протяга ръце към морето и извиква:

— О, помогни ми, Галатейо! Родители мои, спасете ме, укрийте ме!

Циклопът подгонва Акид. Той откъртил от планината цяла скала, замахнал и я хвърлил по Акид. Макар че Полифем го засегнал само с края на скалата, нещастният младеж бил целият затиснат от този край и смазан. Изпод края на скалата потекла като поток алената кръв на Акид. Постепенно аленият цвят на кръвта се губи, потокът става все по-светъл и по-светъл. Ето по цвят той вече прилича на река, размътена от пороен дъжд. Постепенно той се избистря. Изведнъж скалата, която смазала Акид, се, разцепила на две. В пукнатината зашумяла зелена тръстика и от нея изтича бистър, прозрачен поток. От потока се подал до кръста младеж със синкав цвят на лицето, с венец от тръстика на главата. Това бил Акид — той станал речен бог.

ДИОСКУРИТЕ КАСТОР И ПОЛИДЕВК

Жена на спартанския цар Тиндарей била хубавата Леда, дъщеря на Тестий, цар на Етолия. Леда се славела по цяла Гърция с дивната си красота. Тя станала и жена на Зевс и родила от него две деца: една прекрасна като богиня дъщеря Елена и син — големият герой Полидевк. И от Тиндарей Леда имала също две деца: дъщеря Клитемнестра и син Кастор.

Полидевк получил от баща си безсмъртие, а брат му Кастор бил смъртен. И двамата братя били големи герои на Гърция. Никой не можел да се сравнява с Кастор в изкуството да управлява колесница; той укротявал и най-буйните коне. Полидевк пък нямал равен на себе си в боя с юмруци. Братята Диоскури вземали участие в много от подвизите на гръцките герои. Двамата братя всякога били заедно, тях ги свързвала най-искрена любов.

Диоскурите имали двама братовчеди, Линкей и Идас — синове на месенския цар Атарей. Идас бил могъщ боец; брат му пък Линкей притежавал такова остро зрение, че погледът му прониквал даже в недрата на земята; нищо не можело да се скрие от Линкей. Много подвизи извършили Диоскурите заедно със своите братовчеди. Веднъж чрез смело нападение те откарали из Аркадия едно стадо говеда и решили да поделят помежду си плячката. Делбата трябвало да извърши Идас. Но той поискал да завладее с брата си цялата плячка и за целта прибягнал до хитрост. Идас разрязал един бик на четири равни части — по една за него, за брат му и за двамата Диоскури, и който изяде частта си втори поред. Бързо изял Идас своя пай и помогнал на брата си Линкей — двамата да изядат по-бързо неговия пай.

Кастор и Полидевк страшно се ядосали, като видели, че Идас ги е измамил, и решили да отмъстят на братовчедите си, с които дотогава ги свързвала неразделна дружба. Кастор и Полидевк нахлули в Месения и отвлекли не само стадото, докарано из Аркадия, но и част от стадото на Идас и Линкей. Но Диоскурите не се задоволили и с това, а отвлекли и невестите на братовчедите си.

Диоскурите знаели, че Идас и Линкей няма да им простят, и решили да се скрият в хралупата на едно голямо дърво и да изчакат момента, когато Идас и Линкей ще почнат да ги преследват. Братята Диоскури искали да ги нападнат ненадейно, тъй като се страхували да влязат в бой с могъщия Идас, който веднъж се осмелил даже да се бори със самия Аполон, когато сребролъкият бог влязъл в спор с него заради хубавата Марпеса. Но Диоскурите не могли да се укрият от зоркото око на Линкей. От високия Тайгет той видял братята в хралупата на дървото. Идас и Линкей нападнали братята Диоскури. Преди те да успеят да излязат от засадата, Идас ударил с копието си в дървото и пронизал гърдите на Кастор. Полидевк се хвърлил срещу тях. Атареидите не издържали натиска и хукнали да бягат. Полидевк ги настигнал при гроба на баща им. Той убил Линкей и започнал бой на живот и смърт с Идас. Но Зевс прекратил този двубой, като хвърлил една блестяща светкавица и с нея превърнал в пепел и Идас, и трупа на Линкей.

Полидевк се върнал на мястото, където лежал смъртно раненият Кастор. Горчиво плакал той, като виждал, че смъртта го отделя от брат му. Тогава Полидевк се помолил на баща си Зевс да му позволи и той да умре заедно с брата си. Гръмовержецът се отзовал на молбата на сина си и му предложил да си избере едно от двете: или да живее вечно млад всред светлите богове на Олимп, или пък да живее заедно с брата си един ден в мрачното царство на Хадес, втори ден на светлия Олимп. Полидевк не поискал да се отдели от брата си и си избрал еднаква с неговата съдба. Оттогава двамата братя един ден бродят по мрачните полета в царството на сенките на умрелите, а втори ден живеят заедно с боговете в двореца на егидоносния Зевс. Гърците тачат братята Диоскури като богове. Диоскурите са защитници на хората от всички опасности; те ги защищават през време на пътуване както в чужбина, така и в родината.

АТРЕЙ И ТИЕСТ

Атрей и Тиест били синове на големия герой Пелопс. Някога кочияшът на цар Еномай Миртил, убит предателски от Пелопс, проклел Пелопс и с проклятието си обрекъл целия Пелопсов род на големи злодеяния и на гибел. Миртиловото проклятие тегнело и върху Атрей и Тиест. Те извършили редица престъпления. Атрей и Тиест погубили Хризип, който бил син на нимфата Аксиона и на баща им Пелопс. Накарала ги да убият Хризип майка им, Хиподамия. Като извършили това злодеяние, Атрей и Тиест избягали от царството на баща си, страхувайки се от неговия гняв, и се укрили при микенския цар Стенел, Персеев син, който бил оженен за сестра им Никипа. А когато умрял Стенел и син му Евристей, взет в плен от Йолай, загинал от ръката на Херакловата майка Алкмена, властта над микенското царство поел Атрей, тъй като Евристей не оставил наследници. Атреевият брат Тиест му завидял и решил по какъвто и да е било начин да отнеме от него властта. Той откраднал от брата си с помощта на жена му Аеропа златорунния овен, който му бил подарен от бог Хермес. Тиест откраднал този овен, защото било казано от боговете: „Над Микена ще властвува оня, на когото принадлежи златорунният овен.“ След като задигнал овена,. Тиест поискал и властта на царството — нали овенът бил в него! Разгневил се Зевс Гръмовержец на Тиест и чрез небесни знамения дал на жителите на Микена да разберат, че Тиест прави опити да завземе властта по нечестив път. Микенци отказали да признаят Тиест за цар и той, за да се спаси от гнева на брата си, бил принуден да избяга от Микена. Отмъщавайки на брата си, той тайно отвел от Микена Атреевия син Полистен. В чужбина Тиест отгледал Полистен като свой роден син и му внушил голяма омраза към Атрей. Коварният Тиест искал да си послужи с Полистен като с оръдие, за да си отмъсти на брата си. Когато Полистен пораснал, Тиест го изпратил в Микена, като му заповядал да убие Атрей. Но младежът сам загинал от ръката на баща си. Атрей изпаднал в ужас, когато узнал кой е убитият от него младеж. Той се заклел да отмъсти на брата си и скроил коварен и зверски план. За да изпълни плана си, Атрей се престорил, че е готов да се помири с Тиест. Чрез пратеник той поканил брат си да се завърне в Микена. Когато Тиест се върнал в Микена, пак започнал заедно с Атреевата жена Аеропа да заговорничи против Атрей, обзет единствено от мисълта как да убие брат си. Атрей знаел за това и решението му да отмъсти на коварния си брат още повече се затвърдило у него. Той заповядал тайно да заловят синовете на Тиест — младите Полистен и Тантал — и да ги убият. От телата им Атрей приготвил ужасно угощение на брата си.

Поканил той Тиест на пиршество и поставил пред него гозбите от месото на синовете му. Гръмотевици, изпратени от Зевс, разтърсили небето. Гръмовержецът се разгневил на Атрей заради неговото злодеяние. Изтръпнал от ужас и лъчезарният бог на слънцето Хелиос, обърнал колесницата си и подкарал крилатите си коне обратно към изток, за да не гледа как един баща ще се храни с месото на своите синове. Тиест пък, без да подозира каквото и да било, седнал край трапезата и спокойно започнал да яде. Нахранил се Тиест. Изведнъж смътно предчувствие за някакво голямо нещастие го завладяло и той попитал Атрей за синовете си. Атрей повикал слугите и им заповядал да покажат на Тиест главите и краката на Полистен и Тантал. Като видял, че синовете му са убити, Тиест заридал. Той започнал да моли Атрей да му даде труповете на синовете, за да ги погребе. Но Атрей отговорил на брата си, че синовете му са погребани вече от него самия, но не в земята, а вътре в самия него. Тиест изпаднал в ужас, като разбрал какви ястия току-що е ял. Той прекатурил масата и със страшен вопъл се строполил на пода. Обезумял от скръб, той се привдигнал най-сетне и проклинайки Атрей и целия му род, бързо напуснал двореца. Безпаметен и без да вижда каквото и да било, Тиест избягал от Микена и се укрил в едно пустинно място. Дълго се крил той там, а после отишъл при епирския цар Теспрот, който му дал убежище.

Боговете се разгневили на Атрей за извършените от него злодеяния. За да го накажат, те изпратили на Арголида неплодородие. По тучните ниви не растяло нищо. Глад зацарил във владенията на Атрей. Жителите измирали с хиляди. За да узнае коя е причината за това нещастие, Атрей прибягнал до оракул. Оракулът отговорил, че бедствието ще се прекрати само тогава, когато Тиест бъде върнат в Микена. Дълго Атрей търсил из цяла Гърция брата си, но не можал да открие къде се е подслонил. Най-после намерил малолетния му син Егист. Атрей довел Егист Е двореца си и го отгледал като свой син.

Изминали много години. Случайно Атреевите синове Менелай и Агамемнон открили къде се намира Тиест. Те успели да заловят Тиест и да го докарат в Микена. Атрей не се помирил с брата си. Той го затворил в тъмница и решил да го убие. Повикал Егист, дал му остър меч и му заповядал да отиде в тъмницата и да убие там затворника. Егист не знаел за какво страшно престъпление го изпраща Атрей, когото той смятал за свой баща. Но щом Егист влязъл в тъмницата, тозчас Тиест познал в негово лице своя син. Той му открил кой е и двамата, баща и син, още тук, в тъмницата, съставили план как да погубят Атрей. Егист се върнал в двореца и казал на Атрей, че е изпълнил нареждането му и е убил затворника. Атрей се зарадвал, че най-сетне е успял да унищожи брата си. Той отишъл бързо на морския бряг, за да принесе жертва на боговете олимпийци. Тъкмо тук през време на жертвоприношението с един удар в гърба го наранил смъртно Егист със същия меч, който Атрей му дал, за да убие с него баща си. Егист освободил Тиест от тъмницата. Тиест и синът му завзели властта над Микена. Атреевите синове Менелай и Агамемнон били принудени да се спасяват с бягство. Те намерили закрила при спартанския цар Тиндарей. В Спарта те се оженили за дъщерите на Тиндарей — Менелай за прекрасната като богиня Афродита Елена, а Агамемнон — за Клитемнестра. След известно време Агамемнон се завърнал в Микена, убил Тиест и започнал да управлява страната, която някога управлявал баща му. Менелай пък след смъртта на Тиндарей станал цар на Спарта.

ЕСАК И ХЕСПЕРИЯ

Изложено според поемата на Овидий „Метаморфози“.

Есак бил син на троянския цар Приам и брат на великия герой Хектор. Той бил роден на склоновете на гористата планина Ида от прелестната нимфа Алексироя, дъщеря на речния бог Граник. Тъй като бил израсъл в планините, Есак не обичал града и избягвал да живее в разкошния дворец на баща си Приам. Обичал усамотението в планините и сенчестите гори, обичал простора на полята.

Есак рядко се явявал в Троя и в съвета на троянците. Въпреки че живеел усамотено, Есак по характер не бил див и груб; той бил приветлив и сърцето му било открито за чувството любов. В горите и по полята младият Приамов син често срещал прекрасната нимфа Хесперия. Той пламенно я обикнал. Но щом зърнела Есак, нимфата се скривала.

Веднъж Есак заварил на брега на река Кебрен. хубавицата Хесперия, когато тя сушала на слънцето разкошната си коса. Нимфата видяла младежа, изплашила се и хукнала да бяга от него. Есак почнал да тича подир нея.

Ненадейно една змия, скрита в тревата, ухапала нимфата за крака и отровата от змийските зъби останала в раната. Край на живота — край и на бягството! Хесперия паднала на ръцете на притеклия се Есак. Той прегърнал мъртвата и обезумял от скръб, се провикнал:

— О, нещастие, нещастие! Как съжалявам сега, че започнах да я преследвам! Съвсем не мислих да победя на такава скъпа цена! Ние двама те убихме, Хесперийо! Смъртоносната рана ти нанесе змията, но аз съм виновникът за това. Ще бъда по-коварен от змията, ако не изкупя със смъртта си твоята смърт!

Есак се хвърлил от високата скала в пенестите вълни на морето, които с шум се удряли о скалата. Тетида се смилила над нещастния младеж, ласкаво го приела във вълните и целия го облякла в пера, когато се потопил в морските дълбочини. Приамовият син не постигнал смъртта, която така желаел. Есак изплувал на повърхността на морето вече като птица. Той негодува, че трябва да живее против волята си. Излита той нависоко с току-що израслите му криле и стремително се хвърля в морето, но перата му го защищават при падането. За втори, за трети път се блъска Есак в морето; той иска да намери гибелта си в морската бездна. Но няма смърт за него. Той само се гмурка в морските вълни! Тялото на Есак постепенно измършавява, краката му станали сухи и тънки, шията му се удължила — той се превърнал в гмурец.

Каталог: textove -> religii
religii -> Римска религия
religii -> Соларен символ на Ахура Мазда
religii -> Ранни следи от земеделска дейност в Египет са установени около vii-мо хилядолетие пр. Хр., в епохата на неолита. Едва през iv-то хилядолетие пр. Хр обаче, се забелязват първите белези на възникваща цивилизация
religii -> Австралийските аборигени
religii -> Развитие и същност на юдаизма
religii -> Дания, Швеция и Норвегия
religii -> Преди много време, всички елементи (стихии) били смесени заедно в един зародиш на живота. Зародишът започнал да смесва всички неща, да ги разбърква, докато по-тежката част потънала, а по-леката се издигнала
religii -> Раждането на въображаемите светове
religii -> Според Джеймс Чърчуард, Лемурия е била 8000км дълга и 5000км широка и е представлявала тропически рай като Градината в Еден. Той твърди, че около 64 милиона души са загинали при потъването й преди 50. 000 години
religii -> Гръцки мит за създаването на света

Изтегляне 5.9 Mb.

Сподели с приятели: