Николай Слатински

Само на пръв поглед този подход звучи лековато и архаично. Не би било възможно изобщо да се планират средствата за сигурност, ако властта не си изясни каква все пак Обща сума да задели за обезпечаването на своята сигурност, отбрана и обществен ред. И като тази сума е изяснена, избягването на излишно детайлизиране позволява повече гъвкавост, прехвърляне на ресурси от едни пера към други, от едни програми, проекти и задачи, към други такива.

Обаче при подобно разпределяне на средствата наистина има и твърде много възможности за конюнктурни решения, случайности, субективизъм, лобиране, дори противопоставяне между отделните структури и подразделения в системата за национална сигурност. Например би могло много лесно един министър да започне да плаща данък на собствените си предпочитания, политически позиции и дори предубеждения, или пък отделните видове и родове войски да влязат в разпри и раздори в борбата за по-добро финансиране.

Ето защо вторият подход, в една или друга форма, намира израз във все по-широкото внедряване на т.нар. „Програмно (Целево) финансиране” на националната сигурност. Самото наименование на подхода говори за неговата същност, т.е. да се определят онези програми или цели, проекти, задачи (да речем закриване на военни бази, съкращаване и пенсиониране на военнослужещи, разходи за социална адаптация, приоритети в модернизацията на оръжейните системи и т.н.), които да са обект на финансиране през съответната година (може да става дума и за по-продължителен период). При това тези програми (проекти) се разбиват на няколко групи:

(1) Програми, чието финансиране се прекратява окончателно;

(2) Програми, за които финансирането временно се замразява;

(3) Програми, финансирането на които частично се орязва (получават частично финансиране);

(4) Програми, при които финансирането се подкрепя във вида, в който е предложено от професионалистите;

(5) Програми, които ще получат допълнително финансиране (преценява се, че работата по тях ще се ускори или обемът от техните дейности трябва да се увеличи);

(6) Програми, които ще се възложат за разработване или изпълнение, без дотогава да се предлагани от експертите (например военните).

Логично е да се зададе въпросът откъде политиците биха могли да знаят по-добре от специалистите в сферата на сигурността, какви задачи и програми с какъв приоритет трябва да се реализират. Отговорът е, че именно политиците вземат решенията, те определят Какво трябва да се прави в националната сигурност (например с кого да се воюва и на чия страна да се застане, кой договор да се спазва и от кой да се излезе); те трябва да калкулират не само реалните потребности на обществото, но и ирационалните понякога обществени нагласи). Докато професионалистите (това са военните, ако говорим например за военното дело) трябва да кажат Как това да се направи.

Но тези идеи са абстрактна теория по разпределение на правомощията — в реалния живот и при правилната политика, решенията макар и да се определят от този, който има легитимното право да стори това, трябва да се вземат с експертизата на този, който разбира от тях. Иначе вероятността решенията да са грешни става много висока. Не звучи вече кощунствено, дори не изглежда никак странно, ако властта търси съвет и експертиза от неправителствени структури, т.нар. „Неправителствени организации” (НПО) или Non-Governmental Organisations (NGOs), главно по технологията на съставяне на бюджета, при подготовката на специалисти в планирането и управлението на дейностите в секторите от системата за национална сигурност. Иначе вероятността решенията да бъдат погрешни става много висока. Ето защо казах, че планирането и управлението на политиката за сигурност е най-сложната политика, че то е висш държавнически пилотаж.

Когато се говори конкретно за системата за национална сигурност, трябва да се подчертае още по-ясно, че това не е просто механичен сбор от структури, норми и хора, а сложна организация, с много силни взаимни връзки, ефективна координация и качествено управление. Следователно тя наистина е уникален комплекс с многопластова структура, различни нива на подчиненост и категорично необходим синергетичен ефект, който повишава значително нейния капацитет и възможности — до степен, че тя преминава в едно качествено ново състояние, когато съществува — нека отново да го изтъкна — не просто събиране, а умножаемост на способностите (взаимодействието вътре в една система, когато тя е структурирана, координирана и управлявана оптимално, умножава способностите й да генерира сигурност). А в толкова сложна адаптивна система, като системата за национална сигурност, именно държавата е основният фактор, главният производител на сигурност.

Сигурността на всяка система (в т.ч. на системата за национална сигурност) е такова състояние, при което е гарантирано нейното нормално съществуване и нейните жизненоважни интереси са надеждно защитени. Ако съществува заплаха за тези интереси, системата може да започне да изпитва дефицит на сигурност, т.е. да се намира в състояние на несигурност. За защита на жизненоважните интереси се жертват огромни ресурси тогава, когато само по този начин системата може да гарантира своето съществуване и развитие.

Националната сигурност се основава на един своеобразен закон: колкото в по-голяма криза е една държава, колкото по-нестабилна е тя, толкова повече проблеми стават проблеми на сигурността, т.е. секюритизират се. Не всеки проблем е задължително проблем на сигурността. Но той става такъв тогава и от момента, в който не може да бъде овладян без структурни трансформации в системата за национална сигурност, в държавата и обществените отношения. Сериозни проблеми за България вече се превръщат в проблеми на националната сигурност, например изтичането на мозъци, образованието и здравеопазването, демографията и бежанците.

Да вземем проституцията. Тя безспорно е проблем за страната, но още не е станала проблем на националната сигурност. Обаче има държави, например Молдова, където проституцията вече почти се е издигнала в насъщен, секюритизирал се проблем на нейната национална сигурност, ако се отчете колко много са молдовските момичета, които сега проституират из улиците на иначе мъдрия, хуманния и учещ ни на морал Запад. Броят на тези момичета е толкова значителен, че парите (изкарани с кървав труд и тежки унижения из улиците на Западните градове), които те превеждат в Молдова на своите деца, родители и семейства, са по-големи от чуждестранните инвестиции в Молдова за същата година!

Никой не би отрекъл, че разпространението на болестта СПИН е проблем на сигурността на България. За Украйна обаче това е секюритизирал се проблем, защото степента на поражение, на заразеност сред младите хора (и не само сред тях) в тази държава застрашава нейния генофонд, поставя под пряка заплаха нормалното възпроизводство и развитие на обществото, намира се на прага на пандемията, която може да се развие по геометрична прогресия на преките и потенциалните й жертви.

Алкохолизмът също е проблем на нашата сигурност, особено с понижаването на възрастовата граница на приобщаващите се и ставащи зависими от него. В същото време за Русия това е секюритизирал се проблем, който не само подяжда и изяжда стотици хиляди хора и техните семейства, но ражда и изражда огромен процент от децата, които алкохолиците „произвеждат” с физически и интелектуални непълноценности.

За България пример за секюритизирал се проблем е демографският, в неговото, така да се каже „ромско измерение”. Ние сме изправени пред реалната опасност след 20—30 години да се изправим лице в лице с 1 милион души, които са:

(1) асоциализирани и маргинализирани, не споделят основните ценности, продължаващи с незначителни различия да бъдат общи за другите етноси в страната (българи, турци, евреи, арменци) — трудолюбие, образование, отговорно родителство, спазване на законите и т.н.;

(2) изпълнени с крайно неуважително отношение към държавата;

(3) настроени само потребителски и дори паразитно към държавната социална система, без да дават принос ресурсен принос към нея;

(4) затворени или самозатворили се в гета, като гетото се е превърнало от среда за живот в начин на живот, в манталитет и „ценностна” система.

Тъй като ромският проблем се е секюрютизирал, той не може да бъде решен с палиативни мерки, за него не може да отговаря само едно отделно взето министерство, било то социалното или вътрешното. На този секюритизирал се проблем трябва да бъде даден системен отговор с добре осмислена национална стратегия и политика. Той не бива да се решава по досегашния начин — по линията на най-малкото съпротивление, влачейки се след болезнените явления и прояви и с правенето на тъжни констатации за тях, а чрез навлизане на модерните практики, чрез предоставяне на младите роми на други ценности (образование, перспективи, кариера), конкуриращи се непримиримо с елементарните „ценности” на мизерното битие.

За да не се превърне ромският проблем във феномен с мащаба на природно бедствие за България, на ромите трябва да се предложат стратегии за догонващо развитие. Това е нужно за българите, но е много повече въпрос от висша необходимост за ромите. За самите тях е вредно да изживяват подобна бърза личностна и общностна деструкция, подобно оскотяване в материалното, но и в социалното, ценностното и сексуалното им съществуване. При подобно развитие те могат да причинят огромни щети, да отчуждят българското население, другите етноси от българската земя, но не биха могли да се ползват от такова разширяване на жизнения им ареал, защото не могат да го уплътнят, подредят и усвоят, защото все по-стремглаво изпадат от европейския влак и започват да се превръщат, по силата на личния си избор, на личното си поведение, във втори сорт хора, които никога няма да могат да се справят с дълбоката пропаст между тях и другите европейски народи. Шансът на ромите са българите — те могат да ги изтеглят и ги социализират, да ги вземат на буксир, да ги модернизират. Ромите в България са случили на мнозинство, защото българите все още нямат по отношение на малцинствата си мисленето за гета, лагери и резервати. Изобщо не е необходимо в новия им тип отношения с българите, да се променя тяхната — на ромите — идентичност (това се отнася и за всеки друг наш етнос). Въпросът е ромите да се идентифицират с народа, с нацията, с държавата, с нейните ценности и цели, задачи и стремления.

Надеждата е, че ромите не са засега чак до такава степен маргинализирани, че да са с манталитет на абсолютен маргинал, неспособен да живее инак освен като маргинал, не умеещ да желае повече и да иска да постига повече. Защото доскоро, при социализма, имаше позитивни стъпки в посока на възпитанието и социализацията им, още е живо това тяхно поколение. Но много скоро последните представители на това поколение ще си отидат и няма да има кой да споделя с днешните и утрешните роми социален опит на позитивна социална адаптация, подкрепена с превърнато в държавна политика признаване на ромите като равноправни български граждани.

А къде са позитивните примери за ромите у нас? Как тогава няма те да си кажат: „И да се боря, няма да успея, в гетото ще съм защото съм мангал!” Фактът, че човек е ром му определя сякаш завинаги социалния статут днес. Партиите дават подкрепа и включват в своите редици представители на този етнос, които са възможно най-корумпирани и с престъпни наклонности. Така младият ром може да си каже само едно, че не трябва да учи да се труди, „да се мъчи” — той просто трябва да бъде мошеник, престъпник, насилник, грабител, а много голям такъв, за да бъде припознат като „човек с бъдеще в тази държава”.
Към Системата за национална сигурност има едно неизменно изискване — тя да съхрани при всички обстоятелства способността си да действа в автономен режим и да може да оптимизира своето функциониране винаги когато националната сигурност е застрашена. Разбира се, запазването на такъв капацитет зависи от това — дали държавата е изолирана (или неутрална), или пък е част от по-голяма система от държави, функционираща като Система за колективна сигурност. За да изпълнява предназначението си, една Система за национална сигурност трябва да бъде наистина „национална” (по характер), наистина „система” (с висока степен на интегритет и с национално отговорно управление) и наистина „за сигурност” (т.е. да представлява сложен механизъм за производство на сигурност).

Системата за национална сигурност трябва да е самосинхронизираща се, самооптимизираща се, самообучаваща се, настроена за динамичен анализ на ситуацията. Тя не може да съществува вън от конкретното време и пространство, и е функция не само на трайни тенденции, но и на всяка промяна в стратегическата ситуация. В нея обществото е пуснало дълбоки корени (и тя в него), отчитащи традициите, историческия опит, манталитета. Заблуда е, че всяка конструкция, включително механично привнесената отвън, би могла да пасне на страната. Присаденото в Системата за национална сигурност може да бъде и неефективно, да породи силно вътрешно триене, концентратори на напрежение.

Въпреки своите национални специфики, Системата за национална сигурност е изключително податлива на външно влияние, понякога дори е лесно внушаема и лесно възбудима така, че да загуби автономността си, да се пристрасти към чужди указания и въздействия. За жалост в България често се дава приоритет на чужди схеми и рецепти. Системата за национална сигурност трябва да бъде национална по характер, но също — поради транснационалния характер на рисковете и заплахите — да бъде интегрирана (интегрируема) в Система за колективна сигурност. Сляпото следване на чужди модели обаче може да подмени националната идентичност, да денационализира системата за национална сигурност, да я отчужди дори от обществото и хората.
Когато се говори за Сигурността на Държавата и за Държавата в Сигурността, трябва задължително да се разгледа и една от най-актуалните теми в международния дебат за ролята и мястото на Държавата по отношение на гарантирането на сигурността — тази за еволюцията на Класическата Държава на Сигурността и на нейните институционални опори.

Класическата Държава на сигурността има четири институционални опори — Армията, Полицията, Специалните служби, Отбранителната индустрия. Всъщност, трябва да поясня, за да няма недоразумения, че когато се говори за „опора” на Държавата на сигурността, не бива да се разбира, че това е единна институция, комин, вертикален и сочещ нагоре към високите етажи на властта. Става дума за комплекс от структури, които съчетават все повече координацията и децентрализацията, за сметка на командването и централизацията.

Една от водещите тенденции в международната сигурност е нарастващата роля на природни, антропогенни и техногенни (съчетание на технологии и човешка дейност), бедствия, аварии и катастрофи и необходимостта от все повече ресурси за тяхното ранно сигнализиране, превенция, своевременно реагиране, противодействие и ликвидиране на последиците⁴⁵⁰. С други думи, четирите класически опори на Държавата на сигурността се изправят лице в лице с мощен конкурент за ресурси — материални, финансови, когнитивни (свързани със знанието) и човешки — Гражданската защита, а по-точно Гражданската сигурност (има немалко автори, които я наричат Социетална сигурност, макар че по-горе изясних и друго, свързано с идентичността, значение на това понятие).

Тук учените се разделят на две големи групи, школи, лагери или кланове.

Учените от едната група твърдят, че четирите класически опори на държавата на сигурността трябва да си останат такива, каквито са били създадени, някои от тях още в древността. Такава опора е Армията — въоръжената институция за защита от външни заплахи, зародила се едновременно с възникването на Държавата или дори превърнала се в знак за раждане на Държавата. Друга такава опора е Полицията — въоръжената институция за защита от вътрешни заплахи, „отпъпкувала” се от Армията. А тя се отделя от Армията, защото при въвеждане на Армията вътре в обществото, за да го брани от вътрешни рискове, заплахи и опасности, незабавно са щели да възникнат няколко проблема, сред които особено важна е т.нар. „Ювеналова дилема”^XXX: „А кой ще ни пази от самите пазители?” (Quis custodiet ipsos custodes?).

Следователно тези учени смятат, че четирите опори трябва да си останат класически и да не се учат „тепърва” на дейности, присъщи на Гражданската сигурност. Обаче е нужно да се изгради нова, Пета опора на модерната Държава на сигурността — Гражданската сигурност (нещо подобно на Homeland Security Department в САЩ или на Министерство Российской Федерации по делам гражданской обороны, чрезвычайным ситуациям и ликвидации последствий стихийных бедствий).

В този дух се работи например в Швеция. Мощна интелектуална и практическа сила са разработките на видния експерт и университетски професор Бенгт Сунделиус (Bengt Sundelius). За разлика от схващането за социетална сигурност на Копенхагенската школа, професор Сунделиус и неговият екип разбират под Социетална сигурност именно указаната малко по-горе Гражданска сигурност и работят за изграждането на мрежа от различни държавни, неправителствени и частни организации за противодействие и управление при кризи от природни, породени от човека и със смесен характер заплахи, които могат да се окажат структурни опасности и да поставят под заплаха критичните функции на обществото⁴⁵¹.

Учените от другата група смятат, че днешната Държава на сигурността трябва да остане с четири опори, но всяка от класическите й опори трябва да еволюира и да развие способности, които да й позволят да поеме известни отговорности и функции от Гражданската сигурност. Не го ли направи, съответната опора рискува да загуби част от смисъла на съществуването си и от подкрепата на обществото.

За Полицията необходимата еволюция като че ли е най-ясна концептуално. Тя може да се осъществи, като МВР от фактически Министерство на обществения ред се трансформира в Министерство на вътрешната сигурност. У нас, макар по други съображения, то се прави — в МВР са Пожарната и отскоро Гражданска защита като Главна дирекция „Пожарна безопасност и спасяване” и Главна дирекция „Гражданска защита”. Даже има планове за обединяването на тези структури.

За Специалните служби също има относителна яснота — независимо от тяхната съпротива, ако искат да бъдат в час и да не ги смятат за производител на скандали и за извършител на дейности на и отвъд ръба на закона, те трябва да се започнат да се превръщат в система за ранно сигнализиране по целия спектър от съвременни рискове (под риск тук се разбира въздействието на несигурността върху целите на държавата, обществото и гражданите).

Що се отнася до Отбранителната индустрия, тя и без подкана започна да се ориентира в процесите и да произвежда съоръжения и техника за „двойна употреба” — и за военни цели, и за извънредни ситуации от природен, антропогенен и техногенен характер. По-горе, макар и в различен контекст, споменах, че Наоми Клайн говори вече не за „военнопромишлен комплекс”, а за „Disaster Capitalism Complex”, който аз си позволих да нарека „Disaster Industrial Complex”.

Общо взето, без да правя силни обобщения и с големи резерви по отношение на леката ръка, с която докато бях негов секретар по националната сигурност^XXXI, президентът Георги Първанов^XXXII и началникът на Генералния щаб на Българската армия генерал Никола Колев^XXXIII за щяло и не щяло ползваха армията при природни бедствия, можем да кажем, че Армията изпитва най-сериозни проблеми при намирането на пътищата на своята еволюция и трансформация в условията на излизането на преден план на Гражданската сигурност.

Но проблемът е много по-сериозен. И той е закодиран във факта, че в съзнанието на българския политически елит има „черна дупка” за това: „За какво е необходима Армията?” (всъщност, т.нар. „елит” си знае само едно — Армията ни е нужна за участие в мисии зад граница). Тази „черна дупка” не на последно място се дължи и на общата концептуална неяснота по наистина философския и стратегически въпрос: „Как да еволюира Армията като институция?”. По какъв начин трябва да се промени Армията като институция, за да не се окаже, че има армия за противодействие на рискове с ниска степен на вероятност да се реализират, но има и рискове с висока степен на вероятност да се реализират, обаче за тяхното противодействие армията не разполага с нужните способности.

Впрочем, дори мисиите зад граница като негласно приет и легитимиран водещ приоритет на Българката армия, политическият ни елит не може или не иска да обясни на обществото. Това е така, защото с голяма степен на достоверност и правота може да се каже, че у нас елитът употребява Армията, като я „прикачва” към свои партийни, лобистки, частни и лични, а не национални проекти, за да трупа чрез нея, главно за себе си, външна политическа подкрепа.

Не, не бива да се подценява ползата за армията от мисиите зад граница. Армията трябва да може да воюва и трябва да се подготвя да воюва. При все това, за чисто военните ефекти от мисиите е най-добре да говорят военните. Стига политиците да им го позволят. Но политическите аспекти на оценката за полезността на тези мисии са по-сложни. Впрочем, говори се даже не за аспекти, а за един-единствен аспект, който стратегически, концептуално и експертно не издържа на никаква критика — трябва да воюваме с терористите Там, за да не дойдат Тук. Едва ли и един професионалист в борбата с тероризма, би се наел дълго и ентусиазирано да защитава подобна теза.

За мисиите въпросът не е „Дали да се участва?”. На него отговор е даден като рационална, неизбежна реалност — те са данъкът, който плащаме за членството в общност, която поставя своите интереси, по-скоро интересите на водещите държави в нея, по-високо от националните ни интереси. Въпросите са други и са два: „Къде да се участва?” и „Колко да се участва?”. Нуждаем се от стратегия в това отношение, която да е част от нашата стратегия за национална сигурност.

Липсата на стратегическо и концептуално осъзнаване за това каква Армия и за какви цели ни е нужна Армия през тези 20 години има като последици първо, разбирането на реформите като съкращения, свързани с рязане на живо месо от Армията, превръщането й в механичен сбор от лошо подготвени и слабо способни да действат като единен организъм недоокомплектовани структури; и второ, непрекъснато изливане като на вода в пясък на огромни за способностите на държавата средства за отбрана, без да се произвежда дори и малко удовлетворителен и перспективен продукт „Отбрана”. Така цялата система за отбрана едновременно „гълта” значителни ресурси и в същото време се демодернизира, декапитализира, деформира и демотивира.

Ето само няколко илюстрации с числа и заключения, подкрепящи горното твърдение. Данните и изводите се съдържат в Доклада за състоянието на отбраната и въоръжените сили на Република България през 2009 г.⁴⁵².

Нека да видим как се мени делът на бюджета на Министерството на отбраната от брутния вътрешен продукт (БВП) на страната: