ТРЕТА ГЛАВА Трето ниво на сигурността: Сигурност на Държавата

Това е старата, традиционна, все по-често подценявана сигурност, оставаща, както вече казахме, свързана със защитата на изконни ценности: териториална цялост, суверенитет, независимост, свобода, конституционен и вътрешен ред и т.н. Учени, философи, военни специалисти от най-дълбока древност са изтъквали, че главна сред причините за възникване на Държавата е именно потребността да се гарантира сигурността (т.е. отбраната и общественият ред) на обществото (рода, племето, клана, полиса). Напълно естествено е, че Държавата е резултат от стремежа на обществото и отделния човек за повече сигурност.

Томас Хобс описва естественото състояние, при което хората живеят без обща власт над тях, която да ги респектира. Това състояние е „война на всички против всички”, при него „има постоянен страх и опасност от насилствена смърт и животът на човека е самотен, беден, неприятен, животински и кратък. Ето защо „чрез създаването на държавата хората целят да се избавят от това окаяно състояние на война”⁴²³. За Шарл дьо Монтескьо (Charles de Montesquieu, 1689—1755) сигурността е термин при дефинирането държавата. Готфрид Лайбниц (Gottfried Leibniz, 1646—1716) пояснява: „Моето определение за Държава или за това, което латинците [в древен Рим] са наричали „Република” е: това е велико общество на което целта е общата сигурност („la sûreté commune”)⁴²⁴. Според Фредерик Бастия (Frédéric Bastiat, 1801—1850): „Държавата ще се проявява единствено чрез неоценимото гарантиране на сигурността”⁴²⁵. Или както пише Роман Херцог (Roman Herzog, учен и германски президент в периода 1994—1999 г.): „Сигурността по отношение на враговете винаги е била великолепен мотив за основаване и укрепване на държави”⁴²⁶. Той цитира също така забележителния германски филолог, философ, лингвист и държавник Вилхелм фон Хумболт (Wilhelm von Humboldt, 1767—1835): „Надявам се да изведа първото положително правило: че запазването на сигурността — както срещу външните врагове, така и по отношение на вътрешните раздори, — трябва да изчерпва държавата и да занимава изцяло нейната дейност”⁴²⁷.

Но и обратното е вярно — Сигурността е следствие от Държавата — само така тя е можела да бъде надеждно и оптимално гарантирана.

Релацията Държава—Сигурност е сложна, нелинейна, с наличието на т.нар. „обратна връзка”. Между двете има непрекъснат процес на взаимодействие, на взаимно проникване, на взаимно укрепване или съответно — взаимно отслабване. През вековете се е смятало, че повече Държава означава повече Сигурност и най-често това е било така. От един момент нататък обаче — с мултиплицирането на заплахите — не може да се каже, че зависимостта между Държава и Сигурност е оставала пряка. Повече Държава престава да значи винаги повече Сигурност, а дори понякога се оказва, че води до по-малко Сигурност. Защото освен Сигурността се развиват и започват да се конкурират с нея редица други блага и ценности като Свободата, Човешките права и преди всичко Демокрацията.

Демокрацията сваля Сигурността от пиедестала на абсолютната ценност и снема ореола й на абсолютно благо, прави я относително благо, което не само предпоставя нагласите и целите на хората, но се превръща и в тяхна функция. Обществото вече не е съгласно да стои покорно и пасивно в златната клетка на Сигурността. И не само обществото — това важи също и за обикновените хора.

Много остро възниква въпросът „Що е Сигурност на Държавата?”, но най-напред — „На коя Държава?”. На Държавата като история, като пространствено-времева материална и духовна протяжност, която даден народ населява, изгражда, уплътнява, обживява и обитава с векове — заедно с традициите, вярата, идеалите си. Или на Държавата като власт, като конкретен режим на управление. Държавата-Власт постоянно се стреми да представи своята Сигурност основно като Сигурност на Държавата-История. И от нея да черпи легитимност и подкрепа, несъизмерими понякога с нейните конкретни заслуги и дела.

Това донякъде е приемливо, защото обществото не бива да бъде непрекъснато поставяно пред шизофреничното разделение коя от двете Държави всъщност в момента подкрепя. То много повече е готово да търпи неволи заради сигурността на Държавата-История — за нас тя е 13-вековна България — от Аспарух^XXIX (около 640—701) до наши дни. Но ако оттегли съпричастността си към Държавата-Власт само защото не му харесва конкретното правителство, то знае, че може да нанесе непоправими поражения на сигурността и на Държавата-История.

Пълноценната демокрация отделя сигурността на обществото и управляваните от сигурността на политическия елит и на управляващите. Приоритет за демокрацията винаги е сигурността на обществото, на управляваните. Сигурността на политическия елит, на управляващите, не може да бъде самоцел за държавата, тя е следствие от нейното нормално функциониране. Иначе силовите структури вместо с опазване на реда и сигурността се натоварват с функции по опазване на режима.

В недемократичната (тоталитарна или авторитарна) държава сливането на сигурността на режима и сигурността на държавата е пълно, а сигурността на индивида, на различните общности се принася обикновено в тяхна жертва. Чрез насилие, манипулиране, промиване на мозъците, пропаганда, намиране на враг — външен или вътрешен, обществото в недемократичната държава е принуждавано да слее и идентифицира сигурността си със сигурността на режима или поне да заживее с мисълта, че те са с един и същ приоритет. Така държавата така може да „изяде” сигурността на своето общество.

Историята ни доказва, че избраната по демократичен начин власт невинаги се оказва задължително и автоматично демократична. Сигурността в демократичното общество при прочее равни условия излиза по-евтино в сравнение със сигурността в недемократичното общество — авторитарно или тоталитарно. Следователно за едно и също ниво на сигурност, в недемократичните общества се отделят повече средства отколкото в демократичните; а при едни и същи заделени средства, нивото на сигурност в демократичните общества е по-високо от нивото на сигурност в недемократичните.

Можем условно да покажем гореказаното по следния начин. Нека със Σ_д обозначим разходите, които демократичното общество отделя за сигурност. Можем да разпишем тези разходи, както следва: