Новите деца Йордан Петков

Будизма предлага три стъпала — концентрация, медитация, съзерцание.

Шри Патанджали, нещо подобно — обект, субект и свидетел. Как да го постигнем? С практика!

Вниманието е това, с което разполага всеки, но го използваме по различен начин. Обикновено то е разпиляно, разхвърлено. Затова има курсове, общи медитации — за да се съберем, за да съберем вниманието си тук и сега. От това, къде е вниманието ни, зависи какво ни се случва, зависи животът ни, зависи всичко. Всичко зависи от вниманието ни. Чрез вниманието ни Бог работи чрез нас. Чрез вниманието ни Духът твори чрез нас.

Чрез редовна медитация можем да достигнем до състояние да присъстваме тук и сега. Това е трето ниво в обучението. Първо е състоянието без мисли, второто е без съмнения и третото е присъствие тук и сега. Когато присъстваме тук и сега, ние сме едно с Бог и каквото и да направиме, го прави Бог. Когато присъстваме тук и сега, ние сте в центъра. В ляво е миналото — можем да се върнем колкото назад пожелаем — в собствения си живот, в този на някой друг, в живота на Земята или на Галактиката ни. В дясно е Бъдещето — можем да отидем колкото напред пожелаем, по същия начин, както в миналото. Под нас е подсъзнанието — лично, световно, колективно, универсално. Над нас е над съзнателното по същия начин.

Много сензитиви имат достъп до различни нива, но това не е чисто познание защото отсъства свидетелят — този, който стои в центъра. Когато вниманието е събрано, то става творческо. Това е единственото обучение, това е единствената дисциплина. Нищо друго не е необходимо. Чистото внимание не създава карма. Каквото и да направим няма последствия.

Връщам се на практиките. За да бъдат разбрани по—добре, трябва да направя още едно уточнение— Светият Дух. Мъжкият род предполага и мъжки принцип, но не е така. Когато първата стъпка е в грешна посока, втората също е в грешна посока и т.н., затова още в началото трябва да започнем от правилните позиции. Духът е женски принцип, майчин. Духът е нашата Майка, която ни закриля, която ни води, която твори. Цялото, което е безименно, безформено и всеобхватно, за по—лесно разбиране можем да го сведем до това, което в Християнството е известно като Бог Отец, Бог Син и Светия Дух. Тук използвам само термините защото са общоизвестни, но ще вложа друг смисъл. Бог е Мъжкият принцип във Вселената— Той е Всезнаещ, Всепроникващ и т.н. Но той е с такава висока вибрация, че на практика можем да го приемем за неподвижен и тъмен. Ако го оприличим на светлина, това означава да го принизим. Светлината може да е една от проявленията му, но не е цялото. Духът, Женският принцип, е творческият принцип. Всичко, проявено и още непроявено, е Духът. Той също е всеобщ принцип. А Децата са отделните елементи, клетките на Цялото, които го изграждат, но имат относителна самостоятелност. Тези клетки също са Божества, гледани от позиция на материалното проявление — човек в тяло, но този човек може да осъзнае себе си и като Бог, ако се събуди за целия си непроявен потенциал.

10
Децата
Понякога ми идват настроения за това да се оттегля и да си вървя по пътя. Казват, че е егото ми, когато пиша по форумите, но същото това его боледува, когато вижда атмосферата, в която израстват децата ни — нашите деца! Не искам да съм черноглед, но вече двайсет години се занимавам с наблюдение на отношенията родители—деца и не виждам положителни тенденции. Напротив! Родителите разполагат с все по—малко енергия да отглеждат децата си.

Фокусът продължава да е върху децата, а не върху това какво да направим за себе си, за да се чувстват добре децата ни. Да са по—здрави и да имат по—малко грижи с нас. Да си биологичен родител не е трудно, това не зависи от нас — природата е заложила тази възможност. Но да си човешко същество, което се грижи за отглеждането на друго човешко същество, това вече е отговорност и усилие.

Първото неприятно впечатление, когато премина държавната граница и изляза по улиците на София или Русе, са лицата на хората. От деца до възрастни — няма излъчване, празно е. Второто са децата с наднормено тегло — накъдето и да се обърна.

Любима ми тема за писане и много неприятна за преживяване е боледуването на децата. Това е много болезнено за всеки родител, детето му да боледува, особено когато е малко и рисковете са много по—големи. Децата боледуват защото родителите изчерпват енергията им. Децата боледуват защото са чисти и чистят родителите си. Това трябва да се знае от всеки родител и той да се постарае да води такъв живот, че да не вреди на децата си. Особено майките. Издават се дебели книги как майката да се грижи за детето, особено в първите му дни, но никой не говори за вредата, която нанася една ядосана майка. Майката трови детето си ежедневно, ежечасно, ежеминутно, ако не е спокойна. Детето идва с чист ум и с потенциал да развива емоциите си. Какво му дава една майка, която е спокойна, в медитативно състояние и какво в обичайното? Това е основата, първите години. Каквото и да се надстрои ще е върху първите дни и години, които са в тесен семеен кръг. Децата са деца, независимо в коя част на Земята са родени. По—късно започват разделенията, когато навлезе егото. Можем да се обединим около тази тема — децата. Можем да направим нужното, за да израснат като човешки същества, а не като това, което е светът днес. Ако не започнем ВЕДНАГА да го правим, ще го направи Този, който ни е създал — явно сме грешен експеримент. Не казвам, че ще затрие човешкия род, а че сега живеещите на Земята в следващия си живот няма да са тук — тук ще останат тези, които ценят живота в рая. Защото Земята може да бъде рай, тя е създадена за това. Ако някой се съмнява да погледне без предубеждение колко са здравите хора, независимо от напредъка на медицината. Защо боледуваме? Медитацията също е лечение и е добре да започне колкото се може по—рано. Ако запазим чистотата на децата си те няма да боледуват като нас. Ако запазим медитативното им съзнание, те никога няма да се нуждаят от медитация. От нас, родителите, зависи къде ще живеят децата ни — в нашия ад или в техния рай. Само от нас.

11

Какво очакват духовните деца от нас? — Да се държим с тях като с възрастни, от първия им ден, от първия им час. Те може да са в недоразвити тела, но са с ясното съзнание къде се намират и какво правим с тях или за тях. Никой родител не трябва да изпада в заблудата да си мисли, че детето му, както има един популярен израз — „не разбира“. Децата разбират абсолютно всичко и не можем да ги заблудим с малките си игрички и оправдания.

Много зрели хора практикуват най—различни видове йога, много се надяват на вярата си, но малко осъзнават разликата между вяра и доверие. Ако не се довериш на Божественото, ако не се оставиш да те води, ако не се слееш — всичко е напразно, един пропилян живот. Явно човекът такъв, какъвто е, е изчерпал възможностите си щом вече на света се появяват съвсем нови деца. Можем да пропуснем този факт, можем да се опитаме да ги направим като нас, но от сега е ясно, че нашите опити са обречени защото тези деца се раждат и с перфектна защита. На тях няма да им се налага да се обучават на енергийна защита — те се раждат с нея. От една страна имат защита от по—фините нива, от друга — те просто са над нашето добро и зло и нашите т.нар. ниски вибрации не достигат до тях. Те не ги усещат, за тях такова нещо не съществува.

12
Отговаряше на всеки въпрос, който мислено формулирах адекватно и сериозно, и моето отношение на възрастен към бебе се оказа доста глупаво, защото срещу себе си имах зрял човек, който не търпеше някой да се лигави. Опитът ми да мисля за него като за дете се оказа глупав и аз се отнесох сериозно и отговорно, и тогава всичко си дойде на мястото. Първо се оказа, че тя (защото е момиче) няма мисловна дейност. Вътре, мисловното поле е празно, чисто, но разбира всичко, когато е формулирано като действие. Явно глаголите са и зададени в базовата програма. Второ, отлично знае какво иска. Заварих я в позиция легнала, защото нямат много време за нея — това е обичайното и състояние. Когато я взех на ръце, почти веднага се ориентира, поза легнала не и харесваше и започнах да я държа права, но след това и това се оказа малко, трябваше и аз да стоя прав — само тогава беше доволна. Всичките тези промени се случиха в рамките на 24 часа. В следващите дни добавихме и разходка, не искаше да стои в една стая. Тя вече ръководеше. Понеже нямахме какво да си говорим и аз избягвах всякаква мисловна дейност, особено когато е в мен, започнах да я наблюдавам. Когато я видях за първи път беше в режим хранене—сън на всеки два часа. Постепенно разреди храненията и започна да будува повече. Стоеше права и разглеждаше. Когато заспеше понякога се будеше и точно в тези моменти виждах как идват спомени от миналото. В останалото време беше чиста като огледало — веднага отразяваше опитите ми да се държа с нея като с бебе. Искаше помощ, искаше съдействие защото тялото не и служи и не приемаше пренебрежителното ми отношение на голям към малък, когато си го позволявах заради навика. Видях, че заспива след хранене, защото енергията и намалява, но това бързо се коригира — тя започна да расте като гъба. Промените ставаха за часове. Разгледах фината и система, енергията — още не беше развита, но готовността беше налице. Тя осъзнаваше всичко.

Имах определено някаква нагласа за изненади, защото дълго преди да се роди знаех, че ще е от новите. Гледана от страни, тя имаше пълна защита — обградена аура като в цилиндър, не можех да надникна вътре, а новият ми Учител не ми даваше да любопитствам. Така оставих нещата до деня, в който за първи път се срещнахме на живо. Тя имаше същата фина вибрация, която познавах като моя най—фина, най—вътрешна същност, но беше изпълнена изцяло с нея. При мен има много пластове, много за чистене. В сърцевината, най—вътре тече тази фина енергия и върху нея са наслоени пласт след пласт, докато се стигне до най—грубия. Малката беше чиста и незамърсена — вътре няма пластове. По същия начин виждам и моя Учител — външно е в тяло, както всички хора, но вътре е празно, вътре е безкрая.

Запознах се с голямото дете, когато беше вече на два месеца. Плачеше нощем по няколко пъти и продължително. Тогава ясновидството все още ми беше сред приоритетите и я разглеждах до колкото можех. Обикновено беше с много ясна, чиста аура — светеше като малко слънце. Това беше обичайното ѝ състояние. Когато чуех, че плаче и поглеждах към нея виждах един „облачен слой“ точно както облаците скриват слънцето, по същия начин над главата ѝ преминаваха тези тъмни сенки. Не можех друго да правя освен да ги почистя и тя спираше да плаче. Тази игра на пазене и чистене продължи, докато тя навърши година. Живеех в една къща с едно от най-неплачещите деца в света. След това се разделихме.

Днес, когато е вече на две години, пак чувам да се буди през нощта и да плаче. Когато погледна, виждам същите сенки, но сега знам, че това са сенки от миналото. Не ги чистя, само наблюдавам. През деня, когато е будна, също я наблюдавам. Вътре е чиста, не се движи нищо. Понякога чета или чувам, че трябва да учим децата да медитират. Тя е в медитация, вътре не минава никаква мисъл. Тя е в тотално съзнание за това, което прави или се случва около нея. Играе с каквото си играе и едновременно с това не изпуска шум или движение наоколо. Тя е достатъчно осъзната, с достатъчно широк обсег на вниманието. Понеже съм нов фактор в живота ѝ когато ѝ говоря не пропуска нищо. Всичко попива в нея. Не отразява нищо. Усещам, че всичко свързано с действия го разбира веднага. В рамките на познатата околна среда се чувства (вътрешно) у дома си — не се затруднява, ориентира се веднага. Не може да борави с неизвестното — това, което не е видяла. Съзнанието ѝ не го осветява, не участва в процеса на разбиране.

Аурата продължава да е светла, но външни фактори периодично прекъсват връзката с по—високите нива. На практика на фино ниво използва майка си за посредник и ако майката не е добър проводник губи връзката. Затова смятам, че трябва майките да медитират, за да не губят децата връзката с Божественото. Защото в детето тази връзка е заложена като потенциал, като възможност, но не е осъществена. Макар и извън утробата, то продължава да използва майката за посредник с фините нива.

Във връзка с влиянието на околната среда искам да съм по—прецизен. Това изследване не се провежда в България. Децата живеят в една спокойна атмосфера, външният натиск, вибрацията на многомилионния град е осезаема дори с кожата, но е поносима. Не е потискаща, не е смазваща. Това не може да се каже за България, тук е много по—зле. Но тези разлики се усещат, ако човек е чувствителен и периодично влиза и излиза от страната. И за да съм още по—прецизен, по—конкретен — тук говоря за излъчванията на хората, не за природната среда. Българите ги спасява природата на България, не нещо вътре в тях, както често се споменава в различни изследвания.

Миналата година, през есента, синхронно от седем места в света се освободи огромно количество енергия. Един от тези центрове беше при нас. Десет дни всичко светеше, имаше огромен приток на енергия, но никой от светлинните работници или сензитиви не реагира, не го оповести. Споменавам факта, защото се говори за енергийни центрове и се търсят тайно или явно. Могат да отдъхнат търсачите, джакпотът в България е изтеглен.

Продължавам да изследвам бебока. Нищо детско не наблюдавам. Когато се събуди първо разглежда, след това опитва да се хармонизира с тялото си — прави опити да се надига, завърта, да хваща. Когато се измори, се оглежда някой да я изправи и дълго разглежда. След хранене обикновено заспива. Нищо нелогично или неестествено.

Предполагам, че ще имам критици на твърдението, че си говоря с бебето. Познавам добре твърдението, че ако разговаряш с Господ е молитва, но ако Той ти отговори е шизофрения. Не съм шизофреник. Разбирам отлично как изглежда твърдението ми, че бебето разговаря и сега ще обясня, как се получава това. Преживял съм тишината, която е отвъд мисленето. Виждал съм и съм усещал тези безмълвни състояния. Бебето пребивава в едно такова медитативно състояние и моето глупаво поведение да се държа с един медитиращ като с недоразвит донесе и адекватен отговор.

14

Ако двамата останем в мълчание, всичко е наред — едната тишина се смесва с другата и всичко е ясно, не са необходими думи. Но когато единият се окаже, че няма ниво, то другият отговаря по адекватен начин. На медитативно ниво, ние сме едно, но понеже аз използвах вътрешния си монолог, същият този монолог се превърна в диалог. Бебето остана безучастно, остана на ниво, а аз понеже слязох на нивото на ума (собственият ми ум), той генерира отговорите.

Това дете не е единствено, в последните месеци се появяват нови и нови. Ще е много полезно и за децата, и за родителите да има яснота по въпроса, за да се прилага правилно отношение към новите модели деца. От друга страна, понеже и старият модел в тази възраст все още са в медитативно състояние и на тях може да се помогне да го запазят възможно най—дълго. За целта могат да се подготвят лекции, филми, да се проведат разговори с родители на малки деца. Така ще се запълни вакуума, който се появи след „края на света“. Сега продължават да се повтарят стари идеи от миналото, но новото време вече е в правата си и не е оправдано да се губи ценно време.

Всяко дете се ражда с всички възможности да стане творец. Всички деца без никакво изключение се опитват да бъдат творци, но ние не им позволяваме. Веднага започваме да ги учим на правилния начин да се вършат нещата — и веднъж щом са научили начина, те се превръщат в роботи. Тогава продължават да вършат правилното нещо все отново и отново, и отново, и колкото повече го вършат, толкова по—ефикасни стават.

Всеки има два ума, две полукълба в мозъка. Лявото полукълбо на ума е технически много способно — то е механично. То може да върши нещо едва след като го научи — и може да го върши много ефикасно, перфектно. Това ляво полукълбо е полукълбото на изчисленията, на разсъдъка, на дисциплината, на реда. Дясното полукълбо е точно обратното на това. То е полукълбото на хаоса, на поезията, на любовта. То има огромна чувствителност за красотата, има огромно прозрение, но не може да бъде ефикасно.

Дясното полукълбо функционира, когато детето се роди — лявото полукълбо още не функционира. След това започваме да учим детето — да преместваме енергията от дясното полукълбо в лявото, да възпираме дясното полукълбо и да стартираме лявото. Ето това представлява цялото ни училищно обучение. Още от детската градина до университета — ето това представлява цялото ни обучение и така нареченото образование. То е едно усилие да се унищожи дясното и да се помогне на лявото полукълбо.

Медитацията е един по—добър начин — по-малко деструктивен, по—малко вреден. Медитацията прави същото нещо: премества ума от лявото полукълбо в дясното. Освобождава вътрешния творчески капацитет.

15

За две седмици, докато бях с децата, се върнах към предишен начин на живот и започвам да усещам резултата. Потопих се в атмосферата, оставих всеки да навлезе в мен до колкото може и започвам да усещам как във вътрешното ми пространство започва да навлиза това, на което мястото не е там — проблемите на другите. Губи се вътрешната чистота. Покрива се с един слой вибрация, която е по—бавна, видима. Запазвам дистанция, запазвам състоянието на свидетел, но тази вибрация е като едно мръсно петно, което искам да изчистя и го правя веднага. За тези дни ограничих фокуса си само до едно семейство, оставих извън обхвата си обичайната си мярка и започвам да ставам като тях.

Отдадеността не е трудна, не е постижение, тя е вродена, но пренебрегвана в обучението и неоценена в живота. Ако не се въведе равновесие между разум и отдаденост, ще страдаме. За това настоявам всеки път, когато имам възможност, за обучение под ръководството на специалист. Духовното обучение сме го оставили да се развива като самообучение и за това резултатите са на практика нулеви. Без подходящи центрове, без хора, които знаят какво правят светът трудно ще стане по—добро място за живеене. Понеже търсенето определя предлагането, лъжливите учения са на пазара, а истинските Учители ги търсят единици. Това положение можем да го променим само ние, търсещите. Или ще го промени еволюцията, която в последните години доста забърза своя ход.

Установих, че имам нова възможност — добавих голямото дете към списъка на новите деца, с по—развити способности. Което на практика означава, че всеки, който е постигнал вътрешната тишина, може да извика същата тишина във всяко дете, което е още близо до нея, само с присъствието си. Само с вниманието си, няма нужда от някаква процедура, както е при възрастните.

Понеже и това действие ще се подложи на критика, и пак ще се твърди, че това е Егото ми — имам много критици, които все виждат егото като изпълнител, ще поразмишлявам на глас по темата. Повечето хора живеят на нивото на егото, но то постепенно намалява с медитациите. И тук възниква въпросът — къде е разделителната черта? Когато мислите намалеят или изчезнат, получаваш достъп до информация от други, по—фини нива. Ако след това я споделиш това прави ли те един от тези, които са на грешния път? Колко пречистен и фин трябва да си, за да не се говори за Его? Имам отговор на тези въпроси, но познавам много малко хора, които имат точна преценка. Ако те са еталона, ако започна да споделям, когато достигна тяхната чистота, ще се изгуби връзката, дистанцията става голяма. Остава единствено мълчаливото предаване на енергия, но колко са готови за това общуване? Когато си познал висшето се поражда желание да споделиш. Единият начин е чрез самото си присъствие. Всеки, който е готов и се доближи до теб — огънят в него се запалва. Но тези, които не са готови, а само интуитивно усещат, че тук има нещо, че този човек по някакъв начин е специален, стават досадни. За това много постигнали реализация не се разкриват, търсят физическото си спокойствие и работят само на фините нива.

16

Така е в природата — създава се много семена, много малко от тях дават плодове. Хората не правят изключение — един на милиони постига реализация и днес.

Така се грижа и за други деца — когато чуя плачещо дете, насочвам вниманието си към него и го задържам. Влизаме в синхрон, то възстановява вътрешната си чистота и спира да плаче. Това е в повечето случаи, ако проблемът не е на фино ниво, а на физическо, тогава се търси решение там.

Когато децата боледуват трябва да се потърси лекар. Целта ни е да не боледуват. Как можем да им помогнем? С разбиране. Децата не са това, което виждаме пред очите си — няколко килограма плът, която се движи, говори, прегръща ни или си прави каквото намери за добре. Ако на тях гледаме по този начин един ден ще се включат в числото на „масите“, няма да са самостоятелни индивиди.

Искам да напомня, че почти всеки, който е навлязъл навътре в себе си, който е познал реалността, който е преживял красотата на съзнанието, се е разочаровал от хората. Хората са глухи и почти мъртви. Те продължават да живеят, защото нямат смелостта да се самоубият. Продължават да дишат, защото това е нещо отвъд техния контрол, те не могат да го спрат — иначе огромните маси хора по света са само мъртво тегло за планетата. Масите не са допринесли с нищо за израстване на съзнанието, за израстване на човешката душа. Това е едната възможност пред децата ни — да си останат на нивото на материалното. Това е обичайната ни култура. Това е обичайното ни съзнание. Това не е критика, а констатация. Трябва да ходим на работа, трябва да се грижим за прехраната си, но агресивността е в повече. Нея можем да притъпим. Можем да я оставим в рамките на разумното — толкова, колкото е необходима за да оцелеем. За да се съхраним, да се пазим.

Второто, на което искам да наблегна е, че задължението към самите нас е да бъдем Духа. Отговорността е как да станем свой собствен водач. Нашата отговорност е да бъдем достойни и възхвалявани личности. Всеки може да се издигне до висотата да управлява Вселени, но това трябва да израсне вътре в нас, трябва да бъде отгледано. Онези хора, които искат да живеят на много ниско ниво, не могат да растат.

Това са двете опции в менюто на родителите и от тях зависи коя ще изберат за децата си. Обикновено избират едната, по—късно децата, когато пораснат, започват полусъзнателно да търсят втората, а те са налични и двете още в началото, но родителите трябва да ги приведат в действие.

Ние имаме два вида отношения с нашите деца: емоционална връзка и отговорност. Емоциите и отговорността са две различни неща. Това са две крайности. Когато се обединят двете неща, поведението на родителя има положителен ефект върху децата. Можем да им изнесем хиляди проповеди, да им дадем добро образование и т.н., те гледат какво е поведението ни. Преподаването и говоренето нямат ефект върху децата. Те се учат като гледат. Наблюдават поведението на родителите си и се учат. Виждат как се държим с другите хора и как с тях. Как се отнасяме един към друг. Трябва да се отнасяме много внимателно и с любов. Ако никога не покажем любовта си към детето и все се опитваме да го поправяме — „Дръж това тук, дръж това там, оправи това, прави така, прави иначе и т.н.“— то ще мисли, че ние сме си просто такива и няма да зачита това, което казваме.

Преди всичко трябва да погледнем себе си и да видим защо не ги възпитаваме правилно. Като ги обичаме сляпо, ние ги насочваме в неправилна посока. Също така, ако сме твърде строги с тях, те ни обръщат гръб. Не трябва да подхождаме нито с прекалена любов, нито с твърдо поведение.

Истината е, че нищо не може да се направи от родителите и за родителите. Ако децата сами не си вдигнат нивото никой не може да направи нищо за тях. Както и родителите, ако не започнат да медитират те няма да знаят и няма да могат да направят нищо. Децата в първите си години са медитативни, те не се нуждаят от медитацията като метод, като лечение. От родителите зависи дали те да останат по—дълго в това състояние. Затова родителите трябва да се учат да бъдат в медитативно състояние или съзнание. Децата, когато са малки, разбират отлично без да мислят, все още няма натиск да мислят, все още нямат нужния обем памет, за да мислят. Трябва ясно да си даваме сметка, че с натиска да ги обучаваме, с натиска да се концентрират, те губят медитацията си. Едновременно с концентрацията трябва да ги обучаваме и на разширяване на съзнанието, в противен случай много скоро ще започнем да ги лекуваме. Ако се разширява съзнанието едновременно с обучението в концентрация децата ще са здрави на всички нива — физическо, емоционално, ментално и няма да загубят естествената си божествена връзка. Но от родителите зависи всичко това, образованието няма да се промени в обозримо бъдеще.

Как да се случи това? Всяка майка го знае — чрез отдаване. Бащите трябва да се научат. Не е необходима система. Това са няколко стъпки, които са лесни за описване и не много трудни за изпълнение. Нещо много естествено за нас, което няма нужда да се обяснява на дълго и широко, е чувството за привличане и отблъскване. То е естествено за всеки, раждаме се с него, то е в програмите ни. Има хора, които ни привличат и хора, които ни отблъскват. Не е необходимо да имаме обяснение за тези чувства — те идват неканени, идват автоматично, когато срещнем друго същество — не е задължително да е човешко. Това е първата стъпка, съзнателно да разширим чувството на привличане. Всеки път, когато вниманието ни бъде привлечено от обект или субект, който ни харесва, трябва да останем с това чувство колкото се може по—дълго. И всеки път, когато сме отблъснати — максимално кратко. Така ще разширим способността си да се фокусираме върху това, което ни привлича. Втората стъпка е естествена, тя ще дойде неусетно и за това не е необходимо да се тренира. Споменавам я само за сведение.
18

Върху каквото се фокусираме ние го обливаме с енергията си и ако вниманието ни остане трайно, го обхващаме, обгръщаме. Така във времето ще се научим да обхващаме все по—големи обекти и групи, докато след няколко месеца работа в тази насока се появи способността да обхващаме с положителната си нагласа, без да изключваме нищо цялата Земя със всички същества на нея. Това на практика ще означава, че сме постигнали световно съзнание или обхват. Можем да редуцираме този обхват до конкретен континент или държава, или група хора — това зависи само от нас. Каква е ползата от това световно съзнание? Голяма — направили сме първата стъпка към медитацията. Остава още една.

Тук предложих един лесен, бърз и достъпен начин — лично проверен. Пробвал съм и дълги, но за тях един живот не стига. А децата растат бързо, ако не израснем заедно с тях и не им дадем нужното — губим, както и те. Аз с децата си пропуснах, но с внуците се опитвам да съм в час, защото родителите им нямат време, а децата растат бързо. След всеки пропуснат ден става все по—трудно.