Въпрос 21. Неизпълнение. Същност и форми

Въпрос 21. Неизпълнение. Същност и форми

Като правно явление неизпълнението е юридически факт, при това нежелан, неправомерен ЮРИДИЧЕСКИ ФАКТИ .

Можем да говорим за пълно неизпълнение – нищо от това, което е трябвало да направи длъжникът, нищо от дължимия резултат не е налице. Налице е пълно неизпълнение. Но по принцип а на точното изпълнение, легализирано в чл.79 следва, че няма да е налице изпълнение и когато е осъществен резултат, който не е адекватен на обещания, не е такъв, какъвто е обещан. Чл.79 казва: “ако длъжникът не изпълни точно задължението си, кредиторът има право да иска…”. Т.е. и неточното изпълнение е вид неизпълнение, форма на неизпълнението. Можем да говорим за пълно неизпълнение и за неточно изпълнение като вид неизпълнение. В зависимост от тома с какво реализираният резултат се отличава от дължимия (от облигационния), можем да различаваме няколко вида неточно изпълнение и така да разширим броя на формите на неизпълнението. Пример: неточно ще бъде забавеното изпълнение, т.е. различаване във времево отношение – кога е трябвало и кога фактически е изпълнено. Неточно ще бъде и частичното изпълнение, защото съгласно чл.66 кредиторът не е длъжен да приеме изпълнение на части и когато му даваме 5 вместо 10 е налице неизпълнение във формата на частично изпълнение. Неточно е и изпълнение с нещо различно от дължимото; при положение, че страните не са сключили онзи особен договор, който позволява задължението да бъде погасено чрез даване на нещо различно от дължимото. Неизпълнение е и изпълнението с недостатъци на вещта или работата, което специално е уредено в материята за продажбата – чл.193-197 и 265 при изработката. Неточно може да бъде изпълнението по място – не там, където е местоизпълнението. Неточно ще бъде и изпълнение не на кредитора или на овластено от него или от закона лице. Можем да говорим и за недобросъвестно изпълнение, когато наред с облигационния резултат е причинен и някакъв друг (напр. при боядисване на дограмата са боядисани и стъклата), както и всякакви други отклонения от дължимото (напр. мандатарят трябва да изпълни възложената му поръчка лично. Ако не я извърши лично, а преупълномощи някого другиго, ще отговаря за неговите действия и т.н. На всичко отгоре, мандатарят трябва да изпълни поръчката съгласно дадените му указания и не може да се отклонява от тях, освен в ситуацията, в която не е имал възможност да получи допълнителни указания и от това биха пострадали интересите на кредитора). Всички тези форми на неизпълнение предизвикват някакви неблагоприятни последици и оттам пораждат различни средства за защита. В някои случаи обаче, неточното изпълнение е приравнено по ефект на пълно неизпълнение. Напр. късното, забавено изпълнение при т.нар. фикссделки приравняваме на пълно неизпълнение, защото късното неизпълнение на тези сделки по дефиниция е безполезно за кредитора. Напр. таксито, което щеше да ме вземе и да ме закара на летището в 8 часа, но не дойде, е абсолютно безполезно в 9,30 часа, когато самолетът вече е излетял със или без мен.

Изпълнението е с недостатъци, с дефекти на работата или стоката, когато тези дефекти не само значително намаляват стойността или годността на работата, респ. на вещта, на нейното договорно или обикновено потребление, когато правят вещта направо негодна за въпросното обикновено или договорно потребление. В такъв случай се смята, че е налице не изпълнение с недостатъци, а направо пълно неизпълнение, а това ще се каже твърде важно с оглед сроковете и въобще режима на ликвидиране на отношенията при доставка на продадена вещ с недостатъци.

Изпълнение с друго. Пример: поръчали сме влакнодайно семе, а ни се доставя маслодайно и понеже сме уговорили какво да е семето, маслодайно семе е различно от това, което ни е обещано, следователно сме изправени пред пълно неизпълнение, а не пред неточно или изпълнение с недостатъци.

Формите на неизпълнение традиционно с оглед на последиците им се групират в следните 3 групи:

1. 
   пълно неизпълнение, към него прибавяме и хипотезите на неточно изпълнение, което се приравнява на пълно неизпълнение;
   
2. 
   неточно изпълнение, в това число забавено изпълнение и частично изпълнение, защото за забавеното изпълнение има специални последици, а при частичното изпълнение бихме били изправени в повечето случаи, освен при невъзможност, в комбинация между забавено и частично изпълнение;
   
3. 
   лошо изпълнение – всяко друго отклонение на резултата в сравнение с това, което се дължи, което е обещано. Тук ще влезе и изпълнението с недостатъци, но също така и други форми на лошо изпълнение като по място, недобросъвестно и пр.
   

Неизпълнението, създавайки въпросната празнина в очакванията на кредитора, пък и на длъжника, създава конфликт на техните интереси – конфликт, който се нуждае от правно регулиране, от правна регламентация, която да даде отговор на въпроса какво да правим с тези неблагоприятни последици от неизпълнението, с дупката в очакванията. Защото ако се обърнем към идеята за интереса на кредитора, ще си спомним, че зад легитимния кредиторов интерес стоят надеждите за други промени, полезни за него, които той трябва да осъществи на базата на една промяна, на изпълнение, на резултат, който му се дължи. Сега, когато този резултат не е причинен, пропадат и тези следващи промени, което всъщност са и вредите на кредитора, вреди от неизпълнението или от неговия нарушен позитивен интерес. Регламентацията на неизпълнението има за цел да уреди нещата, давайки отговор на въпроса: дали да преразпределим в нечия тежест последиците от неизпълнението или, казано иначе, дали да създадем на засегнатите от неизпълнението лица (кредитор и длъжник) нови някакви правни възможности или пък да ги оставим да си стоят така, както те естествено са понесени от факта на неизпълнението. ОП дава на този твърде важен въпрос различни отговори в зависимост от причините за неизпълнението. Ако неизпълнението се дължи на причини, за които длъжникът отговаря, той ще трябва да понесе последиците от неизпълнението, т.е. ще влязат в сила онези възможности на кредитора, онези правни механизми, които му позволяват да прехвърли тежестта на последиците от неизпълнението от себе си върху длъжника. Възможностите на кредитора, насочени към защита на неговия позитивен интерес, към това да бъде той поставен в положението, което би съществувало, ако би било изпълнено точно, са искът за реално изпълнение съгласно чл.79 ЗЗД, овластяването на кредитора да изпълни сам за сметка на длъжника, когато то е заместимо съгласно чл.80, договорната отговорност за вреди, която включва искането за компенсаторно обезщетение, обезщетение вместо изпълнение, което вече е невъзможно или е станало безпредметно или обезщетение за забавата (мораторно обезщетение), заедно с реалното, но късно изпълнение, мораторната лихва, която представлява законно обезщетение за забава при парични задължения, договорната неустойка. Към тази рубрика “осигуряване защитата на позитивния интерес на кредитора” с известно приближение, с известна условност можем да поставим и възможностите на кредитора да иска възстановяване на еквивалентността на отношенията и това ще бъдат членовете за намаляване на цената при предадена вещ с недостатъци или извършена работа с недостатъци.

Наред с тези възможности за кредитора съществуват и други насочени вече не към неговия позитивен интерес, а към защитата на негативния му интерес, когато договорът вследствие на неизпълнението е станал безпредметен за кредитора и той иска да се освободи от собствената си насрещна обвързаност. При двустранния договор съществуват възможности за защита на негативния интерес на кредитора, които имат за цел да поставят кредитора в положение, което щеше да съществува, ако не беше сключен договорът, който вчера бе желан, но днес заради неизпълнението вече е бреме. Това ще бъде развалянето на двустранния договор поради неизпълнение по реда на чл.87 и сл. ЗЗД, обезщетението за вредите при разваляне на договора съгласно чл.88 ЗЗД, задатъкът.

Ако неизпълнението се дължи не на причини, които могат да се отнесат към длъжника, не на причини, за които длъжникът отговаря, а обратно – на поведението на кредитора, защото той неоснователно отказва да приеме изпълнение или не дава съдействие – тогава кредиторът ще изпадне в забава на кредитора и ще се приложат последиците на чл.95-98, които ще имат за цел да облекчат положението на длъжника, защото не се е освободил чрез изпълнението или пък да му създадат възможност да се освободи от задължението чрез някакъв етап на изпълнението.

Накрая, ако изпълнението стане невъзможно и нито кредиторът, нито длъжникът могат да бъдат отговорни за това, а невъзможността се дължи на външна причина, задължението ще се погаси, без да може да претендираме обезщетение от длъжника или ще влязат правилата за риска. Още веднъж, ако причината за неизпълнението се дължи както на поведението на длъжника, така и на поведението на кредитора, то последиците от неизпълнението ще бъдат модифицирани съгласно правилата за съпричиняване или, както още са известни – compensatio culpa, и обезщетението ще бъде намалено или пък въобще няма да се дължи обезщетение за неизпълнение, макар длъжникът да би могъл да бъде упрекнат в нещо.

Всички тези правни последици са изградени на основата на една избистрена с векове идея за стопанска справедливост. Това, което следва да се подчертае, е, че уредбата на неизпълнението и на отговорността на длъжника за неизпълнение, пък и въобще последиците от неизпълнението, осъществяват чисто стопански, утилитарни, а не морални функции. Поради тази особеност ще се окаже, че вината на длъжника в моралния смисъл, в наказателноправния смисъл на думата, не винаги е релевантна, както и че гражданското осъждане има за цел да възстанови или защити интересите, позитивния или негативния интерес на страните, а не да създава морална утеха чрез възмездие. Макар в по-ново време да могат да се намерят и наказателни обезщетения, тяхната роля е строго специфична. Можем да твърдим по принцип, че гражданската отговорност, отговорността за неизпълнение има ясно изразени обезщетителни (реипенсекуторни?) функции и няма смисъла да създава морална утеха чрез възмездието – нещо, което малко или много е част от системата на наказателното право.

Въпрос 22. Невиновна невъзможност за изпълнение. Последици. Проблемът за риска. Стопанска непоносимост.

Понятие за невъзможност. За да се изпълни задължението, осъществяването на дължимия резултат, престацията трябва да е възможна. Не може да съществува задължение за невъзможна престация, защото невъзможното не се дължи. Невъзможността представлява фактическа или правна пречка за изпълнение. Напр. кучето Шаро, което ви е продадено, е умряло. Продавачът не може да предаде кучето, следователно е налице фактическа пречка за изпълнение. Вещта – предмет на сделката, е извадена от граждански оборот – тук е налице правна пречка.

Когато престацията е била възможна към момента на възникването на задължението, към момента на сключване на сделката, сделката е формирала едно валидно задължение, създала е правните си последици и като така е действителна. Но впоследствие настъпва фактическата или правна пречка, която прави невъзможно изпълнението (кучето Шаро умира, след като сме сключили договора, но преди да е предадено/. Ако за началната невъзможност последицата беше нищожност, невъзникване на задължение въобще, то при последващата невъзможност принципът, че не се дължи, има друго действие – той отрича претенцията, иска за реално изпълнение на задължението. След като задължението е засегнато от невъзможност (последваща/, принципът¹ прави щото да нямаме иск за реално изпълнение, да не можем да настояваме да получим невъзможното. И това е универсална последица на невъзможността, независимо от нейните причини. Дори длъжникът умишлено да е причинил невъзможността, пак няма как да претендираме срещу него реално изпълнение. Универсалната последица на невъзможността е погасяването на задължението за реално изпълнение, респективно погасяване на иска, на претенцията на кредитора за реално изпълнение. Дали тази претенция ще бъде заместена с нещо или не – това е друг въпрос. Последващата невъзможност може да бъде различни видове:

1. 
   пълна – тази, за която някак си вече говорихме (кучето умряло и толкова/;
   
2. 
   частична – когато само част от дължимия резултат, от дължимата престация е засегната от фактическата или правна пречка. Пример: дължа три златни рибки и едната от тях е умряла. Останалите две могат да бъдат престирани;
   
3. 
   временна, когато пречката за изпълнението има временен характер. Пример: спадането на водите на река Дунав все някой ден ще престане и нивото ще се вдигне. Ембаргото също все някой ден ще бъде отменено.
   

Обективна и субективна невъзможност. Невъзможността засяга осъществяването на дължимия резултат, а не личността на длъжника или на кредитора. От тази гледна точка казваме, че невъзможността е обективна, а не субективна. Идеята е, че действителната невъзможност е винаги обективна, доколкото засяга изпълнението, а не личността на длъжника и едно заместимо задължение, обикновено няма да бъде засегнато от невъзможност, когато е засегнат длъжника. При незаместимите задължения обаче при задължение intоito personae, нещата не стоя така. Тези задължения по дефиниция могат да бъдат изпълнени само от длъжника и ако длъжникът не може да ги изпълни, е налице невъзможност, макар и субективна, която има ефекта на обективната невъзможност. Тази игра на думи, че при незаместимите задължения субективната невъзможност всъщност имала ефекта на обективната невъзможност, понякога е малко опасна, защото в крайна сметка при незаместимите задължения просто няма как да има субективна невъзможност, защото невъзможността да изпълни именно длъжникът (да пее именно Лили Иванова) прави щото задължението да е обективно неизпълнимо.

С оглед вида на престациите обективна невъзможност има в следните хипотези: при задължение за dare и др. Предметни престации, когато индивидуално определената вещ е погинала, при родово определени вещи, когато родът е изчерпан, т.е. е погинал изцяло. (Когато говорихме за родово определени вещи, стана дума за това, че родът не погива, но в зависимост от това как сме уговорили рода в крайна сметка всеки ред е в нещо ограничен и ние бихме могли да уговорим рода повече или по-малко ограничен/. Смята се например, че и без друго когато уговаряте с производител, родът на вещите, които се дължат, е ограничен до тези вещи, които той произвежда. За разлика от хипотезата, когато договарящият е търговец - от него може да се очаква, че трябва да достави вещите от кой да е производител, стига той да не е изрично посочен. Затова например, ако бъде компрометирана реколтата на един производител, макар в съседни места да съществуват продуктите, които са обещани, този производител ще бъде засегнат от невъзможност, вероятно частична, защото сме договорили ограничен род, рода на тези вещи, които той произвежда. При парични задължения съгласно чл.81 се смята, че невъзможност няма. Фактът, че длъжникът не разполага с парични средства, за да изпълни задължението, не го освобождава от отговорност, защото той пари би могъл да намери, включително и на кредит. Това правило се отнася преди всичко за вътрешното право, а в международен план си пробива път схващането, че когато плащането не може да бъде извършено поради мерки, които са взети в синхрон с разбирането на международната общност за финансови мерки, може да се стигне до положение едно международно плащане да се окаже невъзможно, поне временно.

При задълженията за facere, както и за non facere, които по принцип са незаместими, субективната невъзможност се приравнява на обективна. Има обаче задължения за facere, които са заместими, т.е. не са с оглед личността на длъжника. Пример: задължението на дограмаджията да направи една дограма. Личността на дограмаджията, понеже той не е артист, не е художник, е без значение и ако нашият дограмаджия си е прещипал пръстите, всеки друг дограмаджия би могъл еднакво да произведе дължимата дограма и следователно задължението е заместимо. От тук идеята, че ако дограмаджията си е прещипал пръстите, сме изправени пред субективна невъзможност, която не се превръща в обективна невъзможност. Ние можем да настояваме пред този дограмаджия да си ни даде реалното изпълнение или пък да искаме по чл.80 да ни се възложи ние да изпълним вместо него и за негова сметка, т.е. да намерим друг дограмаджия, който да свърши работата. Така изглежда логично. Има обаче един текст на чл.269 ЗЗД (при договора за изработка/, който обикновено е договорът, който би се сключил, за да възникне заместима лична престация, който казва нещо друго: “Ако изпълнителят умре или стане неспособен да извърши работата, договорът се прекратява, освен ако не е бил сключен с оглед на личността на изпълнителя и ако наследниците му се съгласят да продължат изпълнението. Ал.2 – При прекратяване на договора поръчващият трябва да заплати извършената работа и полезно вложените материали съобразно уговореното възнаграждение.” Тази двойна обвързаност дава да се разбере, че при договора за изработка, който е замислен като занаятчийски договор, когато занаятчията не е в състояние да изпълни лично, то договорът се прекратява и може да бъде продължен само ако наследниците иска да продължат работата, респективно дограмаджията да се замести с друг дограмаджия. Казано иначе, клиентът на майстора не може да настоява, че е налице субективна невъзможност, която не е никаква невъзможност, и да настоява дограмаджията да се замести с друг дограмаджия. Защо? Ами защото този дограмаджия може да се е ангажирал да направи дограма за 5 лв., което е доста по-малко от това, което вземат другите дограмаджии. И ако ние настояваме, че след като той си е прещипал пръстите, трябва да превъзложи работата на друг дограмаджия, тъй като тя е принципно изпълнима, ще се получи така, че той ще трябва да плати на заместника си 6 лв., а да вземе от нас 5 лв. За да не стане това, законът вече вкарва едно особено правило, което трябва да имаме предвид, когато казваме, че при заместимите задължения за лична престация е налице само субективна невъзможност, която не води до обективна невъзможност.

Външната причина, която е непредвидима и непредотвратима, когато вече е настъпила, наричаме случайно събитие или само случай. Наред с термина случайно събитие обаче съществуват и други термини, които се отнасят до нещо подобно, да не кажем почти същото, а може би и същото. Например casus major или vis major (висша сила или форсмажор). Всички тези работи на български дават непреодолима сила.

Спорно е съотношението между непреодолимата сила и случайното събитие. Когато отговорността на длъжника е основана на вина, понятията casus и vis major могат да се разглеждат като едно, а термините като синоними, защото което и да е от двете събития да посочим, ефектът е един и същ. Налице е невиновна освобождаваща невъзможност. В по-тесен смисъл обаче, понятието казус означава само такава външна причина, която може да освободи длъжника от отговорността в случаите, когато тази отговорност е основана на вина. Казано иначе, казусът, случайното събитие, може да освободи длъжника от отговорността му, когато е основана на вина. В случаите, в които отговорността на длъжника не е основана на вина или е без значение дали е той виновният за неизпълнението, казусът няма да бъде достатъчен за освобождаването на длъжника. Разбира се, и в двата случая предполагаме, че става въпрос за казус, който причинява невъзможността. Случайното събитие, казусът е технически термин, който изключва вината, представлява липса на вина. С вина на длъжника кучето е умряло, изпълнението е невъзможно поради причина, за която длъжникът отговаря, може да му се вмени във вина. Казус ще рече: без вина на длъжника е причинена невъзможността и за това той не отговаря за тази невъзможност, стига обаче неговата отговорност да е ограничена от вината. Тук възниква следният проблем: а има ли безвиновна отговорност? Собствено, винаги е имало. Има ги и днес. Още в римското право такава е била отговорността за custodia. Пример: ханджията – внесените в хана вещи на пътниците са откраднати от някого; кражбата по принцип е външен фактор, който представлява случайно събитие и би следвало да се оправдае ханджията, но изглежда нецелесъобразно и несправедливо да се остави ханджията да вдигне рамене и да каже “ми не бях аз”, защото могат да се породят маса подозрения: 1) че той е в сговор с крадеца и после делят плячката, 2) че му е все тая дали някой краде, т.е. не си гледа добре работата. Ето защо изглежда разумно да попречим на ханджията, който на всичкото отгоре сам си върти предприятието и си го познава най-добре, да каже “ами за мен това е случайно събитие и аз не съм виновен, нали има ключалки, аз какво да направя”, по-скоро трябва да го държим отговорен за загубите, които са понесли посетителите на хана.

Същият принцип се е прилагал и по отношение на корабопритежателя, капитана на кораба и т.е., защото най-лесното е да кажем “ми той корабът потъна барабар с товара ти”. Задава се обаче следният въпрос: ако ще държим отговорен ханджията за кражбата или за някакъв друг мизерлък, станал в неговия хан, защото го подозираме или поне не сме сигурни, че и той няма пръст в тази работа, ще го държим ли отговорен, когато вредата е причинена или вещите са унищожени или откраднати при такова събитие като земетресение, пожар, който е изгорил целия хан, вражеско нападение или някакви граждански размирици, при които е унищожен целият хан, съответно и нашият багаж. Очевидно е, че ако можем да го подозираме в сговор или съучастие в едни причини, които са близко около него, попадат, тъй да се каже, в рисковите фактори на неговия бизнес, то нямаме никакво основание да го подозираме в престъпен сговор с чуждата държава или пък с Бога, който предизвика земетресението, дето отнася хана, а с него и багажа. Тези други причини, тази голяма или запомняща се изключителна сила, т.е. запомняща се поради своята изключителност, която лесно се доказва, защото е толкова голяма и изключителна, а и трудно се инсценира, представлява онази голяма причина, онази голяма сила, онова vis major, което ще освободи ханджията от неговата иначе не основана на вина отговорност. Така както бурята, предизвикала корабокрушението ще освободи капитана и т.н. Дотук можем да кажем следното: понятието непреодолима сила, vis major, force major, представлява един квалифициран случай, за който има нужда да се питаме, който има нужда да изследваме, когато отговорността на длъжника не е основана на вина и когато доказването от негова страна на простия случай, на казуса няма да го освободи от отговорност.

В ГП, в чисто гражданските отношения, до голяма степен се излиза от принципа на вината, в смисъл че и простият казус е в състояние да изключи отговорността. Обратно, в търговското право (а оттук и не само търговецът, но и всеки професионалист) той отговаря до непреодолимата сила като обща клауза. Това ни казва и чл.306 ТЗ. Той всъщност съдържа легална дефиниция за непреодолима сила: “…”. Текстът на алинея 2 обикновено се критикува, защото доктринерното разбиране за непреодолимата сила, както и за казуса, беше едно непредвидимо събитие и непредотвратимо, а чл.306 ТЗ казва, че непреодолимата сила е непредвидено или непредотвратимо събитие от извънреден характер. При все че традицията е да разглеждаме терминологично нещата непредвидимо и непредотвратимо и от тази гледна точка формулировката на ТЗ да би могла да бъде критикувана, на мен ми се струва, че тя съдържа някаква доза истина. Защото всяко нещо, абстрактно е предвидимо. И когато законът изразява едно непредвидено събитие от извънреден характер, има предвид тъкмо такова, което не е могло и не сме били длъжни да предвидим, то не е било взето предвид при сключването на договора и е настъпило след това. Защото иначе ние можем да предвидим абстрактно редица неща (войната, която зрее в съседна страна и ще ни попречи да извършим превоза/, но значи ли това, че не бива да започнем сега? Казано иначе, от гледна точка на непредвидимостта, терминът непредвиденост като че ли вкарва идеята за конкретната предвидимост, тази предвидимост, която е достатъчно конкретна и ясна, когато ще се случи това нещо, че може да се случи със значителна степен на вероятност и да вземем адекватни мерки срещу него.

Доктринерната дефиниция обикновено продължава – непредвидимост и непредотвратимост на събитието. Но законът ги поставя в положение на алтернативност. Аз не съм много склонен да взема категорично становище по въпроса. Може би е въпрос на грешка – законодателна, печатна, редакционна или кой знае каква. Но ако се върнем към идеята за предвидимостта, може да се окаже, че има събития, които са били предвидени, че може да се случат и въпреки това ще се окажат непреодолима сила, ако са изключително непредотвратими. Пример: войната – тя може да зрее с някаква яснота, че ще стане, и въпреки това ние сключваме договор, защото той е в интерес на страните. Когато обаче войната вече е избухнала преди започването на изпълнението на договора или по време на изпълнението му, тя очевидно прави невъзможно изпълнението, макар страните да са имали предвид тази причина и да са се надявали, че тя няма да се случи. Така че може да се подчертае следното нещо: доктринерната страна, класиката на непреодолимата сила е непредвидимо и непредотвратимо събитие от изключителен характер. При все това можем да се замислим върху текста на закона дали той е грешен или пък се старае да внесе нюанс, който може да ни позволи разширяването на това понятие. Или непреодолимата сила ни интересува при безвиновната отговорност на длъжника, което е принцип в ТЗ, а казусът е нещото, което може да освободи длъжника от отговорност, когато тази отговорност е основана на вина.

Правната пречка е разновидност на непреодолимата сила. Това обаче не е природно, стихийно или някакво стечение на обстоятелствата, а разпореждане на държавата. Ембаргото например ще се окаже такава пречка. По принцип техният ефект е един и същ – невъзможност за изпълнение и при правна, и при фактическа пречка. Има случаи, обаче, когато правната пречка, когато представлява разпореждане на държавата, ще се окаже неефективно за освобождаване от отговорност на някои длъжници. Само заради тази възможност има смисъл да разглеждаме двете понятия отделно. Сигурно ще се намерят хипотези, при които едната страна по договора ще се окаже по такъв начин обвързана с публичната власт, че да не може да се позовава на нейните разпореждания. Пример: общината сключва договор, а след това общинският съвет взема решение, което противоречи на изпълнението на договора. В областта на тези случаи, при които договаряме по някакъв начин с администрацията, нейните актове, макар и публични, не би следвало да засегнат в смисъл на невъзможност, която освобождава, изпълнението на договора, сключен с нея.

При двустранните транслативни договори обаче важи едно изключение от принципа, че при двустранните договори длъжникът носи риска. Тук рискът е у кредитора. Това е така в ситуацията, в която транслативната част на договора е вече изпълнена поради облигаторно-вещното действие. Понеже при нас собствеността се прехвърля в предшестващ предаването момент (така е и в повечето правни системи/, ако вещта погине или изпълнението стане невъзможно в периода от прехвърлянето на собствеността до ефективното предаване, то няма да се стигне до разваляне на договора поради невиновна невъзможност и задължението за предаване на вещта ще се погаси, но тъй като рискът вече е преминал върху кредитора, фактически ще погине неговата вещ. Оттук идеята, че рискът се носи от собственика, от кредитора.

Извън тази хипотеза, правилото, че рискът е за собственика е банално – очевидно е, че загубата на моя портфейл си е моя загуба.

Правилото, че рискът се носи от кредитора, като изключение от общото правило в областта на двустранните договори, не е изрично уредено в ЗЗД. То обаче може да се извлече както от логиката на нещата, така и от някои текстове, които уреждат изключение от това правило. Когато продадената вещ е погинала поради недостатъците си – чл.196 – въпреки това продавачът отговаря. Рискът се носи от купувача, от предаването на вещта, когато продавачът си е запазил правото на собственост. Според чл.263 рискът за материала се носи от този, който го е дал. От тези текстове, пък и от други, ако не вярваме на правната логика или на принципа, бихме могли да се опрем, за да видим, че наистина правилото, че вещта погива за собственика, като изключение от идеята, че длъжникът носи риска при двустранните договори.

Случайно събитие би могло да бъде действие на трето лице. В такъв случай засегнатият от събитието длъжник ще има претенция (в повечето случаи) срещу третото лице за деликтно обезщетение. Също така, събитието, което причинява невъзможността, било то случай или непреодолима сила, може да представлява и застрахователен риск или пък ефектът от невъзможността (погиването на вещта) да е застрахован. В тези случаи се смята, че претенцията за обезщетение спрямо третото лице, респ. претенцията срещу застрахователя или задължението на застрахователя представлява заместваща облага. Тя по принцип се дължи на страната, която носи риска. Това до голяма степен е така, но в нашето право няма изричен текст в тази насока и принципът, че заместващата облага следва на този, който носи риска, може да се изведе само логически.

Вън от това, ще има хипотези, при които тази заместваща облага няма да покрива изцяло вредите, нещо повече, ако я вземем от длъжника и я дадем на кредитора, когато той носи риска, би се стигнало до някакъв несправедлив резултат. Така че принципът е, че заместващата облага се пада на този, който носи риска, но въпреки това в редица случаи ще има усложнения, особено когато се предвиждат в различни правила – напр. ако наетата вещ погине. Питаме се: ами ако тя е застрахована, кой ще получи обезщетение? Или пък ако за тази работа е виновно трето лице, кому дължи обезщетение? Има логика, която ще ни покаже, че застрахователят няма да покрие всички вреди, защото ако застраховката е за вещта, тя ще бъде в полза на собственика. Но от загубата на вещта ще се прекрати наемният договор или най-малкото той няма да може да се изпълнява до подмяна на вещта, от което ще претърпи вреда и наемателят. Ако третото лице повреди наетата вещ, ще се стигне до същата неприятна хипотеза, че стойността на вещта ще представлява вреда за нейния собственик (наемодателят/, но невъзможността да се ползва пред този период ще е пък вреда за наемателя. Така че идеята за заместващата облага, макар и принципно вярна, трябва внимателно да се прилага във всеки конкретен случай – може да се стигне до разделяне на обезщетението от страна на третото лице или страните по договора да имат самостоятелно нарушени интереси от невъзможността и т.н. при все, че тя действа като причина по отношение, да кажем, просто на една вещ.

Страните от гледна точка и на закона са длъжни, когато някоя от тях е засегната от обстоятелства, които правят изпълнението невъзможно или пък тя си мисли, че го прави невъзможно, да уведомят веднага другата страна, за да вземе тя подходящи мерки за локализирането на вредата от неизпълнението.

В много случаи самото състояние на непреодолима сила се доказва и от документи, издадени от разни удостоверителни организации – напр. Търговско-промишлената палата издава сертификати за форсмажор. Тя всъщност признава едно събитие за форсмажор и ви дава една бележка, че наистина е имало форсмажор, защото дошли скакалците в еди-коя си нива или паднала градушка. Друг е въпросът дали тези събития биха могли да бъдат прекратени от някакви мерки.

Според ал.2 чл.306 ТЗ “…”, следователно засегната от пречки при изпълнението страна ще действа добросъвестно, ако веднага извести другата и ще отговаря, поне в търговските отношения, ако не направи това по подходящ начин в подходящо време.

У нас в началото на 90-те като че ли съществуваше подобна ситуация. В началото на 90-те години рязко се смени стойността на парите и би се стигнало до следното положение: наемодатели, които са дали под наем тристайно жилище за 150 лева тогавашни пари, през 1991 г. тази цена вече е нищо; наемът обаче е сключен за дълъг период, цената е фиксирана, защото никой не е предполагал, колкото и да се е надявал, че ще дойде второто пришествие или 10 ноември, но все пак, надявайки се, не е вярвал, че това ще стане тези дни, а още по-малко си е представял неговите стопански ефекти. Вероятно низовите съдилища биха действали по примера на немските съдилища и биха казали, че един лев си е винаги един лев и т.н. Но когато би се натрупало напрежение, може би Върховният съд би излязъл с по-свободно тълкуване и би ревизирал тези договори.

Другият път за излизане от това положение е законодателната ревизия на договора – нещо, което става с лихвите по влоговете на гражданите и фирмите. Това беше направено с един закон, в който се каза, че който си плати младоженския заем до 01.04.1990 г., си го плаща по старите лихви, а който не си го плати дотогава, почва да плаща с новите лихви. Едно доста разумно решение, като се има предвид, че ви се дава възможност да излезете икономически от положението, като платите главницата и старите лихви до една приемливо далечна дата. Това са идеите около стопанската непоносимост. Днес тя е легално уредена само в областта на Търговското право, в чл.307 ТЗ. Според този текст … В чисто гражданските отношения, извън търговските отношения, ще остава да важи доктрината, че задължението трябва да бъде изпълнено и при днешната система на правораздаване е малко спорно дали съдът би могъл да измени договора; по-скоро той би могъл да освободи длъжника, но само в изключителната хипотеза на действително катастрофална промяна на икономическата действителност.

Чл.307 ТЗ пък не говори за някаква изключителност или катастрофалност. Той някак си е по-мек. Това кара някои юристи да смятат, че 307 стои твърде далеч от идеята за стопанска непоносимост, макар това да е заглавието. Вярно е, че изглежда доста мек, т.е. доста либерален, но затова пък поставя в компетентността на съда да реши дали изменението или прекратяването на договора се налага с оглед разбиранията за добросъвестност и почтеност. И трябва да си дадем сметка, че този по-мек подход в стопанските, в търговските отношения, би могъл да се окаже и по-подходящ. Защото в модерния оборот еквивалентността на една сделка зависи от множество фактори, които стоят извън страните и ако държим небето да се срути, за да освободим страните от този договор, който вече трудно може да бъде изпълнен при изменените условия, изглежда ще бъдем твърде ретроградни, защото небето се срутва веднъж, два пъти, до три пъти в столетието. По-често небето не се срутва, но затова пък стопанската основа на един договор може лесно да бъде минирана от такива външни за страните фактори, като промяна в митническия режим, промяна в данъчното облагане или някакви други промени, които те не са имали предвид. На всичко отгоре, макар че тези промени не представляват някаква икономическа катастрофа, те правят достатъчно неизпълним договора, защото нещата в стопанския оборот са така обвързани, че смисълът на договора предполага да бъде реализирана продукцията и т.н. по някакъв начин. Ето защо може да се приеме, че тенденцията в света е намаляването на изискванията за ревизия на договора, възприемането, че договорът може да бъде много по-лесно ревизиран, отколкото в началото на века и ако през 20-те години е била необходима значителна стопанска криза, породена от една световна война, то днес критериите за справедливост и добросъвестност ще ни покажат кога изменението е такова, че трябва да се измени и договорът или да се освободи едната страна, което на практика пак означава, че подтикваме страните да ревизират договора, защото при изменение на условията договорът може би могъл пак да бъде изпълним, но с изменен еквивалент.

По същия начин, съгласно чл.300 ТЗ, е възможно самите страни да предвидят изменение на договора при изменени обстоятелства и ако не могат да постигнат съгласие за измененията, да се обърнат към съда.

В областта на ОП има един текст, който също може да се разглежда в контекста на стопанската непоносимост, но също така и твърде далеч от класическото разбиране за стопанска непоносимост, защото отново дефинитивно му липсва катастрофалният елемент. Това е текстът на чл.266 ЗЗД. Ако по време на изпълнението на договора за изработка надлежно определената цена на материала или на работната ръка бъде изменена, възнаграждението се изменя съответно, макар и да е било уговорено изцяло. В днешно време едва ли можем да разбираме под “надлежно определена цена” това, което се е разбирало при създаването на този текст от ЗЗД, но все пак текстът идва да ни покаже, че изменението на стопанските условия, каквото и да е, без да е нужно да е катастрофално, дава повод за съответно ревизиране на цената по договора за изработка.

Четейки чл.79 ЗЗД, бихме разбрали, че длъжникът отговаря винаги за неизпълнението си. Щом не е изпълнил точно – дължи обезщетение, било то компенсаторно (вместо изпълнение/, било то мораторно (заедно с реалното изпълнение/. Обаче има и хипотези на невиновна невъзможност за изпълнение.

Ако продължим надолу, ще стигнем до чл.81 – длъжникът не винаги отговаря. Той отговаря за нещо, но не за всичко. Не отговаря за невъзможността, която се дължи на причина, която не може да му се вмени във вина, за причина, за която той не отговаря и когато е засегнат от едно случайно събитие или пък отговаря за случайното събитие, ако задължението му не е обусловено от вина, но не отговаря за непреодолимата сила. Така че длъжникът не отговаря, когато невъзможността се дължи на причини, които не могат да му се вменят във вина, и a contrario отговаря, когато не е налице невъзможност, защото невиновната невъзможност все пак си е невъзможност. Ако нямаме невъзможност, не можем да кажем, че длъжникът е освободен, задължението му е погасено или пък забавата му е оправдана, и второто нещо, причината за невъзможността да не може да му се вмени във вина. Оттук идеята, че длъжникът отговаря a contrario от чл.81 за вина. Следователно една причина за неизпълнението, за която длъжникът отговаря, е неговата вина. Но има случаи, когато длъжникът отговаря и без вина и тогава е от значение непреодолимата сила. Понякога длъжникът отговаря и за случайно събитие. Отговаря, независимо от това, че не е виновен, било защото невъзможността се дължи на едно случайно събитие, от което той носи риска, било защото такава е отговорността, било защото ТЗ казва, че се отговаря до непреодолимата сила, било защото това случайно събитие не причинява невъзможност. Например според чл. 81(2) обстоятелството, че длъжникът не разполага с парични средства за изпълнение не го освобождава от отговорност. Защо? Защото няма да имаме невъзможност за изпълнение на едно парично задължение, защото пари винаги могат да бъдат намерени и следователно при все, че не можем да упрекнем длъжника за това, че са му откраднали парите, той не може да се позове на този факт, за да се оневини. Така че длъжникът понякога отговаря и за случайно събитие, носи риска за случайно събитие.

Накрая има хипотеза, в която длъжникът отговаря за действията на трети лица. Кои трети лица? Тези, с които си е послужил при изпълнението, или тези, на които е превъзложил изпълнението.

Ако резюмираме нещата дотук, длъжникът отговаря за три групи неща: 1. За вината си; 2. Понякога и без вина той отговаря за случайно събитие; 3. Причини, които лежат в сферата на лицата, с които той си е послужил при изпълнението.