Облигационни отношения

Оттук идеята, че вината е единен институт на правото въобще. Вината е най-добре изследвана в НП, защото там тя е централен елемент. Виновен е този, който е извършил от обективна страна деянието и има виновно психическо отношение. Защото имането на психическо отношение без да е извършил престъпление не е вина в правния смисъл на думата.

Вината е психическото отношение към собственото ни противоправно поведение и неговите резултати, следователно няма да е вина отношението ни към чуждото противоправно поведение. И на всичко отгоре, вината е това психическо отношение към собственото ни противоправно поведение и неговите протовоправни резултати, което е обусловило следването на това противоправно поведение. В този смисъл последващото одобрение на това лошо нещо, което сме направили, не е вина. Психологическото отношение трябва да предхожда и да съпътства извършването на противоправните действия, а не да бъде последващо одобрение. И не бихме могли да кажем, че някой е действал умишлено или виновно, когато при изключващи вината обстоятелства е блъснал бабичка на Цариградско шосе - нещо, което не е могъл да предотврати и не е бил длъжен да се съобразява. Ако приемем, че е познавал бабичката и я е мразел, не може да се каже, че има положително отношение към противоправния резултат, което е обусловило поведението, дори и шофьорът да се радва на него.

От друга страна, ние можем да имаме положително отношение към някакъв резултат, но ако нямаме противоправно действие, настъпването на този резултат не би могло да се окачестви като последица от нашата вина. Отново защото вината е психическо отношение, което обуславя следването на едно противоправно поведение с оглед получаването на резултата. Пример: някой иска да остане вдовец и се бори за тази кауза с напълно правомерни средства. Например купува кола на жена си с надеждата, че тя все някой ден ще катастрофира. Или пък дори не й купува кола, а често я вози на своята, карайки изключително правомерно, но бидейки убеден, че все ще се намери някой идиот, бил той трамвай или джип, да го удари от дясната страна, където стои жена му. Когато това нещо стане, ние не можем да кажем, че е налице вина в правния смисъл на думата. Казано иначе, вината в правния смисъл на думата дефинитивно предполага както противоправен резултат, така и противоправно поведение. Или - без противоправно поведение не може да има вина, колкото и морално осъдителни да са резултатите или пък даже психическото ни отношение към тях.

Елементите и формите на вината се образуват от следното нещо: вината обикновено има поне два елемента - интелектуален и волеви, и в зависимост от съдържанието на тези елементи определяме формите на вината, които са: умисъл и непредпазливост, която обикновено се разделя в две форми - осъзнавана непредпазливост (самонадеяност) и несъзнавана (небрежност).

За да влезем обаче във вината в ОП, трябва да имаме представа за противоправния резултат и за противоправното поведение, защото вината, поне от гледна точка на идеята за единството, е психологическото отношение към тия две неща.

В областта на договорното неизпълнение е очевидно какво представлява противоправния резултат. Това ще бъде фактът на неизпълнението. Според Кожухаров вината трябвало да обхваща причиняването на вреди на кредитора от неизпълнението, но това едва ли е така, защото за разлика от НП, където психологическото отношение трябва да обхваща всички съставомерни последици, вредите са съставомерни последици на гражданската отговорност, защото те се обезщетяват, но не е нужно да бъдат обхващани от вината. Така че в областта на договорните отношение противоправният резултат е фактът на неизпълнението.

Ние бихме могли, поне теоретично, да откъснем неизпълнението от длъжника, за да узнаем какво представлява въобще противоправността в областта на договорната отговорност, а пък може би и изобщо в ГП. За някои автори, включително легалисти, противоправността съществува на две нива: като субективна и обективна противоправност. Фактът на неизпълнението на задължението можем да разгледаме и като обективна противоправност. Нещо повече, да го наречем едно противоправно състояние. Вярно е, че обикновено се казва, че противоправността може да бъде само човешко поведение. Вярно е, че се казва, че правонарушението може да бъде свързано само с човешко поведение и извън човешко поведение не може да има правонарушение. Вярно е, че се намират и автори, които смятат, че правонарушението е винаги виновно и ако не можем да намерим вина, то няма правонарушение. В ГП обаче съществува хипотеза на безвиновна (обективна) отговорност и за да обясним тази хипотеза, може би едно подобно по-тясно разбиране за правонарушението би било недостатъчно.

По същия начин могат да стоят нещата и в областта на абсолютните субективни права. Правото казва, че собственикът има абсолютна власт да прави каквото си иска с вещта, и когато тази вещ е повредена, е налице едно разминаване между действителността и правото, в смисъл, че собственикът вече не може да прави с вещта каквото иска.

Има обаче и относителни събития, при които волята на човека има някакво значение. Например убийството или пък убийството на наследодател.

Тия разсъждения са всъщност в известна степен неправилни. Истинският факт-събитие е събитие затова, защото ние не се интересуваме от неговата причина. Раждането е събитие с оглед тези последици, които са независими от неговата причина. Ражда се дете и последиците от това са: възниква субект на правото, някой става на този субект майка и т.н. С оглед на тези последици ние не се интересуваме дали детето е заченато с желание или пък е някаква странична последица от друго желание.

Смъртта е юридическо събитие само с оглед тези нейни последици, които не зависят от причината и са еднакви, независимо от причината - човек умира и се прекратяват субект на правото; открива се неговото наследство. С оглед на тези две последици смъртта е винаги юридическо събитие, защото ние се абстрахираме, не се интересуваме от причините за смъртта. И без значение на тия причини, винаги се е прекратил субект, винаги се открива наследство.

Онези разсъждения, че имало относителни събития, са неверни, защото когато говорим за причинена от човек смърт, за убийство, тогава сме изправени пред юридически факт-действие, действително причиняващ резултата смърт, който има други последици. Освен последиците на смъртта, като такава, може да възникне отговорност - наказателна или каквато и да е. Когато сме изправени пред убийство на наследодател, специалната последица на това действие, че се убива тъкмо наследодател, рефлектира върху наследяването. При все това обаче смъртта проявява своите последици.

Така погледнато, хванато като противоправно състояние, разминаването между действителното и правното състояние има тази ценност, че ни посочва какви интереси защитава правото, в какво всъщност трябва да се изрази съставомерният (да го наречем) резултат на едно гражданско правонарушение. А самото гражданско правонарушение ще бъде причинено от човешко поведение, от субект на правото. Казано иначе, тръгвайки от противоправното състояние, ние търсим на кого да го вменим и ако намерим да го вменим на едно лице, бихме казали, че това лице е правонарушителят, че то е извършило правонарушението. Казано иначе, правонарушението е единство между човешко поведение и противоправен резултат, противоправно състояние, което можем да отнесем като резултат от действията на отговарящото лице. Тоест, минималното съдържание е противоправно състояние, човешко поведение и причинна връзка между тях.

В ГП, с оглед гражданската отговорност, причинната връзка ни интересува в две направления: веднъж тя трябва да съществува между поведението и противоправния резултат, за да можем да конструираме гражданско правонарушение, и втори път, тя трябва да съществува между противоправния резултат и вредите, за да можем да дадем обезщетение за тези вреди. В първата си част причинната връзка обосновава отговорността на лицето, от което претендираме обезщетение, обосновава наличието на правонарушение, а във втората си част просто определя размера на това обезщетение чрез каузалните вреди.

Теорията за необходимото условие можем да приложим и в двете части, само че тя не ни дава пълния отговор дали е налице правнорелевантна причина. Тя ни отговаря само на въпроса: съществува ли фактическа каузалност между поведението на едно лице и противоправния резултат, от една страна, и между противоправния резултат и вредите, от друга. Тази фактическа каузалност ние можем да открием като мислено елиминираме това, което сочим като причина. Например махнем длъжника и се питаме ще има ли неизпълнение. Очевидно не, защото длъжникът е този, който трябва да изпълни, който е поел задължение, и ако го няма, няма да има и задължение, а оттам не може да става дума и за неизпълнение. Ето фактическата каузалност между поведението на длъжника и факта на неизпълнението. Но тази фактическа каузалност не винаги е достатъчна, напротив, обикновено не е достатъчна да обосновем от обективна страна отговорността на длъжника. Тя е ограничена по някакъв начин от правни критерии, които правят релевантна не цялата фактическа каузалност, а една малка част от нея, което ни позволява в някои случаи да освободим длъжника, макар че фактическата каузалност между него и неизпълнението винаги има. В областта на връзката между неизпълнението и вредите, респективно противоправния резултат на вредите, също търсим такава фактическа каузалност, която обаче отново не е достатъчна. Защото се обезщетяват не всички последици от правонарушението, а само някои. Отново сме изправени пред едно правно ограничаване на фактическия причинен процес. Не може да се отрече, че законът се е погрижил повече за тази втора част от причинния процес, за него е казал повече, отколкото за първата.

Ако се върнем на изходното положение, правонарушението е причинено от човешко поведение противоправно състояние, противоправен резултат, който можем да отнесем към човешкото поведение. Фактът, че този резултат е настъпил, не винаги означава, че поведението, което е сложило началото на причинния процес, е противоправно. Субективната противоправност, погрешното поведение е нещо различно от противоправния резултат. Противоправният резултат може да следва и от правомерно поведение, поне в ГП, защото в ГП обезщетителната функция на отговорността познала редица хипотези на безвиновна отговорност значи от тази гледна точка едно правонарушение може да бъде извършено и без да можем да упрекнем в противоправно поведение или във вина този, който е извършил или комуто вменяваме резултата.

Затова други автори, например Апостолов и Л. Попов, не приемат този аргумент за съществуването в действащия закон на culpa levissima и също така отхвърлят идеята за тройното деление на вината.

Грижата на добрия стопанин е общ критерий не само заради това, че законът не излиза от теорията за трите вини, но и защото тя е критерий за поведението не само на длъжника, но и на кредитора (чл.83(2)ЗЗД). Макар в областта на деликтната отговорност да не се споменава легално грижата на добрия стопанин, теорията и практиката са единодушни, че грижата на добрия стопанин ще бъде критерий и за поведението на деликтното причиняване на вредите, критерий за противоправността на поведението на делинквента. Ако сумираме тези три хипотези, ще се види, че грижата на добрия стопанин е общ критерий, защото е критерий за оценка на поведението на всеки в гражданския обмен - на длъжника, на кредитора, на делинквента, на пострадалия и т.н. Тя значи ни дава съдържанието на дължимото поведение, а оттам и критерий за противоправно и правомерно поведение на всички лица в гражданския оборот.

Грижата на добрия стопанин е абстрактен критерий, защото сравнява поведението на отговорното лице, на длъжника, с общия случай, а не с поведението на някакво реално съществуващо друго лице, с измислен събирателен образ на добрия стопанин. Оттук и неполагането на грижата на добър стопанин се нарича абстрактна лека вина (culpa levis in abstractum).

За сравнение, съществуват и случаи, в които е от значение конкретната лека небрежност и тогава използваме не грижата на добрия стопанин, не събирателния образ, а сравняваме поведението на отговорното лице с поведението на същото лице, но в друга обстановка - това е полагането или неполагането на грижата, която полагаме към собствените си работи, а легално тя е уредена в чл. 65(1)ЗН с оглед отговорността на наследника по запазването на имуществото на наследодателя. Неполагането на тази грижа наричаме culpa levis in comcretum.

Според Кожухаров едно било това, което можем да очакваме от спедитора и да изискваме от него, друго било това, което можем да очакваме или изискваме от превозвача, отговарящ за превоза. Същото можем да кажем и за други ситуации - едно можем да очакваме и да изискваме да дължи като грижа и като знание лекарят с две специалности, например хирургия и кардиология, друго можем да очакваме и да изискваме от фелдшера или от медицинската сестра, макар че и двамата действат в такава обстановка.