Облигационни отношения

Принципите на правото са нещо, което стои зад нормативният текст. Те са нещо от което законодателят се "вдъхновява" създавайки позитивното право; нещо, което обяснява позитивното право и позволява да преодолеем празнините в законодателството, но не можем да ги сравняваме с някаква, пък била тя и особено важна,правна норма. Макар че ние нямаме друг начин да съдим за правните принципи, освен като обобщаваме написаното в правните норми. Така погледнато са налице две тенденции: едната естественоправната, която търси принципите на правото в естественото право; другата - чисто нормативистична,, която вижда източниците на принципите на правото в обобщаването на позитивноправната регламентация.

Можем да приемем, че и двете теории са верни. Когато търсим някакъв правен принцип. от който да извлечем правило, приложимо за случай, за който няма конкретна разпоредба, проверяваме и в други закони и се опитваме да извлечем общата им идея. Когато обаче липсва правна регламентация, по-скоро се обръщаме към едно трансцедентално право (което може и да наречем естествено право/, за да видим как е най-спаведливо да уредим отношенията в нашия случай.

Съществува проблем относно броя на принципите: някой автори приемат, че са само няколко, а други изброяват множество. Технически погледнато принципите на дадена правна област, включително и на отделен институт, са някакво обобщение на общите правни принципи. Така за принципи на изпълнението можем да посочим 3 или 4, като според повечето автори това са: принцип на точното изпълнение; принцип на реалното изпълнение; принцип на добросъвестното изпълнение; и принцип на икономичното изпълнение, като този последния можем да разглеждаме самостоятелно, или като част от останалите три.

Принципът на точното изпълнение в същност представлява максимата: "Договорът трябва да бъде изпълнен точно." Т.е. задължението трябва да бъде изпълнено така, както е поето - да бъде изпълнено точно. От това следва, че всяко отклонение на осъществения резултат от предварително уговореното ще представлява форма на неизпълнение. Легална опора на принципа на точното изпълнение ни дава чл.79 ЗЗД, където е казано: "Ако длъжникът не изпълни точно задължението си, кредиторът има право да иска изпълнението заедно с обезщетение за забавата или да иска обезщетение за неизпълнение." Основата на този принцип е идеята, че неточното изпълнение е вид неизпълнение.

Вторият принцип, този на реалното изпълнение, изглежда малко по-сложен. Точното изпълнение винаги е доброволно и реално. Но не всяко реално изпълнение е точно. Реално е изпълнението на първоначално дължимото - можем да го наречем още и натурално изпълнение, за разлика от компенсаторното обезщетение, което е сурогат на реалното изпълнение. (Например - дължа ви една ябълка. Ако ви дам ябълката не по-късно от падежа имаме реално изпълнение. Ако не ви дам ябълката, а ви платя обезщетение за неизпълнение, ще имаме не реално изпълнение, а компенсаторно обезщетение. Ако обаче не ви дам ябълката на падежа, а по-късно пак ще имаме реално изпълнение/.

Принципът на реалното изпълнение бе твърде фетишизиран през социализма. Макар някой днес да твърдят, че този принцип е безсмислен и се явява резултат от остарели предрасъдъци, той се дава отговор на два важни въпроса:

1)Може ли при липса на доброволно изпълнение кредиторът да иска, макар и късно, да се наложи натурално изпълнение, дори против волята на длъжника? (Тук не влиза хипотезата на паричен дълга, защото при паричните задължения всяко изпълнение е реално!/

2)Може ли неизправният длъжник да настоява за реално, макар и закъсняло изпълнение, дори порив волята на кредитора?

Отговорът на тези два въпроса (където водещ е първия) зависи в значителна степен от равнището на стоково-паричните отношения и морално-етичните възгледи в обществото. Както знаем, в класическото РП кондемнацията (осъждането) е била винаги парична - ако ищецът е спечелил делото му се е присъждала стойността на дължимото в пари. Това състояние на РП може да се обяснява от една страна с високата степен на развидност на стоково-паричните отношения - в повечето случаи благата са заместими (намират се свободно на пазара) и за кредиторът е по-лесно, а и по-изгодно, да получи обезщетение и да търси заместител - т.е. да сключи сделка за покритие. Втората причина е отказът на класическото РП да въздейства върху личността на длъжника, който престава да бъде лично обвързан (както е било в архаичното РП/, но остава имуществено отговорен.

Разбира се и класическото РП е допускало изключения от принципа на парично осъждане когато действителното спазване на обещаното поведение е представлявало особен интерес за кредитора - т.е. когато престацията е била незаменима. Това обаче отново е ставало чрез силата на паричното осъждане - присъждала се е вещта, или нейната многократна стойност, при което длъжникът е можел да избира: да предаде вещта, или да плати т.нар. особен съдебен залог. (По този начин са се изпълнявали принудително дори такива задължения като за прилично погребение!/

В Юстинияновото право тази възможност е била разширена, вероятно поради упадъка на стоково-паричните отношения. Но и в Юстинияновото право и през Средновековието идеята, че осъждането е било само парично остава и когато са говорели за имуществен интерес на кредитора като предпоставка за действителността на договора причината е била тъкмо тази - осъждането е парично и когато интересът на кредитора е неимуществен, длъжникът няма как да бъде наказан при неизпълнение, защото няма как да се превърне неизпълнението в обезщетение. Т.е. правото не може да стои зад тези задължения, когато не могат да бъдат превърнати в пари и следователно това въобще не са правни задължения...

Упадъкът на средновековните икономически отношения, особено през ранното Средновековие е дало отражение върху мисленето относно принципа на реалното изпълнение. (Което е по-скоро философско-риторично/. Един от болонските глосатори - Мартинус, се е запитал към текстовете, в които се говори за парично осъждане: "Когато ми дължиш хляб за какво са ми пари ако умирам от глад?" и така е поставил началото съмнение в основателността на паричното осъждане в полза на реалното изпълнение. (В същата глоса Мартинус сам си е отговорил на въпроса. Нещо от рода: "Ами защото с парите ще си купя хляб, а ако трябваше да те принуждавам да произведеш сам хляба, тогава наистина ще умра от глад..."/

В по-ново време се появява идеята, че всяко задължение за действие след неизпълнение се погасява и не може да се търси реално изпълнение, а само обезщетение. Вече отказът от иска за реално изпълнение и настояването за парично обезщетение се подхранва от новите морални възгледи през Ренесанса за свобода на волята на длъжника - ако можем да го принудим да извърши едно действие против волята му, той би бил роб. Съществува дори една максима: Никой не може а бъде принуден да претърпи нещо против волята си", която стои зад парилото, че всяко задължение за facere след неизпълнението му става парично и не може да се търси реалното му изпълнение. Максима, която бива включена във Френският кодекс (само отчасти - с оглед трудовите задължения) и в нашия чл.421 ал.2 ГПК, където се казва, че принудителното не могат да се изпълняват задължения по трудов договор. Но идеята, че това задължение се превръща във парично обезщетение и не може да се търси друг способ за неговото изпълнение, се натъква на други текстове в ФК, като възможността кредиторът да иска да бъде овластен да изпълни за сметка на длъжника и др., както и във френската практика, подобно на римското осъждане, при задължение за действие съществува възможността длъжникът да бъде осъден или да изпълни, или да заплати едно огромно обезщетение. Такова едно осъждане може да се приеме за условни - понеже не може да се иска реално изпълнение, длъжникът е осъден да заплати една значителна сума, като не изпълни в някакъв срок.

В английското право нещата също стоят по подобен начин. Съгласно принципите на общото право длъжникът може да бъде осъден единствено в пари. Но когато паричното обезщетение е неадекватно с оглед интереса на кредитора, правото на справедливостта е дало и иск за реално специфично изпълнение, макар и при особени условия и осъждане за забрана за извършване на определени действия. Тези задължения и осъждания са много специфични: когато не бъде изпълнено действието, за което съдът ви е осъдил (например да предадете недвижимия имот) отивате в затвора (е, не за дългове) за неуважение на съда! От тази гледна точка осъждането минава за изключително ефективно, макар да не минава за задължително...

По по-различен начин гледа на реалното изпълнение немското право. То в същност го фетишизира като смята, че реалното изпълнение трябва да се предпочита във всички случаи пред паричното обезщетение и развалянето на договора поради неизпълнение. И ако BGB се прилагаше стриктно, би се наложил извода, че се дължи реално изпълнение, ако няма такова - обезщетение в натура и само по изключение се дължи парично обезщетение.

По същият начин стоят нещата и в областта на разваляне на договорите - преферира се реалното изпълнение пред прекъсването на облигационната връзка, която при заместимост на благото позволява по-лесно да се сключи сделка за покритие.

През социализма при нас принципът на реалното изпълнение беше силно фетишизиран от плановото начало. (Все пак при система когато едно предприятие произвежда пирончетата, друго главичките, а трето сглобява габърчетата, ако някъде по веригата някой не изпълни ще се наложи внос а това е ще срине плановото начало!/

В заключение може да се каже следното: Принципът на реално изпълнение е една ценност, която дава възможност на кредитора, когато той има действителен интерес от реалното, натуралното, специфичното изпълнение - т.е. при незаместими престации да го потърси и получи. Заедно с това обаче този принцип не бива да се идеализира до степен, че да се превърне в пречка за оборота.

Каква е позицията на днешното българско право и ЗЗД? ЗЗД урежда принципа на реално изпълнение като обща клауза в чл.79. Искът за реално изпълнение по чл.79 не зависи от характера на престацията. (Т.е. у нас не съществува ограничението на фр. право, че всяко задължение за действие се превръща в обезщетение за неизпълнение/. Освен това правилата на ГПК, които са руско-немско по произход (чл.420-421) създават ефективна правна гаранция за изпълнението на каквото и да е задължение, ако кредиторът търси реално изпълнение. (Съдия-изпълнителят може да налага до 200лв. глоба неколкократно ако длъжникът не изпълнява, а не са много хората, които ще са навити да платят много пъти по 200лв само и само да не направят кефа на кредитора!/

Ал.2 на чл.79 насочва принципа на реално изпълнение в полза на длъжника: "Когато се иска обезщетение вместо изпълнение, длъжникът може да предложи първоначално дължимото заедно с обезщетение за забава, ако кредиторът има интерес от изпълнението." Това правило е обратната страна на общия иск за реално изпълнение, учредено в полза на кредитора с оглед защитата на интересите и на другата страна - длъжника, защото престацията е силно незаменима. (Ако той е произвел една толкова кичозна вещ, която може да се пласира само на поръчалият я кредитор-сделка за покритие е невъзможна, не е справедливо да го караме да плаща обезщетение и след това да се чуди какво да прави с вещта/. Подобни са били мотивите на законодателя да уреди една допълнителна уговорка при развалянето на договорите.

В заключение можем да кажем, че ЗЗД възприема една твърде гъвкава и модерна позиция относно принципа за реално изпълнение веднъж избягвайки недоразуменията, които биха се появили във френското право при твърдение, че всички задължения подлежат на иск за реално изпълнение и втори път, избягвайки фетишизирането на реалното изпълнение за сметка на компенсаторното обезщетение или развалянето на договора (нещо, което се наблюдава в BGB) като е създал баланс, който може разумно да се използва от страните с оглед техния интерес.

Принципът на добросъвестността е уреден като обща клауза в чл.63 ЗЗД. Този принцип идва да ни каже, че задълженията по ЗЗД са задължения bona fides. В различните епохи на развитие на РП има два вида задължения: stricti iuris (по-старите, с начало в архаичното право) и bona fides (плод на класическото РП/. За сравнение, ако по някое е поел задължение по стриктното право да предаде на друг един роб, той ще отговаря за неизпълнение само ако е убил роба, но не и ако той е умрял от глад, защото се е задължил единствено да го предаде, не и да го храни!.

Обратно, при задълженията bona fides от длъжника се очаква да направи всичко, което е необходимо за постигането на резултата, но в границите на това, което бихме могли да изискваме от него - в границите на "грижата на добрия стопанин", което е общият модел на поведение.

При стриктните задължения няма как да правим възражения, черпени от това, което днес бихме нарекли каузално отношение, т.е. от действителната цел на задължението. (Не можем да правим възражение за прихващане, нито възражение за неизпълнен договор../. Обратно, задълженията bonae fidei отчитат каузалността на отношението. Казано иначе, всички са склонни, особено при договорите, да разглеждат облигационното отношение в широкия смисъл на думата. (Т.е. като модел на едно действително отношение, в което размяната е средство за постигане други цели на страните, и когато вещта е повредена бихме могли да направим възражение, а когато от вас се иска да платите една сума, при положение че вие иматe да вземате същата сума можете да направите възражение за прихващане/. Всички тези възражения, които се основават на факти, породени след възникване на задължението и имащи за източник поведението на кредитора са известни като "възражения за последваща недобросъвестност", като са позволявали на длъжника да откаже изпълнение, или по-скоро да не бъде осъден ако се докажат фактите, на които те почиват. Така погледнато ще се окаже, че принципът на добросъвестно изпълнение ще се окаже твърде важен. Вярно е, че модерното право е съобразило легално най-важните възражения за последваща недобросъвестност на кредитора, които общо взето казват следното нещо: Самото предявяване на иска от ищеца представлява една измама, защото той иска от длъжника нещо, което не му се дължи, понеже има някакъв факт, които го засяга - например кредиторът също е длъжник на длъжника. Най-съществената част от тези възражения са легално уредени в модерното право. Например правото на задържане, възражението за неизпълнен договор, възражението на длъжника, че това което не е изпълнил е незначително малко и е недобросъвестно да се разваля договора, възражението (правото) да се иска прихващане на две насрещни вземания и т.н.

Какво е значението на принципа bona fides днес? В днешно време принципът на добросъвестността, а оттам и очертаването му в чл.63, е от значение поне в две насоки:

От една страна при търсенето на справедлив изход при казуси, които поставят на изпитание буквалното прилагане на закона. Така при ситуации, когато прилагането на буквата на закона ще доведе до очевидно несправедлив резултат имаме два изхода. Или да приемем, че съществува празнина в закона и да попълним празнината ad hoc по аналогия. Тук ще търсим обаче смисъла на закона, а това са принципите на bona fides или казано иначе ще приложим някое изрично неуредено възражение за последваща недобросъвестност (exceptio doli generalis) и така ще получим един справедлив резултат. За сравнение доктрината, която позволява да се редактира един договор или позволява освобождаване на длъжника поради рязко изменение в икономическата обстановка, приложена най-напред в Германия (след огромният ръст на инфлацията след II Световна Война) се е позовала също на принципа на добросъвестността (аналогичния на нашия чл.63 ЗЗД чл.242 BGB) като казва, че е недобросъвестно кредиторът да иска изпълнение на едно задължение, което е поето при едни условия, а днес те са коренно различни. Оттук и идеята, че задължението е поето при уговорката за неизменност на условията.

От друга страна принципът на добросъвестно изпълнение може да се разглежда и като онази основа, на която законодателя трябва да стъпи когато развива правото. В този смисъл принципът на добросъвестността е нещото, което позволява да рзглеждаме ОП като "изкуство за доброто и справедливото". Нещо, което ни позволява да моделираме ОП така, че да стигнем до един справедлив и разумен икономически резултат. Заедно с това принципът на добросъвестността ни позволява да видим в едно задължение не само това, което изрично е обещано, но и това, което следва да бъде направено от действителната воля на страните. Оттук и едно недобросъвестно изпълнение ще бъде форма на неизпълнение.

Изпълнението е осъществяване на дължимия резултат, но заедно с него може да бъдат причинени и други "резултати" които са нежелани за кредитора. Например хванали сме един бояджия да боядиса дограмата на прозорците. Той е постигнал желания резултат - боядисал е дограмата, но заедно с това е нацапал стъклата до една степен, която излиза извън рамките на нормалното. Тук добросъвестността ще ни позволи да определим действителното съдържание на задължението. (Затова и нашия бояджия няма да може да каже: Ами ти ми каза да боядисам дограмата, а за стъклата нищо не спомена!/

Четвърти е принципът на икономичното изпълнение. За тези, които поддържат, че това е отделен принцип (включително и проф.Попов) принципът на икономичното изпълнение се състои в идеята, че едно изпълнение не бива да бъде неадекватно на резултата. Казано иначе, трябва да съществува някакво оптимално съотношение между разходи и резултат с оглед изпълнението. Длъжникът следва да избере не най-дългият път за изпълнение, а най-оптималният. От друга страна не можем да искаме от длъжника прекомерни усилия за да изпълни задължението си след като го е поел. (Така не можем да приемем изпълнение, което по едно задължение stricti iuris ще следва при една ситуация, когато длъжникът се е задължил да транспортира нещо по реката, но нивото на реката е спаднало и ако принципно е възможно товара да се докара с други плавателни съдове, които длъжникът не притежава/. Принципът на икономичното изпълнение може да се разглежда като проява на по-общия принцип на добросъвестността

Субектите на изпълнение са лицата, които осъществяват изпълнението и по- точно този, които приема и този, който изпълнява. Кой може да изпълни? Кой трябва да изпълни? Кому трябва да се изпълни? Кому може да се изпълни?

Тези въпроси са разгледан в учебника на проф. Кожухаров обстойно - стр.145-153.

Трябва да се изпълни това, което се дължи. Така, че с оглед предмета на изпълнение като че не възниква някакъв проблем, защото това е предмета на задължението. Нещо повече, според чл.65 ЗЗД кредиторът не може да бъде принуден да приеме нещо различно от дължимото. Старият закон по този повод е казал, че кредиторът не може да бъде принуден да приеме друга вещ, под което в същност се разбира "нещо различно от това, което му се дължи".

За длъжника също е очевидно, че от него не може да настояваме да изпълни с нещо различно от това, което дължи. Остава въпросът не може ли длъжникът и кредиторът да се съгласят да дадат/получат нещо различно от дължимото?

Понеже кредиторът не може да бъде принуден, но може да се съгласи, от длъжника не може да се иска, но той също може да се съгласи, следователно едно задължение би могло да се погаси и чрез даване на нещо друго, различно от дължимото, стига да има съгласие за това. Т.е. даване в изпълнение е възможно по договор между длъжник и кредитор. (Например дължа ви една ябълка, но нямам в момента, затова ви предлагам круша. Ако вие се съгласите като ви дам крушата аз изпълнявам задължението си за ябълка/. Това е уредено в чл.65 ал.1: "Кредиторът не може да бъде принуден да приеме в изпълнение нещо, различно от дължимото." Argumentum a contrario, със негово може! По-нататък в следващите алинеи на чл.65 са посочени правилата, действащи при едно даване в изпълнение: чл.65 ал.2: "Ако кредиторът се съгласи да получи в собственост нещо друго вместо дължимото, то при съдебно отстранение или при скрити недостатъци на полученото се прилагат съответно правилата на продажбата." и чл.65 ал.3: "Когато на кредитора е прехвърлено едно вземане вместо дължимото, задължението се погасява след като бъде събрано вземането, ако не е уговорено друго."

Даване вместо изпълнение наричаме договора между кредитор и длъжник, по който те се съгласяват да погасят един съществуващ дълг чрез престиране (даване) на нещо различно от дължимото.

Отграничения:

На първо място следва да се прави разлика с факултативните престации. Едно факултативно задължение е такова от момента на възникване, защото така е уговорено, докато datio in solutum е последваща уговорка между страните към момента на изпълнение. Факултативното задължение даваше възможност на длъжника ако иска да изпълни с допълнителната престация, която не е дължима, но е уговорена при възникване на задължението, а datio in solutum дава възможност на длъжника да престира нещо различно от уговореното към момента на изпълнение и при съгласие то на кредитора.

Второто отграничение е от договорът за обективна новация. Това е случаят, когато едно съществуващо задължение се погасява като се замества с ново и разликата между двете се състои в предмета на задължението или някакви други негови обективни характеристики. Т.е. старото задължение се погасява, възниква ново задължение с нов предмет. При датио ин солутум нямаме този погасителен ефект на старото задължение. Там не заместваме един дълг с нов, а погасяваме старото задължение с нещо различно от дължимото, без на негово място да възниква ново задължение. От тази гледна точка понякога datio in solutum се разглежда като "мигновенна новация". Мигновена, защото ако го разглеждаме като новация трябва да се създаде ново задължение, но то се погасява в момента в който сме го уговорили.

Основанието на даване в изпълнение е solvendi causa. Изпълнението чрез datio in solutum във всички случаи е договор, защото заменяйки предмета на изпълнение, или най-точно казано приемайки нещо различно вместо дължимото, не може да се осъществи без съгласието на двете страни.

Какво ще стане, ако дадената в изпълнение вещ се окаже чужда или с недостатъци? Класическото РП е давало в хипотезата на чужда вещ restitutio in integrum (връщане на старото положение) - т.е. ако собственикът на вещта не е длъжникът, то кредиторът не придобива собствеността върху нея и е можел да иска първоначално дължимата престация. В случаите на обременена с права на трети лица вещ или вещ с недостатъци, РП е давало една actio utile по подобие на правата на купувача, комуто е престирана вещ с недостатъци. В тази втора хипотеза кредиторът следователно не е можел да иска първоначалната престация, а единствено да търси обезщетение за недостатъци на дадената в изпълнение вещ.

Юстинияновото право е разширило невъзможността за използване на стария иск и по отношение на изцяло чужда вещ (по отнoшение на пълната евикция) като е приело, че в този случай се прилагат претенциите (исковете) на купувача по новото задължение. (Т.е. отношенията между длъжник и кредитор се уреждат така, все едно от самото начало се е дължала вещта, предмет на datio in solutum/. Оттук и идеята, че когато вместо сума пари се дава в изпълнение една вещ операцията прилича на продажба и се третира като такава. А в случая на дължима вещ и даване в изпълнение на друга вещ, налице е замяна. Законът изрично допуска даване в изпълнение на вземане. В този случай datio in solutum прилича на цесия. До тук изброихме три неща: продажба, замяна и цесия, като прибавим и обективна новация, това дава основание на проф. Кожухаров да каже, че "същността на datio in solutum е сложна смесена операция". За съжаление тази формулировка нищо не ни казва.

Практическата страна на въпроса за същността на datio in solutum се свързва с последиците. Старият ЗЗД и френския закон не са имали изрична регламентация на последиците в различните хипотези и затова там търсенето на същността на даването в изпълнение, включително и в светлината на РП и промените към Юстинияново време, е можело да се обоснове като продажба, замяна и т.н. Новият ЗЗД изрично урежда две хипотези поради което може да се каже, че от практическа гледна точка е излишно да търсим някаква по-дълбока същност на даването в изпълнение. Така същността на datio in solutum е договорна, при което длъжник и кредитор се съгласяват да погасят едно задължение между тях, давайки и получавайки в изпълнение нещо различно от първоначално дължимото.

Чл.65 ал.3 говори за прехвърляне на вземане в изпълнение. Оттук идеята, че прехвърлянето на вземане в изпълнение не погасява първоначалното вземане веднага и следователно цесията не е направен в или вместо изпълнение, а с оглед изпълнение. Идеята, че дълга не се погасява веднага, а в един по-късен момент противоречи на общата тенденция да не се възкресява старото задължение от което в много случаи ще се получат усложнения. Излиза, че старото задължение си стои, но заедно с него кредиторът е получил едно вземане срещу трето лице. Третото лице може да плати и всичко ще бъде наред. Може да не плати въобще и тогава кредиторът ще си търси старото задължение. Но какво ще стане, ако третото лице плати частично?

BGB казва, че ако при datio in solutum е дадена една вещ или едно вземане, длъжникът дължи гаранция като продавач, т.е. той отговаря като продавач за недостатъците на вещта и за прехвърленото вземане. Може да се каже че чл.65 ал.3 ЗЗД кореспондира с чл.100 BGB който урежда общият принцип на действие на цесията. Според чл.100 BGB ако прехвърлянето е възмездно, старият кредитор (цедента) отговаря за съществуването на вземането по време на прехвърлянето. Общият принцип е, че цедента не отговаря за събираемостта на прехвърленото на цесионера вземане, не отговаря за солидарността на длъжниците. В областта на datio in solutum това ни се струва несправедливо и законът би направил по-добре ако приемаше, че длъжникът отговаря за събираемостта на вземането, което е прехвърлил вместо изпълнение на своя кредитор, като по този начин би се запазила идеята, че не се възкресяват старите отношения.

ВРЕМЕ НА ИЗПЪЛНЕНИЕ

Въпросът за времето на изпълнение се свързва с проблема за изискуемост и изпълняемост на задължението и изпадане на длъжника в забава и съответната възможност за забава на кредитора. Общата правна уредба се съдържа в чл.69-72 ЗЗД, както и в чл.74, 84ал.2 и 208. Частично отношение имат и някой правила от ГПК.

Едно вземане е изискуемо, когато кредиторът разполага с претенцията - материално-правната възможност вземането да бъде принудително осъществено. До падежа вземането не е изискуемо и претенцията на кредитора е парирана от едно възражение за предварително заведен иск. Т.е. задължението е изискуемо, когато може да се иска изпълнението му по принудителен път.

Задължението е изпълняемо, когато длъжникът може да наложи изпълнение - когато кредиторът е длъжен да приеме предложеното му изпълнение и ако откаже ще изпадне в забава и ще се приложат правилата на чл.95-98 ЗЗД.

Изискуемостта на задълженията се управлява от две хипотези: 1)задължения без срок; 2)задължения със срок - задължения с падеж. Съществува и една хипотеза в която не е много лесно да кажем дали има срок или не, по-скоро може да се приеме (според мен) че това е задължение с падеж - когато изпълнението на задължението по време е предоставено на волята на длъжника. (Давам ви 5 лв на заем и вие ще ми ги върнете когато се поулесните).

Според чл.69ал.1 ако задължението е без срок кредиторът може да иска изпълнението му веднага. Задължение, при което не е уговорен срок е изискуемо веднага. Ако се обърнем към идеята за изпълняемост, можем да кажем че такова задължение е и изпълняемо веднага. Кожухаров обаче прави едно подвеждащо разсъждение. Задължението е веднага изискуемо, но това не значи мигновено като тази разлика според него се състои в следното: задължението е изискуемо веднага, но това не значи, че длъжникът изпада в забава ако тутакси не изпълни. Той ще изпадне в забава едва след като бъде поканен да изпълни в подходящ срок от кредитора. Това наистина е така. Сключваме договора сега, задължението е изискуемо, но аз няма да изпадна в забава, докато вие не ме поканите да изпълня. Но от това, че не изпадам в забава преди поканата никак не следва, че задължението не е изискуемо. (?!) Напротив, една валидна покана, която има за цел да постави длъжника в забава ако не изпълни в дадения срок може да бъде отправена само тогава, когато задължението е изискуемо. (Кожухаров в същност допуска една грешка като казва, че този който дължи без срок хем дължи веднага, хем не, защото веднага не значи мигновенно?!)

Втората хипотеза на изискуемостта е задължението със срок Чл.69 ал.1 ЗЗД казва, че се едно задължение е изискуемо веднага, ако не е определен срок. Ако срок (падеж) има, длъжникът трябва да изпълни на падежа и едва ако не изпълни тогава ще изпадне в забава. Тук две неща са от значение: покана не е необходима, защото самият срок има характера на покана; значението на падежа в субективно отношение. Когато едно задължение е срочно, срокът би могъл да е уговорен в полза на длъжника, при което казваме, че до настъпване на падежа задължението е неизскуемо - т.е. кредиторът не може да иска изпълнение преди падежа. Когато срокът е уговорен в полза на длъжника той може да направи възражение за неизискуемо - парира предварителната претенция. Но длъжникът в този случай може да изпълни и преди падежа - чл.70 ал.2.

Срокът може да бъде уговорен в полза на кредитора, при което задължението ще бъде неизпълняемо преди падежа. В много хипотези кредиторът има интерес изпълнението да се осъществи в един по-късен момент. (Поръчал съм си торта за Нова година и ако ми я доставят седмица преди това нямам какво да я правя и тя ще се развали. Или съм сключил договор за доставка по енда каса бира на седмица, а ми струпат всичко дължимо за една година - как ще изпия толкова бира преди да се развали?)

Според чл.70 ал.1: "Срокът се смята уговорен в полза на длъжника, ако не следва друго от волята на страните или от естеството на задължението." Презумпцията е, че в субективно отношение срокът прави задължението неизискуемо, но може да бъде и друго при изрична уговорка между страните. От гледна точка на тази презумпция в повечето случаи, когато от естеството на отношенията или от уговореното между страните следва друго бихме казали, че срокът е в полза и на двете страни: длъжникът не може да принуди кредитора да приеме изпълнение преди падежа, но и кредиторът няма да изпадне в забава ако откаже изпълнение - задължението е неизискуемо и неизпълняемо. Така е например в повечето хипотези на фикс-сделките. (Например извикал съм такси да ме закара до летището 1 час преди самолета. Ако таксито пристигне 2 часа по-рано, е очевидно, че не може да ме вдигне от леглото - ще чака, защото задължението му не е изпълнимо. Аз обаче ако стана 2 часа по-рано не може да се обадя и да си искам таксито, защото е още рано и задължението е неизискуемо).

Съществуват хипотези, при които срокът ще се смята за уговорен само в полза на кредитора и вземането му ще бъде изискуемо, но задължението ще бъде неизпълняемо. (Такава е ситуацията при срочният влог - когато съм дал на някого да пази кучето ми, защото заминавам някъде за 1 месец, ако се върна по-рано мога да си прибера кучето. Но другата страна не може да ме принуди да си прибера кучето преди срока).

В заключение ще разгледаме някой хипотези свързани с особености при срочните задължения. Изгубване на приемуществото на срока, съгласно чл.71: "Изпълнението на срочно задължение може да бъде искано от кредитора и преди срока, когато длъжникът е станал неплатежоспособен, или със своите действия е намалил дадените на кредитора обезпечения." За да се защити при една такава ситуация (например дадената в залог вещ се е оказала развалена) кредиторът би могъл да иска изпълнение веднага, макар падежът да не е настъпил - т.е. длъжникът губи облагата на срока. Същото нещо ще стане и когато длъжникът е станал неплатежоспособен - спрял е да плаща на останалите кредитори и това ни дава основание да очакваме че не смята да плати и на нас.

Втората специална хипотеза е предсрочното плащане на лихвоносни задължения. Съгласно чл.70 ал.3: "При лихвоносно парично задължение длъжникът може да плати преди срока и да приспадне лихвите за времето до края на срока." Този текст е създаден, за де не се остане с впечатление, че длъжникът не може да плати предсрочно едно лихвоносно задължение, защото кредиторът има интерес от плащане на падежа на главницата и всички лихви. Чл.71 казва, че длъжникът може да плати като прихване вече платените лихви до края на срока, в случай че са платени преди изтичането му.

Срокът в обективно отношение, с оглед начинът по който може да бъде уговорен може да бъде: лимитиран или определяем, а също и подразумяем (виж стр.161-164 от учебника на Кожухаров).

С оглед съдебното разсрочване на задълженията - чл.191 и 348 ГПК.

Що се отнася до хипотезата на срок, който длъжникът сам трябва да определи, се прилага правилото на чл.69 ал.2. За съжаление текста не е доразвит, няма практика по него, не е ясно дали това искане ще бъде част от иска на кредитора, предявен за изпълнение или ще бъде някакво охранително производство, в което районният съд ще трябва да определи нещата и едва тогава да се предяви иск. При това положение - не давайте пари по такива задължения! Ако все пак това се случи, може би като предявите иска длъжникът ще се опита да направи възражение, че той не дължи защото не е настъпил падежа и тогава вие ще трябва да помолите съда да определи срок.

Този въпрос е уреден лаконично в чл.74 ЗЗД като там са посочени само част от проблемите, които обхваща институтът наричан "изпълнение на чуждо задължение с встъпване в правата на удовлетворения кредитор", или за по-кратко - суброгация.

Какво представлява суброгацията? Основание за разпоредбата на чл.74 ("Този, който е изпълнил едно чуждо задължение, като е имал правен интерес да стори това, встъпва в правата на кредитора.") е чл.73 ЗЗД: "Задължението може да бъде изпълнено от трето лице дори против волята на кредитора, освен ако той има интерес то да бъде изпълнено лично от длъжника". Затова се поставя въпросът, ако третото лице изпълни по една или друга причина, как ще се осигури то да получи това, което е дало в изпълнение на един чужд дълг?

Чрез суброгацията третото лице има едно сигурно обезпечение на своето вземане. В РП този институт е бил в зародиш. В френското, немското и изобщо европейските законодателства институтът е нормативно уреден. В стария ЗЗД е съществувала подробна уредба в чл.чл.156-159, а в действащият закон поради стремежа да се стеснят тези граждански отношения (нежелани при едно централизирано стопанство) съществува само един кратък текст.

Целта на суброгацията е да се обезпечи третото лице при изпълнение на чужд дълг. Защото изпълнението от трето лице е в интерес на първо място на кредитора - той получава реално изпълнение и е удовлетворен; в интерес е и на длъжника - няма да изпадне в забава; в интерес е и на третото лице - веднъж изпълнило чуждия дълг то вече има предимства, гаранции, привилегии.

Суброгацията бива два основни вида: законна и договорна. В своя учебник проф.Кожухаров е разгледал законната суброгация, но за другата не говори.

Законната суброгация от своя страна също може да бъде два вида (както и договорната между впрочем): частична и пълна. При частичната суброгация третото лице изпълнява само част от задължението на длъжника, докато при пълната суброгация е изпълнило цялото длъжниково задължение.

Кои са предпоставките за да може трето лице да изпълни чужд дълг и да замести кредитора в правата му? Кредиторът е удовлетворен след като третото лице е платило вместо длъжника. Един вид кредиторът престава да съществува, той се оттегля от правоотношението, но на негово място застава третото лице. За да може да стане това, на първо място трябва да е възникнало едно валидно задължение за длъжника по главното правоотношение. На второ място едно трето лице трябва да е изпълнило изцяло или частично това главно задължение. На трето място - третото лице трябва да има законна суброгация, да има правен интерес. Такъв правен интерес ще има ако за третото лице възниква заплаха за накърняване неговата имуществена сфера - така ако третото лице не изпълни чуждия дълг ще му бъдат причинени вреди вън от това, че пак ще му се наложи да изпълни.

Например, при поръчителството и ипотека. Третите лица не винаги са чужди на правоотношението - един договор за заем може да бъде обезпечен от 5 поръчители, заложили вещи и ипотекирали недвижими имоти. Нека едно от тези трети лица - Иванов, да е ипотекирал своя имот за да обезпечи заемът, който ТБ отпуска на неговият приятел Петров. Наближава падежа, а Петров не плаща. Появява се опасността ТБ да изнесе на публична продан имота на Иванов за да се удовлетвори. Ето защо Иванов има правен интерес да плати дълга, веднъж, защото в противен случай ще се лиши от имота си и на второ място, защото при публична продан за него ще останат само трохите след като ТБ се удовлетвори и бъдат приспаднати и съдебните разноски. Подобно е положението при поръчителя и при залогодателя.

Четвъртата предпоставка е негативна - третото лице, платило чуждият дълг, да има обратен иск спрямо главния длъжник. Такъв няма да има, ако третото лице е платило чуждият дълг с дарствено намерение (animus donandi). Няма обратен иск третото лице, което е платило чужд дълг с парите на самия длъжник - тогава е действало като довереник.

Ако са налице изброените по-горе 4 предпоставки, третото лице, което е платило чуждия дълг и има регресен иск автоматично, по силата на закона и без да е нужно изрично волеизявление за това, встъпва в правата на кредитора. който е бил удовлетворен.

А защо да не си поиска направо парите от длъжника? Защото в много случаи е възможно длъжникът да е неплатежоспособен - все пак ако е имал средства би платил сам. Тогава третото лице изпада в едно неблагоприятно положение.

В правоотношението, в което третото лице става страна обаче, кредиторът обикновено има обезпечения - ипотеки, залози, поръчители. Възможно е и да е извадил изпълнителен лист срещу длъжника... Какво печели в този случай суброганта? Плащайки на кредитора третото лице го "измества" от правоотношението и става нов "кредитор" на длъжника. Но само това не е достатъчно. Ако са съществували някакви обезпечения (залог или ипотека) суброгатарят "наследява" и тях - т.е. може да иска принудително изпълнение от стойността на заложената вещ или ипотекираният недвижим имот.

Колкото до вторият вид суброгация - договорната, приема се от теорията, че такъв договор може да се сключи от третото лице с всяка една от страните по основното отношение. Този вид суброгация е уредена в чл.156-158 на стария ЗЗД, но в днешния закон уредба липсва.

На първо място договорна суброгация може да се сключи между третото лице и кредитора. Законът изисква съществуването на правен интерес и именно тук намира практическо приложение един договор за суброгация - чрез него може да изпълни и да се суброгира едно трето лице, което няма валиден правен интерес от изпълнението.

Що се отнася до вторият вид договор - между третото лице и длъжника, това е хипотеза, при която длъжникът предоставя средствата на третото лице и то плаща дълга. Подобна договорна суброгация има само теоретически характер, практическата възможност е доста стеснена.

Що се отнася до частичната и пълната суброгация, тук има противоречие между законодателните системи на Франция и Германия. Ако третото лице изпълни частично чуждият дълг (плати половината от дължимите 10000 например) и след това в резултат на продажбата на ипотекиран недвижим имот се получат 8000 се наблюдава различие в практиката. Едната система - френската, е да се разделят по равно от третото лице и кредитора. Другата система, немската е като че ли по-справедлива. Според нея след като третото лице без да е дължало нищо е платило 5000, при продажбата на ипотекирания имот следва то да се обезщети напълно и останалите 3000 да се дадат на кредитора.

Едната система дава приоритет на кредитора по главния дълг, а другата на третото лице платило чужд дълг.

Каква е правната същност на суброгацията? Най-старата теза е, че това е една фикция. Фикция, защото уж длъжникът е удовлетворил чрез платеното от третото лице кредитора си, а се оказва че същият дълг има сега към неговият заместник - суброгиралото се трето лице.

Не може да се приеме, че суброгацията е фикция, защото наистина с изпълнението, което прави третото лице, вземането на кредитора по главният дълг се погасява и на негово място се явява едно ново лице по силата на закона или договор

Второто виждане е, че това е една цесия - с договор се прехвърля вземането на стария кредитор (цедент) към третото лице (цесионер). Тук става дума за заместване на кредитора във всички негови материални, но и процесуални права.

На трето място, проф. Кожухаров счита, че това е един смесен институт, който включва елементи на новация и цесия. Може да се поддържа и това, но все пак до тук казаното не дава отговор какво е все пак суброгация. Ако се вгледаме назад, знаем, че има универсално правоприемство, при което правоприемникът встъпва в правата, придобива всички права и задължения на праводателя. Освен универсалното правоприемство има и сингуларно или частно правоприемство, при което едно лице е правоприемник на друго лице по определен договор и само в определени правоотношения. В случая всъщност третото лице е частен правоприемник във всички права (не и задължения - това е една особеност на суброгацията) на кредитора по конкретен договор с длъжника. Затова можем да приемем, че суброгацията е частно правоприемство.