Съдържание на грижата на добрия стопанин

По същия начин действат редица правила, регламентиращи днешните доста усложнени дейности. Общо взето има правила за почти всичко. Но тези правила отново не са напълно достатъчни, за да се реши въпросът какво трябва да се прави в дадена конкретна ситуация, и те биват тълкувани, детайлизирани от създадените в практиката правила. Като се блъснат два кораба, безспорно ще се прилагат правилата за предпазване от блъскане в море или конкретните правила за акваторията, ако има такива (например Суецкия канал, някой залив, пристанище и т.н.). Но заедно с това при оценката на действията на участващите в катастрофата капитани ще бъде взето мнението на няколко други капитани, които да обяснят съгласно правилата на добрата морска практика как се действа в този случай, защото нормативните правила никога не стигат до просто обяснение на правилното действие в дадена ситуация.

Като умре някой на операционната маса и се прави оценка или разследване на положението, отново ще се викнат специалисти, които да оценят, според добрата медицинска практика, как се прави това или онова и след това да се приеме, че е било погрешно, тоест противоправно, неправилно, поведението на участниците в даденото нещо. Така че, тръгвайки от практиката, ние определяме съдържанието на дължимата грижа, на това какво е трябвало да се прави и как е трябвало да се прави в един конкретен момент.

Какво включва, от съдържателна страна, дължимата грижа?

По този въпрос са известни две теории - обективна теория за съдържанието на дължимата грижа и субективна.

Според субективната теория съдържанието на дължимата грижа се ограничава до усилията, до напъните, до вниманието, до грижата, която лицата трябва да осъществяват в дадената ситуация, но не включва и физическите сили на самото лице и неговите умения.

Според обективния възглед за съдържанието на дължимата грижа тя включва не само напрежение, но и някакъв стандартизиран минимум от физическо възможности и интелектуални способности, някакъв минимум от квалификации.

У нас субективната теория е поддържал Апостолов. Повечето други автори, в това число и Кожухаров и Л.Попов, предпочитат обективната теория.

Спорът между двете направления се е водил главно върху термина грижа. Различията между двете теории са смекчени от теорията за вина при договарянето, съгласно която този, който се е ангажирал да свърши една работа, дето му е непосилна, всъщност е виновен при поемането на задължение и на това основание ще отговаря.

На мен ми се струва, че в съвременния свят, обективната теория за съдържанието на дължимата грижа е във всеки случай за предпочитане и по-правилна. Най-малкото, защото критерият дължима грижа не би могъл да изпълнява ефективно предназначението си да посочва погрешното поведение, ако в него, особено при днешния твърде усложнен живот, не се включи минимум от знания и умения, минимум квалификации. Още повече, че в същия усложнен днешен живот до много дейности се допускат само лица, които имат някаква тапия за тяхната квалификация. Ето защо, особено в професионалните отношения, когато имаме предвид търговските и всички други професионални дейности, не можем да смятаме, че грижата на добрия стопанин, респективно търговец, не включва минимум от квалификации.

Ако използваме разбирането за вината като психическо отношение, разбирането за вината в НП и идеята, че вината и в НП, и в други области на правото, в това число и ГП, е единно понятие, би следвало да кажем следното нещо: умишлено действа този длъжник, който съзнава, че не полага дължимата грижа, схваща, че неговото противоправно поведение, изразено в неполагането на дължима грижа, може да доведе до противоправния резултат - неизпълнение или пък до противоправния резултат при деликтна отговорност, но понеже иска да настъпи този резултат или пък допуска, продължава да следва противоправното си поведение. Нещата са абсолютно аналогични на тези в НП с тази разлика, че вредите няма нужда да ги пращаме(?) в ГП. Достатъчно е аз да съзнавам, че действам неправилно и че това мое неправилно действие може да доведе до неизпълнение, но и без да съзнавам какви точно вреди може да настъпят от това неизпълнение, в този случай ще действам умишлено. Пример: пазачът трябва да пази нещото, което сме му дали да пази, но вместо това той играе карти или се е напил. Съзнава, че някой може да обере склада през това време, но понеже много му се играят карти (евентуален умисъл), продължава да ги играе или пък, защото точно това иска (да оберат склада), продължава да играе карти.

При неумишлената вина, ако прилагаме критериите на НП, бихме казали, че с несъзнавана или съзнавана непредпазливост ще действа този длъжник, който съзнава, че не полага дължимата грижа и това може да доведе до неизпълнение, но е убеден, че въпреки това все някак ще успее да изпълни.

При несъзнавана непредпазливост би действал този длъжник, който не съзнава, че не полага дължимата грижа и оттам не се сеща, че може да не изпълни или да причини друг противоправен резултат (при деликт). Той е бил длъжен от гледна точка на модела на дължимата грижа да схваща, че действа неправилно. Това може да се окаже малко сложно, защото какво трябва да се прави обикновено ни показват фактите или казано иначе, той е трябвало да вземе предвид някакви факти, които са му били обективно достъпни, и да се съобрази с тях, но не ги е взел впредвид при все, че е бил длъжен и субективно е могъл да осуети нещата. Така биха стояли нещата, ако прилагаме НП- критерии.

В ОП обаче, още от времето на РП, нещата се разглеждат по малко по-различен начин. РП дели вината (culpa) на зъл умисъл, измама и culpa в тесен смисъл на думата. И ако за измама можем да приложим днешното разбиране за умишлена вина в НП, ако свързваме злата умисъл на длъжника с желанието му да действа противоправно и да причини или пък да неглижира неизпълнението си, то неумишлената вина в традиционното разбиране на ГП и в РП, а и по-сетне, се е разглеждала без да търсим какъвто и да е психически елемент. В разбирането на РП, в разбирането на традиционното ГП culpa е простото противоправно поведение. Не се питаме дали длъжникът е съзнавал, че действа притовоправно или пък дали е могъл да съзнава и т.н. След като не е положил грижата на добрия стопанин, го упрекваме в culpa значи може да се окаже, че между традиционното разбиране за вината и НП-разбиране има съществени различия: по отношение на умисъла нещата са еднакви и можем да кажем, че умишлената гражданска вина представлява психическото отношение към разните неща и то със съдържанието на умисъла. По отношение на неумишлената вина обаче, която в ГП се изчерпва с едно общо понятие - небрежност, без да го делим на несъзнавана или съзнавана непредпазливост, нещата изглежда се разминават. НП търси психическото отношение и дори е длъжно да търси, докато традиционното ГП се задоволява само с обективното разминаване между дължимото поведение и поведението, което длъжникът или отговорното лице фактически е имал. Това положение може да се обясни с няколко неща: от една страна, с функциите на ГП да обезщетява, а не да наказва, и от друга страна, с обстоятелството, че вината в НП е нещо, което е придобило съвременния си вид относително скоро, и че още повече пък неумишлената вина в НП е станала релевантна още по-скоро - тогава, когато в действителността вече са станали онези опасности и онези усложнени действия, при които може да се причини резултат с висока обществена опасност и без да имаме зъл умисъл, без да се прави нарочно.

Практически, никой не излиза от консеквентната теория на професор Попов. Практиката се движи между първите две като в крайна сметка експресивно или не се стига до обективния модел, до неполагането на дължимата грижа, когато трябва да отговорим на въпроса дали длъжникът отговаря за неумишлена вина или не.

Ако трябва да избираме, според мен, за предпочитане е класиката и дори странно защо десет години след края на тоталитарната идеологизация на науката продължават хората да настояват за това компромисно и дори особено виждане на Кожухаров, Апостолов и т.н., според което вината хем е психическо отношение, хем в крайна сметка две страници по-нататък боравим с критерия за дължимата грижа. Аз сум склонен да избера класиката и открито да представя, че всъщност неумишлената вина в ГП не е непредпазливостта по НП - тя няма за релевантен елемент психическото отношение на длъжника или възможността той да разбере какво и как, ние не се интересуваме от укора срещу неговото недостатъчно психическо отношение, недостатъчно разбиране, а от простото разминаване между дължимо и свършено. Казано иначе, небрежността в ГП не е вина в истинския смисъл на думата, а е неполагане на дължимата грижа. От тази гледна точка за предпочитане са тези, които рискуват упрека в ретроградност, в това, че не познават отношенията на НП, но затова пък поставят теорията си ясна и последователна, а не изпадат в противоречието на по-модернизираните автори.

Имаме ли право обаче да направим такъв извод след като законът говори изрично за вина (чл. 45, 80)? Още повече, че законът никъде не определя съдържанието на вината или небрежността в ГП. Всъщност той не определя легално и вината въобще (става въпрос за гражданските закони). За разлика например от параграф 276 БГБ, който простичко си казва: “Небрежно действа този, който не полага изискваната в обмена грижа”. Ние такова правило нямаме. И ако това е така, откъде да изведем правилото, че вината в ГП е нещо различно от вината в НП, при положение, че единствените легални дефиниции за вина, и то за нейните форми, а не общо за вината, са дадени в НК? За да решим този въпрос, можем да разсъждаваме по следния начин: вярно е, че ЗЗД не е дефинирал вината като неполагане на дължима грижа, не е дефинирал и вината въобще. Но липсата на дефиниция не се дължи на обстоятелството, че ЗЗД препраща към НК, или казано иначе, абдикира пред разбиранията за вина в НП, а защото е смятал, че понятието за вина в ГП е ноторно на всеки юрист, че то е осветено от традицията по начин, че е ясно и не поставяйки си за цел да преобяснява нещата, е пропуснал да даде отговор на въпроса какво разбира той под вина, защото е смятал, че това е ясно на всеки, и като си дадем сметка, че днешния ЗЗД използва и в други текстове термита вина по същия начин, със същото съдържание (поне нямаме някакво основание да мислим иначе), с което стария ЗЗД е използвал понятието вина (той също не е имал легална дефиниция), но с термина вина той е превел това, което във френския закон е било означено с faute (а това е едновременно и грешка, и вина), имаме всички основания да повярваме, че днешния ЗЗД под вина разбира това, което е осветено от традицията - culpa, простото неполагане на дължимата грижа. Изчистването на психическия момент като релевантен за определяне на неумишлената вина, на небрежността в ГП, има и своето обяснение в различните функции на условността в ГП и в НП. Защото, ако репресивната функция на НП ни заставя да не третираме като престъпник неволният причинител на един иначе съставомерен наказателноправен резултат, който не само не е искал, но и няма необходимото психическо отношение, същата тази справедливост не може да ни остави безучастни пред засегнатите блага на кредитора и на увредения (при деликт), когато тези блага са засегнати от едно обективно неправомерно поведение. И понеже моралният момент е различен, нямаме никаква причина да се съмняваме в обективността на небрежността в ГП.

Ако трябва да резюмираме, нещата стоят така: умисълът (умишлената форма на вина) е общо понятие. Тя представлява злата воля на длъжника, респективно на субекта, да не изпълни или да причини деликтно-противоправния резултат. Небрежността в ГП, основната форма на вината в ГП, е нещо много по-обективно от това в НП, особено в областта на договорната отговорност. И това може да се обясни не само с различните функции на тези правни области, но и с още нещо - вината, като психическо отношение, е достъпна само за хората. В областта на ГП действат и юридически лица, за които вината, като психическо отношение е недостъпна, но те биха могли да имат сумарно неправилно поведение на техните агенти, на лицата, които извършват действия от името и за сметка на ЮЛ.

Форми и степени на вината в ГП. Термините, които използва законът, са вина, умисъл (чл. 94 ЗЗД и чл. 155), недобросъвестност (82 и 21(2)), груба небрежност (чл. 94 и 255(2)) значи термините, с които законът нарича разните форми на вина, са вина, умисъл, недобросъвестност, груба небрежност, а след като говорим за недобросъвестност, всъщност бихме могли да обърнем нещата и да говорим за добросъвестност, каквато тенденция има в стария закон.

Какви форми на вината се крият зад посочените термини?

С термина вина, като общо понятие, ЗЗД, а и въобще гражданските закони, означават небрежността, неполагането на дължимата грижа, culpa levis in abstractum. Това е така, защото терминът се употребява там, където неполагането на дължимата грижа е достатъчно, за да възникне отговорността. Оттук можем да кажем, че вина е синоним на небрежност, на неполагане на дължимата грижа. Когато законът иска да обвърже някои последици под друга форма на вина или други степени на небрежност, кой заявява това изрично и вече не употребява общия термин.

Какво пък означава недобросъвестността? Причините, поради които може да бъде следвано едно противоправно поведение, причините, поради които нашето поведение се различава от дължимото, могат да бъдат различни. С оглед интелектуалния момент те биха могли да бъдат следните: длъжникът не знае съдържанието на дължимата грижа, не знае какво трябва да се прави в такива случаи, включително и защото му липсват качества (включително защото е малолетен или невменяем). В областта на договорната отговорност това незнание, дори и да се дължи на физически недостатъци, е ирелевантно, освен в ситуацията, в която може да се разглежда като причиняващо невъзможност за изпълнение. Например, когато майсторът след сключване на договора е полудял, е същото, като да си прещипе пръста - не може да извърши възложената работа и не можем да искаме изпълнение, а оттук задължението се погасява поради тази причина. Това, че длъжникът бил дете и не платил навреме - дължи ли лихва? Дължи. Кой трябва да плати? Баща му, законния му представител и т.н. Но всъщност грешките на законния представител са грешки на длъжника, защото неговото задължение не е изпълнено и лихвата, неустойката, отговорността, обезщетението ги претендираме от длъжника. В областта на деликтната отговорност нещата стоят малко по-различно - обикновено тук се намира друг, който да отговаря за вредите, причинени от този, който не разбира свойството и значението на постъпките си.

Обратно, добросъвестен е този, който действа неумишлено, действа противоправно, но без да знае, че е действал противоправно.

Основната форма на вина беше небрежността - неполагането на дължимата грижа. В случаите, в които законът създава специалното действие и обвързва възникването на последиците от друга форма на вина, той го казва изрично (чл. 82). Случаите, в които отговорността е ограничена до умисъл или до груба небрежност, представляват едно облекчаване на длъжника. Несъзнаваната непредпазливост по НП няма аналог в ГП. Просто няма текст, няма положение, в което да е от значение тази особена форма на вина.

Чл. 94 ЗЗД - в този текст разбираме две неща: 1) че не можем да освободим длъжника от отговорност за умисъл или груба небрежност по предварително съглашение. Логиката е много проста - ако при сключването на договора се съгласим, че длъжникът няма да отговаря дори и тогава, когато не изпълни умишлено или пък поради груба небрежност, това на практика означава да не сме сключили договор, защото длъжникът ще изпълни ако иска и ако не изпълни, макар да иска да не изпълни, ние не бихме могли да претендираме последиците от неговото неизпълнение, негативната отговорност. Така погледнато, излиза, че ние не сме сключили никакъв договор, защото не поражда защитимо по принудителен път задължение, доколкото това задължение от гледна точка на тази уговорка, дали ще бъде изпълнено или не, зависи изцяло от настроението на длъжника. И за да запази договора, който ни се струва по-ценен от тази уговорка, законът казва “тази уговорка не произвежда действие”. Договорът остава и въпреки уговорката, длъжникът ще бъде отговорен, ако не изпълни умишлено или поради груба небрежност.

От същия текст, a contrariо, разбираме, че е допустимо да уговорим предварително освобождаване от отговорност за обикновена, лека небрежност (culpa levis in abstractum) или казано иначе, за неполагането на грижата на добрия стопанин. От което става ясно, че не само законът, но и договорът могат да облекчат положението на длъжника.

Сега, ако се замислим за ролята на неполагането на дължимата грижа при обосноваването на отговорността - казахме, че длъжникът отговаря за това, че е причинил вреди чрез едно правонарушение, което е причинено от неговото поведение, противоправно състояние и противоправен резултат в областта на договорната отговорност, причинено от поведението на длъжника неизпълнение на задължението. Казахме също, че самият факт, че длъжникът е този, който трябва да изпълни, този, който е поел задължението, споделя фактическата каузалност между неизпълнението и личността на длъжника, поведението на длъжника. Тази фактическа каузалност обаче е правно ограничена в някакви рамки. От какво? От изискването неизпълнението да се дължи на причина, за която длъжникът отговаря, в случай на виновно неизпълнение, неизпълнението да се дължи на вината на длъжника, или иначе казано, да се дължи на това, че той не е положил грижата на добрия стопанин или друга там някаква дължима грижа, каквато в случая се изисква от закон или с уговорка. Казано иначе, вината, небрежността, грижата на добрия стопанин е общото ограничаване на правната релевантност за фактическия причинен процес между личността на длъжника и поведението на длъжника и неизпълнението. Релевантно е само това поведение на длъжника, което причинява неизпълнението, което се състои в неполагането на дължимата грижа. Така е в общия случай, когато длъжникът отговаря за вина, когато длъжниковата отговорност е виновна или (което е все същото) когато отговаря за това, че не е положил дължимата грижа.