ПРЕСТАЦИЯТА: НАЧИНИ НА ОПРЕДЕЛЯНЕ НА СЪДЪРЖАНИЕТО И ВИДОВЕ

Римските юристи са означавали действиятa, с които длъжникът изпълнява задължението си с термините: facere (правя нещо) и dare (давам нещо/. Понякога към тези два термина са прибавяли и трети - non-facere (не правя нещо) и patty (търпя/.Тези няколко глагола са били обхванати от едно по-общо понятие - praestare (извършвам/. Оттук идва и терминът praestatio (престация) - извършването на това, за което длъжникът се е обвързал (задължил да извърши) за да се освободи - т.е. да изпълни. В римското право дори самото понятие за изпълнение се е свързвало с това, което длъжникът е трябвало да направи. Римските юристи са определяли изпълнението като осъществяване на това, което се дължи.

В днешния български юридически език е прието с понятието престация да се означава съдържанието, предмета на задължението. Предметът на договора е самото задължение, предметът на задължението е престацията. Престацията е това, което длъжникът трябва да направи за да се освободи. За да се освободи длъжникът трябва да изпълни. Така престацията е и предметът на изпълнението. Трябва да си даваме сметка, че по нашето право длъжникът дължи удовлетворяване на легитимният кредиторов интерес - този, който е стипулиран в полза на кредитора. (Часовникът ми не работи - нося го на часовникар и той го поправя. Когато направи това часовникарят е задоволил моят легитимен кредиторов интерес, макар аз да имам не самоцелнният интерес часовникът ми да работи, но аз да знам колко е часа, да не закъснявам за срещи и т.н. Тези по-далечни цели не са обхванати от легитимния кредиторов интерес - той се простира до първата последица от усилията на длъжника - часовникът да работи/. Има случаи, когато легитимният кредиторов интерес е още по-тесен, при т.нар. "задължения за съдействие". (Задължението на учителят по английски е не да ви научи на английски. Той обещава само че ще ви учи на английски - т.е. дължи определено поведение. ( Ако обаче задължението не бъде изпълнено и легитимният кредиторов интерес остане незадоволен, не се е осъществила желаната, дължима промяна и тогава интересът на кредитора за по-следващите промени ще бъде от значение при обезщетяването на вредите.

Давайки си сметка, че задължението включва удовлетворяването на легитимният кредиторов интерес, бихме могли да кажем, че престацията се състой в осъществяване на легитимния кредиторов интерес. Имайки пред вид, че задължението по нашето право обикновено се състои в създаването на един нов резултат, на една промяна като последица от поведението на длъжника (часовникът да работи) бихме казали, че престацията се състои в осъществяването на дължимия (облигационния) резултат, а самият резултат да наречем престативен или престационен. Действието, с което се изпълнява задължението, можем да наречем престиране и в този смисъл терминът се употребява най-често в практиката. (Вижда се следователно, че спокойно можем да минем и без термина престация или престиране, а да говорим за съдържанието на задължението, за съдържанието на дължимият резултат, за предмет на задължението и т.н. При все това терминът престация е влязъл в "културния" юридически език. (

И така престацията е съдържанието на задължението. Оттук-нататък можем да говорим за начини на определяне на предмета на задължението - респективно за видове предмети на задължението (или видове задължения, според предмета им) като под това трябва да разбираме начини за определяне на престацията или видове престации.

Начини за определяне на престацията

Съдържанието на дължимия резултат трябва да бъде определено, за да може задължението да бъде изпълнено. Не може да бъде изпълнено едно неопределено задължение. За да възникне задължението обаче не е нужно то да бъде определено до тази степен, която е необходима за изпълнението му! Достатъчно е престацията (съдържанието на задължението) да бъде определена по начин, който позволява по-късното и пълно конкретизиране към момента на изпълнението. Т.е. за да бъде изпълнено едно задължение, то трябва да бъде определено, но за да възникне е достатъчно да бъде определяемо. Да бъде едно задължение определяемо означава то да бъде "определено" с такива белези, които допускат по-нататъшното му "доопределяне" и се знае как да бъдат добавени тези липсващи белези, така че в един по късен момент да стане напълно "определено".

Ако се върнем към престацията, това означава че за да възникне едно задължение е достатъчно престацията да бъде определяема, а за да е възможно престирането е необходимо престацията да бъде определена.

Как се определя престацията? По принцип можем да обобщим - чрез волеизявление. Това волеизявление може да бъде едностранна сделка, или договор (тук вече волеизявленията са няколко/, от който се поражда задължението. Престацията може да бъде определена и от нормативен акт, който също е волеизявление (но на властнически орган) насочено към някакви правни последици, само че в случая последиците са общи правила за поведение, а не конкретно правоотношение. Така чл.51 от ЗЗД определя съдържанието на деликтното обезщетение. Чл.82 определя съдържанието на обезщетението на договорно основание. Казано иначе, когато източникът на задължението е извъндоговорен, или става въпрос за някакво вторично договорно задължение (като обезщетението за неизпълнение на един договор/, страните няма как да уговорят това, (или е трудно да предвидят последиците) тогава законът посочва началата за определяне на престацията.

В редица случаи престацията се определя и чрез индивидуален административен акт, когато с него се създава облигационно отношение.

Пресатцията може да се определи и чрез волеизявление на съда, при решаване на един правен спор - така съдът определя обезщетение по справедливост за неимуществени вреди -чл.52. Има един общ текст на чл.150 ГПК, според който когато искът е установен по основание, но неустановен по размер, съдът определя този размер по своя преценка или като вземе пред вид заключенията на трети вещи лица. Т.е. съдът не може да отхвърли иска, когато не сте установили неговия размер, но безспорно е основателен от гледна точка на фактите, които сте посочили като източник на вземането ви срещу ответника. С особено значение при определянето на престацията е и тълкуването на договора, съгласно правилата на чл.20 ЗЗД: "При тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността." Оказва се, че обичаите в практиката са критерий за тълкуване на договора. Дори в много отношения те могат да се разглеждат като нещо, инкорпорирано в договора. Обичаите в практиката са нещо различно от обичая, като източник на правото. (Например: сключва се договор за наем в апартамента, където в едната стая живее хазяинът ви. В договора не пише нищо друго, освен че наемате една стая. Остава открит един въпрос - в апартамента има една баня. Не подлежи на съмнение, че след като има коридор, вие ще го полазвате, за да стигнете до стаята. Също така ако има тоалетна ще ползвате нея, а не градинката пред блока. Но може ли да ползвате банят и колко пъти в седмицата? Също така ако в къщата има телефон може ли да го ползвате и как? Ако тези въпроси не са уредени изрично в договора, не можете да се позовете на някакви диспозитивни норми, защото такива няма. Тогава за да си изясните отношенията с вашия наемодател трябва да се обърнете към обичаите в практиката и да проверите дали при подобни договори в София наемателите могат да ползват банята и телефона и как../.

В много случаи в договорът не е определена цена. Когато цената или възнаграждението не са уговорени изрично би следвало да приемем, че се дължи обичайното за дадена работа възнаграждение. (Например: отивате на шивач, поръчвате му да ви ушие панталон, но не определяте предварително цената, като очаквате че накрая ще трябва да платите обичайното за този вид услуга. (Досега ЗЗД не наблягаше на този въпрос, с което се създаваше чувството, че когато нещо е неопределено, то няма от къде да се определи, особено ако е съществен елемент от договора. Но чл. 20 е достатъчно основание да приемем противното. В търговското законодателство има изрични разпоредби в този смисъл. Така например в чл. 51 от ТЗ се казва, че когато в договорът не е определено възнаграждение, се дължи обичайното. Кое е обичайното възнаграждение е въпрос на конкретни факти.

От съществено значение за определяне на престацията е и правилото на чл.63 и 64, които уреждат принципът на добросъвестност в ОП. Така задължението (според чл.63) следва да бъде изпълнено добросъвестно и с грижата на добрия стопанин - т.е. дължи се не само това, което е изрично уговорено, но и това, което от естеството на нещата (по принципа на добросъвестността) следва да бъде (или се очаква да бъде) направено. Т.е. в действие е принципът bona fides, а не stricti iuris.

Да се върнем към идеята, че при възникването на задължението то трябва да бъде определяемо, а към момента на изпълнение - определено. Поставя се следващият въпрос - а кой ще извърши това определяне?

Досега разгледаните източници довеждат престацията до степен на определяемост: дължи се обезщетение за всички вреди пряка и непосредствена последица от увреждането; дължи се вещ поне от средно качество и т.н.

След като задължението е възникнало като определяемо, се налага неговото концентриране - определяне до степен на пълна определеност към момента на изпълнение. Концентрацията обикновено също се извършва с волеизявление. (Например: волеизявлението на едната страна по договора съгласно чл. 24 ал. 2, когато следва да се конкретизира едно родовоопределено задължение до индивидуалноопределената вещ, която следва да се предаде. ( Волеизявлението може да се направи от едната страна - тази, която има право на избор при алтернативните задължения; от трето лице, ако така са се уговорили страните по договора; или от съда, когато третото лице не упражни правото си на избор. Изобщо при спор между страните се оказва, че определянето на задължението до степен на неговата определеност е задача на съда. Съдът определя съдържанието на дължимото, без да променя самото задължение. Това са повечето хипотези на възникнал правен спор, където едната страна иска да получи изпълнение, а другата отрича съществуването на задължение, или твърди че се иска повече, отколкото трябва да направи. Съдът няма обща компетентност да определя съдържанието на дължимото извън правния спор - спора по неизпълнението на задължението. Такава възможност, известна като икономически арбитраж, допълване на договора от арбитраж съществува при международните договори въз основа на Закона за международен арбитраж. Тази клауза обаче не се отнася до вътрешните спорове.

С приемането на част III (за търговските сделки) от ТЗ нещата се измениха - при търговски дела на съдът е дадена компетентността да определя клаузи в договора (чл. 299/,както и да допълва договора (чл. 300) а също така до изменение на договора може да се стигне при промяна в обстоятелствата, съгласно текста за стопанската непоносимост.

Престации (задължения) с еднократно и продължително изпълнение. Престациите с еднократно изпълнение се изпълняват веднъж и наведнъж. (Прехвърлянето на недвижим имот става чрез еднократен акт/. Има и друг вид задължения, при които длъжникът изпълнява продължително време. Тези задължения с трайно изпълнение могат да бъдат разделени в две групи: 1)задължения с трайно непрекъснато (продължително) изпълнение и 2)задължения с трайно прекъснато (периодично) изпълнение. Типичен пример на задължение с продължително изпълнение е това на наемодателя - той трябва да осигури ползването на вещта през целият срок на договора за наем. Обратно - задължението на наемателя е за периодично изпълнение - той дължи наемната цена от време на време (месец за месец/. Също задължение за продължително изпълнение е това на гледащия по договора за издръжка и гледане - той трябва да издържа и гледа бабичката през цялото време докато не е умряла, а не от време на време. Твърди се, че и задължението на застрахователя да носи риска от сбъдването на застрахователното събитие е продължително - определя се от периода на валидност на застрахователната полица или застрахователното събитие.

Практическата страна на делението на задълженията такива с еднократно и с продължително изпълнение се свързва с правните последици от развалянето на договора. Развалянето на договор поради неизпълнение има обратно действие и страните трябва да върнат една на друга това, което са получили по договора. Това правило е тръгнало от договора за продажба. (Там смисълът е очевиден. Като ви дам 5лв. за една ябълка и тя се окаже червива, аз ще си искам парите обратно, а ябълката ще ви я върна. Когато вие ми давате ябълката, а аз не платя 5 лв., вие ще искате да си върнете ябълката - за вас договорът е безпредметен. Договорът трябва да се прекрати с обратна сила, в противен случай няма да можете да си искате ябълката обратно. ( В случаите на периодично изпълнение обаче това правило е не само неудобно, но и невъзможно. Няма как да реституирате ползването на имота по договора за наем. Очевидно е, че като ви изгони наемодателя за това, че не си плащате, ще ви изгони за в бъдеще - нито вие можете да си искате парите, които дотогава сте платили, нито той да му върнете ползването на имота. В този смисъл според чл. 88 разваляне на договор има обратно действие, освен ако не се касае за договор с продължително изпълнение (т.нар. договори със сукцесивна продължаваща причина/. Истината обаче е, че за да бъдем изправени пред изключението трябва и двете основни насрещни престации по договора да бъдат продължителни. Ако дори само едната от тях е еднократна (какъвто е случаят с договора за издръжка и гледане) развалянето на договора ще има обратно действие. По същият начин обратно действие ще има при развалянето на договор за продажба при разсрочено плащане на цената.

Второто деление на престациите е на положителни и отрицателни. Повечето престации са положителни - изискват някаква промяна - чантата да се поправи; неработещият часовник да заработи; да стана собственик на нещо и т.н. Има и хипотези, при които задължението е да не се прави нещо - престации non-facere. Те са по-скоро един екзотичен пример - задължението на съседа да не свири на тромбон (?!) между 2 и 4 часа. Отрицателните престации имат смисъл тогава, когато има потенциална опасност действието (което не искаме някой да извърши) да бъде извършено. Няма никакъв смисъл да стипулирате като отрицателни престации неща, които ако бъдат извършени ще представляват престъпления, или неща, които по принцип са забранени...както няма смисъл да уговаряте съседа си, който никога не е виждал тромбон, да не свири на него следобеда. Така отрицателните престации представляват задължение за въздържане от действие, което е позволено и може да се очаква че ще бъде извършено. С оглед идеята, че облигационните отношения ни дават нещо ново - нашият интерес се състои в промяната, можем да кажем че и отрицателните престации дават нещо ново - липсата на едно действие: тишината между 14 и 16 часа, при положение че до днес по това време е имало постоянна звукова атака...

Отрицателните престации са няколко вида: 1)самостоятелни - въздържане от едно определено действие, което може да бъде фактическо (да не свиря на тромбон) или правно (да не прехвърлям получената вещ/; 2)несамостоятелни (смесени) - разликата е в това, че докато при самостоятелните отрицателни престации задължението на насрещната страна представлява за кредитора една ценност - това е неговият действителен интерес; при несамостоятелните престации задължението за бездействие било нещо друго и не удовлетворявало самостоятелно интереса на кредитора. Като пример се сочи следното: този, който е продал една ябълка има задължението да я предаде на купувача; същевременно той би следвало да е длъжен и да не изяжда ябълката и да не я дава на някой друг... Също така и мандатарят (косвеният представител по договор за поръчка) би трябвало да извърши по ръчното лично - той не бива да замесва трети лица и т.н. При тези два случая (към които могат да се прибавят още много) неизпълнението е свързано с неизпълнение на една положителна престация, защото когато продавачът изяде ябълката, ще отговаря за това, че не я е предал на купувача, а не за това че я е изял. Истинският спор възниква при самостоятелните задължения, като обикновено се посочва следната особеност в тяхното действие: Задълженията за бездействие били винаги лични и винаги незаместими. (Ако аз съм се задължил да не свиря между 14 и 16 часа и наистина изпълня обещанието си, но някой друг свири по същото време - очевидно е че не съм в неизпълнение. Същото е и при обратната хипотеза - аз свиря, а другият не свири - аз ще съм в неизпълнение. ( Втората особеност на отрицателните престации е,че при тях няма забава - всяко неизпълнение на задължението е равно на пълно неизпълнение. (Ако дори само за 5 минути съм посвирил между 14 и 16 значи не съм изпълнил задължението си. (

Трябва да имаме пред вид, че подобна теза е валидна само за тези отрицателни задължения, чието неизпълнение създава едно окончателно и трайно състояние. Например при задължението да не прехвърлям една вещ: ако тя е делима и аз я прехвърля "отчасти" вече сме изправени пред пълно неизпълнение на задължението. В останалите случаи, когато нямаме такъв траен резултат и задължението за бездействие не се обезсмисля с неговото нарушаване, може би тезата за невъзможност на забава е уязвима. Защото от факта, че днес съм се свирил и съм нарушил тишината не следва че окончателно е нарушен кредиторовият интерес и утре мога спокойно да си свиря. Напротив - може да се окаже, че макар днес да съм нарушил задължението си, изпълнението му утре има смисъл. Кожухаров, разсъждавайки по въпроса може ли да се задържа задължение за бездействие, се връща именно към този пример със свиренето...

Друга особеност при тези задължение е свързана с начинът на принудителното им изпълнение - длъжникът се глобява от съдия изпълнителя при всяко нарушение - колкото пъти наруши, толкова глоби и ще плаща.

Следващо деление на престациите е на заместими и незаместими. Заместими са тези престцаии, които могат да бъдат изпълнени от трето лице без от това кредиторът да претърпи някаква вреда. Незаместимите престации могат да бъдат изпълнени единствено от длъжника (itoito personae) Заместимостта и незаместимостта на задълженията няма нищо общо със заместимостта и незаместимостта на вещите! Една вещ може да бъде незаместима, но въпреки това задължението за предаване на същата вещ винаги е заместимо - не ни интересува дали ще я получим от длъжника или от трето лице.

Практическата страна на делението на задълженията на заместими и незаместими се свързва с последиците от невъзможността. Така ако длъжникът по едно незаместимо задължение изпадне в невъзможност (певецът е прегракнал) тази субективна невъзможност е равносилна на невъзможност да се изпълни задължението въобще - обективна невъзможност. Не така стоят нещата при заместимите задължения - тук когато длъжникът е в невъзможност да изпълни, това не означава автоматично невъзможност за изпълнение, защото това може да направи едно трето лице. Т.е. при заместимите престации субективната невъзможност не е равносилна на обективна невъзможност. С оглед принудителното изпълнение като последица от неизпълнението на едно заместимо задължение кредиторът може да иска да бъде овластен да изпълни за сметка на длъжника или да се събере от него сумата, която е необходима за изпълнение на задължението (чл. 418 ГПК/.

Можем да споменем и делението на престациите на лични и предметни. От гледна точка на идеята, че длъжникът дължи осъществяването на един резултат, а той няма друго средство за изпълнение освен собствените си усилия - грижата на добрия стопанин, можем да кажем че изпълнението на задълженията винаги е свързано с действията или поведението на длъжника. От тази гледна точка обект на облигационното правоотношение е поведението на задължената страна. Но в много хипотези това поведение не е от такова значение, както качествата или колич3еството на дадена вещ. (Когато ни се дължат пари не ни интересува дали ще ни ги върнат с усмивка и желание, или със скърцане на зъбите или дали самите ние ще "бръкнем в джоба" на длъжника посредством принудителното изпълнение за да получим парите си - важното е количеството им. Също така когато купуваме една вещ не толкова важно е дали продавачката е усмихната (макар че и това е някакъв стимул) а качествата на вещта. Ето защо в хипотезите, когато на преден план с оглед интереса на кредитора стоят качествата на някаква вещ казваме, че тази вещ е предмет на задължението, а не поведението на длъжника. Оттук и деленето на задълженията на лични и предметни. Лични са тези задължения, при които поведението на длъжника (действието или бездействието) е от съществено значение с оглед интереса на кредитора.

Обратно - предметни ще бъдат задълженията при които качествата на един предмет (една вещ) поставят на заден план поведението на длъжника.

Не би следвало да приемем, че предметните задължения са единствено тези за доставка на дадена вещ - прехвърляне право на собственост т.е. задължения за dare, а личните задължения да са всички, които не са свързани с някаква вещ. Съществуват редица задължения при които не се стига до прехвърляне на собственост и въпреки това в центъра на кредиторовия интерес стои вещ. (Например при договора за наем, където ни интересуват качествата на предмета, който наемаме - задължението е предметно, при все че това е едно задължение facere - да се осигури ползването върху един апартамент. Разбира се не може да се отрече, че личността на хазяина в случая е от значителен интерес, особено ако той ни пречи да ползваме наетото помещение досаждайки ни... Но дори в този случай нещата ще бъдат свързани с това, че неговото поведение ни отстранява от свободното ползване на имота. От гледна точка на този критерий задължението е и предметно и лично../.

Проблемът за заместимостта и незаместимостта на престацията се поставя при личните престации. Единствено те могат да бъдат заместими или незаместими - предметните престации са винаги заместими, макар вещта да бъде незаместима. От тази гледна точка личните престации се делят на престации за заместимо и незаместимо действие и на престации за правно и фактическо действие. Правните действия се свързват общо взето с направата на волеизявление или сключването на правни сделки. Всички престации за правни действия са незаместими, докато престациите за фактическо действие могат да бъдат и заместими. (Така Лили Иванова е незаместима, но действията на един дограмаджия могат да бъдат извършени със същия успех и от друг майстор. ( Задълженията например по договор за изработка могат да се изпълнят и от друг майстор, освен ако личността на длъжника не предопределя и качеството на изпълнението на неговото задължение. (Като задължението на един художник да нарисува портрет по принцип е една незаместима престация. (

Така с оглед идеята за заместимостта ако майсторът дограмаджия, който сме наели, си прещипе пръста и не може да изпълни поръчката, тъй като задължението му е заместимо не сме изправени пред хипотеза на невъзможност. Можем да искаме от дограмаджията да намери друг майстор, който да свърши работата вместо него. (Това е тезата на Кожухаров/.

Тезата на Кожухаров е теоретически правилна, но като я отнесем към дограмаджията трябва да имаме пред вид още нещо и това е чл.269 ЗЗД. ("Ако изпълнителят умре или стане неспособен да извърши работата, договорът се прекратява, освен ако не е бил сключен с оглед личността на извършителя и ако наследниците му се съгласят да продължат изпълнението." Ал.2: "При прекратяване на договора поръчващият трябва да заплати извършената работа и полезно вложените материали съобразно уговореното възнаграждение.") От текста става ясно, че в полза на майстора законът предвижда едно изключение от общия принцип за заместимостта на престациите като казва общо взето следното: "Ако дограмаджията си е прещипал пръста, ние не можем да го принудим да намери друг дограмаджия да работи вместо него, нито можем да искаме да ни плати обезщетение, чрез което да платим на друг майстор. Защото нашият майстор може да се окаже по-евтин - ще бъде прекалено ако договорът ни е бил за 5 лв. да го накараме да наеме друг майстор да довърши работата за 8 лв., или да ни даде на нас 10лв. за да си наемем ние нов дограмаджия. Поради това и даденият от Кожухаров пример ограничен от това правило се оказва не особено удачен.