ПРИХВАЩАНЕ НА НАСРЕЩНИ ДЪЛДОВЕ (КОМПЕНСАЦИЯ/

Прихващането на насрещни вземания е нещо различно от прихващане на изпълнение. Прихващането на изпълнение е проблем, който съществува в следната ситуация: един длъжник има към един кредитор няколко еднородни и заместими задължения и изпълнява по-малко, отколкото е нужно за да покрие всички задължения. Тогава той може да заяви към кое от своите задължения прихваща изпълнението и ако не направи това, законът посочва реда, вместо него.

Ситуацията при компенсацията е различна. Тук две лица взаимно си дължат например по 5лв и в този случай никой нищо не дължи, защото двете вземания се компенсират - прихващат се.

Компенсацията е легално уредена в чл.103-106 ЗЗД. Същността на компенсацията може да се търси от различни гледни точки. От една страна тя е погасителен способ - способ за погасяване на двете задължения, при което се избягва двойното плащане - изпълнение. Избягвайки двойното плащане, компенсацията гарантира и неплатежоспособността на някоя от страните, а и другите рискове по отношение събираемостта на вземанията. (Все пак ако аз ви дължа 5 лв, а вие ми дължите 4 лв, и аз взема че ви платя тия 5 лв, никак не е сигурно дали вашите 4 ще си ги платите. И ако се окаже, че сте изпаднали в неплатежоспособност и аз не мога да намеря имущество, на което да посегна, ще се окажа в едно много неизгодно положение/. При компенсацията рискът от неплатежоспособност не съществува, защото компенсиращият получава "пълно плащане" срещу съответното насрещно вземане. Пълно, ако двете насрещни вземания са еднакви по размер.

Както казва чл.103 ЗЗД: "Когато две лица си дължат взаимно пари или еднородни и заместими вещи, всяко едно от тях, ако вземането му е изискуемо и ликвидно, може да го прихване срещу задължението си."

Освен гаранция срещу неплатежоспособността на едната от страните, компенсацията може да се разглежда и като средство за принудително изпълнение. Това е един от редките случаи на принудително изпълнение без каквато и да е официална съдебна намеса.

Цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори и те могат да посегнат на всяка негова секвестируема част. Кредиторът в изпълнителният процес може да насочи взискването си срещу всяко вземане на длъжника към трето лице и да го запорира, като иска да се удовлетвори от това вземане. В случаите на компенсиране кредиторът точно това и прави, само че запорира, посяга, иска да получи принудително изпълнение не върху вземане на длъжника към трето лице, а към самия себе си. Фактически той иска от себе си да плати това, което има да дава на длъжника. Така погледнато прихващането е способ за принудително изпълнения срещи вземания на длъжника, които са насочени към кредитора.

Прихващането може да бъде разгледано и обратно - като способ за изпълнение на едно задължение, аналогичен на datio in solutum. При datio in solutum длъжникът може да предложи на кредитора вместо плащане по задължението си да му цедира едно свое вземане срещу трето лице. В хипотезата на компенсация длъжникът прави точно това, само че не предлага на кредитора свое вземане срещу трето лице, а предлага да плати чрез собственото си вземане към него. Поради тази причина прихващането не става чрез договор - то не е формално. Макар да не попада към фигурата на даване вместо изпълнение, компенсацията може да бъде разгледана и по този начин.

Съгласно чл.104 ал.2 ЗЗД, прихващането има обратно действие: "Двете насрещни вземания се смятат за погасени до размера на по-малкото от тях от деня, в който прихващането е могло да се извърши."

В съвременното българско право, както и в немското, компенсацията става въз основа на заявление на едната от страните. Т.е. прихващането се извършва чрез едностранно влеизявление. От тази гледна точка можем да говорим за упражняване на потестативно право, чрез което внасяме едностранна промяна в чужда правна сфера - погасяване на двете задължения до размера на по-малкото. Можем да говорим (виж Валя Попова - "Прихващане - материално-правни проблеми") за компенсационно правоотношение, част от което би било компенсационното право, което се упражнява чрез едностранно волеизявление. Така е днес съгласно уредбата в ЗЗД. Не е било така при действието на стария ЗЗД, както и според ФГК. Съгласно тези по-стари уредби, компенсацията се е осъществявала по право, дори и без знанието на длъжника и кредитора че вземанията им са компенсируеми. Тази промяна (че компенсацията не става автоматично, а след едностранно волеизявление) като че ли отразява по-вярно интереса на страните. Затова пък идеята, че прихващането става независимо от волята на страните дава някакъв отпечатък и при днешната уредба.

Исторически нещата са стояли така: В Римското право първоначално компенсацията е била договор. Класическото РП е признавало на някой длъжници и кредитори (едновременно) възражение срещу исковете за плащане от тях - възражение за прихващане. Това са били преди всичко банкерите и правоприемниците на едно несъстоятелно наследство, които са можели да представят вземанията на наследодателя срещу претенциите на кредиторите на наследството. По-късно идеята, че може да се компенсира е дала едно общо възражение за последваща недобросъвестност, съгласно което кредиторът, който иска да бъде осъден длъжника му, при положение че сам той му дължи, действа недобросъвестно. Това възражение обаче съдията е бил свободен да прецени дали да разгледа или не, защото то малко или много усложнява процеса. (Когато едната страна твърди, че има едно вземане, то малко или много ще стане предмет на изследване в процеса - дали го има или не, и оттам ще се реши дали ще се съобрази искането и, или не/. Свободата на съдията да реши дали да разгледа възражението е поставяла длъжника-ответник в едно неудобно положение - той заявява възражението си и ако съдът го разгледа, съгласно тогавашната концепция ще отхвърли изцяло иска на кредитора, независимо дали вземанията са равностойни. Но съдията би могъл и да не разгледа възражението! Юстинияновото право лишава съда от тази свобода - задължава го да разгледа подобни възражения, като постановява, че действието на възражението за последваща недобросъвестност е ipso iure (по право) - в смисъл, че съдът не може да откаже да го разгледа.

Компилаторите на кодификацията, в това число и средновековните юристи, в това число и френските юристи, тръгвайки от израза "ipso iure" са стигнали до идеята, че прихващането не се нуждае от заявяване, а става автоматично - без възражение.

Следващите изследователи на РП, в това число и пандектистите, са схванали разликата между това, което Юстинияновата кодификация разбира под ipso iure compensator, но все пак ope exceptionis, защото длъжникът трябва да заяви искането си за компенсация. Оттам в по-модерните системи (в това число и днешния ЗЗД) прихващането става чрез едностранно волеизявление, а не автоматично по право.

Но от обстоятелството, че някога компенсацията е ставала по право се поддържа идеята за обратното действие на компенсаторното волеизявление към момента, към който са могли да бъдат компенсирани. Така ако е пропуснато да се направи волеизявление, при погасяването на едното задължение поради давност, ще се окаже, че то няма как да се предяви за компенсация и пропусналият момента ще срещне известни неудобства. За да не се стигне до това положение, законът изрично постановява, че може да се прихваща и вземане, което е погасено по давност, стига двете вземания някога в миналото да са противостоели като компенсируеми.

Предпоставки за компенсация

Предпоставките за компенсация описват качество на двете вземания - компенсируемост. Две вземания са компенсируеми, когато са налице предпоставките за компенсируемост. Тогава, според В. Попова, е налице и компенсационното правоотношение. Кожухаров посочва 6 предпоставки.

1)Два дълга - когато две лица си дължат взаимно два дълга, без разлика в тяхното основание. (Възражението за неизпълнен договор можеше да бъде направено само когато не е изпълнено насрещно задължени от същото правоотношение/. ЗЗД не посочва генетичната връзка между двете задължения като предпоставка за компенсирането им. Те могат да произтичат от всякакви и различни юридически факти. Съществуват правни системи (такава е и практиката на Арбитражният съд към БТПП) в които за да може да се направи в процеса едно възражение за прихващане, то трябва да бъде от същото правоотношение. Как ще бъде решен въпросът е избор на законодателна политика - тези, които искат да ограничат възможността за прихващане, държат сметка за усложненията в процеса, свързани с изследването на съществуването на второ вземане, което се предявява за компенсация.

2)Идентичност на субектите - "Когато две лица си дължат взаимно" казва законът, което означава, че трябва да има две задължения между две лица - едното да бъде кредитор по първото вземане и длъжник по второто, а другото длъжник по първото и кредитор по второто. В тази ситуация "две лица си дължат взаимно".

С оглед други принципи на правото от изискването за идентичност на субектите съществуват редица изключения. Например поръчителят и реалните поръчители съгласно чл.142 и 151 могат да прихващат с чуждо вземане - това на основния длъжник. Нормално е една от страните да направи прихващане, но и едно трето лице, външно по отношение на двете вземания (макар и да отговаря за изпълнението на едното от тях) може да направи компенсаторно волеизявление, при това не със свое, а с чуждо вземане. Ако поръчителят има вземане срещу кредитора, очевидно ще може да го прихване с дълга си по отговорността. Но в случая той може да компенсира не само със своето вземане, но и с това на длъжника.

Цедираният длъжник, длъжникът по прехвърлено вземане, може да прихване срещу новия кредитор-цесионер вземане, което е имал спрямо стария кредитор-цедент. Това следва а contrario от чл.103 ал.3: "Ако длъжникът се е съгласил с прехвърлянето на вземането, той не може да прихване задължението си срещу свое вземане към стария кредитор." Принципът до който се стига при тълкуване на тази разпоредба е, че длъжнкикът не се е съгласил изрично (а той по прицип не участва в цесията) може да извърши прихващане.

Като друг пример за изключение от принципа за идентичност на субектите може да се посочи запорирането на вземане. Взискателят налага запор върху вземане на длъжника си по отношение на едно трето лице. Запорът, наложен чрез съдия-изпълнител, забранява на третото лице да плати на длъжника. То може да плати само на съдия-изпълнителя и чрез него на взискателя. Ако плати, плащането ще се окаже относително недействително спрямо взискателя.

Може ли третото лице да прихване? На пръв поглед би следвало да не може, защото има разлика в кредитора - този, който би трябвало да получи плащането. Но както при цесията, така и запора по отношение длъжника на длъжника е нещо външно, което не може да влошава неговото положение. Затова ако длъжникът е могъл да прихване преди налагането на запора, т.е ако компенсируемостта е съществувала преди налагането на запора, той може да направи прихващане, като по този начин и за себе си ще реализира принудително вземането си, който явно е не особено платежоспособен.

Особени ограничения на прихващането има в чл.645 ТЗ.

3)Еднородност и заместимост на предметите на задълженията - "Когато две лица си дължат взаимно пари или еднородни и заместими вещи..." Предметите на двете задължения трябва да съвпадат, или няма да може да се направи компенсация.

4)Изискуемост на активното вземане. Двете вземания могат да се разглеждат като активно и пасивно само в ситуацията, когато компенсацията не настъпва по право. Когато тя става автоматично, дори и без знанието на страните, това деление не може да се приложи. "Активността" на едно вземане следва от това кой прави компенсаторното волеизявление. Без компенсаторно волеизявление не може да се говори за активно и пасивно вземане. Активно е вземането на този, който заявява, че иска компенсация - вземането по което той е кредитор. Пасивно е вземането на този, срещу когото се прави волеизявлението (възражението) за компенсация.

Кожухаров дава обилна аргументация по този въпрос: Законът изисква двете вземания да са изискуеми, но било достатъчно и само едното от тях да е изискуемо - вземането на компенсиращата страна. Вземането на страната, срещу която се прави компенсация, било достатъчно да е само изпълнимо. Всички тези разсъждения са правилни, но и излишни, защото когато разглежда въпроса кое вземане трябва да бъде изискуемо Кожухаров допуска една инерция към старата уредба, според която и двете вземания трябва да бъдат изискуеми за да настъпи автоматично компенсацията. Но днешния ЗЗД не повтаря старата уредба, а ясно посочва: "Когато две лица си дължат взаимно пари или еднородни и заместими вещи, всяко от тях, ако вземането му (неговото) е изискуемо, и ликвидно може да го компенсира..."

5)Ликвидност на вземанията. Това е една от най-старите предпоставки: "...ако вземането му е изискуемо и ликвидно..." Кога едно вземане е ликвидно? В икономически смисъл (в това число и в ЗБ) ликвидност означава възможност за бързо и без съществена загуба, осребряване на един актив. Т.е. един актив е толкова по-ликвиден, колкото по-лесно може да се превърне в пари. От тази гледна точка ценните книжа са бързо ликвидни, а недвижим имот (даден като обезпечение) е не толкова ликвиден актив.

От правна гледна точка, ликвидността на едно вземане означава не неговата бърза събираемост, а дали е установено по основание и размер. Едно вземане е ликвидно, когато е установено по основание и размер. Обратно,то е неликвидно, когато е неустановено било неговото основание, било неговия размер. (Неликвидно е вземането на келнера за сметката, докато все още поръчваме и той ще ни види сметката чак накрая. Неликвидно е вземането на майстора, на който сме дали да поправи нещо, като цената на поправката зависи от това, което е направил/.

Неустановено по своето основание ще бъде едно вземане, когато се претендира например отговорност за непозволено увреждане. Пример за най-ликвидно вземане е вземането, "облечено" в сила на присъдено нещо. Съдът е признал едно вземане - признал е, че то съществува в еди-какви си размери на еди-какво си основание и поради преклудирането на възможността спора да се пререшава, това е възможно най-ликвидното вземане. Обратното, няма да бъде толкова ликвидно вземане, което е оспорено. Но от това не може да се направи извода, че оспорването на едно вземане го прави некомпенсируемо. Това наистина усложнява нещата - от една страна ликвидността уж е предпоставка за компенсиране, а може да се направи волеизявление за прихващане и срещу едно оспорено вземане. Това, че другата страна не признава това вземане и го оспорва няма да попречи на ефекта на компенсацията, ако вземането наистина съществува.

Така действителна предпоставка за материално-правното действие на компенсацията (а именно за погасяване на двете вземания до размера на по-малкото) ще се окаже тяхната действителност, а не това дали са установени по основание и размер. А що се отнася до предпоставките за волеизявлението за компенсиране, достатъчно е компенсиращият да си мисли, че има вземане и ако се окаже, че такова няма - няма да настъпи и ефекта на прихващането.

Идеята за ликвидността се свързва с опростяването на последствията от прихващането и може би е анахронизъм от възможността някога съдията да откаже да разгледа възражението за прихващане. Така или иначе тя е включена в чл.103 - т.е. законът поставя изискването активното вземане да бъде ликвидно. От което следва, че при съдебната компенсация според някой автори (в това число и Ж.Сталев) действието на компенсацията започва от съдебното решение, а не с обратна сила, защото тогава активното вземане ставало ликвидно - установено по основание и размер.

6)Действителност на вземанията. Едно вземане е действително според Кожухаров, когато не могат да му се противопоставят възражения с успех. Например едно перемпторно възражение, което води до несъществуването на разглежданото вземане. Перемпторно възражение ще се окаже и възражението за прихващане. Но ако на вземането може успешно да се приложи перемпторно възражение и така да направи вземането несъществуащо не може да се разглежда това като самостоятелна предпоставка, защото още първата предпоставка за компенсируемост е съществуването на две вземания!

Според Кожухаров вземанията били недействителни, когато срещу някое от тях можело успешно да се противопостави и дилаторно възражение. Но дилаторните възражения посочват, че вземането не е изискуемо, а това също беше посочено като предпоставка при активното вземане.

Изглежда тази шеста предпоставка е безсмислена. Но съществува едно перемторно възражение - възражението за изтекла давност, което прави вземането неизискуемо - негодно за принудително изпълнение, което не е пречка за компенсиране. Съгласно чл.103 ал.2: "Прихващането се допуска и след като вземането е погасено по давност, ако е могло да бъде извършено преди изтичането на давността." Така легалните предпоставки за компенсиране са дадени в ал.1 на чл.103, а изключението в ал.2.

Законът не поставя никакви изисквания за форма. Но от ефекта на компенсаторното волеизявление се вижда, че е добре то да може да бъде установено. Изявлението за прихващане може да се направи извънсъдебно. Компенсацията в модерното право е материално-правен институт, каквито днес са по-голямата част от възраженията на Римското право свързани с exceptio doli generalis. Но може да бъде повторено в процеса, ако не се заявява там за първи път с процесуално действие на ответника - възражение. (Ако не бъде повторено, присъдата на съд ще бъде категорично осъдителна. Т.е компенсаторното волеизявление може да се направи извънсъдебно, а по-късно в процеса да се повтори чрез възражение за прихващане, с което се твърди, че вземането на ищеца не съществува. Респективно компенсацията може да се направи за първи път в процеса чрез възражение, с което ще се упражни материалното-право на прихващане.

Форма не е необходима, но чрез нея лесно ще се докаже кога, кой, какво е компенсирал.

Действие на компенсаторното волеизявление

Ако двете вземания наистина са компенсируеми, то те се погасяват до размера на по-малкото от тях. Погасяването е с обратно действие към момента, в който те за първи път са станали компенсируеми.

Не могат да се претендират повече лихви, но и не се дължат лихви, които са евентуално начислени след датата на компенсируемостта именно поради обратното действие на компенсацията.

Не може също така да се изменя опцията на компенсацията - да се прави прихващане срещу друго вземане, което компенсиращият има пак към същият длъжник, срещу когото прихваща. Необходимостта от обоснованост на направеното волеизявление за компенсация и достигането му до другата страна е от значение за необратимостта на опцията за компенсация. Ако компенсиращият няма повече от едно вземане, това няма да бъде от такова значение.

Съгласно чл.104 ал.1: "Прихващането се извършва чрез изявление на едната страна, отправено до другата. То не може да бъде направено под срок или под условие, освен под условието, че предявеното в съд вземане ще бъде уважено." Кое е това предявено пред съд вземане?

Кожухаров отговаря на този въпрос така: Активното вземане, защото според чл.103 то трябва да бъде ликвидно, а ако не съществува няма да има компенсируемост и компенсация. Затова според Кожухаров условието, което чл.104 допуска е: Дори да се съмнявам, че моето вземане съществува, аз пак мога да направя компенсация. Но правя тази компенсация под условие - Кредиторът ми си иска 5 лв, обаче аз му казвам, че ги компенсирам с онези 6лв, който той май ми дължи. Е, не съм сигурен дали наистина ми дължи 6лв, но като се стигне до съд и се окаже, че наистина ми дължи, ще стане и компенсацията?!? Това е една абсолютно излишна условност, защото дали активното вземане съществува или не е въпрос, който при спор ще бъде проверен. Но за да се направи компенсационното изявление това не е нужно! (А и е абсолютно безпредметно да сте толкова добросъвестни, че сами да си оспорвате вземането и да обещавате, че ще го предявите пред съд и едва ако там се установи съществуването му да се стигне до компенсация!/

Оспореното вземане при компенсация под условие е не активното, а пасивното. И именно тук се корени дълбокият смисъл на допустимостта на компенсацията под условие. Оспорва се пасивното вземане - което се претендира срещу вас. (Идвате и ми казвате: Дай си ми 5лв! Аз обаче смятам, че ме ви дължа 5лв, защото са погасени по давност, защото съм ги платил, или защото въобще никога не съм взимал от вас 5лв. Но имам срещу вас едно вземане за 6лв и казвам: Няма да плащам тия 5лв, защото не смятам, че ги дължа. Но ако предявите вашето вземане пред съд и не ви отхвърлят иска на друго основание ще компенсирам/. В случая прихващане ще има само ако се докаже съществуването на пасивното вземане и едва тогава двете вземания ще се компенсират до размера на по-малкото. Едно изявление за прихващане съдържа две твърдения: 1)че съществува активно вземане (аз имам да взема от вас 6лв) и го предявявам за прихващане срещу 2)пасивното (дължа ви 5 лв/. Ако прихващането е безусловно се признава съществуването на пасивното вземане и то няма да бъде изпълнено само защото е компенсирано. Това е изключително важно от гледна точка на процеса, защото възражението за прихващане се прави от ответникът срещу предявеното от ищеца вземане. Но възражението за прихващане е само едно от защитните средства на ответника, като ако той има и други възражения срещу иска няма да може да ги предяви, ако вече е направил безусловно прихващане. С безусловното прихващане на практика ответникът признава иска - вземането, така като е установено по основание и размер в исковата молба. И ако не успее да установи в процеса своето вземане, което предявява за компенсация, съдът ще уважи искането на ищеца. Затова съществува и условната компенсация - оспорва се пасивното вземане и ответникът може да се защити с всички други възражения, които има срещу иска.

Съгласно чл.105: "Не могат да се прихващат без съгласието на кредитора вземания, върху които не се допуска принудително изпълнение, вземания, породени от умишлени непозволени деяния, и вземания за данъци."

Вземанията за данъци могат да се прихващат, но не по режима на ЗЗД, а по ДПК. Това са държавни вземания, публично-правни вземания и за тяхното прихващане е предвиден особен ред.

Не се компенсират несеквестируемите вземания, защото прихващането беше и способ за принудително изпълнение. Длъжникът отговаря с цялото си имущество за своите задължения, но с цялото си секвестируемо имущество. Срещу несеквестируемите права принудително изпълнение не може да се получи, следователно не може и да се компенсира с такива несеквестируеми вземания.

Не се компенсират вземания за обезщетение, породени от умишлени непозволени деяния - т.е. не всяко деликтно обезщетение, а само породени от умишлени деликти. Логиката тук е следната: Ако аз имам към вас едно вземане за 100лв и вие не ми плащате, за тези 100лв не върви да водя дело. Решавам да ви накажа. Ясно е, че няма да си получа парите, но виждам палтото ви и го запалвам. Вие оставате без палто и имате вземане за умишлено непозволено деяние. Аз обаче имам вземане за 100лв и казвам, че компенсирам. За да не стане това, ЗЗД забранява едностранната компенсация - вземането не се компенсира без съгласието на кредитора. Но може да се компенсира със съгласието на кредитора. Тъй като това ще стане не само чрез едностранно волеизявление на компенсиращият, това прихващане се нарича факултативно.

Вече посочихме няколко вида компенсации: 1)едностранна; 2)условна; 3)факултативна; 4)съдебна - която се прави като защита срещу иска, с вземане, което тепърва следва да се установява в процеса. Обикновено се казва, че това вземане е неликвидно и щяло да стане ликвидно с влизане в сила на съдебното решение. Затова според Ж.Сталев действието на съдебната компенсация е занапред, от влизане в сила на съдебното решение, а не обратно действие - както е при извънсъдебната компенсация.

Но ако си дадем сметка, че съдебното решение нищо не променя - и двете вземания са съществували и преди съдът да ги признае за действителни. Затова аз се съгласявам с Кожухаров, че и при съдебната компенсация има ретроактивно действие.

Кожухаров говори и за пети вид компенсация - договорна. Това била компенсация, която става по съглашение между страните и това е нужно, тъй като липсвала някоя от предпоставките за компенсируемост. Например вземанията не били еднородни, но се съгласили да ги компенсират. Но това не е точно договорна компенсация, защото по договорен път чрез спогодба, страните могат да уредят отношенията си както се споразумеят.