Общата теория на правото през погледа на Георги Денков
Действие на нормативните актове във времето
Изтегляне 2.8 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- 4.1. Влизане в сила на нормативните актове.
- 4.2. Отменяне на нормативните актове.
- 5. Действие на нормативните актове
- 6. Действие по отношение на лицата
- Тълкуване в правото. Понятие и видове.
- Правоотношение: същност, структура и видове. Правни отношения и правни връзки.
- 3. Същност на правоотношенията (ПО).
4. Действие на нормативните актове във времето. Два са основните проблема тук: а) влизане в сила на нормативните актове (начало на действието); б) загубване на юридическа сила (прекратяване на действието). 4.1. Влизане в сила на нормативните актове. Нормотворческият процес и неговите четири стадия. По начало влизането в сила на нормативните актове в Република България (без наредбите на Общинските съвети, които влизат в сила от момента, обявен в самите тях) е обвързано с четвъртия стадий на нормотворческия процес - обнародването им в държавния официоз, наречен "Държавен вестник" (преди се наричаше "Известия на Президиума на Народното събрание"). Съгласно КРБ нормативните актове влизат в сила 3 дни след обнародването си, освен ако в самите в тях не е указан някакъв друг по-ранен или по-късен момент. Има нормативни актове, които влизат в сила от друг нормативно установен момент, като решенията на ВАС за отмяна на НА. Периодът от момента на обнародване на нормативния акт до момента на влизането му в сила се нарича "vocatio legis" и служи за запознаване на адресатите на нормативния акт с неговото съдържание, както и за подготовка на държавните органи за неговото прилагане. Има два варианта за влизане в сила на нормативните актове: а) действие занапред (ex nunc) - това е действие на нормативните актове в настоящото и в бъдещото, това е действие от момент, следващ този на обнародване на нормативния акт в "Държавен вестник"; б) действие в миналото (ex tunc) - това е действие на нормативните актове в миналото, във вече изтекъл период от време. Това е действие, започващо от момент, предхождащ момента на обнародване на нормативния акт в "Държавен вестник". Това действие се нарича същинска обратна сила. При нея се преуреждат вече приключили правоотношения. Действието на процесуалните нормативни актове никога не може да бъде с обратна сила. Обратната сила на нормативните актове следва да се избягва. Тя се допуска само изрично, при това в интерес на справедливостта. По-долустоящ нормативен акт може да има обратна сила само дотолкова и само в тази своя част, доколкото кореспондиращата му част от нормативният акт, въз основа на който е издаден, има обратна сила. Тя следва да се различава от т. нар. несъщинска обратна сила, която представлява преуреждане на заварени, висящи правоотношения. Несъщинската обратна сила не е действие ex tunc. Тя следва да се избягва. Това на практика се постига като в нормативните актове се поставят преходни разпоредби, които уреждат наред с другото и действието на нормативните актове спрямо висящите правоотношения. Обикновено се допуска те да бъдат приключени по досегашния ред. Измененията и допълненията на нормативните актове влизат в сила по общия ред съобразно горните правила в зависимост от своя момент на обнародване в "Държавен вестник", а не от момента на обнародване на цялостния нормативен акт в "Държавен вестник". 4.2. Отменяне на нормативните актове. Според българския Закон за нормативните актове два възможните начини за прекратяване действието на нормативни актове: а) изтичане на срока, за който са издадени; б) изрична отмяна. От гледна точка на ЗНА мълчалива отмяна на нормативен акт не е възможна, макар и в правната теория да има и други становища. По принцип неприлагането на един нормативен акт само по себе си не води до неговата отмяна, колкото и дълго да е то. 4.3. Въпросът за т. нар. "спиране" ("неприлагане") на действието на нормативните актове. За спиране на действието във времето на нормативните актове (в частност на законите) говорим тогава, когато с решение на Конституционния съд даден закон е обявен за противоконституционен, което води до неприлагане на закона. Това дава основание на някои автори да твърдят, че в този случай е налице спиране на действието на законите. То може да се възстанови, ако се промени конституцията или тълкуването на Конституционния съд, стига междувременно тези закони (респективно отделни разпоредби от тях) да не са отменени от Народното събрание. Други автори, както и самите Конституционен съд и Народно събрание, считат, че в случая няма спиране на действието на нормативните актове, а е налице тяхна мълчалива, фактическа отмяна, поради което не е необходимо Народното събрание изрично да отменя обявените от Конституционния съд за противоконституционни разпоредби от законите. (Така счита, напр., Ж. Сталев - "Намесата на народното събрание за изрична отмяна ще е необходима, когато непосредственото отменително действие по чл. 5, ал. 2 от Конституцията ще доведе до недопустима празнота в правната уредба поради липса на общ правен режим, който да влезе в действие вместо отменената разпоредба"). Друг изключително спорен случай на спиране на действието на нормативните актове е тяхното спиране с индивидуален акт. Подобни случаи имаше по време на Великото народно събрание, когато с няколко т. нар. решения-мораториуми се постанови спиране на действието на отделни нормативни актове. 4.4. Въпросът за т. нар. "преживяване" на действието на нормативните актове. В някои случаи с изрична разпоредба на отменящ нормативен акт може да бъде запазено действието на подзаконов нормативен акт, издаден в приложение на отменяния нормативен акт. Тогава се получава т. нар. "преживяване" на подзаконовия нормативен акт. Правното основание (разпоредба, нормативен акт), на базата на който е издаден, е отменено, но друга разпоредба се явява ново правно основание за продължаване на действието на подзаконовия нормативен акт. Типичен случай е Правилника за приложение на Закона за движение по пътищата, който запази своето действие и при приемането на съвсем нов Закон за движение на пътищата. Подобен бе и случая с няколко наредби за приложение на бившия Закон за ценните книжа, фондовите борси и инвестиционните дружества, които запазиха своето действие и при новия Закон за публично предлагане на ценни книжа. 5. Действие на нормативните актове в пространството. По начало действието на нормативните актове се ограничава до територията на съответната държава. В територията се включват повърхността от Земята, обхваната от националните граници на съответната държава; въздушното пространство над тази територия от повърхността на Земята до 100 километра нагоре към космоса; частта от Земята, намираща се под територията на съответната държава до центъра на платетата Земя. Към територията на съответата държава се добавя и площта на нейните посолства и консулства в чужбина, на корабите и самолетите с неин флаг, както и нейните дипломатически автомобили. Съществуват изключения. От тази територия се изключват площта на посолствата и консулствата на други държави на територията на съответната държава (принципа на екстериториалност и ролята на дипломатическия имунитет). Изключителна е ролята на международното частно право за определянето на границите в пространството на действие на нормативните актове, както и за решаване на споровете относно това кой е приложимия закон. Самостоятелен проблем е действието на българските нормативни актове в киберпространството. 6. Действие по отношение на лицата (субектите на правото). Българските нормативни актове по начало действуват спрямо българските граждани, спрямо неиндивидуалните правни субекти със седалище в Република България, както и спрямо чужденците (с изключение на тези, притежаващи т. нар. дипломатически имунитет), апатритидите (лицата без гражданство) и бипатридите (лицата, притежаващи едновременно две и повече гражданства), намиращи се на територията на Република България. Българските нормативни актове действуват и по отношение на българските граждани, намиращи се в чужбина. 10. Обезпечаване на безконфликтното действие на нормативните актове. Евентуалните противоречия при действието на нормативните актове се решават съобразно следните три правила: а) при противоречие на норми с различен юридически ранг, предимство има тази с по-висок юридически ранг; б) при противоречие от норми от един и същи юридически ранг, предимство има специалната норма пред общата; в) при противоречие на общи или на специални норми от един и същи ранг, предимство има по-новата норма като момент на влизане в сила. 20. Тълкуване в правото. Понятие и видове. ТЪЛКУВАНЕ В ПРАВОТО І. ПОСТАНОВКА НА ПРОБЛЕМА 1.1. Необходимост от тълкуване на юридическите актове. Няколко са основните причини:
ІІ. СЪЩНОСТ НА ТЪЛКУВАНЕТО 2.1. Дефиниция на тълкуването - мисловна дейност; познавателен процес на субекта на правото, насочен към изясняване на точния смисъл на юридическия акт с оглед на неговата практическа реализация. 2.2. Тълкуване и интерпретация: Според някои автори интерпретацията освен в неюридическите науки има място и в правните науки. Така юридическата интерпретация се превръща в родово понятие, което се дели на три вида: а) тълкуване - тълкували се само т. нар. "неясни" правни разпоредби; б) конкретизация - "ясните" правни разпоредби просто се доразвивали спрямо конкретната ситуация; в) логическо развитие - към него спадали различните способи за преодоляване на празнотите в правото, включително аналогията на закона и аналогията на правото. 2.3. Предмет на тълкуването - външното битие, външната форма на юридическия акт, на правните разпоредби. Най-често тази форма е писмена, като текст. Но е възможна и друга форма - устна и на конклудентни действия. Те също подлежат на тълкуване. 2.4. Цел на тълкуването - разкриване на точния смисъл, на идеята, на целта, на задачите, на съдържанието, на границите на приложимост на юридическия акт. 2.5. Субект на тълкуването - може да се извършва от всеки правен субект, но с различно значение на неговото тълкуване. 2.6. Значение на тълкуването: а) съобразява посланието на автора на тълкувания юридически акт с обективната действителност; б) спомага за преодоляване на недостатъците във формата на юридическия акт; в) завършва процеса на регламентиране на обществените отношения, започнат със създаването на правните повели; г) подпомага създаването на нови по-добри юридически актове; д) помага ни да опознаем по-добре позитивното право. 2.7. Влизане в сила и загубване на сила на тълкуването. Този проблем е от значение само при официалното, обвързващото тълкуване на нормативни актове. Съгласно чл. 50 от ЗНА тълкуването влиза в сила от деня, когато е влязъл в сила, актът, който се тълкува. То загубва своята сила заедно с загубването на юридическа сила на акта, който се тълкува, или пък ако бъде направено ново официално тълкуване, заменящо старото. 2.8. Обнародване на тълкуването. Това се отнася само до официалното - автентично или легално - тълкуване на нормативни актове. Съгласно чл. 51, ал. 2 от ЗНА обявяването на тълкуването се извършва по реда, по който е обнародван или разгласен тълкувания акт. 2.9. Тълкуване и нормотворчество. Тълкуването е декодиране на формата на правните предписания. Нормотворчеството е кодиране на тази форма. Изясняването на правните предписания, превръщането им в практически приложими се извършва едва с тълкуването. Поради това редица автори, особено от семейството на общото право, считат, че тълкувателните актове са единствените истински източници на правото. В семейството на континенталното право традиционно се приема, че тълкувателните актове не са източник на правото, защото те не съдържат сами по себе си правни модели за поведение, а само поясняват вече заложените в друг вид юридически актове такива модели за поведение. 2.10. Отграничаване на тълкуването от т. нар. "критика на закона" (нисша и висша). Критиката на закона е процес на установяване на автентичността и валидността на тълкувания юридически акт. Тя предхожда тълкуването като мисловен и логически процес. ІІІ. НАЧИНИ НА ТЪЛКУВАНЕ 3.1. Понятие за начин на тълкуване - съвкупност от еднородни прийоми, похвати, техники, методи, средства за анализиране на формата на юридическите актове.
ІV. ВИДОВЕ ТЪЛКУВАНЕ 4.1. Тълкуването според субекта има различни подвидове: а) според това дали то се осъществява от държавни органи в рамките на тяхната компетентност: - официално (на държавните органи), и - неофициално (на гражданите, на научните работници в коментари, статии, монографии); б) според това дали то се осъществява само за конкретен житейски случай или е тълкуване по принцип официалното тълкуване бива: - общо (завършва с тълкувателни актове - като тълкувателно решение на отделение на ВКС), и - конкретно (завършва с правоприложен акт - като решение на отделния състав на ВКС); в) според това дали то се осъществя от органа, който е създал тълкувания юридически акт или от друг орган, оторизиран да тълкува според тълкувания юридически акт, официалното тълкуване бива: - автентично, което на свой ред бива: - нормативно - тълкуването се съдържа в самия тълкуван нормативен акт - напр. чл. 2а от Указ за опрощаване на задълженията към банките и държавата от 1955 год., § 1 от ЗКПО, както и различните варианти на допълнителни разпоредби в края на нормативните актове, в които се поясняват използуваните в нормативния акт понятия; - специално - тълкуването е дадено с тълкувателен акт на органа, който е постановил тълкувания юридическия акт - напр. Решение на ВНС от 02. 10. 1991 год. за тълкуване на чл. 23, ал. 1 от от ЗМСМА), - легално - тълкуващият орган е посочен в тълкувания юридически акт - напр. чл. 12 от ЗКС; г) според това дали се осъществява от органите на съдебната или на изпълнителната власт, или пък от Конституционния съд, официалното тълкуване бива: - съдебно - напр. чл. 44 от ЗВАС, чл. 41, чл. 84, ал. 2, и чл. 86, ал. 2 от ЗСВ (ТР като напр. ТР № 2/1997 год. на ОСГК относно задълженията, уговорени в чуждестранна валута, ТР № 1/1998 год. относно тълкуването на чл. 9а от ЗН за това що е "последващ съпруг", ТП като № 7 от 29. 12. 1958 год. на ППВС за прилагане на чл. 48 от ЗЗД, като № 1 от 01. 06. 1989 год. за изменяване и допълване на ТП и на ТР на ВС, и решения на отделните състави) , което на свой ред бива: - на районни, окръжни и апелативни съдилища - при него не се създава отделен тълкувателен акт, а тълкуването е имплементирано в мотивите на конкретния правоприложен акт на съответния съд по конкретното дело; - на бившия ВС и на сегашните Върховен касационен съд (ВКС) и на Върховен административен съд (ВАС), което пък се подразделя на: - на тълкуване на отделни състави на ВКС или ВАС - при него не се създава отделен тълкувателен акт, а тълкуването е имплементирано в мотивите на конкретния правоприложен акт по конкретното дело. Това тълкуване насочва, координира съдебната практика на по-долу стоящите съдилища, а оттам и юридическата дейност на всички други правни субекти; - тълкувателни решения - създават се от отделните колегии на бившия ВС и сегашните ВКС и ВАС - те са самостоятелни тълкувателни актове, а не правоприложни по конкретно юридическо дело. С тях се тълкуват отделни разпоредби на отделни членове от нормативните актове. С огромно значение са за съгласуване на съдебната практика на по-долу стоящите съдилища; - тълкувателни постановления - създават се от пленума на бившия ВС и на сегашните ВКС и ВАС - това са самостоятелни тълкувателни актове. С тях се тълкуват цели правни институти, части или цели нормативни актове. Те са са най-голямо значение за предопределянето на развитието на съдебната практика на по-долу стоящите съдилища, а оттам и на цялостната юридическа дейност на всички други правни субекти. - административно - напр. № 2 от ДР на Наредбата за реда за подаване на предложения за приватизация на държавни и общински предприятия и обособени техни части по реда на чл. 35 от ЗППДОбП; § 2 от Наредба № 12 за следдипломно обучение на специалистите със средно и полувисше медицинско и немедицинско образование в системата на здравеопазването); - тълкувания на Конституционния съд на Република България (КС) - той е извън съдебната и изпълнителната власт и неговите тълкувания имат самостоятелно значение - напр. решение № 14 от 24. 09. 1996 год. на КС по к. д. № 15/1996 год. относно тълкуването на чл. 50 от КРБ, решения № 19 от 21. 12. 1993 год. на КС по к. д. № 11/1993 год. за тълкуване на чл. 19, ал. 2, чл. 19, ал. 2 и 4 и чл. 106 от КРБ; д) според това дали неофициалното тълкуване се осъщствява от научни работници или не: - научно, и - житейско. 4.2. Според обекта на тълкуване: а) на нормативни актове; б) на правоприложни актове; в) на реализационни актове (вътрешноправни и международноправни); г) на тълкувателни актове. 4.3. Според резултата от тълкуването: а) буквално - при него крайният резултат от тълкуването съвпада с резултата от езиковия начин на тълкуване - (Р. № 5 от 18. 02. 1997 год. по к. д. № 25/1996 год. се позовава на това тълкуване. Вж. също чл. 47, ал. 5 от КРБ - условията и редът за ограничаване или отнемане на родителските права се определят със закон); б) разширително - при него крайният резултат от тълкуването е по-широк по смислов обхват от резултата, следващ от езиковия начин на тълкуване - (чл. 58, ал. 1 от КРБ - гражданите са длъжни да спазват и изпълняват Конституцията и законите. А подзаконовите НА?); в) стеснително - при него крайният резултат от тълкуването е по-тесен по смислов обхват от резултата, следващ от езиковия начин на тълкуване - (чл. 17, ал. 3 от КРБ - частната собственост е неприкосновена. Дали?). 4.4. Според функциите си (твърде спорно деление): - поправително тълкуване - това на практика е критика на закона, което е процес, предхождащ тълкуването; - отменително тълкуване - това на практика не отменя никакъв юридически акт, а е само моментно преодоляване в конкретен случай на противоречия в повелите на действащи юридически актове. 21. Правоотношение: същност, структура и видове. Правни отношения и правни връзки. ПРАВООТНОШЕНИЕ 1. Същност на обществените отношения (ОО). Обществените отношения са проявления на взаимодействията и зависимостта в обективната действителност въобще. Обществените отношения са вид взаимодействия и зависимости в обективната действителност. ОО са взаимодействията, зависимостити не между каквито и да е обективни явления, а между социалните субекти. ОО са най-различни и по начина на своето възникване, развитие, проявление са обусловени от най-различни фактори (икономически,политически, социални, пол, възраст и пр.). ОО изразяват общественото взаимодействие между социалните субекти. 2. Общи характерни родови черти на ОО: а) те са обективно съществуващи; б) те са индивидуализирани, конкретизирани по отношения на идентичността на своите социални субекти и естеството на своя обект; в) те са определени, конкретизирани по своето съдържание, по поведението (социалните права и задължения) на участвуващите в тях социални субекти. 3. Същност на правоотношенията (ПО). Обществените отношения подлежат на индивидуално (чрез конкретно правило за поведение) и нормативно (чрез общо правило за поведени) регулиране. Социалните права и задължения на правните субекти се възлагат от индивидуално или от общо правило за поведение, съдържащо в себе си дължимия модел за поведение. Нормативното регулиране на обществените отношения се осъществява от различните видове социални норми: обичайни, морални, политически, религиозни, правни и пр. Регулирането чрез правни норми е един от видовете нормативно регулиране на обществените отношения. ПО са уредени, регламентирани, от позитивното право ОО. Но не всички ОО могат и се уреждат от правото. Само някои от тях подлежат на правна регулация. Това тези, които: а) имат волеви характер, т. е. протичат въз основа на волеви, съзнателни и регулирани от социалните норми действия на социалните субекти, и б) признати са за обществено значими и за годни поради своя волеви характер за регулиране от страна на правото. Неволевите обществени отношения, емоциите, чувствата, не могат да бъдат регулирани съзнателно от предписани от правото модели за поведение. Именно заради това съществува, да речем, закон за пчеларството, но не може да съществува закон за много по-важните обществени отношени отношения, свързани с любовта, т. е. не може да има Кодекс на любовта. Не може да има правно задължение да обичаш или да уважаваш някого. Тези чувства не се контролират от волята на правния субект. С уреждането им от страна на правото и с възникването на правоотношенията обществената зависимост и взаимодействие се превръщат в правна зависимост и взаимодействие. Правното регулиране на обществените отношения се осъществява основно чрез правоотношенията и чрез правните връзки. 4. Характерни видови черти на ПО като вид ОО: а) възникват на базата на правните предписания на позитивното право (общи или индивидуални); б) в тяхното съдържание участвуват юридически права и юридически задължения; в) те са взаимодействие между субективното право и юридическото задължение, няма юридически права и задължения извън правоотношенията (и правните връзки); г) техните субекти са не просто социални субекти, а правни субекти; д) те са гарантирано от държавата конкретно взаимодействие между правни субекти; е) имат волеви характер; ж) индивидуализирани са по своите субекти; з) те са конкретизирани по своето съдържание - по правата и задълженията в тях на своите субекти, по мярата (модела) за поведение, която съдържат; и) обективно съществуващи са. 5. Връзка между ОО и ПО. В правната литература има две основни виждания, всяко със своите плюсове и минуси: а) ПО са вид ОО - тази теза набляга на обстоятелството, че ПО имат субстанциален характер, съществуват обективно като обществени взаимодействия и зависимости; б) ПО са форма на ОО - тази теза пък набляга на другото реално съществуващо обстоятелство, че ПО имат функционален характер, изпълняват определени задачи. Българската ОТП е по-склонна да поддържа тезата, че ПО не са самостоятелен вид ОО, а форма (опорна мрежа, калъп, модел) на съществуващите ОО. ПО моделират, насочват реално съществуващи извън тях ОО. ОО между майка и дете ще има винаги независимо от това дали има законодателство, право, което да ги урежда и независимо от това как то ги урежда. Чрез ПО фактическите права и задължения на социалните субекти се превръщат в юридически права и задължения на правни субекти. ПО има юридическо съдържание (юридическите права и задължения) и материално съдържание (фактическите действия), които могат да имат различно и независимо развитие, в резултат на което може да се достигне до появата на нови ОО. ОО по начало са преюдициални за ПО. Понякога по изключение е валидно обратното, особено спрямо конституционните права и задължения, както и при процесуалните правоотношения. 6. Определение на правоотношението: ПО е възникващо на базата на позитивноправните предписания индивидуализирано правно взаимодействие между субекти на правото, което се характеризира с осъществяването на субективни юридически права и юридически задължения, и се поддържа (гарантира) от принудителната сила на държавата, като неговата цел е да насочи, моделира развитието на обществени отношения. 7. Категорията ПО: Тя е създадена от Фр. Савини през ХІХ век. Съществува разлика между категорията "ПО" и реално съществуващото обективно явление "ПО". Причините за възникване на категорията "правоотношение" са същите, както за категорията "субективно право". 8. Теории за ПО: От ХІХ век са първите теории за характера на ПО: а) ПО са взаимодействия само между лица (субекти на правото). Неин пръв поддръжник е Савини. Според него ПО са съвкупност от юридически права и задължения, развиващи се между правни субекти. Българската ОТП като цяло подкрепя това виждане; б) ПО са както взаимодействия между лица (субекти на правото), така и взаимодействия между лица (субекти на правото) и други реални явления от обективната действителност (предмети, вещи и животни и пр.). У нас акад. В. Ганев счита така. Тази теза следва да се счита за преодоляна; 9. Значение на правоотношенията за (механизма на) правното регулиране (МПР). ПО са главното средство за осъществяване на МПР. Този механизъм предполага, че в правната норма е заложен абстрактния модел за поведение на правните субекти, а в правоотношенията е заложен конкретния модел за поведение на правните субекти. ПО съдържат, описват конкретен модел за поведение, който произтича от абстрактния модел за поведение, заложен в правната норма. Правните норми се изпълняват чрез ПО (и чрез правните връзки). В МПР ПО са средство за привеждане на правните норми върху плоскостта на индивидуалните връзки. ПО са средство за социализиране на правните норми. ПО са средство за превръщане на абстрактното взаимодействие, съдържащо се в правните норми, в конкретно взаимодействие между правните субекти. В МПР ПО са проводници на юридическата енергия. ПО са средство за реализация на субективни юридически права, а оттам и за удовлетворяване на интересите на правните субекти. ПО имат поне 3 функции по отношение на МПР: а) те фиксират адресатите на правните норми; б) те закрепват модела на поведение; в) те (в частност тяхното нарушаване) са условие за евентуалното принудително осъществяване на правните норми. 10. Възникване, развитие и прекратяване на правоотношенията. Става посредством юридическите факти. Съдбата им зависи и предопределена от юридическите факти. ПО са динамично променящо се правно явление. 11. Структура на правоотношенията: Тя е сложна и се състои от следните основни елементи: а) субекти на правоотношението - това са два или повече конкретни правни субекта; б) обекти (обществено благо, обществено отношение) и предмет (вещ или право) на правотоотношението - това са обекти и предмети на правото, които участвуват в конкретни правооотношения; в) юридическо съдържание, изразяващо се в конкретни субективни права и юридически задължения (има още и материално съдържание - фактическите действия на субектите на правоотношенията) - това са субективни права и юридически задължения, конкретизирани по вид, описание, принадлежност. Изтегляне 2.8 Mb. Сподели с приятели:
|