Общата теория на правото през погледа на Георги Денков

Изтегляне 2.8 Mb.

страница	13/16
Дата	10.04.2018
Размер	2.8 Mb.
	#66217

1 ... 8 9 10 11 12 13 14 15 16

12.1. Юридически доказателства:
За опосредственото изясняване на фактическите обстоятелства по юридическото дело се използуват т. нар. \"юридически доказателства\". Това са явления от обективната действителност, които дават информация за фактическите обстоятелства по конкретното юридическо дело. Това са фактически данни (сведения), които се използуват за установяване на фактическите обстоятелства по делото в съответствие с принципа на обективната истина. Юридическите доказателства имат някои специфични черти:
а) предназначението им е да установят обстоятелствата по юридическото дело;
б) те са фактически данни, сведения за факти, те са самите факти или източници на сведения за фактическите обстоятелства или на информация за тези факти;
в) имат особена процесуална форма на тяхното допускане, събиране, оспорване и използуване.
12.2. Доказателствени средства:
Това са предвидените и уредени в позитивното право източници на сведения за подлежащите на доказване факти. Това са основните групи, типове, видове доказателства. Всяко доказателствено средство има граници на своята употреба, посочени от позитивното право. Доказателствените средства трябва да са истинни, достоверни, допустими, относими. Видове доказателствени средства и пределите на тяхната допустимост. Например съгласно ГПК доказателствени средства са заключения на вещи лица, свидетелски показания, обяснения на страните, писмени доказателства, веществени доказателства и пр.
Открит стои въпроса за т. нар. специални доказателствени средства (видеозапис, аудиозапис). Те се използуват по изрично предвиден от позитивното право ред.
Новите технологии поставят и нови проблеми относно доказателствените средства. Така например каква е доказателствената стойност на файловете, след като те не са класически писмени доказателства.
12.3. Доказване:
Дейността по установяване с юридически доказателства на фактическите обстоятелства по делото се нарича \"доказване\". Доказването е съвкупността от процесуалните действия на правоприлагащия орган и на страните по делото, насочена за разкриване с помощта на доказателствени средства на истината относно фактите, релевантни за спорното право. Доказва се истинността или неистинността на твърденията относно фактите, релевантни за спорното право. Извършва се в рамките на закона. Предмет на доказването са фактите и връзките между фактите. Доказването от логическа гледна точка е аргументиране. То има етапи:
а) определяне на кръга от факти, подлежащи на установяване и на доказване;
б) събиране и процесуално закрепване на доказателствата (доказателствата се посочват, представят, допускат и събират);
в) изследване на доказателствата, включително и тяхната проверка;
г) оценка на доказателствата.
Доказването има и видове:
а) според целта: пълно и непълно;
б) според доказателствената тежест: главно и насрещно;
в) според удостоверяването: пряко и косвено (улики, индиции).
12.4. Субект на доказването е правоприлагащия орган. Еднолични и колегиални правоприлагащи органи. Субекти на процеса на правоприлагането са и други субекти на правото. Те се наричат страни по делото. Това са субекти на правото, чиито законни интереси са пряко засегнати от юридическото дело и които по надлежния, определен от позитивното право ред, са конституирани да участвуват в юридическото дело.
12.5. Тежест на доказване - това е разпределението на задълженията по доказването между страните по делото. Носи се от тази страна относно тези фактически обстоятелства, от които тя извлича изгодни за себе си правни последици. Изключението в наказателните дела - там има презумпция за невиновност, задължен е да доказва е само обвинителя (прокурора).

13. Правоприложни действия относно избора и анализа на приложимите правни разпоредби:

а) избор на допустими (възможни, имащи отношение) за прилагане в конкретното юридическо дело правни разпоредби;
б) проверка на автентичността и на валидността на правните разпоредби (низша и висша критика);
в) изясняване на смисъла и на съдържанието на правните разпоредби (тълкуване на разпоредбите и извличане на правните норми);
г) извършване на правна квалификация - това е юридическа оценка на цялата съвкупност от фактически обстоятелства по делото чрез тяхното отнасяне към определена юридическа норма, след което се избира и прилага най-подходящата правна норма за конкретния случай.
В ПП се проверява само задължителността на правните норми, но не и тяхната справедливост или съответствие на някакви други извънправни критерии.
13.1. Юридическата квалификация:
Тя включва три основни действия:
а) определяне на правния отрасъл, който е регламентира по принцип типове случаи, като съответния;
б) определяне на вида на отрасловия институт, който регулира конкретния случай;
в) установяване на точната норма, която регулира конкретния случай.
Понякога се налага преквалификация, ако това е необходимо за обезпечаване на справедливостта.

14. Правоприложни действия при решаването на юридическото дело.

Тук с правоприложен акт се изразява държавновластната повеля на компетентния държавен орган.
Решаването на юридическото дело е вид управленско решение. Особеното тук е това, че с него се завършва процеса на ПП. След това следва процес на реализация на правната норма.
Решението на юридическото дело може да се охарактеризира от три страни:
а) като формалнологически процес - то е умозаключение, при което конкретната фактическа обстановка се подвежда под избраната правна норма;
б) като творчески процес - извършва се конкретизация на нормативните предписания;
в) като държавновластна дейност на компетентните държавни органи - появява се индивидуална държавновластна разпоредба, повеля. Тя има характер на юридически факт.

15. Правоприложен акт
Това е акт-документ, в който формално (и физически) се закрепва решението на правоприлагащия орган по юридическото дело. Тези актове съдържат и обективират индивидуализирани държавновластни предписания по прилагането на действуващите правни норми спрямо конкретния житейски случай (юридическо дело).
15.1. Видове правоприложни актове:
а) според задачите и органите, които ги постановяват - вътрешно-организационни, административни и юрисдикционни;
б) ПП актове в системата на съдебната власт (правообезпечителни):
- по осъществяването на надзор и контрол;
- следствени;
- юрисдикционни;
- изпълнителни;
в) ПП актове в системата на изпълнителната власт (правоприлагащи):
- с които се конкретизират юридически норми;
- с които се конкретизират юридически задължения;
- с които се решават правни спорове.
15.2. Правоприложният акт винаги е неделимо единство на съдържание и форма. Съществени, типични, обичайни в него са следните формални моменти (черти, части), които се променят в зависимост от конкретния вид правоприложен акт:
а) наименование на акта (присъда, решение, определение, заповед, указ, решение);
б) инаименование на правоприлагащия държавен или общински орган, който го издава, и име на конкретното длъжностно лице, което е овластено да го издаде и подпише;
в) дата и място на издаване, както и в някои случаи изх. номер на акта;
г) посочване вида и номера на конкретното юридическо дело (юридическа преписка);
д) мотиви на акта - в тях правоприлагащият орган излага своето становище относно:
- фактическата обстановка (обективната истина относно фактическите обстоятелства по юридическото дело), и
- направената от него правна квалификация (обективната истина относно приложимата за юридическото дело правна норма);
е) правно основание - тук правоприлагащият орган посочва:
- тези позитивно-правни разпоредби, които го овластяват именно него да се произнесе по конкретното юридическо дело;
- приложимите за конкретния житейски случай правни разпоредби.
ж) диспозитив - съдържа индивидуалното държавновластно предписание, повеля, посочва конкретните права и задължения на страните по делото, конкретното правило за поведение, важимо, задължително за страните по делото;
з) указания дали правоприложният акт може да се обжалва, в какъв срок и пред кого (Особената значимост на обжалването, особено при административните актове. Борбата на държавните чиновници да не им се обжалват актовете);
и) подпис на компетентното длъжност лице и печат на правоприлащия държавен или общински орган.
15.3. Недействителност (която се дели на нищожност и унищожаемост) на правоприложните актове. Спрямо тях позитивното право установява презумпция за законност, тъй като те са властнически, официални, задължаващи актове. Тази презумпция изисква те първо да се изпълнят, а после да се провери законосъобразността им.
Нищожните правоприложни актове не пораждат никакво правно действие.
Унищожаемите правоприложни актове пораждат действие, но те са опорочени и това действие може да бъде премахнато, отстранено по инициатива на засегнатата от тях страна в предвидените от закона случаи и ред.
За съжаление, липсват ясни легални, нормативни критерии за недействителност и за нищожност. Тези критерии са преди всичко само доктринални.
Според тях един правоприложен акт ще бъде недействителен, ако:
а) е издаден от некомпетентен орган;
б) е издаден при превишаване на предоставенета компетентност;
в) е несъобразен с материалния закон;
г) е несъобразен с целта на закона (злоупотреба с право);
д) е несъобразен с предвидената от закона форма и процедура.
Нищожността ще е налице, ако:
а) тя е явна, очевидна;
б) липсва орган, който да издаде акта;
в) няма адресат;
г) няма предмет;
д) се нарежда нещо невъзможност или противоестествено;
е) липсва съществена форма.

26. Субективно право: същност и видове. Обективно и субективно юридическо право. Юридическо задължение. Злоупотреба с право. Право и личност. Права на човека. Защита на субективните юридически права.

СУБЕКТИВНО ПРАВО
1. Същност и характеристика на субективното право (СП):
То е социалния и хуманен смисъл на правото.
1.1. СП и свобода: СП трябва да бъде разглеждано през призмата на свободата, като изключително значим обществен идеал и ценност. Свободата е неюридическа категория и нейното съдържание се установява от представители на другите обществени науки - политолози, философи, социолози, психолози. Все бихме могли да дадем работно определение на свободата като възможност на социалния субект да удовлетворява своевременно своите общественопризнати интереси по общественоприет начин.
1.2. СП и юридическа свобода: В държавно-организираното и в правно-уреденото общество свободата няма друго съществуване освен като юридическа свобода. Социалните субекти са свободни дотолкова, доколкото имат субективни права. Социалните субекти има субективни права доколкото са свободни. Свободата е да бъдеш субект на правото и да имаш СП.
То е юридическото измерение на свободата и това е неговата най-дълбока същност. То не е мяра за възможно поведение, а призната от позитивното право мяра за свобода. СП е мяра за социална свобода на своя притежател. СП не се дарява от държавата (етатизъм, социалистическо виждане), а се признава от нея. СП спомага за обезпечаване на равенството и свободата, за осъществяването на разпределителните обществени отношения, за защитата на естествените и неотменими права на човека, за обособяването на правните субекти.
Не случайно Хегел определя правото като саморазвитие на идеята за свобода.
1.3. Субективност на СП: СП е субективно в две насоки:
- то е правно признато средство за осигуряване на социални блага (средство за достъп до блага и удовлетворяване на интереси) за субекта на правото;
- то е възможност за изява (средство за изява, за избор на модел за поведение, за самоопределение) на субектите на правото, то е правно призната власт на субекта на правото.
СП е граница, коректив, защита на субектната природа на личността. В основата на СП е субекта като нещо отделно, друго, различно от другите и от нещата извън него. Правото е обект за субекта и посредник между обекта и света.
1.4. СП и интереси: СП следва да бъде разглеждано през призмата на интересите на неговия притежател. СП обозначава юридически защитените претенции на субекта на правото към другите правни субекти, към обществото и държавата за зачитане и удовлетворяване на неговите интереси. СП е действителността на съществуващите в обществото възможности, отнесени към неговия отделен член.
1.5. СП и воля на правния субект. СП дава възможност за самоопределение, за свобода на волята, за собствен избор, за собствено поведение, за това да има и да отстоява своята гледна точка. СП е защитната граница между външната определяемост и личността. СП е баланс между регулиране и свобода от регулиране. СП е защита на личността от правното регулиране. СП е граница на личната неприкосновеност на правния субект. СП дава възможност за идентифициране и разграничаване на правните субекти.
1.6. Правовост на СП: СП е уреден от позитивното право начин да се действа в свой интерес, но да се прави това по своя воля и собствен избор. СП е призната и осигурена от позитивното право власт на субекта на правото да има свободата да се развива по автономен начин в рамките на позитивното право. СП е тази част от явлението право, която принадлежи на субекта, което подхожда към него като към субект.
1.7. Характеристика на СП: Основните характерни черти на СП с оглед на гореизложеното са:
а) то е мяра за социална свобода за субектите на правото;
б) то е средство за удовлетворяване на интересите на субектите на правото;
в) то е начин за волева изява и самоопределение на субектите на правото;
г) то е призната от държавата и от позитивното право възможност за собствено поведение;
д) то е защитена (гарантирана) от държавата и от позитивното право възможност за собствено поведение.

2. Дефиниция: СП е мяра на социална свобода за субекта на правото, обезпечена от държавата, изразена в определени от позитивното право юридически налична и гарантирана от държавата възможност:

- за собствено поведение;
- за изискване на дължимо насрещно поведение, както и
- за получаване на съдействие от страна на държавата при реализацията на горните две възможности,
упражняването на които осигурява на носителя на субективното юридическо право удовлетворяване по общоприет начин на даден негов обществено значим интерес, а заедно с това и развитие на самата социална свобода на всички социални субекти.

3. Възникване на категорията \\\"субективно право\\\" (СП). Създадена е от немските пандектисти от ХІХ век. Наложена е от Фр. Савини. Резултат е от многовековната еволюция на правото и правната теория. Различна е от обозначаваното с нея обективно явление \\\"субективно право\\\". Това явление възниква още със възникването на явлението \\\"позитивно право\\\".

4. Предпоставки за възникване на категорията СП:
а) социално-икономически (възникването на гражданското общество, свободната пазарна конкуренция, капитализма, намаляването на функциите на държавата и превръщането на държавата в \\\"нощен страж\\\", излизането на преден план на личността и на индивидуалните субекти на правото за сметка на намаляване ролята на държавата). Според Келзен при социализма СП са били само в зачатък, тъй като нямало гражданско общество;
б) идейно-политически (утвърждаване на естественоправните доктрини, утвърждаване на идеята за естествените и неотменими права на човека);
в) технико-юридически (появата на първите истински нормативни актове като източник на правото, каквито са немските и френските граждански кодекси, и най-вече - преминаването в тях от казуистично към абстрактно формулиране на правните предписания, разграничаване на материалното от процесуалното право, законодателното установяване на правото на иск, разграничаване на правото от закона).

5. Теории за същността на СП:

а) волева - неин създател е Фр. Савини. Според него СП е волева власт да се наложим над другите. Тази теория обръща внимание на това какво можем, имайки СП. Тя е първата и най-важна теория;
б) на интереса - неин създател е Р. Йеринг. Според него СП е правно защитен интерес. Тя обръща внимание на това защо го можем, имайки СП. Това е втората по важност теория;
в) воля с определено съдържание и цел - Гирке;
г) правнопризната сфера на интереси и власт - Йелинек;
д) власт с цел - Енексеруст;
е) отрицателна - няма СП - Л. Дюги и неговия солидаризъм - от правната норма произтича не СП, а юридическа ситуация и задължение. (нарастнала е ролята на юридическия позитивизъм, появил се империализма, монополизма, тоталитаризма, социализъм).

6. Значение на СП:

а) социално-политическо предназначение на СП е да бъде:
- средство за осигуряване на социална свобода и равенство. СП е конкретно проявление и израз на юридически гарантираната свобода за субектите на правото;
- средство за волева изява, за избор на поведение, за самоопределение на субектите на правото,;
- средство за удовлетворяване на техните интереси. Интересът е социалното основание и цел на СП. СП служи за удовлетворяване ни интересите като осигурява достъп до наличните в обществото блага и така предоставя на правните субекти необходимия обект за техните потребности;
б) юридическо - техническо предназначение на СП е да бъде:
- мяра на юридическата свобода и юридическо равенство като се осигурява правна възможност за определено правомерно поведение на неговия притежател;
- да се използува от позитивното право за формулирането на общи (чрез правните норми) и конкретни правни модели за поведение (чрез правоприложните актове и чрез актовете за реализацията на правото).

7. Права на човека и СП.

7.1. Идеята за правата на човека.
Правата на човека и субективното право са близки явления, доколкото и двете предполагат свобода на човека от произвола на държавата и на позитивното право.
Идеята за правата на човека възниква през Възраждането. Най-много за нейното утвърждаване са допринесли Дж. Лок, Ж. Боден, Ж.-Ж. Русо, Ш. Монтескьо и др. Според тях правата на човека са равни, вечни и неизменни човешки възможности, качества, присъщи на всички човешки същества само защото принадлежат към човешкия род.
Следва изрично да се подчертае, че правата на човека имат само идейно битие, но не и нормативно. Идеята за тях е била навремето идейно-политическо оръжие в теоретичната и политическа битка срещу абсолютизма на държавата. Идеята за правата на човека се появява като израз на утвърждаването на Хуманизма, на преклонението пред достиженията на древната атинска култура. Правата на човека служат за коректив на дейността на държавата, за граница и спирачка на нейния произвол.
Идеята за правата на човека се утвърждава благодарение на развитието на капитализма. Той не може да съществува без еманципирането на човешката личност от държавата, без признаване на свободната инициатива и на равенството на социалните субекти.
Конкретните видове и съдържание на правата на човека пораждат редица теоретични спорове. Счита се, че техният брой и вид е закрепен основно в международните договори относно правата на човека.
В наше време традиционно се говори за три поколения права на човека:
а) от първо поколение, общопризнати през ХVІІІ и ХІХ век, като право на живот, право на свобода и пр.;
б) от второ поколение, общопризнати през края на ХІХ и началото на ХХ век, като право на труд и социално осигуряване;
в) от трето поколение, общопризнати през втората половина на ХХ век, като право на здравословна околна среда и др.
Някои автори в последно време твърдят, че следва да се признае съществуването на права от четвърто поколение, като право на доброволна смърт (евтаназия) и пр.
7.2. Правата на човека като средство за легитимиране на СП и СП като средство за защита на правата на човека.
Права на човека и субективни юридически права са две различни типове категории, принадлежащи към две различни понятийни системи. Първата категория е повече политологическа, философска, социологическа, общонаучна, а втората категория е строго юридическа. Правата на човека са правата на независимия член на гражданското общество, а СП са официално признатите от позитивното право права на човека (на субектите на правото). При права на човека на практика става дума за идеология, за членове на гражданското общество, при СП-ва става дума за право, за субекти на правото.
Връзката между правата на човека и СП е в две насоки:
а) от една страна правата на човека през последните векове (ХІХ, ХХ и ХХІ век) се използуват като основно средство за легитимиране и за предопределяне на параметрите (границите) на субективните права. Преди това в предишните векове легитимацията на субективните юридически права се извършвала с фактори извън човека, като добрата воля на държавата (на владетеля) или пък с божията воля. Трябва изрично да се отбележи, че правата на човека легитимират субективните права не само на хората (на индивидуалните субекти на правото), но и на техните общности (на неиндивидуалните субекти на правото). Юридическите лица сами по себе си нямат естествени и неотменими права, но последователната защита на правата на човека неизбежно води до съществуването на субективни права и на юридическите лица;
б) от друга страна субективните юридически права са средство за юридическа конкретизация, трансформация и защита на правата на човека. В държавно-организираното общество правата на човека трябва да придобият юридическо съществуване, да се превърнат в субективни права, за да могат наистина да се осъществят, да имат практически смисъл. Чрез СП правата на човека се превръщат от идея в държавно гарантирана възможност на правните субекти.
На практика правата на човека са и обективно право, доколкото се явяват предопределител на субективните права, и субективно право, доколкото се въплъщават, материализират в конкретни субективни права.
СП са детайлизиране и юридическо гарантиране на правата на човека. СП-ва са пресечна точка на правата на човека и правото. СП-ва са юридическо измерение на правата на човека.
7.3. Етапи на претворяване на правата на човека в субективни права:
а) международнопризнати права на човека - международни субективни права - в международните договори (пактове) за правата на човека;
б) основни конституционни права - по-конкретно и детайлно претворяване на правата на човека в субективни права;
в) субективни права - окончателното претворяване на правата на човека в конкретни субективни права. Например на естественото и неотменимо право на собственост на човека съответствуват милиони конкретни субективни права, притежавани пряко или косвено от отделния индивидуален субект на правото.

8. Проблемът за държавата като особен носител на субективни права. Проблемът тук е легитимирането на субективните права със правата на човека. Някои автори, като М. Михайлова, отричат съществуването на субективни права на държавата. Държавата само създавала, прилагала и защитавала субективните права на другите правни субекти, но самата тя не притежава такива. Други автори пък считат, че държавата има субективни права, носител е на субективни права, защото последователната защита на основните естествени и неотменими права на човека неизбежно води до необходимостта да се признаят субективни юридически права и на самата държава, доколкото тя изразява и защита общия интерес на цялото общество. След като останалите неиндивидуални правни субекти (юридичесли лица) имат субективни права, няма защо да отричаме възможността на държавата, която също е колективен субект на правото и юридическо лице, макар и с доста специфика, да притежава самостоятелни субективни юридически права.

9. Обективно право, обективност в правото и СП, субективност в правото. Тяхното съотношение.
Вечното философско деление на явленията на \\\"обект и субект\\\" се пренася и в сферата на правопознанието по отношение на самото право. Епитетът \\\"субективно\\\" пред думата \\\"право\\\" произтича от латинската дума \\\"субект\\\" (subjectus), което означава \\\"основен\\\". Следва да се има в предвид, че \\\"обективно право\\\" и \\\"позитивно право\\\" са синоними. СП и обективното право се съотнасят като типичен интерес на абстрактен субект и удовлетворяване на интереса на конкретен субект. СП не е креация на обективното право. СП и обективно право се съотнасят така както абстрактно-конкретно, възможно-действително, общо-единично. Едното няма смисъл без другото. Те са в корелативна връзка. СП не е рефлекс (креация) на обективното право. СП не е неправо. Субективното в правото е онова, което е за субекта, което го облагодетелства и ползува. СП е не това, което се адресира до субекта, а това, което е за него, което го ползува, носи му изгода и свобода. Правото е и субективно, и обективно, зависи от гледната точка. СП и обективното право са първоначални образувания на човешкия дух. СП и обективното право взаимно се обуславят. СП е субективиране на обективното право.

10. Отграничаване на СП от сходни правни явления. СП следва да се различава от сходни правни явления. Така например:

а) СП е различно от \\\"правоспособността\\\". Последната е абстрактна предпоставка за придобиване на СП;
б) СП е различно от \\\"дееспособността\\\". Последната е е условие за придобиването на СП;
в) СП е различно от \\\"гражданството\\\". Последното е предпоставка, която предопределя вида, броя и характера на СП, които могат да се придобиват от съответния субект на правото.
г) СП е различно от \\\"правния статус\\\". Последното е съвкупността от допустимите, потенциално възможните, за даден субект на правото в даден момент СП-ва.
д) СП е различно и от \\\"правното положение\\\". Последното е съвкупността от реално притежаваните от даден субект на правото в даден момент СП-ва.

11. Граници на СП. Злоупотреба със СП (при разминаване между цел, интерес и СП). Конкуренция на СП.

Границите на употреба на СП се посочват от позитивното право. Субектите на правото могат това, което е формулирано от правните предписания. СП е правна власт, която се признава на правния субект с определена цел за да може той да удовлетвори свой конкретен интерес. Злоупотреба със СП (в т. ч. т. нар. \\\"заобикаляне на закона\\\") има в случай на разминаване между целта (задоволяване на даден интерес), за постигането на която е признато СП, и целта (задоволяване на даден интерес, който обикновено не е обществено значим и признат), за която то действително се използува. Конкуренцията между СП-ва е налице тогава, когато с един обект на правото (с едно благо) двама субекти на правото желаят да удовлетворят свои различни интереси. Тя следва да се разреши съобразно правилата за определяне на юридическата сила при противоречащи си правни норми. Решаваща е ролята на държавата (съда) за разрешаване на подобни юридически конфликти. Държавата притежава монопол за решаване правните спорове.

12. Права на субектите на правото (тази категория обозначава разнообразието на средствата за юридическо оправомощаване, различните юридически възможности на субектите на правото):

а) СП-ва - това е основния вид права на субектите на правото;
б) правни свободи - това са юридически призната мяра за социална свобода на субектите на правото за изява в определена област на живота. Правните свободи са по-широка мяра за социална свобода, отколкото СП-ва. Те са мяра за свобода не за конкретни действия, както е при СП-ва, а за цялостно поведение, за цялостна изява, в определена социална област. Има две групи правни свободи:
- осигуряващи социалната активност на субекта на правото (напр. свобода на словото);
- ограничаващи намесата в личната сфера (живот) на субекта на правото (напр. свобода на вероизповеданията, свобода на кореспонденцията);
в) законни интереси - това са позитивноправно признати и защитени общественозначими интереси на субекта на правото. Те се признават и защитават от правото, но за тях няма признати конкретни субективни права. С тях не са свързани конкретни субективни права. Те не са достигнали до защита чрез привързването към тях на конкретно и формулирано от позитивното право субективно право. Законните интереси са три вида:
- по отношение на обогатяване на индивидуалния социален (правен) статус (напр. за придобиване на СП по административен или трудовоправен ред, за установяване на обстоятелства с правно значение);
- по отношение на запазване социалния (правния) статус на субектите на правото (напр. интереса на личността от запазване на нейния живот и здраве);
- по отношение на осъществяването на социалното управление и към опазването на правовия ред (напр. опазване на тишината, на хигиената на обществени места, на обществената сигурност).

13. Видове СП. Най-различни възможни деления според най-различни критерии:

а) според субектите на правото - на индивидуални и неиндивидуални субекти на правото;
б) според структурата на правото - публични и частни, материални и процесуални, вътрешни и международни;
в) според системата на правото - по отрасли;
г) притезателни и преобразуващи;
д) вещни и лични;
е) абсолютни и относителни;
ж) имуществени и неимуществени;
з) първични и придобити;
и) според обекта си;
й) вещни и облигационни;
к) според юридическия акт, от който се извличат;
л) прехвърлими и непрехвърлими;
м) прости, сложни и комплексни.

14. Структура на СП. Състоят се от 3 правомощия (елемента):

а) правомощие (възможност) на действие, на собствено поведение;
б) правомощие (възможност) на изискване на дължимо поведение от страна на другите субекти на правото;
в) правомощие (възможност) на притезание, на изискване на съдействие от страна на държавата за упражняване и защита на предишните две възможности. В литературата съществуват спорове дали това е част от структурата на всяко СП или пък е самостоятелно СП.

15. Възникване, развитие и прекратяване на СП.

Те възникват, развиват се и се прекратяват в рамките на конкретните правоотношения и правни връзки. Те следват съдбата на последните.
Реализацията на СП има два стадия:
а) юридически - като реализация на правоотношение;
б) фактически - чрез материални действия.
Реализацията на СП зависи от вида на правомощията, които изграждат съдържанието на СП. Оттук самостоятелно и несамостоятелно реализиране.

16. Защита на СП. Има различни видове:

а) вътрешна и международноправна;
б) юридическа и неюридическа;
а) лична (без съдействие от страна на държавата) и от страна на държавата (съдебна и административна). Защитата от страна на държавата придава сигурност, стабилност и значимост на СП.

17. СП и юридическо задължение.

СП закрепва държавната защита на личността, а юридическото задължение - защитата на обществото, на държавата, подчиняването на индивида на общността. Правото е задължаващо-управомощаващ регулатор. Съществува единство на права и задължения, което се изразява в съществуването на правоотношение. Юридическото задължение противостои на произвола.

18. Юридическо (субективно) задължение:

а) понятие - предписана на задълженото лице (субекта на правото) мяра за необходимо поведение, която субекта на правото е длъжен да спазва в съответствие с изискванията на оправомощения с оглед задоволяване на неговите интереси (и тези на задължения, и тези на обществото);
б) видове:
- за активно поведение;
- за пасивно поведение;
- за изтърпяване.

27. Юридически факти. Същност и видове.

ЮРИДИЧЕСКИ ФАКТИ

І. Въведение в темата.

Изтегляне 2.8 Mb.

Сподели с приятели:

1 ... 8 9 10 11 12 13 14 15 16