1. Време на възражданьето

Любен Каравелов. Три месеца след като замлъква в. „Независимост“, на 15 януари 1875г., на бял свят се появява сп. „Знание“. То има подзаглавие „издание за наука и литература“. Списанието се редактира и печата също в Букурещ. Идеята на Каравелов за литературно издание е по-стара. Програмата, която Каравелов озаглавява „Предисловие“, излиза в първа книжка на списанието и е формулирана в пет точки. По-нататък конкретно се посочва какво ще публикува списанието: поезия и проза, статии исторически, етнографски, медицински; за търговията, а така също „критика и библиография“ – обзор на по-важни български и чуждестранни книги. Според Каравелов списанието няма да приема статии с „политически характер“. Това окончателно определя сп. „Знание“ като чисто литературно и научно издание. В него се появяват стихотворения от Каравелов [„Хубава си, моя горо“], разказът „Стана“ и повестите „Маминото детенце“, „Извънреден родолюбец“ и „Прогресист“; народни песни от видинските села и от Панагюрище, критически бележки за „Периодическо списание <…>“, за „Градинка“ на Блъсков, за „Книговище за прочитане“ на д-р Иван Богоров, за „Български народни песни“ от Огюст Дозон и т.н.

Христо Ботев. Като поет, журналист и публицист, въобще като твърческа личност, Христо Ботев не остава встрани от формирането на новата литература, от процесите, които я засягат. За него тя е не само отражение на своето време, но и израз на идейните и естетически търсения, на цялата сложна социално-политическа обстановка през втората половина на ХІХв. Христо Ботев се изявява като един от най-ярките литературни критици на Българското възраждане. В повечето случаи своите съждения, категорични обобщения и заключения Хр. Ботев изказва в отделни кратки бележки, имплицитно в статии по други въпроси или пък във фейлетоните си. В статията [„Дивият, варварският и безчовечният турски ярем <…>“], публикувана във в. „Знаме“, Ботев стига до обобщението, че, за да се отърве народът „от варварското турско зло“, е нужно „и науката, и литературата, и поезията, и журналистиката <…> да заемат характер на политическа пропаганда, т.е. да се съобразяват с живота, със стремленията и с потребностите на народа и да не бъде вече науката за наука, искуството за изкуство, а журналистиката за преживяние старото, изгнилото отдавна вече исхвърленото европейско гюбре“. Тези схващания на Ботев определят цялата негова концепция и критико-реалистичната програма, изразяваща националните интереси на българския народ. В известното стихотворение „Защо не съм?“ Ботев не се притеснява да постави Славейков до Кръстьо Пишурка, Григор Пърличев, Константин Сапунов и Иван Владикин, заради одата „Не пей ми се“, публикувано в сп. „Читалище“ през 1870г. Не подминава и младия Вазов заа стихотворението „Вярата ми“, отпечатано в „Периодически списание <…>“. Идеята, че разприте сред народа някога сами ще изчезнат и ще се възцари „братство високо“, не допада никак на младия революционер. По отношение националния характер на българина и неговите нрави Ботев стига до много важни и задълбочени философски съждения, които не са загубили значение и днес. Христо Ботев се обявява безусловно срещу самоцелното изкуство, срещуу примиренчеството към робството и към народната съдба. Писателят не може и не трябва да стои встрани от всичко онова, което преживява народът като съдба и интереси. Писателят е отговорен, затова и не трябва да се затваря всантименталните си и сладникави излияния, защото задачите на литературата е да решава политически, културни и въобще национални въпроси.

Поет, журналист, публицист, литературен критик и революционер, Христо Ботев съчетава в себе си идеите на българската интелигенция от втората половина на ХІХв. Той обобщава всичко дотогавашно и създава творчество, което разкрива еманацията на българския дух, гения на нацията, но и модерните европейски тенденции в поезията и творческите дирения като цяло. Христо Ботев надраства своето време. Неговите идеи и неговата естетика продължават и днес да моделират българската литература и националната ни култура.

ПРЕДМЕТ, ПЕРИОДИЗАЦИЯ, МЕТОДИ НА ИЗСЛЕДВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА СЛЕД ОСВОБОЖДЕНИЕТО ДО КРАЯ НА ХІХ ВЕК. Периода на новата българска литература включва периода от Освобождението до Първата Световна война 1878 – 1919 година. Процеса изхожда от връзката литература – история. Литературата не е в пряка връзка с общата история. През този период между историческите и литературните събития няма синхрония. Новата българска литература има определена зависимост в този период. Литературния процес има своя вътрешна логика. През 80-те години се появява т. нар. мемоарна проза, създава се българската историческа митология. Във времето на 80-те години завършва Българското Възраждане.

Литературните критики на Възраждането се заместват от други критики, кръга „Мисъл” и българския символизъм. Символизмът усвоява връзката между различията. Творците от последните две десетилетия на ХІХ век и първите две десетилетия на ХХ век са повлияни от Възраждането. Дори когато се говори за самооценката на човешката душа не се губи връзката с Възраждането. Периодът е свързан с идеала за национално обединение. В определена степен и новите модерни автори са свързани с този идеал. През тези четиридесет години се създава литература, която прави обобщение на Възрожденската литература.

Периодизация: Боян Пенев, изследовател на Българското Възраждане, в книгата си „Увод в българската литература след Освобождението” (студии, статии, есета, София 1985г) разделя литературния материал на два периода. Първия период е от 1878г. до 1912г., до Балканската война. Втория период започва от 1912 година до днес.

Реализмът (позитивизъм) се свързва с 90-те години. Реализмът се появява в литературата след 1830 година с Ив. Вазов, Ст. Михайловски, А. Константинов, Г. Стаматов, Тодор Влайков, Михайлаки Георгиев, А. Страшимиров, Елин Пелин и др. Приблизително през 30-те години се пишат реалистични текстове. Реализмът разглежда човека според неговата социалност.

Българският индивидуализъм е литературното направление, което предполага върху индивидуалното, уникалното. Човекът се разглежда в неговата индивидуалност. Индивидуализмът се свързва с кръга „Мисъл”. Този период е време на модернизъм.

През 1905/07г. се създава българския символизъм, когато спира сп. „Мисъл”. Това е времето на Яворов, Дебелянов, Николай Лилиев. През този период се достигат върховете на тогавашната европейската литература. Тук се причисляват разказите на Елин Пелин, творчеството на Йовков, лириката и драмите на А. Страшимиров и Петко Тодоров.

Методи на изследване: Методите на изследване се свързват с въпроса за литературния канон. Най-ярки критици през 80-те години са И. Вазов, З. Стоянов, а на 90-те години д-р Кръстев, в края на 90-те – Божан Ангелов, Алберт Гечев, Стефан Минчев, Д. Димитров. История на българската литература се пише през 30-те години на ХХ век. Литературната критика отсява значимото от незначимото.

Литературата от този период има функция да създава национални митове. Новата българска литература, през първото десетилетие е изключение на функционалността и отделянето й от документалността.

В своята обща характеристика следосвобожденската литература е естествено продължение на оня основен литературен период, който започва от средата на ХVІІІ век и разделя литературното ни развитие на Стара българска и Нова българска литература. Но коренно изменените исторически условия след ликвидирането на националния гнет и зависимостта от османската феодална система постепенно изменят и облика на художествената литература, като пораждат в нея нови явления и черти.

Под влияние на новите обществено-исторически условия, предизвикали нормалната промяна на българската интелигенция, се променя се постепенно и самият облик на българския писател. По време на националното ни Възраждане писателят е преди всичко общественик и народен будител и подчинява изцяло книжовното си дело на своята революционна или просветителска дейност. След Освобождението той вече започва да възприема творческата си дейност като обособено жизнено поприще, а по-късно – дори и като самостоятелна сфера на духа със свои специфични цели и задачи. Това не пречи българската литература като цяло да запази своята традиционна обвързаност с националната съдба. Живият спомен за националноосвободителната борба и нейните идеали и герои не само подхранва художественото творчество с образи и теми, но се превръща и в характерен критерий за оценка на съвременността. Като тенденция на развитието след Освобождението основният патос на българската литература от национален става предимно социален.

В краткия период от Освобождението до края на ХІХ век българската литература изминава сложен естетически път, който осъществява прехода от възрожденската към модерната българска литература на ХХ век. Тъкмо през този период израстват някои от най-могъщите върхове в българския литературен развой. Началото и края на този период се въплъщават в творческото дело на двама такива колоси на българската класика като Иван Вазов и Пенчо Славейков.

Поради интензивността на литературно-историческото ни развитие от Освобождението до края на века в този сравнително кратък период достатъчно ясно се обособяват два различни момента – литература на 80-те години и литература на 90-те години. Това обособяване както и всички подобни деления в използваната литературно-историческа периодизация е до голяма степен условно – то означава само времето, за което са най-характерни дадени литературни явления, а не и техните абсолютни граници. При литературната периодизация въобще не съществуват резки граници. Всеки нов момент или период в литературното развитие има своите корени в предходния и от своя страна подготвя следващия. Литературните явления се застъпват едно друго, новото често се поставя преди окончателното отмиране на старото, понякога дори по време на неговия разцвет. И това е още по-силно изразено при българското ускорено развитие с неговия устрем да навакса пропуснатото през вековете на робство и да догони културата на напредналите европейски страни.

ОСВОБОЖДЕНИЕТО ДО 20-ТЕ ГОДИНИ НА ХХ ВЕК. Нашето литературознание ползва една класическа схема на познание около важни исторически събития, които естетически влияят върху литературния процес. Тази сложност е определена от историческия развой. Днешната литературна наука е по разчупена в каноните, които предлага. Зачита се от много повече вътрешни логики на литературния дискурс и интерпретациите на критиката изолират литературните текстове от вътрешната събитийност.

За начало на новата българска литература се счита Освобождението на България от турско робство. За края на този период се счита Първата Световна война – време, когато окончателния синкретизъм на българското време се е разрушил. От 80-те години на ХХ век се появяват епохални произведения - „Записки по българските въстания“ на Захари Стоянов. Това е време, когато Вазов създава големите митове „Епопея на забравените“, „Немили-недраги“, „Чичовци“. Време когато творят Константин Величков, Тодор Влайков, Иван Шишман.

През 90-те години на ХХ век се проявяват манифестните програми на Пенчо Славейков и д-р Кръстев. Яворов активно заявява своето присъствие. Също тогава пишат Ал. Константинов, Михаил Георгиев, Антон Страшимиров, Георги Стаматов. Солидно присъствие заема лявата интелектуална мисъл – Димитър Благоев, Димитър Полянов, Георги Кирков, Димитър Димитров. 90-те години са време на отжилеви утопии, социалния катаклизъм взема връх над романтичните надежди за една нова и съвременна България. Тази литературна ситуация се отличава с много силни атаки срещу патриархалността на българската литература за сметка на нови тенденции най-вече в разбирането за индивида, като концепция изразена чрез индивидуалистични възможности. 90-те години осмислят диалога между родно и чуждо.

Зараждане на кръга „Мисъл“. През 1907г. се заявява като присъстващ от Пенчо Славейков, д-р Кръстев, П. Яворов, Петко Тодоров. Тези хора образуват кръга „Мисъл“. Списание „Мисъл“, което се издава от д-р Кръстев рязко променя културното съзнание на литературата. Те се конфронтират срещу късно възрожденската литература, срещу нейната патриархалност. Създават се нови литературни ценности според които личността и нейното право на собствен избор излизат пред колективните задължителни ценности на традицията като народ, родина, народностен дълг. Този период дава цяло едно поколение творци, които се представят чрез манифести и критически текстове.

БЪЛГАРСКА ВЪЗРОЖДЕНСКА ЛИТЕРАТУРА. ГРАНИЦИ, СПЕЦИФИКА, ОСНОВНИ ЦЕННОСТНИ МОДЕЛИ. За Възрожденската литература е характерно домашното, идеята за съхранение на националната самостоятелност. Българската Възрожденска литература е нова, защото в нея естетическата функция се основава от подчиненост на религиозността. Самата „История славяноболгарская” декламира пряко своята цел – антиасимилационен патос: чрез спомена за миналото се провокира идеята на бъдещето. В историята на българската литература особено място заема идеята за утвърждаване на българския книжовен език – Денят на Кирил и Методий става национален празник (11 май – стар стил). Идеята е, че българския език е пълноценен, има място сред другите, цялата държава да намери мястото сред другите.

Основната цел на Възрожденската литература е да утвърждава преклонение пред Средновековието. Възрожденската литература има функция на идеолог (формиране на национална идентичност – освобождение от гръцко владичество, османско робство и прослава да бъдем, каквито бяхме) с пряк пропаганден характер. Във възрожденската литература Средновековието присъства като мотивация не само чрез своята, но и с модерни за българската история моменти – да възвърнем своята слава. Любен Каравелов в трилогията си обяснява падението на България по много наивен начин, чрез женска намеса (развратна гъркиня, която води българския владетел към национална разруха). Това обаче има своята функция – повдига научното самочувствие.

Възрожденската литература утвърждава митологизирането на далечното минало, а по-късно Вазов митологизира съвсем близко минало, последните десетина години. Възрожденската литература създава модела на митологизиране. Тази литература има адаптивен комплекс към читателя. Възрожденската литература е синкретична. Писана е за идеологическото въздействие, а не за естетическа наслада. Тя създава ценностните позиции „свое – чуждо” (българско, славянско – турско, робство), които присъстват и в другите литератури.

Авторите въздействат на читателите чрез произведенията си, а посоката е активиране на общественото съзнание (читалище, църква, революционна дейност) – патриотизъм. Няма социален смисъл, няма чувственост. Литературата е реторична – умение да се докаже теза, като се отхвърлят опозициите. Българската литература доказва правотата на идеите, които прокарва. Особено реторична е Паисиевата история – правотата й в гърчеенето на българите.

Актуализира се християнския светоглед през Възраждането. Това са висши ценности на възрожденския светоглед, а и до днес. Библията не е просто сборник от поучителни разкази. Тя е нравствен кодекс на човека, и неграмотният цитира Библията. Религиозните идеи се използват като средство за утвърждаване на патриархалните идеали: сравнение на българското с християнското (възкръсването на Христос е равносилно на Освобождението). Паисиевата история сравнява бедните и неуки българи с апостолите на Христос (светец и мъченик = побойник). „Горски пътник” обяснява историческия модел чрез религиозния. Революционната клетва върху евангелие, кама и револвер – асоциация с Христос, свободния избор на човека. Свободата иска жертви – светец и мъченик, означаване на нравствена чистота.