Част І: Паралелни светове
Изтегляне 2.04 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- А. Манолова
- Р. Узунова
Р. Узунова: Аз Ви благодаря. (недатирано, но скоро след 20.04.1989 г. – тогава традиционно се прави „Ленински съботник” в чест на рождения ден на Ленин; ролка № 7) За икономиката и отражението й върху бита (Пламен Даракчиев) Пламен Даракчиев: (…) Ако искате да се върнем на темата. „Днес на всички ни е ясно, че страната ни преживява трудни моменти, и въпреки надутата и изкривена статистика и с просто око се вижда, че българинът живее по-зле от вчера, че в следствие на инфлацията вече се очертава несигурно неговото бъдеще. На пазара вече трайно се настаниха дефицитите, растат цените на редици стоки, увеличава се отложеното търсене на потребителите по зоната на спестяванията. Въобще всеобщата материална несигурност и неефективността на икономическите регулатори – цени, данъци, работна заплата - въобще подриват мотивацията за труд у гражданите и извращават култивираната склонност към потребление към най-обикновена вещомания.” И ето затова, на фона на тези обстоятелства, ние („Подкрепа”) бихме искали да поставим и някои социални искания, без които е невъзможно просто да се продължи нататък вече. Тези искания до известна степен сме ги формулирали, аз мисля, че те не са само наши искания, но мисля че трябва да се поставят по-смело и по-открито и от официалните профсъюзи. Имам предвид някои искания, свързани с жизнения стандарт на българина. Имам предвид и исканията за реформа в системата на държавното обществено осигуряване. Имам предвид и исканията ни да се преразгледа участието на косвени данъци във формирането на бюджета. Малцина у нас знаят, че тези косвени данъци, по-точно тяхната регресия, имат твърде сериозно участие в семейния бюджет на обикновения гражданин, особено на семействата. Бихме искали да поставим въпроса за въвеждането на нов прогресивен, с усилена прогресия, данък върху индивидуалната работна заплата, така както има и законопроекти в Съветския съюз. А. Манолова: Пламен, мога ли да Ви помоля да кажете нещо повече за тези косвени данъци? Пл. Даракчиев: Да. Бих могъл да кажа. Ами вижте, косвените данъци напоследък доста засилиха участието си в бюджета на страната, а тези данъци се плащат не от производителя и не от търговеца - те се заплащат от клиента, от гражданина, под формата на процентна надбавка над цената на дребно. И тези данъци отиват пряко в държавната хазна. Между другото, те са заклеймени много сериозно и от Ленин: той има едно определение, едно страшно определение за косвените данъци - защото ясно е, че тежестта я носят преди всичко широките слоеве от народа, и особено семействата, и тези, които имат неработоспособни членове, деца, родители и т.н… Бих искал тук само да вметна едно такова изречение, че откак се помни като народ, българският народ просто не е имал такъв данъчен товар на гърба си; и освен всичко друго, той няма и реална представа за този данъчен товар, той знае как държавата взема…, че тя взема, но как и по какъв начин взема, той реално не може да си отговори. А тя взема по твърде неконтролируем начин средствата, които са й необходими, за да извърши своите разходи. А. Манолова: Да, разбирам, можете да продължите. Пламен Даракчиев: Бих могъл да ви цитирам и точни цифри за ... А. Манолова: Да, би било хубаво. Пламен Даракчиев: Ами вижте, в цял свят има един показател – данъчна квота в националния доход. Това е размерът на данъците, които държавата изземва, за да може да осъществи своята дейност, да посрещне своите разходи. Искам да ви кажа, че през `84 година - бих могъл дори да ви цитирам точни данни за западните страни - трудно може да се намери страна на Запад, в която данъчната квота да надхвърля 50%. В САЩ - 30%. Значи с 30% изземване за националния доход САЩ посрещат своите не малки разходи. Докато при нас - цитирам ви как се развиват нещата – през `84а г. от данъците в държавния бюджет приходът е 71.15% от националния доход, през `88а г. вече процентът е 76.35. Това означава, че се усилват преразпределителните процеси в бюджета, което естествено противоречи на всичките ни приказки за самоуправление, за децентрализация на паричните ресурси и т.н, за свеждане на компетенции надолу по ешелона… Противоречат и на това прословуто изречение, че „Решава този, който има пари”, защото в крайна сметка виждате какво става: продължава да се централизира паричния ресурс и той тече, уверявам ви, тече преди всичко към Министерствата, в така нар. Републикански бюджет. Дори и общините напоследък са ощетени в този аспект, новите общини. Това просто… в тясно икономически аспект,… много сме говорили за тези неща, виждаме ги тези неща А и не само ние ги виждаме, вярвам. Мнозина от нас са специалисти - социолози, икономисти, журналисти – и ги забелязват. Но, за съжаление, у нас просто за макроикономическите аспекти на политиката не се говори и не се пише, сякаш това е все още табу, за разлика от Съветския съюз, например. Не навлязох ли много пространно в тази тема тук? Ало?... А. Манолова: Не, това бяха много интересни неща, според мен. Те просто илюстрират думите ви.(…) Пл. Даракчиев: А, освен това, имаме едно предложение (…) и с оглед на критичното положение във връзка с материалната и стокова обезпеченост на българина предлагаме да бъде изградена комисия, постоянна комисия по жизнения стандарт у нас, която да работи по тези въпроси, която да информира. Положението вече е тревожно. Между другото, неотдавна, и на среща с интелигенцията, в доклада на Тодор Живков беше изразена тревога от засилването на подоходната диференциация у нас. И ние имаме някакви данни, които са от едно емпирично изследване - те са сверени с официалните данни от годишния справочник на страната, годишните данни от годишния справочник на страната. Уверявам ви, положението е твърде сериозно още от `85а г. - доколкото знаем, данните не са публикувани, нито пък изследването - емпиричното. А. Манолова: В какъв смисъл са тези данни? Пл. Даракчиев: Вижте, според това изследване, което изнесе кандидата на икономическите науки Цаньо Стойков... Според него,… а той е изнесъл по доходни групи, по домакинства,… според това изследване, както ние изчислихме, в `85а г. всеки четвърти българин е живял със средно месечен доход в рамките от 60 до 120 лв. Сто и двайсет лева и тогава беше минималната работна заплата, която се равнява във всяка цивилизована държава на екзистенц минимума, би трябвало да се равнява. Нататък изчисленията ни показват, че през същата година около 40 % от българите са живяли със средно месечен доход до размер две-трети от тогавашната, през `85а г., средна работна заплата. А. Манолова: Каква е била средната работна заплата тогава? Пл. Даракчиев: Ами, вижте, аз мисля, че тогава… от порядъка…, не бих могъл сега да твърдя със сигурност, но миналата година беше двеста четиридесет и няколко лева, тогава беше от порядъка на 210-212, ако не се лъжа. А. Манолова: Нещо, което мене ме интересува: има ли някакви статистически данни за колко, какъв процент от населението получава минималната заплата, това не се знае, например? Пл. Даракчиев: Това не бих могъл да ви кажа. Аз мисля, че не са чак толкова много хората, които получават минималната заплата. Но искам да уточня само - тук говоря за доход на човек, независимо дали този човек ще е пеленаче, или пенсионер, не за заплата става дума. Освен това по същите тези изчисления се оказва, че през `85а г. около 8-10 % от населението на страната е живяло със средно месечен доход на човек от 280 до 390 лв и нагоре, където статистиката явно не желае да стига. Ясно е, че става въпрос за добър стандарт, защото тук искам да дам един пример: ако си представим едно обикновено българско четиричленно семейство – съпруг, съпруга и две деца (…) то средно месечния му доход би трябвало да се движи между 1000 – 1700 лв. и нагоре, съобразно преди малко цитираните цифри, т.е. в най-високата група – 390 лв. на човек, това означава, че двамата – мъжът и жената трябва да получават, семейството трябва да получава около 1700 лв. За един месец, представяте ли си? А. Манолова: Трудно. Пл. Даракчиев: Разбира се, тук влизат и някои високо платени категории - и художници, и скулптури, общо взето тук влизат и, всички знаем кои влизат у нас в тази група. (…) В старите учебници по политикономия ни учеха, че инфлацията при капитализма прави така, че националният доход се разпределя в полза на управляващите класи. Аз това го отнасям реално сега към настоящия момент и изводът ни е ясен на всички: в чия полза работи инфлацията! А нашета инфлация има една особеност – тя е скрита инфлация и, за разлика да речем инфлацията в Югославия, където е открита, тя не е толкова честа. Там в различни моменти на времето, на годината да речем, различни слоеве я понасят. Сложни механизми. Докато тук при нас, със скрития вариант, потърпевшите са все едни и същи. И бихме искали същевременно, понеже съзнаваме, че една антиинфлационна програма безспорно може и да накърни в известен смисъл интересите на една част от народа отново, то е необходимо успоредно с него да бъде приета и социална програма, която да бъде гъвкав, временен социален коректив до момента, в който инфлационните процеси бъдат сведени до нормални размери. Бихме искали да поставим въпроси и за системата на заплащане: ясно е, че продължават да бъдат поставяни всякакви бариери,… макар че много се говори за необходимостта за диференциация на работните заплати, необходимостта от това всеки да получава според заслуженото, необходимостта…, говори се за това, че не бива да се притесняваме от това, че ще има големи разлики между отделните заплати. Но знаете ли, народът интуитивно чувства, че на тази диференциация, която е в предприятието, й предстои още един процес на диференциация, вън от предприятието – вече на пазара, където… одеве ви казах с косвените данъци какво е положението. И там вече, понеже играе и семейството, и нещата може да се задълбочат още повече в полза на…, при вече диференцираните заплати. И народът има твърде добра интуиция и не всеки приема диференциацията, интуитивно не я приема, докато няма други гаранции, които да я направят възможна изобщо. Така: имаме предложение най-сетне да се махнат всякакви бариери върху растежа на фонд „Работна заплата” в предприятията. Много се говори за това, много се говори и пак работата си продължава. В последния Указ 56 има една префинена система, която предвижда, слага един много интересен капак върху фонд „Работна заплата”. Всъщност това е т. нар. данък върху нарастването на фонд „Работна заплата”. Става дума за ограничение. Пак се търси начин да се контролира фонд „Работна заплата” в предприятията. И за това има обяснение,… знаете ли, едно много така…, то и ние си го обясняваме така. Просто у нас самата система, самата ни държава не е заинтересована от това да растат доходите на трудещите се. А. Манолова: Как си го обяснявате? Пл. Даракчиев: Икономически не е заинтересована. А. Манолова: Защо? Как си го обяснявате? Пл. Даракчиев: Вижте, не е заинтересована, защото в държавния бюджет от доходите на трудещите се под формата на работна заплата постъпват на година от 5 до 6 % от средствата, от приходите. Всъщност те един вид доливат държавния бюджет. Т.е. дали ще растат заплатите на трудещите се, или няма да растат, струва ми се, че на държавата й е все едно. Докато на Запад, в развитите страни, положението е малко по-друго, защото там често пъти участието, прякото финансово взаимоотношение между гражданина и държавата е много по-изразително. Там участието на гражданина в държавата, прякото, в държавния бюджет, в приходите, е… често пъти надхвърля 50-60%, стига до 70%. А. Манолова: Ами да, то е според дохода. Колкото по-висок е той, толкова по-висок данък се плаща. Пл. Даракчиев: Именно за това там има данъчен манталитет, за това именно и държавата е заинтересована от това да растат доходите, защото тя трябва да си събере нейното, именно от…, тя трябва да има платежоспособен народ. А. Манолова: Именно, тя получава толкова повече, колкото гражданите повече получават. Пл. Даракчиев: Има, мисля, че в Съветския съюз… тази последната реформа, за която се заговори,… има податки, че ще се върви натам, към такава сериозна реформа и към създаване на пряко финансово взаимоотношение между гражданина и държавата. Това е много важно, това го има и на Запад, разбирате ли? У нас знаем, че има високи данъци на Запад, но знаем добре, че на Запад има и доста вицове за тези данъци. Народът се отнася с едно чувство за хумор и ги приема, и има данъчен манталитет; народ, който се шегува с това, наистина заслужава уважение. Докато у нас отдавна сме „оперирани” от това отношение и държавата си изземва нейното си на базата на т.нар. „изземване на излишъците”. Това е термин на Ленин. Термин на Ленин от времето на НЕПа. Всъщност по времето на НЕПа той говори, че е необходимо да се премине от системата на изземване на излишъци към т.нар. продоволствен данък. Струва ми се, че той има предвид в известен смисъл и това – едно контролирано икономическо изземване от страна на държавата от народа, нали, защото останалото е на сляпо. (Пл. Даракчиев, журналист, безработен; член на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството и на Независимото сдружение „Екогласност”, по това време временен председател на „Подкрепа”. Откъси от коментара към Икономическата платформа на „Подкрепа”; Указ 56 е приет през януари 1989 г. и с него се дава известна свобода на частната инициатива; началото на юли 1989 г., ролка № 204) За „младите художници” (Диана и Димитър Бояджиеви) (…) А. Манолова: Можете ли една секунда да почакате?! Искам да проверя дали се чува… една секунда, да видя дали е всичко както трябва… Да. Слушам ви. Д. Бояджиев: Ало, добър ден. Аз съм Димитър Бояджиев. Членувам и в профсъюза „Подкрепа”, и съответно в Независимото дружество за защита на човешките права в България. Искам да кажа няколко изречения. Може, нали? Добре. Ние двамата със съпругата ми сме художници. Завършили сме – аз -1986а, а съпругата ми 1982 г. във Великотърновския университет, специалност „Изобразително изкуство”. Правихме миналото лято изложба, чисто абстрактна изложба, тука, в нашата зала в Пловдив. Искам да споделя с Вас някои мисли. Много е трудно на художника в България, решил да не прави компромиси със себе си, и с изкуството, и въобще. В един момент той става неудобен и ненужен. Отсъствието му се запълва от други негови колеги, склонни към един или друг компромис, понякога труден, понякога – не, и устремени към стъпалата на йерархията(?). Поради липсата на комерчески пазар, културната конюнктура в България се намира в едно особено и незавидно положение, при което едва ли не единствен меценат е Партията или т. нар. „Комисия за духовно развитие”. Останалите галерии и други учреждения, които се опитват да играят меценатска роля, фактически финансово са зависими пак от партийния орган. Липсата на максимално обективен критерий в тази област на изкуството, а така също и дефицитът на високо-професионални художествени критици, които в нормални условия биха поели ролята на меценати, допълнително утежняват съдбата на неконвенционалния автор - „художник”. Културната политика, водена от Партията и правителството се явява майка за едни и мащеха за други поради некомпетентността и незаинтересоваността на някои от хората, които я провеждат. Крайно време е да се премахне монополът на идеологията върху изкуството, остарялата форма на организиране, журиране, провеждане и финансиране на разни национални, регионални, тематични и други художествени прояви, които поради известни причини не допринасят нито за развитието на изкуството, нито за задълбочаване на контакта му с публиката. Не безизвестни са и прословутите плащания на закупени картини, скулптури и други произведения на изкуството, които се проточват с години поради липса на средства, а в същото време значими творби се търкалят вече по прашните складове и помещения. Липсата на подходящи изложбени зали и средства, а от друга страна наличието на дива бюрокрация, чорбаджийщина, връзкарство, византийско отношение и демагогия от страна на издигнатите в йерархията колеги–примадони, както и провеждането на прословутата им политика на принципа „Разделяй и владей”, още повече усложнява и утежнява и без това нездравата обстановка. Нещата в основата си са доста прости: Отделяне на „зърното от плявата”, възвръщане на хубавото ни, толерантно отношение към истинските творби, и удостояването им с нужното уважение, признание и реализация съответно. А иначе на теория и практика свобода има - става дума за творческа свобода. Твори каквото си искаш, както си искаш, участвай в общи изложби, прави самостоятелни изложби, но дойде ли моментът за реализирането на дадена творческа продукция, положението става комплицирано. Няма ли авторът „връзки” със силните на деня, вратите и касите се затварят пред него и той се вижда принуден да свие знамената и да си прибере творбите „на депо”. Иска ми се да спомена и за затруднените контакти с чуждестранни галерии и меценати, мениджъри и други, което едва ли се отразява много благоприятно на творците. И накрая, нека не забравяме, че изкуството се нуждае от богата и зряла публика. Това е, според мене. Да, исках да кажа, така малко се извинявам, че така издекламирах, едва ли не, но... (…) А. Манолова: А сега, бих искала да Ви попитам, мога ли да излъча някои от Вашите думи .... Диана Бояджиева: Да, всичко може да излъчите… Имам една такава молба – на този телефон да не се звъни. Аз ще осигуря, евентуално, връзка с Вас. Дочуване, приятен ден. (Откъс от разговор с Диана и Димитър Бояжиеви, художници от Пловдив, членове на НДЗПЧ и съ-учредители на „Подкрепа”; февруари 1989 г., ролка № 142) И пак за държавата и художниците (Камен Каменов) Камен Каменов: На 10 май в градинката пред ЦДНА, или пред „Кристал”, както е по-известна, се проведе нова хайка срещу художниците - неформали. Българската редакция на "Свободна Европа" вече спомена за това. Не се лъжа, нали?! Старият противник на тези хора, художниците - главният архитект на София Виделов, отново стовари тежките си бумаги върху тези художници. На приложниците е било изобщо забранено да продават там. Защо - неизвестно. Иначе имало внушение, че не били достатъчно художници, излагали безвкусици и т.н. След два-три дни развитието на нещата продължи. Всичко беше разпределено като в казарма. Картините тук, пейките там, изобщо има ред. Но пак се появиха приложници с различни предмети. И ако някои от нашите началници слуша, искам да знае, че най-пробивните хора се оказаха точно предлагащите безвкусици. Грамотните, добрите, можещите бяха наистина изгонени. И тези момчета с някаква дарба в себе си не се явиха, а смелчаците, които изложиха все пак някои бижута, някои нещица, които си правят, бяха сложили етикет: „не се продава”. Дълги часове висяха в градинката само и само хората да видят труда им. Не печелиха нищо. И не продаваха. А без да се трупат, хората имаха желание да пазаруват. Те просто им се молеха. Интересно, нали?! Няколко метра по-нататък, в запретителните грамоти, залепени на таблото, като шеф на тричленката, определяща художествените качества на творбите в градинката е посочен Огнян Фунев. На няколко метра от тази градинка, преди много години се е състояла изложбата на друг Фунев - Иван Фунев... Р. Узунова: Бащата… К. Каменов: … заедно със Стоян Венев, да. В едно мазе е била тая изложба. Иван Фунев е бил сред неприятните, гонени художници, поне така знам аз, така са ни казвали. Но сега нещата се променят. Защото новото поколение Фунев вече не е гонен. Вече той има власт да гони. Сигурно Огнян Фунев е добър професионалист. Това и времето, и хората да си решават. Но все ми се струва, че един художник, колкото и високо да е в йерархията, трябва да се позамисли дали да се съгласи, преди да стане инструмент за натиск върху своите духовни братя. Та били те и без диплом и други удостоверения от държавата. Сега си спомням времето, когато Червенков и сие унищожиха художника Жендов. Тогава също се твърдеше, че само официалните институции имат правото да определят кое е правилно и кое е неправилно изкуство. Може би аналогията е малко груба, малко пресилена за някое ухо, но, нали знаете, „Всяко сравнение куца” – това е древна мъдрост. (…) А в някои отношения сме добре ние, тука, софиянци. Добре сме, защото имаме примерно четири - пет вида салами, сирене има редовно, ягодите поевтиняха на 5 лв. и имаме избор къде да се наредим на опашка за месо. Магазините са достатъчно. А, и джинси имаме. Често ги пускат и са само 75 лева. Р. Узунова: Какво има? Джинси?! К. Каменов: Иначе това са каубойските панталони. Та това исках да споделя…. Ало? Вижте, може би … (…) (Откъс от репортаж на Камен Каменов, 16.05.1989 г., ролка № 348) За литературата и живота (Тончо Жечев) Водещият на заседанието: Има думата Тончо Жечев. Да се готви Васил Колевски. Тончо Жечев: Другари, днес е трудно да се намерят вярните думи. Нашият най-нов социален и духовен опит още не намерил своя език.(Оживление в залата) Трудно е, казвам, да се намерят верни думи. Може да се завижда… Така, като слушах доклада, си мислех, че може да се завижда на колегите, които бързо и леко приспособяват цялата стара лексика и патетика към новите реалности у нас и в света. Днес особено силно се чувства тайнствения подземен живот на словото; презареждането на старите думи с нови сокове и значения; бързото изпразване от съдържание на красиви иначе слова и още по-бързото наливане с оловно-тежък смисъл на други. Започва някаква нова мистерия в живота на словото. Ако използваме метафората на знаменития роман на Артем Веселой, то очевидно ще е „живота на словото след Русия в кръв умита”. Нещо подобно, изглежда, преди нас е преживял Юрий Олеша, щом е казал: „когато Хофман напише "Влезе дявола" - това е реализъм, когато Караваев напише "Иван влезе в колхоза" - това е вече фантастика.” (Оживление) Презареждането на старите думи, речникът на новото политическо и поетическо мислене мощно си пробиват път. Ето сега от Дантевския свят на прехода между средновековието и новите времена изплува съвсем на място думата „чистилище” и нищо така не отразява обществената необходимост. От самото начало на преустройството съм бил и си оставам убеден, че без покаяние ще е трудно да се направи крачка в правилна посока. Сега образът на чистилището идва като заместител на по-дълбоко залегналото в християнското съзнание понятие, но трябва да се съгласим, че изразява същото. И чистилище, и покаяние само свидетелстват за крайната недостатъчност на рационалистическия речник на социалистическото просвещение за сегашни времена. Още тука искам да кажа колко невероятно трудно ще ни бъде особено на нас и у нас, в България. Щото въпреки хилядолетното минало след кръщението, християнската култура и традиция у нас не се вкорениха дълбоко. Останаха колебливи; зад външното ритуално християнство преобладават същите неудържими и диви езичници. У нас християнството се смесва и сякаш се изчерпва с черквата и с попщината. За нас моралните максими не отиват много по-далеч от „Око за око, зъб за зъб!”. Най-много можем да разберем старозаветните „Не убивай, не кради!”. 40-45 поколения след покръстването няма нищо по-непонятно, смята се едва ли не за връх на глупостта високата и недостижима проповед "Обичайте и враговете си!". Ако обикнете ония, които и вас обичат, не правите ли същото, каквото правят митарите и езичниците? Ако на преустройството се гледа наистина сериозно, като на мирна революция направлявана от горе, ние ще забележим, че сме в ембрионален стадий. Всичко едва сега се подквасва. В тоя едва набелязан порив към опомняне за света, в който живеем, ние не можем да не се обърнем към великата руска литература. Класическа и вечна. Към нейния страшен страдалчески опит. В това не е имало и няма нищо неестествено. Там ние много рано, още в първото и второто южно-славянско старобългарско влияние сме вложили капитал дори. Ние имаме дял в цялото духовно наследство на славянството. И това е добра база за приобщаване към общочовешката култура. Ето и сега: погледнете само какво нещо е новата проза, новата естетика на Варлаам Шаламов? Тук откриваме най-грандиозния образ, който се е раждал в нашия век - на станалото и ставащото със словото и с творците на словото през века. Представата за тях е обърната в новото съзнание от страшния опит. Творецът вече не е като тракийския певец Орфей, който се спуска в ада. Сега той е владетелят на подземното царство Плутон, по някаква игра на случайността измъкнал се от ада, за да разкаже за него. Писателят тука е участник в драмата на живота, а не съчинител. Написаното от него е документ за душата, за живота, за смъртта, за новата Голгота. Самите думи са строги, аскетични, придобиват ново битие. Открива се нова епоха за живота им. Епохата на ранното /…/ съчинителство, на голата потресна истина. Невъзможно е вече да се мине покрай всичко това - каквото и да ни разправят, както и да ни разправят. Сега и у нас може да се чуят гласове: защо да се ровим в тъмните ъгли на миналото, в сенчестите страни на съвременността? Нека съберем мъжество, да не се поддаваме на сладките гласове на тия Сирени, които пак обещават измамни блаженства в едно бъдеще без минало. Тези гласове идват най-вече от хора, които не познават най-висшето човешко блаженство от древни времена до днес: блаженството да търсиш, да обладаваш истината. Казвам всичко това, защото дори и днес, сега, някои със същата лекота, с която обслужваха устройството, искат да обслужат и преустройството, не търсят истината, а интереса. Те вече лансират нови заблуди. Един от тях например скоро писа /човек, който доскоро ни мъмреше например и донасяше за нас, че сме чели онези руски мислители, чиято сила и пророчество се разкрива едва днес - вече дава новия лъжлив тон!/, наскоро той писа в един наш вестник, цитирам: че Сталин "най-напред и най-жестоко се разправи със старата ленинска гвардия в партията - с професионалните революционери, с носителите на партийната интелигентност”. По голяма лъжа няма как да се съчини, но изглежда тя е необходима някому. Тя може да обърка хронологията и на много процеси у нас. Исторически, фактологически е съвършено ясно, че най-напред и най-жестоко Сталин се справи, разединявайки ленинската гвардия и разчитайки на нейната недалновидност, с руското селячество, с една особено силна прослойка от старата руска интелигенция, със селската кооперация, със зараждащото се ново стопанско самочувствие у бившите крепостни, с традиционната руска мисъл и култура. На тях преви най-напред гръбнака и едва тогава успя - като утвърди тоталитаризма и командно-административната система, жертва на която станаха някогашните революционери и партийната интелигенция. Такава е истината. До какво заслепение понякога можем да стигнем, не само даже като отделни хора, но и като общество ако щете, като съюзи и така нататък! Как можем да се увлечем от историческия порой, че забравяме и елементарни правила на човешката етика. Каква карикатура например на класово-партийния подход става, ако той не почива на истинската етика, на общочовешката етика, можем да видим от публикацията на Александър Йорданов в "Отечество": писмото на Владимир Василев до Вълко Червенков. Пред хора, които бяха изхвърлили Иван Вазов, Захари Стоянов, Йордан Йовков, пред хора, които съвсем пък наскоро тогава бяха разгромили Пенчо Славейков, Петко Тодоров, половината Яворов, индивидуализма, кръга „Мисъл”... старият критик трябваше да се кае, да посипва главата си с пепел, че е казал някой наистина предвзети, родени в неправ гняв думи за Христо Смирненски. И трябва да ви кажа, че и досега той не се е, въпреки покаянието си, не се е „оправдал” пред нас. Негова книга така и не е излязла до днес! Кризата, която общественото съзнание преживява сега, може да има разни изходи. Възможни са и диаметрално противоположни изходи. Може да се окаже начало и на оздравителен процес, а може и да доведе до нови задънени улици. Всичко зависи от това кога, до колко и как ще подходим към нея. Мисля, че след като преживяхме най-големия разгул на екстремизма и антихуманизма, след като знаем фашизма, сталинизма, Китайската културна революция, Пол-Потовщината, собственото подкопаване на основите на традиционната народна култура и нравственост, вече е време да се опомним. Необходимостта от глобален компромис, за да оживее човечеството, компромис, който довежда до масата за разговори сили като Щатите и СССР, ще наложи много по-малки компромиси, колкото и негероично да изглежда това. Без това ще настъпи антихристовото царство. Всичко зависи сега от възможностите да се разисква, да се преговаря, от упоритото търсене на допирни точки, дори и за противоположни сили. Става ясно, че в съвременния свят опитът да се затворят всички врати води до експлозивно разтваряне на всички прозорци. Опитът да се запушат на едно място нечии уста - до нежелателно прибягване към чужди „централи” и така нататък. Всичко това обаче са звена от една и съща верига възли, от една и съща връв, на която сме нанизани всички... Още на заседанието на Управителния съвет се обсъждаше промяната в „Литературен фронт”. Аз изразих опасение, че това ще доведе до спадане на дискусионния дух, на критическия патос на гражданските вълнения, изразени във вестника през по-миналата година. Не е било необходимо да съм пророк, за да позная. Въпросът далеч не е персонален, но не стана ли всичко това причина за някои от трудностите, възникнали след това? Нямаше ли по-естествено да се преодолеят те, ако "Лит. фронт", "Народна култура", други издания по-широко дискутираха нашите проблеми и трудности. Не е ли достатъчно ясно, че времето на безалтернативното мислене окончателно е минало или по-точно, би трябвало да е минало?! Едва ли ще може да се съхрани идеологическия комфорт, с който мнозина вече свикнаха. Търсенето на най-верни пътища за страната трябва да е дело на всички мислещи хора в нея, а не привилегия за някаква група!... Две изречения за новия Устав. Още на заседанието на Управителния съвет се обадихме, и аз се обадих, че там става дума…, че чиновнически казионно е написано, особено уводната част на Устава,… който предизвика и дискусии тука. Самият председател на комисията Слав Христов Караславов отсъстваше от заседанието, но така или иначе проектът ни бе представен абсолютно независимо от изказванията в Управителния съвет, и ни бе представен такъв, какъвто го получихме и ние тогава. И затова, според мене, беше атакуван толкова. Ако беше се поработило, нямаше да стане това. Според мене в Устава обаче най-голямата му слабост е, че не са ясно определени задълженията на Съюза на българските писатели към неговите членове за защита на писателя от клевети и преследвания. Трябва да се предвиди създаването на комисии, обсъждания в секции на случаи, когато писателят постави въпрос, че срещу него или неговия труд има посегателство. Време е да се намерят уставни гаранции срещу това Съюзът на писателите да се присъединява към гонители на самите писатели. Дори на мене ми се струва, че проектът е толкова суров, че може би трябва да отложим приемането му и обсъждането му на едно от общосъюзните събрания след това. (Ръкопляскания) Имам едно предложение. Предлагам на конгреса да избере комисия, която да разгледа спорните случаи със спрени ръкописи. От ръкописите, ако почнете даже от случая на Симеон Радев, които стоят толкова много и някои от тях стоят в издателства с десетилетия, до книги като тая на Давид Овадия, за която много пъти сте чували на събрание, както историята на литературата ни на Светлозар Игов, ръкописите, за които тука ни говори Георги Мишев. (Ръкопляскания) Към тази комисия могат да са, и би трябвало между двата конгреса да се обръщат всички, които имат спрени книги по идеологически причини… Уважаеми колеги, напоследък много и по различен начин се говори за новата историческа роля на интелигенцията, сред която писателите заемат не последно място. Това е добре. Очевидно…, очевидни са настъпилите радикални изменения в съвременния свят. Чакат ни велики… (Тук записът свършва; Т. Жечев, литературен критик и публицист; Вероятно откъс от запис от Шестия конгрес на Съюза на българските писатели, 10 март 1989 г., ролка № 83) За ценностите (Петко Симеонов) Каталог: public -> arhiv -> rumyana uzunova rumyana uzunova -> Част пета: началото на края – след 10 ноември Глава Митингите Николай Колев – Босия rumyana uzunova -> Съкращения и означения rumyana uzunova -> Част ІІ: Системата срещу гражданите rumyana uzunova -> Част шеста: човекът срещу системата – политическите жестове на Марлена Ливиу rumyana uzunova -> Част ІІ: Системата срещу гражданите Глава ІІІ. Насилието Бюрокрацията като инструмент за насилие rumyana uzunova -> Част четвърта: насилието като отказ от диалог rumyana uzunova -> За архива на Румяна Узунова и за ‘89а година „Бъди този, който отваря врати за други!” rumyana uzunova -> Іv. Отпорът на гражданите Индивидуалните протестни актове rumyana uzunova -> Румяна Узунова (18 1936 – 16 1995) Биoграфична справка Изтегляне 2.04 Mb. Сподели с приятели:
|