Част І: Паралелни светове



страница1/10
Дата06.10.2017
Размер2.04 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10

Част І: Паралелни светове


  1. От „борбата за социализъм” до „реалния социализъм” и преустройството му

  2. Официалното говорене

  3. Онова, за което не се говори

  4. Гражданите проговарят


Част Първа: ПАРАЛЕЛНИ СВЕТОВЕ
Глава І: От „борбата за социализъм” до „реалния социализъм” и преустройството му
„Кошмарни спомени” (Милка Генадиева)

Милка Генадиева: От началото на 1939 година България беше напълно изолирана. Пътните, пощенските, въздушните, железопътните съобщения със западните страни бяха прекъснати. Аз бях взела доктората си по право и възнамерявах да остана във френската столица до края на войната. Професор Мазон(?) ме беше назначил като говорителка във френското Радио. Столицата на Франция беше окупирана от Хитлер, срещу когото се /направи/ изправи френският народ. Разбира се, участвах в съпротивителното движение, заради което бях наградена с ордена „За храброст”. И в края на `45 година бях изпратена като постоянен кореспондент на Агенция Франс прес в България. Преди да тръгна от Париж за София минах през българската легация в Париж, където ме осведомиха, че един военен преврат е докарал на власт едно коалиционно правителство, оглавено от Кимон Георгиев, в което влизаха Никола Петков и Трайчо Костов /съответно втори подпредседатели/, Дамян Велчев, Борис Бумбаров, Асен Павлов, Ангел Въжански (?), Антон Югов, Минчо Нейчев, Петко Стайнов, Рачо Ангелов, Димо Казасов и др. Това беше съставът на т. нар. ОФ-правителство. Д-р Димитров (Г.М. Димитров), повикан телеграфически да заеме поста си - /на/ главен секретар на БЗНС, отказал да участва в новосъздаденото правителство. На Запад нямахме никакви сведения по вътрешното положение в България. Д-р Димитров обиколил България и установил, че ген. Бирюзов е истинският господар на страната, комуто Сталин беше дал на разположение 300 хиляди съветски войници. Освен това Централният комитет на БКП беше дал писмени инструкции на низовите им организации да вземат решения, без да искат разрешение от който и да било министър… Пристигнах на летището „Божирище” в около 11 часа преди обед и останах много изненадана, когато видях броя на съветските войници около моите посрещачи. Един съученик на брат ми ме осведоми, че регентът Бобошевски е поискал да му съобщи, /че трябва/ щом пристигна… Братовчедката ми, Мара Рачева, е била арестувана – това ми съобщи един младеж, който беше оставен на летището, за да може да ми даде известни сведения… Никола Петков беше изпратен от правителството да подпише примирието със Съветския съюз в Москва. Георги Димитров, преди да се сбогува с него, го натоварва да предупреди д-р Димитров, че в България място за двама „Димитровци” няма - което означавало, че ГеМето трябвало да напусне България по заповед на секретаря на ІІІия Интернационал… Колата на… г-н Бобошевски пристигна и ние отидохме направо в дома на Мара Рачева, която пък беше отишла в Централната гара, за да посрещне д-р Димитров. Спомням си с каква бързина обикаляха в София думите на ГеМето, думи, които бяха произнесени при посрещането му: „Пазете свободата си, която си извоювахте, като зеницата на очите!” /Няколко дни след това ген Бирюзов ултимативно поиска оставката на главния секретар на Земеделския съюз./ Няколко дни след това ген. Бирюзов поиска ултимативно поиска оставката на ГеМЕто и главният секретар на Съюза свика Върховния съюзен съвет в Агрономическия факултет. След бурни разисквания, които се водиха под обсадата на дулата на заредените оръдия, готови всеки момент да сринат сградата,… отхвърлиха ултимативното искане на ген. Бирюзов… и Никола Петков енергично протестира пред Югов за наложения над Доктора домашен арест, както и срещу незаконното задържане на Мара Рачева. Югов отговорил, че Мара Рачева ще бъде освободена скоро и че родителите й ще могат да й занесат храна и дрехи в милицията. Няколко часа след това от Дирекцията на милицията телефонирали на Петков, за да го осведомят, че неговата секретарка се е хвърлила от 5ия етаж на Дирекцията на милицията. Никола Петков отговаря, че Мара Рачева не е имала никакво основание за самоубийство и че те нагло лъжат, след като са убили младото момиче, чийто дядо е бил опълченец на Шипка и чийто баща беше генерал-щабен полковник. От милицията продължават да поддържат версията на самоубийството и осведомяват Никола Петков, че трупът ще бъде предаден от милиционерите в 8 часа сутринта в закован сандък. Трупът бива получен от вуйчото на Мара Рачева, който успява да наложи на милиционерите да пренесат трупа от сандъка в един нормален ковчег, който е донесъл вуйчо й… Няколко дни преди да бъде арестувана, Мара Рачева разказвала на майка си, че Югов иска да ликвидира физически д-р Димитров… Когато се завърнах вкъщи, намерих една покана от Американския посланик, който ми даваше среща на другия ден в Амбасадата. Срещнах в Американската вила в Симеоново д-р Димитров, когото не бях виждала от войната насам. Докторът беше охраняван от трима американски войници, въоръжени. Цялата Американска вила беше обградена отчасти от милиционери, и отчасти от съветски войски, оглавявани от един съветски полковник. Защо това? Просто защото съветският полковник се бил опитал да отвлече д-р Димитров, но не успял. Ето защо американският посланик г-н Барнс(?) /самият той въоръжен/, е въоръжил и д-р Димитров, на комуто е доставил един револвер, и казал на съветския полковник, че той е в непрестанна радиовръзка с Бялия дом и че е готов лично да защищава д-р Димитров… Майката на Мара Рачева, доведена с кола до гробищата, където телото е измито и облечено от моята майка и сестра. Ние бяхме… покрили с цветя телото, но майката на Мара Рачева… изхвърлила цветята /които бяхме турили именно за да не се вижда страхотната инквизиция, на която е била подложена младата девойка/ - ние я бяхме покрили с цветя, за да се прикрият следите от инквизицията, на която е била подложена Мара Рачева… Тези инквизиции са следните: Изтръгнати ноктите на ръцете, горени ръцете от китките до рамото, езикът прехапан или отрязан, лявата гърда носеща дълбока рана, дясната буза насинена и подута. Когато майка й повдигна ръцете, гръбнакът се видя, че всички кости бяха изпочупени; а медицинското свидетелство… показа, че роклята, с която беше облечена, нямаше нито една капка кръв, което показва – според свидетелството – че трупът е бил държан в лед… На другия ден една непозната жена поискала да види майката на Мара, за да й опишела какви мъчения е понесло нейното дете. Тази жена беше явно провокаторка, която ние изгонихме, като я открихме. Първата панахида след смъртта на Мара Рачева. На 9ия ден от убийството на Мара Рачева гробището беше окупирано от цивилни и униформени милиционери, и всичките врата на гробището бяха с един пост, който беше даден там, за да стои, без да мърда. Една група земсисти… с оранжево знаме бяха дошли да се преклонят пред гроба на Мара Рачева. Аз бях довела на панахидата един военен кореспондент, във военна униформа /американска униформа/, чийто присъствие спаси доста голям брой земсисти от побой, защото първото нещо, което милиционерите направиха, беше да арестуват тези младежи… Д-р Дертлиев, председател на младежите – социалисти, държа реч на гроба на Мара Рачева, в която казваше: „В България всичко е Бастилия. Вижте гробището. Милиционерите са окупирали гробищата. Даже… /даже/ гробищата са превърнати в България в Бастилия!”, завърши д-р Дертлиев.

(8.04.1990 г., ролка № 96)
За състоянието на българското село (Григор Симов)

Румен Воденичаров: Искам да представя на Вашето внимание статията на Григор Симов за българското село.

“Тоталитарната система, наложена в България няколко години след 9 септември 1944 г., непрекъснато ни поднася доказателства, че по природа е античовешка, антинародна, антинационална. Преди всичко обаче тя е антиселска. Селяните у нас, също както селяните в Съветския съюз, бяха откъснати от земята, която притежаваха. Неописуеми са физическите страдания и психическите травми, причинени при т. нар. „колективизация”, която бе всъщност една безпричинна, насилствена конфискация на земята и имуществото на българските селяни. Единствената искрица на надежда след този погром над огромното мнозинство на българския народ беше неугасващата вяра на селяните, че това закрепостяване не е възможно да продължава вечно, че това е някаква необяснима грешка и за това следва рано или късно безумието да бъде поправено. Безумието още не е поправено. Но резултатите от варварския експеримент надминаха предсказанията и на най-черните песимисти. Мнозинството от довчерашните грижовни и компетентни стопани на земя, добитък, инвентар, наследявани от поколения и умножавани с денонощен труд, препълниха градовете като черноработници в грандоманските заводи - гробници на човешко здраве. Десетки години вече тези заводи работят на загуба; десетки години димът от техните комини трови безмилостно природата. За построяването им покрай тях се унищожиха милиони декари най-плодородна земя. Стотици хиляди нивички в планинските и полупланински райони, обработвани от хилядолетия, напълно запустяха и са вече негодни за земеделие. Запустяха кошари и обори. Като следствие от този процес обедняха и рафтовете за хранителните стоки в магазините. Оставени без имот и поминък, без перспектива, селяните масово напуснаха селата; а тези, които останаха, неусетно и методично бяха превърнати в крепостни селяни. „Всички хора се раждат равни”- се казва в Хартата на правата на човека, но за българските псевдоаристократи, управляващи не по закон, а с укази и разпоредби, даже подписаната от тях Харта явно не струва нищо. С наредбите за жителството, за бюрата по „Труд и работна сила”, за забраната да се назначават в градовете лица, заети в селското стопанство в България се утвърди не реален социализъм, а по-скоро реален феодализъм. На българския селянин е отнета почти всякаква възможност да се засели или дори само да работи извън своята община - в някои от близките градове. Тази забрана важи и за гражданите на по-малки градове, които биха искали да живеят и работят в по-голям град. Най-непристъпна за всички стоящи по-долу от столичани във феодалната йерархия е столицата София. Единствено за жителите на главния град не е в сила феодалното право. Те са свободни - и това е разбираемо - да се заселват в почти всяко населено място на страната. Да, такова е, резюмирано в няколко изречения, нерадостното положение на нашия селянин и на нашето село.

А какво бяха селяните и селото за България?! Селото - това бе България, селяните - това бяха българите. До преди половин век България беше селска страна. Корените на нашия народ, на нашата национална култура беше в селото. Но какво остана от тази култура? Местните народни наречия и диалекти, с които бе толкова богата България, започнаха да изчезват. За разлика от съседни нам земи народните ни песни са почти мъртви, след колективизацията престанаха да се развиват и обновяват. По Българското радио от десетилетия се излъчват едни и същи народни песни. Повтарят се по такъв начин, като че ли се цели наистина да втръснат на младежта и един ден хората да въздъхнат с облекчение, ако тяхното изпълнение се прекрати. Българите са изтръгнати от своя корен. Те са отчуждени не по своя воля от земята, на която живеят, и от самия източник на живота - природата. Изтръгнати са и корените на българската нация и пред очите ни тя вехне. Вехне духовно - более физически. Все повече хора осъзнават тревожното състояние и съдбоносните негативни процеси, но не е лесно да се потърсят и предложат решения, тъй като у нас все още се потиска всякаква градивна дискусия. Защото за такава дискусия нещата трябва предварително да се назоват с истинските им имена. Така, както вече става в Полша, Унгария и Съветския съюз. Българската социална и национална политика от дълги години е освен против интересите на етническите малцинства, против интересите и на самата българска нация. Тя е пагубна за България. У нас властва безправието. Най-безправният гражданин е българския селянин. Алтернативата е една: чрез гражданска активност, свобода на съвестта и равенство пред закона към създаване на правова държава.

Григор Симов, с. Парамун, Трънско, селянин, работник, политзатворник.”



(статията е прочетена на 01.11.1989 г. от Румен Воденичаров като част от бр. 1 на Информационен бюлетин на НДЗП; Р. Воденичаров, химик, работи в НИХФИ, член на ръководството на НДЗПЧ; ролка № 21)
За състоянието на религиозния живот в България (Румен Велашки)

Румен Велашки: „О, Боже! Дай ми спокойствието да приема онова, което не може да бъде променено, смелостта да променям онова, което може да бъде променено, и мъдростта да знам разликата.”

Братя и сестри, стародавна е патриотичната църковна традиция в България. Историческата памет на народа ни свързва миналото с настоящето. Това е народосъхранителната сила на единство чрез църквата. Народното съзнание засилва привързаността към църквата, към бащи и деди. Чрез това съзнание народът ни живее с миналото си, пребъдва в общение с онова, което е било велико, свещено, строително. В духа на преустройството и новото политическо мислене, които днес заливат света, расте и християнският ентусиазъм. Защото демокрацията, лишена от християнската си етична основа, губи своята същина и се превръща в инструмент на други принципи и цели. Християнството не е овчедушие, както мнозина се опитват да го представят. Християните за първи път в историята на човечеството въстанаха с мъченически подвизи в защита на свободата на съвестта и на изповeданията. Християнската проповед за първи път провъзгласи пълно равенство на всички на хора пред Бога независимо от тяхната народност, пол, класа. Гратик - министър по времето на императорите Александър ІІІ и Николай ІІ, като анализирал причините за революцията, избухнала към края на Руско-Японската война, пише: „Тя, православната църква, е преобразена в мъртва институция, в бюрократично учреждение. Религиозният култ не се дава Богу, а на земни богове.” Колко са актуални неговите думи сега! В момента родната ни православна Църква преживява период на най-жалкото си съществувание във вековната си история. Много храмове са обявени за паметници на културата, но тенденцията е и Българската православна църква да се превърне в паметник на културата. Днес нашите манастири са в окаяно състояние. Някои от тях са почти обезлюдени, други - покрити с праха на забвението. При сегашното обедняване на църквата, при пресушаването на всичките й жизнени сили за творческа и спасителна работа, как може тази църква да бъде носител на вяра?! Не случайно мнозина православни, разочаровани от сегашното състояние на нещата в родната ни църква, преминаха в различни инославни изповедания. При създалото се положение не бихме могли в никакъв случай да заемем ролята, която ни е отредила историята. За сегашното състояние на нещата не без вина е и сегашната църковна управа, която не винаги на време, с живост и сила е поддържала божието строителство сред повереното й достояние. Време е да се пробудят за живот и дейност дремещите църковни сили, да се запалят изгасналите светилници и тогава народът ни ще се възроди за нов живот. Свети апостол Павел ни съветва: „Вие сте скъпо купени. Не ставайте роби на човеци! Вземете щита на вярата, с който ще може обезсили всички нажежени стрели на лукавия!” Българската православна църква е институцията, която има най-големи заслуги пред българския народ. Християнството е било живата спойка на народността ни. То е оформило и възродило нацията ни. Християнската религия е религията на нашия народ и всеки българин, който милее за вяра и род, не може да остане безразличен към сегашната църковна действителност. Възприемайки мекушава линия по проблемите на църквата и вярващите, официалното ръководство на Българската православна църква пренебрегва и изпразва от съдържание възвишените идеи на християнството и Божието строителство. Ръководството изпълнява преди всичко церемониален характер, служи за показност пред света. „Никой, като запали светило, не го захлупва под съд, нито го туря под одър, а го турят на светилник, за да виждат светлината ония, които влизат.” Мнозина висши клирици развиха дейност, която на практика отслаби църквата в България, защото бяха обикнали повече човешката слава, отколкото Божията слава. Господ Исус Христос поръчва на своите апостоли: „Ето, давам ви власт да настъпвате на змии, скорпиони и на всяка вражеска сила, и нищо няма да ви повреди”. Ясни са Господните думи: „Който не е с мене, е против мене!”. С многото стъпки, който направи, официалният Синод разстрои напълно църковния живот. Всичко това е отстъпление пред Бога и пред вярата. Духовните училища са почти празни. Материалната база е в окаяно състояние. Духовната семинария „Св. Иван Рилски” в с.Черепиш прилича по-скоро на епархийска семинария, отколкото на семинария от национален мащаб. Голяма част от църковните служители, работещи под ведомството на БПЦ, заемат по няколко щатни длъжности, а в същото време мнозина богослови са на улицата безработни или са принудени да работят ниско квалифицирана работа, предимно в строителството. Заплатите на цивилните църковни служители са едни от най-ниските в България. Истината е, че Българската православна църква не милее за кадрите си и не осигурява работа за мнозина от питомците си. Но за сметка на това митрополитите, епископите и високопоставените бюрократи от номенклатурата щедро раздават благодеяния на свои роднини, близки и приятели в църковното ведомство. Голяма част от служителите в Светия Синод и митрополитите в църковните институции - музеи нямат богословско образование. Нещо повече - те дори са атеисти! Факт е, че държавата не признава висшето богословско образование и научните степени на преподавателите в Духовната академия. Получава се един парадокс: когато един богослов се намира в сграда под ведомството на Църквата има висше образование, а когато се разхожда по улицата или се намира в държавно учреждение, вече няма висше образование. Не е ли това една дискриминация? Не е ли това унижение за човешката личност? Не звучи ли абсурдно всичко това? За нас остава утехата, че народът дълбоко тачи и цени богословското образование. От казаното до тук става ясно, че да учиш богословие в България трябва много смелост. А колко е трудно един богослов да остане почтен и да не направи компромис със съвестта си?! Чрез своята късогледа и бюрократична политика по отношение на кадрите си официалният Синод съдейства косвено много богослови да бъдат манипулирани от различни държавни органи. Високопоставени наши духовници обичат да повтарят и преповтарят по симпозиуми, конференции и юбилейни тържества крилатите думи на епископ Иларион Макариополски: „Там, където народът, там и ние!”. Сега, когато българският народ и всички вярващи желаят преустройство във всички области на живота, официалният Синод на БПЦ има възможност на дело да докаже, че там, където е народът, там ще бъде и църквата. Защото лицемерната декларативност не е вече нужна на никого. Наистина крайно време е Синодът да разбере, че е настъпило ново време по форма, съдържание и дух - време за дела. Настана време разделно и за Българската православна църква, време за нейното истинско възраждане и обновление. В ръцете на християнина има два меча: един духовен и един светски. За това ние не можем да останем безразлични към промените, които настъпват в света. Християнството е най-хуманната революция и само духовно чисти хора могат да бъдат нейни знаменосци. Хора, достойни да служат на Христовата правда. Могат ли сега нашите духовни йерарси да кажат с чиста съвест Христовите думи: „Аз съм добрият пастир и познавам мойте си и мойте ме познават”?! Българската православна църква трябва да заеме своето достойно място в съвременното развитие. Защото тя е хранилище на свещени народни изяви. В нея са дълбоките извори на българското национално съзнание и на най-чистите и свежи пориви на народностно служение. Амин.”

(22.09.1989 г., ролка № 29)
Разсъждения за 3 март (Петко Симеонов)

Петко Симеонов: Нашето национално освобождение беше възможно благодарение на подкрепата на световното обществено мнение. Вярно е, че Русия интервенира военно, но тя можа да започне тази война, защото в целия цивилизован свят симпатиите бяха на българска страна. Българите бяха признати, че са част от света. Това, според мен, е една голяма поука. На 3 март е естествено всеки българин да си спомни с благодарност за велика Русия. С Русия ни свързват вековни връзки. От великия си брат получихме национално освобождение, Търновската конституция, освобождението от фашизма. Вярно е, че от там дойде командно-административния модел на социализма, но лично аз се успокоявам, че наред със сталинизма, сега оттам духа и вятърът на преустройството. Трети март е ден на освободителя, лично за мен. А и се чувствам длъжен да кажа за отношението ми към Съветския съюз. Не е ли странно, че ние не се разграничихме от Съветския съюз по времето на Сталин, когато днес е ясно, а тогава мнозина са знаели, че той е кървав диктатор, пред когото даже Хитлер бледнее. Не се разграничихме от Съветския съюз по времето на Хрушчов и като инфантили манифестирахме с царевични кочани, а квадратно-гнездовата сеитба беше алфата и омегата на земеделието. Не се разграничихме от Съветския съюз и по времето на Брежнев и Черненко, когато само слепоглухонемите не виждаха, че това са корумпирани старци, които себе си трудно управляват. И чак сега – днес! - установихме, че нашето преустройство имало някои особености. Най-интелигентният от съветските водачи - Михаил Горбачов - се оказа най-малко достоен за подражание. В стари времена копирахме от Съветския съюз цвета на перденцата по болниците, петобалната училищна система, виолетовото мастило, униформата на войниците и формата, цвета и курса на парите си, клонестата пшеница и пр., и пр. Но това беше по времето на Сталин, Хрушчов, Брежнев и срамът Черненко. Днес в Съветския съюз има хиляди неформални организации - в България всяка неформална организация се посреща на нож. Ние сме си имали и някои национални особености, твърдят някои другари. Но това го твърдят същите тези, които копираха до сега всичко от Съветския съюз! Днес в Съветския съюз излизат десетки и стотици печатни издания, в които съществува гласност на дело – аз лично съм абониран за 21 съветски издания и мога да видя какво печатат там. Сам се убеждавам. Следя съветската телевизия и също виждам какво излиза по нея. У нас няма нито едно едничко издание, което да си позволява да поставя неудобни въпроси на сервилно скования апарат. Ако се появи, то главният му редактор бързо изчезва. Продължава да се крие миналото. Аз не съм историк, но онова, което зная, ме кара да съдя, че не само убийството на Трайчо Костов украсява репресиите по времето на култа към личността. Бих искал да зная например повече за Никола Петков и защо той е убит. Бих искал да прочета или чуя в българските средства за масова информация повече за кооперирането на земята, особено в планинските и полупланинските райони, които бяха обезлюдени, а заедно с това беше стимулиран семейния акорд в отглеждането на тютюна в някои райони, което доведе до изострянето на етно-демографските проблеми. Много са въпросите, по които мълчим. Продължава да се крие и настоящето – жизненото равнище, състоянието на природната среда. Много от данните, свързани с околната среда, са секретни. Доходите например на висшия апарат, какви са неговите привилегии, са пълно табу и пр., и пр. Би трябвало до утре да говорим за нещата, за които мълчим или с най-общи фрази и двусмислени изрази се опитваме да поразчовъркаме в печата. Не мога да си кривя душата, че в двусмислиците, зад които истините се крият още по-добре, постигнахме голям напредък. Днес в Съветския съюз се свикват хиляди спонтанни митинги, манифестации, събрания, събират се подписки и пр. - подобно нещо у нас е невъзможно. Ние, които копирахме цвета на перденцата от съветските болници, днес сме разбрали, че имаме собствен път, че имаме национални особености. Оказа се, че нечии интереси са по-важни за българо-съветската дружба, са по-ценни от вековните ни връзки с Русия. 3и март, лично мен, ме подсеща и за една друга дата. През 1993 г. ще се навършат 600 години от падането на България под турско робство. Това също е поучителна годишнина. На Балканите, където са нагъчкани какви ли не народности, оцеляването и защитата на националните интереси винаги е било проблем. Нашата история ни учи, че нито с военна сила, нито със самоизолация, нито с икономическо развитие можем да отстояваме себе си - ние сме малка страна - и да бъдем достатъчно силни. Нашата сила е само една - тази, която ни донесе и освобождението преди 111 години: да имаме симпатиите на световното обществено мнение. Но симпатиите на света могат да бъдат спечелени ако успеем да създадем привлекателно общество, а не като днешното. Привлекателното общество означава да реализираме на дело правата на човека, за което сме поели и съответни международни задължения, да разгърнем истинска демокрация, така както официално я прокламираме, а не да се опитваме да създаваме нашенски си доморасляци, изпълнени с лицемерие и репресии. Но аз се питам, как ще създадем привлекателно общество, когато се страхуваме да се учим даже от Съветския съюз в привлекателните неща. Изведнъж се сетихме за своята самобитност - и то в лошите неща. Трети март ни учи точно обратното: Ние сме част от света. Благодарение на единството си с този свят сме свободни. Благодарение на това единство можем да бъдем и самобитни.

(П. Симеонов, социолог, член на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, 02.03.1989 г., ролка № 170)
За българския национален характер (Йордан Василев)
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница