Emotional intelligence

Детето с хармонична настройка

Дреболия - само че важна. Година по-късно Фред е видимо по-страхлив и зависим от Марк. Един от начините, по които демонстрира страха си, е прекратяването на зрителния контакт с други хора по същия начин, по който го е правил с майка си на три месеца - като навежда лицето си настрани и надолу. Марк от друга страна гледа хората право в очите, и когато те все пак решат да прекратят контакта, той вдига глава с триумфална усмивка.

Близнаците и майка им са наблюдавани толкова внимателно, тъй като са участвали в изследванията на Даниъл Стърн, по онова време психиатър в медицинския университет „Корнъл". (Daniel Stern, The Interpersonal World of the Infant, New York, Basic Books, 1987, p. 30). Стърн се интересува от малките, повтарящи се актове на общуване между родител и дете. Според него тъкмо тези интимни моменти предават основните уроци на емоционалния живот. Най-важните сред тях са онези мигове, в които детето разбира, че емоциите му се посрещат с емпатия, приемат се и пробуждат ответна реакция - процес, който Стърн нарича „настройка". Майката на близнаците е „настроена" на вълната на Марк, но не изпитва никаква емоционална хармония с Фред. Стърн твърди, че безбройните моменти на установяване и разрушаване на хармонията между родител и дете оформят емоционалните очаквания, които възрастните имат спрямо интимните си връзки, и то много повече, отколкото по-драматичните събития в по-късното детство детство.

Настройката се извършва безмълвно, като част от ритъма на взаимовръзката. Стърн е изучил това явление с невероятна точност, като е заснел часове наред общуването на майки с техните бебета. Той открива, че чрез настройка майките съобщават на децата си, че знаят какво чувстват те. Ако бебето изписка от удоволствие, майката потвърждава това удоволствие, като го потупа, започне да гука или измени тона на гласа си така, че да заприлича на този на бебето. Или пък бебето разклаща дрънкалката си, а майката го разтърсва леко в отговор. При подобно общуване утвърдителното съобщение се предава, като майката показва, че се вълнува почти колкото детето. Тези дребни „настройки" вдъхват у бебето успокоителното чувство, че има емоционална връзка.

Настройката се различава значително от простото подражание. Стърн казва: „Ако просто подражавате на бебето, това означава, че знаете само какво е направило, но не и какво чувства. За да му съобщите, че знаете и какво изпитва, ще трябва да изиграете чувствата му по някакъв различен начин. Така детето ще знае, че сте го разбрали“.

Сексът в живота на възрастните е като че ли най-близкото до настройката преживяване. Стърн пише: „Сексът предполага усещане на субективното състояние на другия: споделено желание, хармонични намерения и състояние на нарастваща възбуда“. Любовниците реагират един спрямо друг в синхрон, който създава неизказано чувство на дълбока cвъpзaнocт (Stern, op. cit.). В най-добрия случай сексът е акт на взаимна емпатия; в най-лошия е лишен от всякаква емоционална взаимност.

Последиците от лошата настройка

Продължителната липса на настройка между родител и дете е направо съсипваща за детето. Когато родителят последователно отказва всякаква емпатия спрямо определена емоция у детето - радост, сълзи, нужда от прегръдка, - детето спира да я изразява, а вероятно и да я изпитва. Вероятно именно по този начин цели поредици от чувства могат да изчезнат от репертоара на интимните отношения, особено ако в периода на детството тези чувства са били открито или скрито потискани.

По същия начин децата могат да предпочетат неблагоприятни емоции, в зависимост от това на кои свои чувства получават отклик. Дори малките бебета „улавят“ настроенията: тримесечните деца на депресирани майки например отразяват настроенията на майките си, докато си играят с тях, и демонстрират повече гняв и тъга и по-малко спонтанно любопитство и интерес в сравнение с деца, чийто майки не са депресирани (Описанието на депресираните деца е от Jeffrey Pickens е Tiffany Field, "Facial Expressivity in Infants of Depressed Mothers", Developmental Psychology 29, 6.1993.).

Една от майките в изследването на Стърн систематично не реагира на действията на бебето си, и в крайна сметка то се научава да бъде пасивно. „Дете, третирано по този начин, научава, че ако се развълнува, майка му няма да се развълнува заедно с него, така че няма защо да се опитва“ - заявява Стърн. Има надежда обаче това да се промени чрез така наречените „корективни връзки“: „Връзките в живота на човека, било то с приятели, роднини или с психотерапевт, непрестанно променят действащия модел за връзка. Дисбалансът в дадена точка може да бъде коригиран по-късно - тук става въпрос за непрекъснат процес, който се развива през целия ни живот“.

И наистина - някои от психоаналитичните теории разглеждат терапевтичната връзка именно като емоционален коректив, като опит да се поправи неадекватната настройка в миналото. Теоретиците използват термина „отражение“ - според тях терапевтът отразява към клиента разбиране за вътрешното му състояние, също както майката би трябвало да прави с бебето си. Емоционалният синхрон си остава извън обхвата на думите и съзнанието, но същевременно пациентът може да изпита душевната топлота от това, че е бил признат и разбран.

Емоционалната цена на липсата на настройка в ранното детство може да се окаже огромна - и то не само за детето. Едно проучване сред престъпници, извършили изключително жестоки престъпления, разкрива, че единствената характеристика, която ги отличава от останалите престъпници е, че са били прехвърляни от приемно семейство на приемно семейство или са израснали в дом за сираци - все биографии, които предполагат липса на емоционални грижи и нищожни възможности за настройка (Изследването на изпълненото c насилие детство на изнасилвачите е проведено от Робърт Прентки, психолог от Филаделфия).

Докато липсата на емоционално общуване може да потисне емпатията, налице е и един парадоксален резултат от интензивното, непрекъснато емоционално насилие в детството – жестоко и садистично отношение, унижение и чиста злоба. Деца, преживели подобно отношение, могат да станат хиперчувствителни към емоциите на околните и като постравматична реакция да търсят непрекъснато признаци за заплаха. Подобно вманиачаване по отношение на чувствата на другите е типично за деца, преживели психически тормоз, които като възрастни изпитват непостоянни и трудни за преодоляване върхове и спадове в настроението, които понякога се диагностицират като „гранично личностно разстройство“. Много от тези хора имат невероятна дарба да усещат какво изпитват околните и в повечето случаи признават, че като деца са били обект на емоционални изтезания (За емпатията при пациенти в гранични състояние вж. Lee Patrick et al, "Giftedness and Psychological Abuse in Borderline Personality Disorders: Their Relevance to Genesis and Treatment” Journal of Personality Disorders 6, 1992).

Неврология на емпатията

Лесли Брадърс, психиатър в Калифорнийския технологичен институт, използва тези материали като основа за преломния си труд върху биологията на емпатията (Leslie Brothers, “A Biological Perspective on Empathy”, American Journal of Psychiatry 146,1,1989.). Брадърс пресява неврологичните открития и сравнителните изследвания върху животни и така посочва амигдалата и връзките ѝ с асоциативните зони в зрителната кора като ключов механизъм в мозъка, пораждащ емпатията.

Повечето изследвания в тази област са проведени върху животни и по-специално върху примати. Фактът, че приматите демонстрират емпатия (или „емоционално общуване“, както предпочита да я нарича Брадърс), се доказва не само от недостоверни разкази на очевидци, но и от научни изследвания. При едно от тях маймуни-резус се научават да реагират с уплаха на определен тон, тъй като го чуват и едновременно с това получават електрически удар. След това се научават да избягват електричеството, като натискат определен лост всеки път, щом чуят звука. Двойки маймуни се поставят в отделни клетки, като могат да се виждат една друга на телевизионен екран. Експериментът се състои в следното: едната маймуна чува плашещия звук и съответно реагира с изплашено изражение. В този момент втората маймуна, след като вижда страха на първата, натиска лоста, който предотвратява електрическия удар. Дори да не можем да наречем подобно поведение „алтруизъм“, то със сигурност е форма на емпатия.

След като установяват, че приматите са в състояние да разчитат емоции по лицата на други примети, изследователите внимателно въвеждат дълги, остри електроди в мозъците на маймуните. Тези електроди им позволяват да записват активността на отделни неврони. Електродите, свързани с неврони в зрителната кора и амигдалата сочат, че когато едната маймуна види лицето на другата, информацията възбужда първо зрителната кора и след това амигдалата. Този невронен път, разбира се, е стандартен за всяка емоционално значима информация. Изненадващото обаче е, че изследванията успяват да идентифицират неврони, които реагират единствено в отговор на определени изражения или жестове, например заплашително озъбване, страхлива гримаса или навеждане в знак на подчинение. Тези неврони се отличават от другите в същата зона, които разпознават познати лица. Това като че ли означава, че мозъкът по природа е проектиран така, че да реагира на определени емоции - с други думи, че емпатията е биологична даденост.

Според Брадърс има и други доказателства за ключовата роля на връзката между амигдалата и мозъчната кора при разчитането на емоции и реакциите спрямо тях. Те са плод на изследвания, в които при маймуни, живеещи в дивата природа, тази връзка е прекъсната. Когато се връщат в своите групи, тези маймуни са в състояние да се справят с обичайни действия като хранене или катерене по дърветата. Те обаче са изгубили всякакъв усет за това как да реагират емоционално спрямо своите събратя. Дори друга маймуна да ги доближи с приятелски намерения, те бягат, и в крайна сметка живеят като отшелници, лишени от всякакъв контакт със собственото си стадо.

Брадърс отбелязва, че именно зоните в кората, където са съсредоточени специализираните „емоционални“ неврони, са и най-плътно свързани с амигдалата; разчитането на емоции предполага връзка между амигдалата и кората, която на свой ред играе ключова роля в координирането на подходящите реакции. „Значението на тази система за оцеляването при приматите е напълно очевидно - отбелязва той. - След като индивидът забележи намерението на друг индивид да влезе във взаимодействие с него, той трябва да реагира физиологично, и то незабавно, в зависимост от това дали намерението на другия е да хапе, да го пощи или да се съвкупява“ (Brothers, „A Biological Perspective”, p, 16.).

На подобна физиологична основа на емпатията в човешките същества се натъкват и изследванията на Робърт Левинсън, психолог от университета в Бъркли, който изучава женени двойки, в които единият партньор се опитва да отгатне какво чувства другият при разгорещен спор (Robert Levenson and Anna Ruef, "Empathy: A Physiological Substrate” Journal of Personality and Social Psychology 63, 2,1992.). Методът му е прост: двойката води спор по отношение на някакъв проблем в брака - как да се възпитават децата, кой колко харчи и други подобни. Спорът се филмира, като същевременно се измерват физиологичните реакции на участниците. След това всеки от партньорите гледа филма и разказва какво е изпитвал във всеки един момент. После го гледа отново и се опитва да определи чувствата на другия.

Най-точната от емпатична гледна точка реакция се наблюдава у онези съпрузи, чиято собствена физиология е в хармония с тази на брачния им партньор, докато гледат записа. С други думи, когато партньорът се поти повече, и те се потят; когато пулсът му спада, спада и техният. Накратко казано, тяхното тяло следва фините, изменчиви физически реакции на спътника им в живота. Ако физиологичните им реакции повтарят собствените им емоции от самия спор, те не са в състояние да определят какво чувства партньорът им. Емпатия възниква едва тогава, когато двете тела са в синхрон.

Това предполага, че когато емоционалният мозък принуждава тялото да реагира твърде интензивно - например със сляп гняв - емпатия не може да има. Емпатията има нужда от достатъчно спокойствие и възприемчивост, за да могат фините сигнали за чувство от другата страна да бъдат възприети и отразени от собствения ни емоционален мозък.

Емпатия и етика: корените на алтруизма

Тези морални въпроси са поставяни от изследователя на емпатията Мартин Хофман, който твърди, че моралът се корени тъкмо в емпатията, тъй като именно съчувствието спрямо потенциалните жертви - хора, които изпитват болка, в опасност са или преживяват тежки лишения - а съответно и споделянето на тяхното страдание кара околните да направят нещо, за да им помагат. (Martin L. Hoffman, “Empathy, Social Cognition, and Moral Action” in Moral Behavior and Development: Advanced in Theory, Research, and Applications, W. Kurtines and J. Gerwitz, eds „New York, John Wiley and Sons, 1984.) Ако прекрачим границите на пряката връзка между емпатия и алтруизъм при личните срещи, според Хофман все същата способност за емпатия, за това да се поставяме на мястото на другите, ни кара да следваме определени морални принципи.

Хофман е забелязал, че емпатията става все по-силна с всяка изминала година. Както вече видяхме, на една годинка детето само изпитва дистреса, когато види друго дете да пада, и затова започва да плаче; неговата връзка с другите е толкова силна и непосредствена, че то слага пръст в устата си и заравя глава в скута на майка си, сякаш самото то изпитва болка. След първата година, когато децата започнат да осъзнават, че не са нещо различно от околните, те активно се опитват да успокояват другите разплакани деца, като им предлагат играчките си например. На две години децата започват да разбират, че чувствата на другите се отличават от техните собствени и започват да търсят признаци за тези чувства; на този етап те могат например да разберат, че гордостта на другото дете може да означава, че най-добрият начин да се справят със сълзите му е да не привличат ненужно вниманието върху тях.

Към края на детството се проявява и най-високото ниво на емпатия - децата започват да разбират дистреса отвъд непосредствената ситуация и да осъзнават, че условията, в които живее даден човек, могат да бъдат източник на хронично страдание. Сега те вече са в състояние да усещат тегобите на цели групи - на бедните, потиснатите, отхвърлените. В периода на юношеството това разбиране може да подхрани морални убеждения, които на свой ред да доведат до желание за премахване на нещастието и неправдата.

Емпатията поражда множество проявления на морални оценки и действия. Едно от тях е така нареченият „емпатичен гняв“, който Джон Стюарт Мил описва като „естественото желание за отмъщение, което интелектът и състраданието са насочили към онези язви, които нараняват нас с това, че някой е наранил другите". Мил нарича този гняв „страж на правдата“. Друг пример, при който емпатията води до морални действия, е случаят, в който свидетел може да се намеси в дадена ситуация, за да подкрепи жертвата; изследванията сочат, че колкото по-силна е емпатията между свидетеля и жертвата, толкова по-голяма е вероятността той да се намеси. Съществуват доказателства, че нивото на емпатия определя и моралните преценки на хората. Едно проучване в Германия и Съединените щати например разкрива, че колкото повече емпатия изпитват хората, толкова по- склонни са да приемат моралния принцип, че ресурсите трябва да бъдат разпределяни в зависимост от нуждите (Изследванията на връзката между емпатия и етика са заети от Hoffman, “Empathy, Social Cognition, and Moral Action”).

Живот без емпатия: умът на педофила и моралът на социопата

За съжаление обаче - и тъкмо в това е трагедията - тя липсва напълно у онези, които извършват най-злостните престъпления. Изнасилвачите, педофилите и много мъже, прибягващи до домашно насилие, имат един и същ психологически недостатък: неспособност да изпитват емпатия. Това, че не могат да усетят болката на жертвата си, им позволява да казват на самите себе си лъжи, които само насърчават престъплението. От изнасилвани можем да чуем, че „жените всъщност искат да бъдат изнасилвани“, или пък „ако се съпротивлява, само се прави на недостъпна“. Педофилите повтарят: „Ама аз нищо не правя на детето, само показвам любовта си", или пък „Това е просто друга форма на привързаност“. Жестоките родители пък говорят за „добра дисциплина“. Тези оправдания са събрани от устата на хора, които се лекуват от подобни проблеми. Точно това са си казвали, когато са наранявали жертвите си или са се готвели да го направят.

Заличаването на емпатията в момента, в който такива хора се нахвърлят върху жертвите си, почти винаги е част от емоционалния цикъл, който води до подобни жестоки актове на насилие. Да вземем например емоционалната последователност, причиняваща сексуални престъпления срещу деца. (Писах за емоционалния цикъл, който води до сексуални престъпления, в „Ню Йорк Таймс“, 14 април 1992 г. Източникът е Уилям Пи- търс, психолог от Службата за лишаване от свобода във Върмонт.) Цикълът започва, когато педофилът се чувства зле - гневен, депресиран, самотен. Подобни чувства могат да бъдат отключени от гледката на щастливо семейство по телевизията, която само да задълбочи чувството за самота. След това педофилът търси утеха в някоя любима своя фантазия, например за близко приятелство с дете. Фантазията скоро придобива сексуални окраски и завършва с мастурбация. В резултат на това педофилът изпитва временно облекчение от тъгата, но то не трае кой знае колко дълго; депресията и чувството за самота се завръщат - и този път са по-силни от всякога. Насилникът започва да мисли как да осъществи фантазията си и непрекъснато намира нови и нови оправдания: „Няма нищо лошо, ако в крайна сметка не нараня физически детето“, или пък „Ако детето наистина не иска да прави секс с мен, може да ме спре по всяко време".

В такъв момент педофилът вижда детето през очите на перверзната си фантазия и не може да прояви емпатия към действителните му чувства в подобна ситуация. Тази емоционална дистанцираност бележи всичко, което следва от тук нататък - от внимателния план как да сгащи детето само, през подробната репетиция на всяко действие, до действителното изпълнение на плана. Тук детето сякаш няма свои чувства - насилникът проектира върху него сътрудничеството, което получава и във фантазията си. Истинските чувства - отвращение, страх, погнуса - изобщо не се регистрират. Ако се появят, само ще развалят удоволствието.

Тази пълна липса на емпатия към жертвите е един от аспектите, върху които се съсредоточават новите методи за лечение на педофили и други престъпници от същия калибър, В една от най-обещаващите лечебни програми насилниците четат сърцераздирателни описания на подобни престъпления, разказани от гледната точка на жертвата. Освен това гледат видеозаписи на жертви, които през сълзи разказват какво е да те изнасилят на такава крехка възраст. След това престъпниците описват собственото си престъпление от гледната точка на жертвата и си представят какво може да е чувствала тя. После четат разказа си пред терапевтична група и се опитват да отговарят на въпроси, свързани с нападението - отново от гледната точка на жертвата. Накрая преминават през възстановка на събитията, като в този случай играят ролята на жертвата.

Уилям Питърс, психолог от затвора във Върмонт, който е разработил тази терапия със смяна на перспективата, ми каза, че емпатията към жертвата променя възприятието по такъв начин, че отричането на болката, дори и във фантазиите, да стане изключително трудно, и така да помогне на насилника да се пребори с перверзните си социални инстинкти. Сексуалните престъпници, преминали през програмата в затвора, се връщат към същия тип престъпления два пъти по рядко в сравнение с онези, които не са били лекувани с този метод. Без тази първоначална мотивация, определена от емпатията, никакво друго лечение няма да свърши работа.

Докато все пак има някаква малка надежда да вдъхнем емпатия на престъпници като педофилите, при друг криминален тип надежда няма. Става въпрос за психопатите (напоследък се използва терминът „социопати“ като психиатрична диагноза). Психопатите са прословути с това, че са едновременно очарователни и напълно лишени от всякакви угризения, дори когато става въпрос за най-жестоки и безсърдечни действия. Психопатията - неспособността да изпитваш Каквато и да е емпатия или състрадание, както и угризения на съвестта - е един от най-непроницаемите емоционални дефекти. Студенината на психопата като че ли се дължи на неспособността му да стигне отвъд съвсем повърхностните емоционални връзки. Най-жестоките престъпници, например садистичните серийни убийци, които се наслаждават на страданията на жертвите си преди смъртта да ги освободи от тях, са най-типичното въплъщение на психопатията (Естеството на психопатията е описано по-подробно в една статия, която написах за „Ню Йорк Таймс“, 7 юли 1987 г. Много от материала тук дължа на Робърт Хеър, психолог в университета в Британска Колумбия, който е експерт по психопатите.).

Психопатите са и нагли лъжци, готови да кажат каквото и да е, за да получат онова, което искат, и са в състояние със същия цинизъм да манипулират и емоциите на жертвите си. Да вземем например Фаро, седемнадесетгодишен член на една от бандите в Лос Анджелес, който ранил една майка и нейното бебе при стрелба от преминаваща кола, която описал с повече гордост, отколкото угризения. Докато пътувал с Леон Бинг - той по това време пишел книга за бандите от улиците на Лос Анджелес „Куците момчета“ и „Кървавите“ - Фаро решава да се изфука и казва на Бинг, че ще „погледне откачено“ двама души в съседната кола. Ето как Бинг разказва случката:

Разбира се, при такова сложно поведение като престъпното действие има множество вероятни обяснения, които не предполагат биологични основания. Едно от тях е, че определено перверзно емоционално умение - способността да сплашваме - е имало голяма стойност за оцеляването в изпълнена с насилие среда, в която силата и престъплението се сливат. В такъв случай твърда много емпатия може да се окаже направо вредна. И наистина - опортюнистичната липса на емпатия може да бъде значителен „актив“ при много житейски роли - от „лошото ченге“ при разпит на заподозрян до специалиста по корпоративни превземания. Хора, които са изпълнявали ролята на мъчители в тоталитарни държави например разказват как са се научили да се дистанцират от чувствата на жертвите, за да могат да си вършат „работата“. Много пътища водят към изкуството на манипулацията.

Един от най-злокобните начини, по които може да се прояви тази липса на емпатия, е открит случайно по време на едно изследване сред най-жестоките домашни насилници. Проучването разкрива наличието на физиологична аномалия сред някои от най-агресивните съпрузи, които редовно бият жените си или ги заплашват с ножове или пистолети: насилниците действат хладно и пресметливо, вместо да изгарят в пламъка на гнева (Neil S. Jacobson et al„ “Affect, Verbal Content, and Psychophysiology in the Arguments of Couples With a Violent Husband”, Journal of Clinical and Consulting Psychology, юли 1994 г.). С разгарянето на гнева се стига до момент, в който тази аномалия започва да се проявява: пулсът се забавя, вместо да продължи да расте, какъвто е случаят с обичайния пристъп на бяс. Това означава, че те се успокояват, дори и да стават по-нападателни и склонни към насилие. Действията им изглеждат като добре пресметнат акт на сплашване, метод за контрол над съпругите им с помощта на ужаса.

Тези студенокръвни бабаити се различават от повечето други мъже, които бият жените си. Те са склонни към насилие и извън дома - бият се по баровете, нападат колегите си на работното място или другите членове на семействата си. И докато повечето мъже, които прибягват до насилие в дома, го правят импулсивно - от яд, че са били отхвърлени, от ревност, от страх от изоставяне - пресметливите побойници се нахвърлят върху жените си без видима причина, а след като го направят веднъж, нищо не може да ограничи насилието, дори опита на съпругата да си тръгне.

Някои изследователи, които проучват престъпниците-психопати, подозират, че хладната им манипулативност и пълната липса на емпатия и загриженост в много случаи може да се дължи на неврологично yвpeждaнe (Внимание: Дори и да има биологични модели, които да определят определен тип престъпно поведение (например неврологично увреждане в случая с липсващата емпатия), това не означава, че всички престъпници са биологично увредени или че има биологичен белег за престъпни намерения. По този въпрос отдавна се водят спорове, и най-добрият компромис до момента е възгледът, че няма такъв биологичен маркер, а още по-малко някакъв „престъпен ген“. Дори да има биологични причини за отсъствието на емпатия в определени случаи, това не означава, че всеки с подобно увреждане ще се отдаде на престъпен живот - точно обратното. Липсата на емпатия трябва да се съпостави с всички други психологически, икономически и социални фактори, които допринасят за склонността към престъпления.) Възможните физиологични причини за безсърдечната психопатия могат да бъдат доказани по два начина, като и двата предполагат влиянието на невронните пътеки към лимбичния мозък. При първия се измерват мозъчните вълни на участниците, докато се опитват да разпознаят думи, буквите на които са разбъркани. Думите се подават за съвсем кратко време - около една десета от секундата. Повечето хора реагират различно на емоционални думи като „убийство" и на неутрални думи като „стол": те разпознават емоционалната дума по-бързо, а мозъкът им реагира на такива думи по начин, който се отличава от реакцията на неутрални думи. При психопатите обаче такива реакции няма: техните мозъци не демонстрират специфична реакция на емоционални думи, откликът им не е по-бърз, което означава, че е прекъсната връзката между езиковите зони в кората, които разпознават думата, и лимбичния мозък, който я свързва с определено чувство.

Робърт Хеър, психолог от университета в Британска Колумбия, който е провел това изследване, тълкува резултатите така: психопатите разбират емоционалните думи съвсем повърхностно, тъй като и емоциите им като цяло са повърхностни. Според Хеър коравосърдечността на психопатите се дължи на друг физиологичен модел, който е открил преди това, според който и амигдалата и свързаните с нея невронни пътеки също не функционират както трябва: психопатите, на които им предстои електрошок, не показват никакви признаци на страх, обичаен за нормалните хора, когато знаят, че ще изпитат болка (Една от най-новите статии по въпроса: Christopher Patrick et al., “Emotion in the Criminal Psychopath: Fear Image Processing”, Journal of Abnormal Psychology 103, 1994.) Тъй като мисълта за болка не отключва тревожна реакция, Хеър твърди, че психопатите не се притесняват от последващо наказание за онова, което искат да направят. И тъй като самите те не изпитват страх, не чувстват и никаква емпатия или състрадание към страха и болката на своите жертви.