Гражданскоправни науки

В тази връзка следва да се прави разлика между местоизпълнение и местодоставяне. Местоизпълнението е мястото, където трябва да престира, за да се освободи от дълга. В случай, че местодоставянето е различно от местоизпълнението, това е мястото, където длъжникът може да се съгласи да достави това, което вече е престирано. Местоизпълнението е правно релевантно отнасяне на задължението към определено място. Местодоставянето е само едно възможно фактическо отнасяне на престацията към определено /друго/ място. След като длъжникът е извършил всичко дължимо, където трябва /на местоизпълнението/ той се освобождава от задължението си. Всички рискове от местоизпълнението до местодоставянето тежат върху кредитора.

Правната уредба на местоизпълнението е дадена в чл. 68 от ЗЗД, съгласно който текст, ако местоизпълнението не е определено от закона, от договора или от естеството на задължението, изпълнението трябва да се извърши, както следва:

1. при паричните задължения то трябва да бъде направено в местожителството на кредитора /постоянен адрес/ по време на изпълнение на задължението. Следователно паричните задължения са носими, а не търсими;

2. при задължения да се даде определена вещ – в местонахождението на вещта по време на пораждане на задължението, т.е. когато договорът е сключен трябва да се види къде се намира вещта;

3. във всичики останали случаи задължението трябва да бъде излнено там, където длъжникът е имал местожителството /постоянния му адрес/, когато задължението се е породило. В този случай задължението е търсимо.

Местожителството на едно лице е това населено място, където то се е установило да живее постоянно или преимуществено и в регистрите на населението, на което по негова молба то е вписано.

От общото праволи, че изпълнението трябва да стане там, където е местожителството на длъжника, законът допуска едно изключение в чл. 200, ал. 2 от ЗЗД. Плащането на цената трябва да стане едновременно с предаването на вещта и на мястото, където то е извършва. Уговорено ли е обаче, че престирането няма да стане едновременно, то правилото на чл. 68, б. “в” от ЗЗД се възстановява с пълна сила.

Длъжникът изпълнява точно задължението си, ако осъществи дължимия резултат на местоизпълнението. Повече от това той не е длъжен да направи. Правно погледнато, местоизпълнението е едновременно и мястото, където кредиторът ще получи престацията, стига да се отзове на това място. Понеже често той трябва да отиде в жилището на длъжника, се казва, че у нас задълженията са по начало търсими, а не носими. Разликата между търсими и носими задължения е следната:

Когато търсимото задължение е срочно и кредиторът не потърси вземането си в срока, той изпада в забава поради неприемане, защото не е направил необходимото, за да получи изпълнение. Длъжникът, обратно, не изпада в забава. Кредиторът трябва да докаже, че е търсил изпълнението си.

Когато носимото задължение е срочно, длъжникът трябва да престира в жилището на кредитора си. Не направи ли това, той изпада в забава. Не приеме ли обаче кредиторът предложената престация, то обратно, той изпада в забава поради неприемане.

Предпоставки на правото на задържане. Те са три:

1. две насрещни вземания;

2. дължима престация - насрещните вземания трябва да бъдат разнородни;

3. наличието на конекситет между насрещните вземания - има конекситетна връзка, когато с оглед естеството на нещата и волята на страните искането да бъде удовлетворена едната престация без оглед на другата е противно на добросъвестността, почтеността и справедливостта. Конекситетът е едно житейско единство.

В правната теория по въпроса за правото на задържане има исказани различни гледища. Според проф. Кожухаров в чл. 90 на ЗЗД е уредено общо действието на института – право на задържане в широк смисъл на думата. Това е същинското право на задържане. Авторът поддържа, че то включва и задълженията от недоговорни правоотношения – чл. 72 от ЗС. Несъщинското право на задържане е възражението за неизпълнен договор при един двустранен договор. В тази област други становища са изложени от проф. Петко Попов и доц. Траян Конов. Според проф. Тасев счита, че тезата на Кожухаров търпи критика. При правото на задържане при вещното право няма договорно отношение, отношенията между собственика и подобрителя са чисто фактически, докато установеното в ЗЗД право на задържане е основано на договорно отношение.

В чл. 91 от ЗЗД е уредено правото на задържане в тесен смисъл на думата. Според текста, който има изискуемо вземане във връзка със запазване, поддържане, поправяне или подобрение на чужда движима вещ или за вреди причинени от нея, има право да задържи докато бъде удовлетворен. Когато предметът на задържането са стоки, кредиторът може да задържи такова количество от тях, колкото е потребно за удовлетворяване на вземането. Задържане не се допуска ако се представи надлежно обезпечение. Възражението за неизпълнен договор, установено в чл. 90, ал. 1, във вр. чл. 200, ал. 2 от ЗЗД е едно квалифицирано право на задържане.

Суброгация. Правна уредба на суброгацията е дадена с разпоредбата на чл. 74 от ЗЗД, съгласно който текст този, който е изпълнил едно чуждо задължение като е имал правен интерес да стори това, встъпва в правата на удовлетворения кредитор. Следователно, за де е допустима суброгацията, лицето, удовлетворило кредитора, трябва де има правен интерес да изпълни. Правен интерес да изпълнят имат три категории лица:

• 
  лично задължените: Те изпълняват, защото дължат и могат да бъдат принудени да изпълнят. Изпълняващият е или задължен с други /тогава той дължи само част от платеното/, или е задължен заради други /тогава той не дължи никак платеното/. Такова лице е поръчителят, който е задължен заради други и ако изпълни, изпълнява заради главния длъжник. Той има регресен иск срещу него и заедно с това се суброгира в правата на удовлетворения кредитор. Такова лице е и съпоръчителя. Той отговаря спрямо кредитора за цялото задължение, но пред съпоръчителите – само за припадащата му се част. Ако е платил всичко, може да иска припадащото се на другите съпоръчители и се суброгира в правата на кредитора срещу лицата, с които отговаря.
  
• 
  реално задължените лица: реално задълженият за дълга винаги изпълнява заради други. Понеже е длъжен да плати /има правен интерес/, суброгира се в правата на кредитора, за да получи това, което е платил заради друг.
  

Подобен случай урежда и чл. 155, ал. 2 от ЗЗД. Х залага или ипотекира собствения си имот за чужд дълг. Не е лично задължен. Отговаря само с ипотекираната или заложената вещ. Плаща, защото е принуден да плати, ако иск да запази имота си. Следователно има интерес да изпълни. Затова се суброгира срещу длъжника: платил е заради него. Срещу поръчителите се суброгира само доколкото те биха отговаряли, ако и Х би бил поръчител – с тях Х се явява задължен и затова суброгацията ще бъде частична.

В чл. 178 от ЗЗД също е предвидено встъпване в права на удовлетворения кредитор. Х купува един недвижим имот, без да поема тежащата върху него ипотека. Той има интерес да плати с покупната цена ипотечния дълг, за да облекчи тежестите върху имота, особено ако същият е обременен с втора или трета ипотека. Х плаща заради друг и има интерес да плати. Затова встъпва в правата на удовлетворения кредитор и придобива ипотека върху собствения си имот по отношение на другите ипотекарни кредитори.

• 
  лица, които имат интерес без да са лично или реално задължени към кредитора и все пак имат интерес да изпълнят чуждото задължение: такива са лицата, които на публична продан купуват чужд имот и погасяват учредената ипотека, за да придобият имота освободен от всякакви тежести.
  

Вземането на кредитора, което трето лице е изпълнило, може да е било обезпечено с привилегия, със залог или с ипотека, които са давали на кредитора пълна сигурност, че ще събере вземането си. Лицето, изпълнило чуждото задължение, затова има всичкия интерес да замести удовлетворения кредитор в правата му – да встъпи в тези негови права, следователно и в преимуществата, с които кредиторовото вземане може де е било съпроводено. Тези практически интереси са наложили суброгацията като правен институт. Тя позволява на третото лице, което е изпълнило чужд дълг, да встъпи в правата на удовлетворения кредитор, за да упражни всички права и искове, съпровождащи платеното вземане – залози, поръчителства, лихви, изпълнителни листове, искове за унищожаване, солидарност и т.н. Тази е нейната крайна цел.

Суброгаторният иск е всъщност една допълнителна помощ за третото лице, изпълнило чуждия дълг – едно обезпечение на личния му регресен иск. Тази цел на суброгацията очертава и границата на нейната допустимост. Тя трябва да способства на този, който е платил, да реализира регресните си права. Затова суброгацията ще бъде изключена винаги, когато платецът няма регресни права.

25. Неизпълнение – същност и форми. Невиновна невъзможност за

изпълнение – фактически състав и последици. Причини за неизпълнението, за които длъжникът отговаря, и последици от виновното неизпълнение.

Забава на длъжника и на кредитора
Неизпълнението се определя като неосъществяване на дължимия резултат /на престацията/. Причините за неизпълнението могат да бъдат от обективен характер и това се нарича обективна невъзможност за неизпълнение и съгласно чл. 81, ал. 1 от ЗЗД длъжникът не отговаря ако невъзможността се дължи на причина, която не може да му се вмени във вина. Това са случаите на непреодолима сила и случайно събитие. Непреодолимата сила е явление, което е непредвидимо и неговите последици са непреодолими, т.е. непредотвратими. Случайното събитие е също непредвидимо обстоятелство, но последиците му поначало са предотвратими. В теорията тези понятия не са ясно разграничени, но се възприема разбирането че непреодолимата сила е квалифицирано случайно събитие. /ако бойлер гръмне, ако това би могло да се предвиди в конкретния случай, то би могло да бъде предотврътено/. Непреодолимата сила като понятие е дефинирана в чл. 306 на ТЗ, а стопанската непоносимост в чл. 307 от ТЗ.

В дрегу случаи неизпълнението маже да се дължи, да е резултат, от субективни фактори. В тези случаи то се свързва с виновното поведение на длъжника, който не се освобождава от отговорност. В чл. 81, ал. 2 е предвидено, че обстоятелството, че длъжникът не разполага с парични средства за изпълнение не го освобождава отговорност.

• 
  Частично изпълнение. То не съответства на дължимото в количествено отношение. Длъжникът е осъществил само част от дължимия резултат и кредиторът изобщо не може да бъде принуден да приеме изпълнение на части.
  
• 
  Забавено изпълнение. Неточно изпълнение, но във времето. Длъжникът престира, не тогава, когато дължи. Ако кредиторът не е изгубил интерес от осъществяването на резултата и след срока, на който трябва да се престира, забавата съставлява за него основание да претендира изпълнението заедно с вредите, които закъснението му е причинило. Самият длъжник също има право да предложи първоначално дължимото заедно с обезщетение за забава /чл. 79, ал. 2 от ЗЗД/.
  
• 
  Лошо изпълнение. Под лошо изпълнение се разбира най-напред такова изпълнение, което е неточно в качествено отношение. Неточно ще бъде и недобросъвестното изпълнение. Законът предписва всичко задължение да бъде изпълнено добросъвестно и с грижата на добър стопанин. Да спази тази добросъвестност е задължение на длъжника. Не е ли спази не изпълнява точно задължението си. Неточно изпълнение е и всяко изпълнение, което не е съобразено с уговореното.
  

• 
  Искът за пряко изпълнение е първото от тези средства. Чрез него кредиторът може да постигне все пак, макар и със забава и по принудителен ред, ефективно осъществяване на дължимия резултат. Този иск допринася за осъществяването на онези цели и интереси, заради които облигационното отношение е създадено. Така допълнено с вредите за виновна забава изпълнението се оказва адекватно на първоначално дължимото.
  
• 
  Овластяването на кредитора от съда да осъществи сам за сметка на длъжника резултата, който последният виновно не е осъществил, е второто правно средство. И тук реалното изпълнение се постига, стига само задължението да може да се изпълни чрез друг – да е заместима престацията.
  
• 
  Договорна отговорност. Когато прякото изпълнение е станало обективно невъзможно или не представлява вече интерес за кредитора, законът възлага вредите от неизпълнението върху длъжника, ако това изпълнение се дължи на негова вина.
  
• 
  Освобождаване от отговорност. Когато неизпълнението се дължи на обстоятелства, за които длъжникът не отговаря, няма основание да му се възложат вредите от неизпълнението. Напротив, справедливо е да се освободи от отговорност за неизпълнение на невъзможното, щом не е причинил невъзможността.
  

1. 
   че изпълнението е неосъществимо поради практическа или право непреодолимо препятствие, настъпването на което
   
2. 
   не може да бъде вменено във вина на длъжника.
   

Освен при случайното събитие длъжникът не се счита за виновен и когато не е изпълнил задължението си поради непреодолима сила. В чл. 306 от ТЗ е уредена непреодолимата сила, която се дефинира като непредвидено или непредотвратимо събитие от извънреден характер, възникнало след сключването на договора. Случайното събитие е също непредвидимо обстоятелство, но последиците му поначало са предотвратими. В теорията тези понятия не са ясно разграничени, но се възприема разбирането че непреодолимата сила е квалифицирано случайно събитие. /ако бойлер гръмне, ако това би могло да се предвиди в конкретния случай, то би могло да бъде предотврътено/.

На следващо място обективна невъзможност е налице и при стопанската непоносимост. При стопанската непоносимост, съгласно чл. 307 от ТЗ, съдът може по искане на една от страните да измени или да прекрати договора изцяло или отчасти, когато са настъпили такива обстоятелства, които страните не са могли и не са били длъжни да предвидят, и запазването на договора противоречи на справедливостта и добросъвестността.

Последици при невиновна невъзможност за изпълнение. Длъжникът не отговаря, когато изпълнението на задължението е станало невъзможно по причина, която не може да му се вмени във вина. Той не може да престира това, което е станало невъзможно. Задължението му се погасява. Не може да се иска от него обезщетение за неизпълнение.

За да се погаси задължението му и да се освободи от всякаква отговорност, длъжникът трябва да докаже невъзможността. Кредиторът не е длъжен да доказва вината на длъжника. Той трябва да установи само, че е кредитор, че има вземане, за да се презумира вината на длъжника.

Възможно е длъжникът да е поел рисковете от събитието, което причинява невъзможността. В такъв случай той не се освобождава от задължението си. То се превръща в задължение за парично обезщетение.

От събитието, което прави изпълнението невъзможно, понякога възникват претенции за обезвреда в полза на длъжника. Той може да се е застраховал срещу това събитие и сега – след настъпване на събитието – му се дължи застрахователно обезщетение. Често в негова полза възникват искове за обезщетение срещу лицето, което е причинило невъзможността. Тези обезщетения идват тогава на мястото на дължимото. Те съставляват една облага, която замества станалата невъзможна престация.

От това правило съществува едно изключение. То гласи: рискът е за кредитора, за купувача, т.е. рискът е за собственика. При задължения за прехвърляне на собственост върху определена вещ собствеността преминава върху приобретателя по силата на самия договор – със самото му сключване. От този момент приобретателят е собственик, макар вещта да не му е предадена. Понеже е собственик, като всеки собственик той понася последиците на случайното погиване или повреждане на собствената си вещ. Прехвърлящият е длъжен само да му я предаде. Ако изпълнението на това негово задължение стане невъзможно, той се освобождава от същото. Приобретателят следователно няма да получи вещта, на която е станал собственик и която има право да иска да му бъде предадена. Въпреки това ще плати цената й. Загубата е негова. Това означава, че риска понася купувачът.

Правилото “рискът тежи върху собственика” претърпява една съществена промяна в случай, че длъжникът по предаването изпадне в забава. Когато длъжникът е в забава, той дължи обезщетение дори ако неизпълнението му би се дължало на случайна причина, т.е. причина, за която той не би отговарял. От тази отговорност длъжникът може да се освободи, само ако докаже, че и при своевременно престиране кредиторът би претърпял същата вреда, т.е. че вещта би погинала и при собственика вследствие на случайно събитие.

Виновна невъзможност за изпълнение. Неизпълнението не винаги се дължи на невиновна невъзможност на изпълнението. По-често то се дължи на поведението на самия длъжник – на неговата вина. В тези случай неизпълнението се дължи на причина, за която длъжникът отговаря. За такъв длъжник възниква договорна отговорност, т.е. задължение да поправи вредите от неизпълнението.

Вината е психическото отношение, което извършителят на неправомерно действие или бездействие има към собственото си деяние и произтичащите от него резултати. Вината може да бъде дадена в нейните две форми – умисъл или небрежност. Разликата е само в отговорността. Така съгласно чл. 82 от ЗЗД длъжникът, който е проявил небрежност, отговаря за вредите, които са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението, а този, който е действал недобросъвестно /т.е. умишлено/, отговаря за всички преки и непосредствени вреди, следователно и за вредите над предвиденото и предвидимото.

Длъжникът е във вина ако не е положил дължимата грижа. Съгласно чл. 63, ал. 2 от ЗЗД задължението трябва да бъде изпълнено с грижа на добър стопанин освен в случаите, когато законът изисква друга грижа. Грижата на добър стопанин е следователно необходимата и дължима грижа. Ако длъжникът не я положи той е във вина. Неговото бездействие става причина дължимият резултат да не бъде осъществен. Понеже това бездействие е виновно, длъжникът отговаря за последиците му – за неизпълнението.

В известни случаи се изисква длъжникът да положи грижа по-голяма или по-малка от тази на добър стопанин. По-малка грижи от тази на добър стопанин се изисква обикновено, когато длъжникът няма никакъв интерес от сделката, от която произтича задължението му /напр.: влогоприемателят след изтичане на срока, в който влогодателят е трябвало да си вземе вложената вещ обратно, отговаря само за умисъл и груба небрежност/. Законът изисква по-голяма грижа от тази на добрия стопанин например при заема за послужване. Понеже само длъжникът има интерес от този договор, се изисква той да положи за чуждата вещ не само грижа на добър стопанин, но и да предпочете нейното запазване пред запазването на своите вещи.

Счита се за “добър стопанин” онзи, който, за да задоволи интереса на кредитора си, прояви това напрежение, тази настойчивост, която е нормална и обичайна за онзи, който изпълнява задълженията си винаги точно, в съобразност с повелите на закона и на добросъвестността. Нормално обичайната грижа е дължимата грижа на добър стопанин. Това е пределът. Над него се простира зоната на недължимото, невиновното, невъзможното.

Длъжникът отговаря не само за своята вина. Той отговаря още и за виновните действия на трети лица. Той ще отговаря ако привлеченото от него трето лице за осъществяване на дължимия резултат е действало виновно – умишлено или не е положило дължимата грижа, като мярката на дължимата грижа ще се определи с оглед на длъжника, а не с оглед на третото лице.