Климатичните промени като проблем на международното екологично право. Перспективите за международноправно споразумение след Копенхагенската конференция на ООН през 2009 г

6. 
   Бъдещото развитие на проблема – Мексико 2010 и предложения de lege ferenda
   

Първото течение се отнася до основните преговори, които се провеждат в рамките на РКООНИК. В декларация на Г8 се посочва, че процесът на преговори, провеждан в рамките на ООН, е най-подходящият форум, на който могат да се обсъждат бъдещите глобални действия по отношение на климатичните промени. Говори се за сериозността на проблема, за предприемането на реални мерки, които да доведат до значително намаляване на емисиите до 2050 г. В рамките на ООН вече са предприети редица значими действия по изграждане на рамка за действие след 2012 г. на два дипломатически канала. Това всъщност са двете споменати по-горе Ad-hoc работни групи. Макар и в текста на Копенхагенското споразумение да се говори за изразено „съгласие”, че са необходими „значителни намаления на глобалните емисии” и „задържане на температурното покачване до 2 градуса по Целзий” на основата на „общите, но диференцирани отговорности” (т.1 и 2 от текста), неговата условност и декларативност не дава основания да се смята, че процесът, протичащ в рамките на ООН, дава резултати, които да са обнадеждаващи за постигането на международноправно споразумение.

Второто течение се основава на позициите на противниците на Протокола от Киото. Така например Австралия и САЩ създават Азиатско тихоокеанско партньорство за чистото развитие и климата (Сидни, 2006). Това необвързващо партньорство е по същество чуждо на идеите, имплицирани в текстовете на Протокола от Киото и РКООНИК.AP6, както е известно споразумението, включва САЩ, Индия, Китай, Япония, Корея и Австралия, които заедно са отговорни за половината от световните емисии. То не поставя цели, времеви рамки или критерии за оценка на редукциите на емисии, но акцентира на технологичните иновации чрез доброволно участие и правителствени субсидии. Критиците посочват, че AP6 не само е неефективен инструмент, но освен това той нарушава и принципите на РКООНИК (в AP6 се говори за повишаване на емисиите).

Третото течение е това на самостоятелните действия. Така някои национални правителства решават да предприемат едностранни действия, които да намалят вредните емисии. Активно се създава законодателство, което да закрепи проблема в правна рамка, а от друга страна се въвеждат ефективни механизми, които да обезпечат „въглеродния пазар”. По този начин се набелязват идеи и принципи за това, което ще трябва да бъде създадено като споразумение за периода след 2012 г. Така се осъществява влияние от страна на националното право върху принципите и нормите на международното екологично право (както и обратното). Някои едностранни усилия подпомагат неимоверно международното сътрудничество. Типичен пример в това отношение е работния вариант на закон за климатичните промени във Великобритания (Climate Change Bill), който представлява едностранно задължение на Обединеното Кралство да намали със 60% емисиите си до 2050 г. спрямо 1990 г. Първата негова цел е да се стимулират международните преговори в тази област, посочвайки се, че въвеждането на задължения във вътрешното право неизменно ще доведе до влияние от негова страна върху международното и в крайна сметка до поставянето на реални задължения за страните.

Какви в крайна сметка са възможностите след 2012 г.? Пределно ясно е, че едностранното действие от страна на отделни държави не може да доведе до исканото намаление на емисиите и ограничаването на покачването на глобалната температура. Ето защо ще се опитам да формулирам няколко предложения de lege ferenda. Необходима е нова международноправна рамка, която да постави ясни задължения за всички държави. Основният принцип, на който ще се основават тези задължения, ще бъде принципът за „общите, но диференцирани отговорности”. Това означава, че големите емитенти на парникови емисии трябва да поемат своя най-голям дял и да реализират действителни мерки във вътрешен план за намаляване на емисиите. Трябва да се изградят ясни механизми за финансиране, да се стимулира финансирането, да се работи по „зелени” проекти от страна на развиващите се страни, които международната общност трябва да подпомогне чрез трансфер на технологии и ноу-хау. Важно е да се осъзнае, че действията на държавите, независимо къде точно се осъществяват, оказват влияние върху климата по целия свят. Поради това е необходимо в следващото споразумение да се заложи идеята, че климатът е част от „общото наследство на човечеството” и в този смисъл безусловно да се заложат разпоредби относно отговорността на държавите за причинени трансгранични вреди (безспорно интересен въпрос, на който са посветени редица изследвания в съвременната международноправна доктрина). Необходимо е предоставянето на правна възможност да се търси отговорност от държавите чрез съдебните средства на Международния съд на ООН, както и чрез различни арбитражни процедури. Не на последно място е нужно и въвеждането на ефективни контролни и мониторингови механизми, чрез които да се следи точното и последователно изпълнение на новото споразумение, което от своя страна ще позволи и определяне на потенциални нарушения. Важно е да се обърне особено внимание на развитието на въглеродния пазар. В този смисъл би могъл да се почерпи опитът на Европейския съюз, който успешно се представя със своята Схема за търговия с емисии (EU ETS) – модел, който успешно може да бъде „пренесен” и на международноправно ниво. Трябва да бъде осъзната значимостта на проблемите, трябва те да бъдат взети под сериозно внимание и най-важното – държавите трябва да направят неизбежния компромис между националните си интереси и интересите на международната общност. Този избор може да бъде определен и като съдбовен – и то не толкова за настоящето, а за бъдещето.

В опит за едно заключение на настоящата разработка трябва да се признае, че проблемът за климатичните промени безспорно е проблем на международното екологично право. Но той е и проблем не само на правото, а и на хората. И правото (международното право) като нормативен регулатор трябва да да постави рамките, в които този проблем да бъде разрешен. В противен случай човечеството рискува да постави под въпрос не само своето оцеляване, но и съществуването си въобще. Международното право е средството, което ще даде отговорът на въпроса „как да се справим с климатичните промени?”. Въпросът не е толкова в това дали международното право има капацитета да даде решенията, а в това – дали държавите са склонни да му позволят да ги даде. Държавите трябва да намерят баланса – между националното и международното, между личното и общото, между икономическия интерес и правото. Разработването на ново правно решение вече не е въпрос на желание от страна на държавите. То е condition sine qua non за това международната общност да продължи своето развитие по пътя на мира и сигурността (сигурността за благополучието на идните поколения) и на сътрудничеството. Намирането на верния път към ангажирането на всички участници на международната сцена не е лек. Именно затова усилията трябва да бъдат насочени към каузата да се опази Земята като най-голямото богаство на бъдещите поколения – кауза, която е „обща грижа на човечеството”.

1. 
   Bodansky, D. International Sectoral Agreements in a Post-2012 Climate Framework. University of Georgia School of Law, 2007
   
2. 
   Burleson, Elizabeth. Climate Change Consensus: Emerging International Law. William and Mary Environmental Law and Policy Review, 2009
   
3. 
   Carlson, J. International Environmental Law, Climate Change, and Intergenerational Justice. University of Iowa Legal Studies Research Paper, 2009
   
4. 
   Churchill, R. Freestone, D. International Law and Global Climate Change. (London/Dordrecht), 1991
   
5. 
   Dernbach, J., Kakade, S. Climate change law: An Introduction. Energy Law Journal, Vol.29, No.1, 2008
   
6. 
   Freestone D. The International Climate Change Legal and Institutional Framework: An Overview. Introductory chapter to Legal Aspects of Carbon Trading: Kyoto, Copenhagen, and Beyond, OUP, 2009
   
7. 
   Malanczuk, P. Akenhurst’s Modern Introduction to International Law. 8^th Revised Ed. Routledge, 2002
   
8. 
   Kiss, A., Shelton D. Guide to International Environmental Law. Leiden/Boston, 2007
   
9. 
   Osofsky, H. Climate Change Legislation in Context. Northwestern University Law Review Colloquy, 2008
   
10. 
    Setear, J.K. Learning to live with losing: Climate change and International Environmental Law in the New Millenium. Public Law and Legal Theory Research Papers. University of Virginia, 2000
    
11. 
    Shaw, M. International Law. 6^th ed. Cambridge University Press, 2008
    
12. 
    Stephens, T. Kyoto is Dead, Long Live Kyoto! A New Era for International Climate Change Law. Sydney Law School Legal Studies Research Paper No. 08/45, 2008
    
13. 
    Vandenbergh, M. Climate change: The Equity Problem. Public Law and Legal Theory Working Paper Number 07-23. Vanderbilt University Law School, 2007