Отново и отново се спускаш надолу в превратния скут на земята, докато се научиш да четеш по светлината, че животът и смъртта са едно в безвремието на времената. Докато усилената верига на нещата подреди в теб кръга на покоя – в твоята воля е световната воля, покоят в теб е – покой – и безкрай.
Манфред Кибер
РЕИНКАРНАЦИОННАТА ТЕРАПИЯ се корени в серия от експерименти, които провеждам от 1968 г. насам. Тези експерименти успяха чрез хипнотична възрастова регресия да накарат хората, подложени на опита, отново да преживеят не само собственото си раждане, развитието си в майчината утроба и зачатието си, но и предишни прераждания. Протоколите от тези експерименти и разсъждения за възможните последствия съм записал в двете ми книги ”Живот след Живота” и “Да преживееш повторно раждане” Помощно средство при експериментите беше хипнозата, която направи възможна регресията във времето.
Експериментите не са нови. Те са провеждани още през миналия век от Албер дьо Роша. През 1956 г. случаят Брайди Мърфи възбуди обществеността и англичаните Арнол Блоксам и Денис Келси в продължение на десетилетия също провеждаха хипнотични експерименти на връщане назад във времето към минали животи. Те публикуваха резултатите от своите опити. По време на първата фаза на чисто експерименталното връщане във времето към предишни прераждания забелязах, че между симптомите от настоящия живот и предишните животи има очевидна връзка. Когато тази теория започна да се потвърждава все повече, възникна идеята за терапевтично приложение на предишните инкарнации. Решителната крачка към осъществяването на идеята се състоеше в това, че аз развих методи, които позволяваха регресия в предишни прераждания, без да е нужно да се хипнотизират хората, подложени на опита. Всъщност, едва чрез отказа от хипноза изобщо стана възможно да се накара който и да било човек да осъзнае спомените за предишните си животи.
Както споменах в главата за хипнозата, хипнотизирането на даден пациент зависи много по-малко от хипнотизатора, отколкото от първичното доверие на пациента - което най-малко може да се очаква тъкмо от пациенти с психически разстройства. Освен това, още ред други причини говорят против хипнозата. Ненапразно от лагера на езотериците открай време се чуват само критики и предупреждения срещу нея.
В процеса на хипнотизиране се използва сугестията на умора, унесеност и сънливост и пациента се докарва до състояние, противоположно на целите на езотериката. Проблемът на човека е именно в това, че той постоянно „спи” и се оставя да живее сляпо, като марионетка, вместо да се събуди и да осъзнае себе си. Но всичко, което се случва по време на психо-терапевтичен сеанс, трябва винаги да представя в умален вид онова, което очакваме от пациента в ежедневния живот. Затова нашата цел е да направим човека по-буден и по-осъзнат, да го научим да вижда действителността все по-ясно, а не да поощряваме сънливостта и неосъзнатостта му.
Освен това, хипнозата не може да се отдели от властовия проблем, който, както по-късно ще видим, е централна тема на всеки вид терапия. Хипнозата, също, лесно превръща пациента в пасивен потребител, очакващ от нея и от хипнотизатора да решат проблема му. Тези аргументи би трябвало да са достатъчни, за да се разбере, защо търся възможности да се освободя и да стана напълно независим от хипнозата като помощно средство в прилагането на времевата регресия за терапевтични цели.
Резултатът е, че при реинкарнационната терапия докарваме до съзнанието на пациента предишни негови животи, без да го хипнотизираме. Регресията се извършва при напълно будно състояние. За външни хора това явно звучи толкова невероятно, че широката общественост продължава да смята, че реинкарнационната терапия е свързана с хипнозата. Но това вече не важи, реинкарнационната терапия стана независима от хипнозата.
Напълно основателен е въпросът, как функционира „новият метод”. Описанието му е доста трудно, почти невъзможно. Все още започваме с кратко отпускане, което има за цел да доведе пациента до медитативна предразположеност. Отпускането служи да се намалят външните дразнители и пациентът да се вслуша в себе си. Следователно, то сменя полюса на вниманието отвън навътре, но без да предизвиква умора или сънливост. С помощта на терапевта изплуват вътрешни представи и образи, които пациентът се научава да вижда и същевременно да говори за тях.
Преживяване на собственото раждане и на зачатието
Още след два или три сеанса пациентът „се пуска в раждането” - както се изразяваме ние. Той изживява първата си регресия във времето, като отново преживява раждането си. Отново чувства болката, усеща миризми, вижда, чува и възприема всичко, което се е случило по време и след раждането му.
След като пациентът се научи да изживява съзнателно раждането си, с всички подробности и фази (за което обикновено са нужни няколко повторения), се връщаме още по-нататък във времето, до зачатието. Възприемайки и изживявайки го чрез съзнанието си, той вече е присъствал на създаването на бъдещото си тяло, а сега може да види, къде са се намирали родителите му, да преживее половия акт между тях и внезапно да усети как „нещо като завихряне го всмуква като във фуния”, как се чувства притиснат в нещо ограничено, материално, тъмно. За повечето ни съвременници идеята да присъстват на собственото си създаване звучи като майтап, но щом се научим да разделяме понятията съзнание и тяло, тя става нещо, разбиращо се от само себе си. Човек присъства на създаването на материалното си тяло, също както и на погребението му.
След изживяването на зачатието проучваме интервала между него и раждането - онези месеци в майчината утроба, които за детето са извор на много, обикновено неприятни преживявания. Едва ли някой, който не го е изпитал сам, може да си представи колко страхове, болки, опити за аборт съпреживява ембрионът.
В сравнение с опита преди раждането, преживяванията през първите години на детството са само безобидни случки. Съзнателното наблюдение на периода от зачатието до раждането обяснява на пациента много повече неща от няколкостотин часа анализ.
В първичните терапии все по-често се случва по време на лечението пациентите сами да се връщат назад към преживяванията си от раждането и ембрионалната фаза. Затова и сред тези кръгове бавно си пробива път убеждението, че интервалите от времето преди раждането могат да бъдат изживени съзнателно. Това, естествено, звучи сензационно за привържениците на досегашните теории и терапевтични методи и крие опасността „истинската причина” за по-късните конфликти и разстройства да се търси в неприятните преживявания преди и по време на раждането. Но тези преживявания са също толкова малко „причини”, колкото и набедените за причини от Фройд насам детски преживявания на пациента. И пренаталните, и детските преживявания са само брънки от цяла верига проблеми, която се проточва през многобройни прераждания.
Във връзка с казаното може да се възрази, че душата се свързва с тялото едва към третия месец. Отговорът е, че досега всички пациенти и хора, подложили се на опита, без изключение описват зачатието си и едновременно с него съобщават и за въплъщаването си. Може би по-късно по експериментален път ще се установи, как се е стигнало до теорията, че душата се преражда едва в третия месец. На мен това не ми се струва вероятно, защото клетките имат нужда от информация от самото начало, за да могат да се развиват закономерно. Всички родители и акушери трябва да знаят, че детето още от зачатието си възприема напълно съзнателно всичко, което се случва и което се говори, и то в почти необозрим радиус. Радостно е, че мекото раждане на д-р Льобоайе днес намира все по-голям отзвук и клиниките постепенно започват да се съобразяват с изискванията на осъзнати родители.
Цели томове могат да се изпишат с предупреждения и съвети за времето на бременността и раждането. Тук е достатъчно да кажем, че родителите трябва да са наясно, че подрастващият ембрион е малък, безпомощен и млад само по отношение на тялото. Докато душата му носи със себе си зрелостта на много хиляди години. Напълно вероятно е по душа новороденото да е по-възрастно от родителите си. Никакви основания няма на бебето да се говори само с неразбираеми звуци - то разбира всяка дума и всяко изречение, също и онова, което е по-добре да не се казва в присъствието на дете.
Бих посъветвал всички родители да започнат с възпитанието на децата си колкото е възможно по-рано, т.е. в деня, в който узнаят за присъствието на детето. Евгенетиката – възпитанието преди раждането, се състои в това, че родителите разговарят нормално с детето в майчината утроба, дават му да разбере, че се радват на идването му, научават го какво е раждането и му предлагат само хубава музика и литература, добри филми и театрални постановки. Един ясен разговор с ембриона за раждането има по-голям успех от много седмици гимнастика.
Всички трудности и инциденти при раждането се дължат на опита на детето да го предотврати. Страхът да бъде родено не се отнася толкова до процеса на самото раждане, колкото до овладяването на живота, който започва след това. Ембрионът не притежава собствен ритъм на дишане и затова още не е напълно полярен. Последствието е, че той продължава да има достъп до миналото и бъдещето. Той вижда бъдещия си живот в най-важните му фази. Спомнете си за живота, който минава като на филм пред очите на умиращия!
Изтриването на това знание става с първата глътка въздух, защото чрез дихателния ритъм човек окончателно се включва в полярността и в зависимостта от времето. Това е и причината хороскопът да се изчислява от първия вик на новороденото, т.е. от първото поемане на въздух. С това е свързано и голямото значение на дихателните упражнения в процеса на езотеричното обучение. Ембрионът вижда проблемите на бъдещия си живот и знае, че знанието му ще бъде заличено при раждането. Оттук идва и страхът от раждането и честите опити то да се предотврати. Подходящите разговори преди раждането могат да помогнат по-добре от всички клинични техники. Родители, които седмици наред са обсъждали дали да се направи аборт или не, после не бива да се чудят, ако детето има някакви душевни разстройства или отхвърля родителите си.
Срещата с миналото
Когато пациентът е осъзнал фазите на раждането, зачатието и ембрионалното си развитие (този процес изисква около пет терапевтични часа), го връщаме в по-раншния му живот. Тук той преживява себе си в някакво предишно време и се научава да проследява този живот от раждането до смъртта. Разбира се, винаги оставяме да се изживее съзнателно смъртта от предишно прераждане, за да примирим пациента с обикновено изтласкания противоположен полюс на живота - смъртта.
След тази терапия пациентът вече не познава страха от смъртта, защото той е отстъпил пред знанието. (Страхът е недостиг на знание!) Веднъж една пациентка възкликна съвсем спонтанно по време на сеанса: „Странно, никога не съм си представяла, че умирането е толкова просто.” Описанията на процеса на умиране, които дават нашите пациенти, доста точно наподобяват разказите, които д-р Муди, д-р Кюблер-Рос и други са чули от клинично мъртви и после реанимирани хора. Така както при зачатието съзнанието се свързва с тялото, така при умирането то се отделя от него.
Когато пациентът се научи да наблюдава някои от предишните си животи, избираме произволен симптом като по-нататъшна ръководна нишка и проследяваме появата му през по-раншни прераждания. По този начин всеки път наблюдаваме само онази ситуация, която е свързана със симптома, а не всички подробности от съответния живот. Затова сравнително бързо стигаме до много стари прераждания.
Често пъти хората си създават погрешна представа за броя на миналите си инкарнации. Много от тях гордо заявяват, че знаят, че са живели четири пъти. В действителност обаче, истинският брой на миналите животи е почти необозримо голям. Още след няколко сеанса пациентът губи желание да брои миналите си прераждания.
Също така непонятни за външния човек се интервалите от време, през които минаваме по време на терапия. Трудно е да се назоват цифри, но ние стигаме значително по-назад от модерната историческа наука. Преражданията от Атлантида, които отстоят на около 12 000 години, при нас не се смятат за особено стари.
Даваме си сметка колко странни могат да се сторят на някои читатели твърденията ни, но те са само плод от ежедневна работа с пациенти, които по нищо не се отличават от пациентите на други терапевти. И понеже в началото резултатите изобщо не отговаряха на очакванията ни, никога не сме се опитвали сугестивно да предизвикваме или да провокираме определени феномени.
При изследването на материалното ниво също трябваше да свикнем с невъобразими измерения. Ако някой е забравил какво значи учудване, нека отиде в планетариума и медитира над астрономическите величини, с които борави днешната наука.
След безспорно грандиозното научно изследване на материалния свят започва изследването на душевния. На това ниво обаче официално почти не сме направили и няколко крачки, затова е пълно с невъобразими феномени, които само чакат човешкото съзнание да ги проумее.
Тръгнем ли по този път, ще трябва из основи да коригираме днешните си възгледи за възрастта на човека и неговия произход. Човечеството е значително по-старо, отколкото се приема днес, и ритмически е преминало вече през няколко високоразвити култури, много приличащи на нашата. Законът за ритъма важи и тук. Така че всяко високо развитие е последвано от упадък и унищожение. Човечеството още строи вавилонската кула.
Да се върнем обратно към процеса на протичане на реинкарнационната терапия. Преминавайки през веригата от проявления на един и същи симптом, пациентът разбира, че актуалният му проблем или симптом идва от прастари времена и се появява във всеки предишен живот в подобна форма. Тук отново има голяма опасност от погрешна интерпретация, на която аз самият също станах жертва. За сверка може да погледнете в съответната глава от моята книга „Преживяване на прераждането”.
Ако в предишния живот има травматична ситуация, която по съдържание кореспондира с даден симптом, човек неизбежно е склонен да интерпретира тази предишна ситуация като първична травма и с това и като „причина” за симптома. Пример: Пациентът не вижда с лявото си око. Той отново изживява, как в един от предишните му животи стрела го улучва в лявото око. Или пациент със страх от височина вижда как в предишния си живот е бил бутнат от скала. Пленници на мисловната система на психологията, ние сме склонни да откриваме в тези предишни преживявания причините за симптомите. Това обаче е напълно погрешно заключение. То се намира на същото ниво, на което и опитът да търсим в детството причината за дадено душевно разстройство.
Ако пренесем мислите, до които сме стигнали в този си живот, към предишни прераждания, ще разберем, че травматичното преживяване не е глупава случайност, а израз на проблем, който сме донесли със себе си още в онази инкарнация. Или казано по друг начин: наистина е напълно мислимо, че човек, който в този си живот се е удавил, в следващия ще се страхува от вода; това обаче не ни дава основание да категоризираме удавянето като причина за бъдещия страх от водата, защото удавянето е закономерна случка, външен израз на проблем, който е бил донесен в живота му.
Ако продължим да търсим, ще намерим още много ситуации, всяка една от които би имала качеството да послужи като „първична травма” за симптома. В случая с нашия пример това означава, че пациентът, който е бил пронизан от стрела в лявото око, в още по-старите си прераждания ще открие много събития, при които губи лявото си око. Всички тези събития са мъниста от една огърлица, чиято нишка е общият за всички ситуации проблем.
Ако при терапията вече сме проследили до някакво ниво подобна верига от симптоми, тогава правим решителната крачка - връщаме пациента в онази ситуация, която той сам е определил като причина за последвалия по-късно низ от страдания. При тази крачка пациентът се конфронтира с кармическата си вина, с която той сам е направил необходими всички по-нататъшни ситуации, донесли му страдание. Дотогава той е възприемал себе си като нещастна жертва. Няма кой знае каква разлика, ако пациентът вярва, че причината за душевното му разстройство е поведението на майка му или пък някакво неприятно преживяване в предишния му живот. И в двата случая той проектира вината във външния свят.
Нещо напълно различно се случва обаче при конфронтацията със собствената кармична вина. Пациентът трябва да интегрира сянката си, той преживява себе си като действащо лице, причинило на други онова, от което самият непрекъснато се оплаква, че страда от няколко хиляди години. За пациента конфронтацията с вината не е нещо просто, но ако я направи, тя е огромна стъпка по посока на изцелението. Ако непременно искаме да използваме думата „причина”, то тя е в кармичната вина.
Никога не може да се стигне до абсолютния край на една ситуация на вина, но тя може да продължи да се изследва за определители. Ако не го правим в терапията, това има практически основания:
1. Няма конкретен край - обстоятелство, което църквата е описала с понятието първороден грях.
2. Кармическата вина, отнесена към актуалния проблем, е най-малко началото на дадена фаза в безкрайния ритъм.
Вина и отговорност
С признаването на вината пациентът поема цялата отговорност за съдбата си - стъпка, която отваря вратата към изцелението. Непосветените често се страхуват да открият ситуациите на вина, защото смятат, че по-нататък не биха могли да живеят с такова знание. Някои мислят, че за тях ще е непосилно да разберат, че някога са убили човек. За конкретния случай тези страхове са неоснователни. Стара истина е, че „само, което си изтласкал, те тласка”. Именно неосъзнатото знание за вината навява страха от конфронтацията с нея. Ако успеем обаче да „погледнем в очите” ситуацията, в която сме се провинили, целият натиск върху нас изведнъж ще намалее. Преди той е съществувал, защото само на ужким не сме знаели нищо.
Всичко, което човек съзнава, не може да има отрицателни въздействия върху него. При терапията конфронтацията с вината става абсолютно без всякакви оценки. Тя е само вглеждане в истината и съзнателно се интегрира като урок от миналото. Когато човек стъпка по стъпка възприема в съзнанието си напълно изтласканата си дотогава сянка, той става по-цялостен, по-пълноценен, по-здрав. Конфронтацията с вината не е натоварване с бреме, а отнемане на бреме. Ако самата конфронтация често пъти не е особено приятна, то след нея обаче всички пациенти се чувстват необикновено свободни и облекчени. При боравенето с вината трябва да се избягват всякакви крайности. Изтласкването на вината и проектирането й върху други поболява, защото човек се отдалечава от действителността. Също толкова нездравословно е и да се претоварваш с вина и самообвинения, защото можеш да рухнеш под тежестта им. Човек трябва да се научи, че щом е човек, той е виновен, и това е цената за неговия учебен процес. Без грешки няма развитие. Затова и не съществува човек, който в миналото да не е бил натоварен с вина. Само който мине през мрака, ще стигне до светлината. Няма човек, който се пази от горещо, без някога да се е опарил.
В църковната традиция има едно много балансирано третиране на темата вина. Първо в съзнанието на вярващия се извиква идеята, че като човек той е грешен и е натоварен с вина. И едва после му се казва, че чрез опрощаване на греховете може да бъде разтоварен от бремето на тази вина.
Някои ще възразят, че принципът на милостта противоречи на суровия кармичен закон, според който всяка вина трябва да се изкупи. Но противоречието между карма и милост е само привидно. Двата принципа се обединяват в средата като всички полярности и в действителност взаимно се обуславят. Милост получава само онзи, който я е измолил. За да я измоли, човек трябва да признае вината си. Карма обаче е законът, който се грижи човек някога да стигне толкова далече, че да разбере грешките и вината си. Затова милостта може да е ефективна само чрез кармата. Кармата цели познанието на човека, тя регулира дали той е готов за милостта.
Извечният проблем: власт
По време на една и съща терапия проследяваме няколко вериги от проблеми и кармичната вина за тях. Всички тези вериги накрая свършват в нещо като възел, представляващ основният проблем, пред който пациентът се е провалял досега. Проблемът е налице и тогава, и сега - в далечното минало обаче значително по-грубо и ясно структуриран, в днешния живот обикновено сублимиран до неузнаваемост.
Ако анализираме прапроблемите на всички пациенти, ще видим, че те могат да се редуцират до една и съща тема - властта. Човекьт винаги се разболява от власт. Преди това най-често е ставало с пределна яснота, днес е изтънчено замаскирано. Но властта е и си остава винаги онова, което проваля човека. Противоположният полюс на властта е покорството. Всяко „искам”, „желая” е израз на претенцията за власт.
Една от най-честите форми на упражняване на власт в днешно време е болестта. Болестта днес гарантира на индивида безкритично пространство за несъзнателни претенции за власт. Това е и причината, защо болните в действителност не искат да се откажат от болестта си. Наистина, те яростно го отричат, като казват, че са предприели и направили всичко, за да бъдат отново здрави. Не става дума обаче за трупане на алибита. Разбира се, болният вярва, че иска да оздравее, но само затова, защото не е осъзнал мотивацията за боледуването си. Когато разбере, че трябва да избира между боледуване и отказ от власт, често пъти изборът много го затруднява.
Властта е равносилна на доминирането на егото. Тя е опит да не се подчиниш, а да изразиш волята си пред останалите. Още в Рая претенцията за власт е довела до отхапване от ябълката - да не се подчиниш на закона, а сам да разбереш какво е добро и лошо. За властта човек винаги е бил готов да заплати висока цена. За да получи власт, той охотно е сключвал договор с дявола и е продавал душата си.
Едва когато в предишни прераждания пациентът е изживял с цялата им яснота желанията си за власт, едва тогава той може да започне да ги разобличава тук и сега. Едва когато пациентът види как няколко хиляди години непрекъснато е трупал страдания, за да си осигури власт, той бавно започва да проявява готовност да разбере учението за покорството. Този подход не е интелектуален процес, а опит, натрупан в действителността. И той предизвиква преполяризация-та у човека. Промяната на съзнанието се случва в настоящето и от това човек оздравява. Симптомите изчезват буквално от само себе си; ние фактически изобщо не сме ги лекували, защото те чисто и просто стават излишни.
Реинкарнационната терапия не е бягство в миналото. Тя използва противоположния полюс минало, за да въведе пациента в настоящето. Докато миналото се изтласква и продължава несъзнателно да въздейства, човек не успява да живее напълно съзнателно тук и сега. Той непрекъснато бива рестимулиран от миналото и обърква времената. Едва когато е интегрирал миналото в съзнанието си, той може наистина да го остави настрана като минало и най-после да изживее настоящето с непозната досега яснота. Ние се обръщаме към миналото, защото то е незначително, а не защото го смятаме за интересно.
Цел на всеки езотеричен път е човек непрекъснато и съзнателно да бъде в настоящето. Но за да го постигне, той трябва първо да раздели и да изчисти настоящето от миналото. Реинкарнационната терапия следва хомеопатичния закон за подобието - по пътя през веригите от симптоми болният постоянно бива конфронтиран с приличащи си ситуации, докато най-сетне открие отровата на вината. За него тази отрова се превръща в средство за изцеление - също като в хомеопатията, той я степенува с разбирането си и така разрешава прапроблема си.
Реинкарнащюнната терапия не задоволява любопитството към предишни животи, нито е опиум за народа, като успокоява хората с обещания за нов живот. Реинкарнационната терапия е труден път към просветление. Постоянните прераждания не са утеха, а подкана чрез развитие към съвършенство да се освободим от колелото на инкарнацията. Ние утвърждаваме земния живот дотолкова, доколкото той е необходим, за да изминем пътя на нашето развитие. Целта ни обаче е извън материалния свят, в онова единство, от което някога сме се отделили и към което всеки човек копнее да се върне.
Опит от отвъдното
Често се поставя въпросът, дали когато пътуваме през миналото, минаваме и през междинните фази, които разделят отделните прераждания, и какво казват пациентите за отвъдното. Знанията ни за отвъдното и за междинните фази в момента са значително по-големи отколкото преди няколко години, но в никакъв случай още не са пълни. В терапията се опитваме да прекосяваме само стадиите, които са важни за пациента и избягваме да питаме за неща, които служат за задоволяване най-вече на собственото ни любопитство. Така че знанията ни за отвъдното са още в началния си стадий.
Даването на някакво общовалидно описание очевидно се затруднява и от това, че отвъдното не се появява в хомогенен образ, а е също толкова диференцирано, колкото са и стадиите на развитие на човешкото съзнание. Отвъдното е астрален свят и затова е чисто ниво от образи, където формите отговарят на различните душевни съдържания. По принципа на резонанса душата на починалия стига до онова ниво от отвъдното, което отговаря на нивото на съзнание, донесено с душата. Така че всяка душа си отива в своето отвъдно, което в крайна сметка отразява във форми собственото й съзнание. Тези различни нива затрудняват създаването на единна представа. От човека зависи дали за него отвъдното ще бъде рай или ад. Често починалият преживява отвъдното като пейзаж, чийто вид и настроение отговарят на качеството на душата му. Ето как например една пациентка описва нейното отвъдно, в което се е озовала, след като е прекарала живота си (много отдавна) като могъща и жестока владетелка:
„Умирам мъчително, бавно и самотно. Преди всичко изпитвам ужасен страх от смъртта, който ме докарва почти до лудост. Чувам голям шум и тупурдия и после виждам, че съм попаднала в тъмна сфера или сред някакъв гротескен пейзаж. Всичко наоколо навява страх, всичко трепери от ужас. Пейзажът е дисхармоничен, заострен, ъгловат, студен и отблъскващ. Духа вятър, въздухът е изпълнен с плахи стенания. Без цел и план търся дупка или пукнатина, в която да се мушна, но не мога да открия. Цветовете също са заплашителни. Има и много други същества, между тях и такива, които приличат на плъхове. Трябва да остана тук мъчително дълго и да търся постоянно място, където да се скрия. Най-лошото е, че не се свиква с ужаса. След много време най-после намирам една пукнатина, в която бързо се пъхвам или бивам издърпана вътре.”
Също толкова неприятни са описания на отвъдното, последвало живот, в който са доминирали власт, алчност, жестокост и липса на любов. Ако се абстрахираме от тези случаи, отвъдното се описва като красиво и приятно. Разказът на умиращо дете например е следният:
„Всичко постепенно става по-леко, започвам да се нося във въздуха. Вече не съм аз и все пак съм си аз. Мога да виждам всичко - мама, татко, жената и себе си в леглото. Издигам се все по-високо, до тавана на стаята, после падам надолу, съвсем близо до майка и я галя. После пак се издигам нагоре и виждам къщата и градината. Водят ме, някой ме води за ръка - това е баба, майката на баща ми. Много е добра с мен. Казва ми, че ще ме заведе някъде и ще ми покаже всичко. Идваме сред мека, хълмиста местност и виждам и други същества. Не си говорим, но се разбира какво казват те и те също знаят, какво говоря аз. Тук се чувстваш много приятно и щастливо. Виждат се много меки, светли, нежни цветове, които някак си преливат един в друг.”
Описанията на отвъдното варират от пъклен ужас до прекрасни пейзажи. Съществата, които се срещат, отговарят на същността на мястото. Още веднъж подчертаваме, че отвъдното не е материално ниво, а чисто психически свят, което обаче не го прави по-малко истински.
Досегашният ни опит показва, че отвъдното съответства на нивото на съзнание на душата и затова всички останали същества, които се срещат там, отговарят на същото ниво на развитие. Има контакти с други души и същества, а явно и продължаване на учебния процес. Помощ от по-високоразвити същества получава само онзи, който я измоли. След физическата смърт често пъти моментално стават ясни грешките, допуснати в живота. Ако не смятаме съвсем тъмните сфери, пребиваването в отвъдното се усеща като толкова приятно, че никой повече не иска да се върне в материалния свят. Само разбирането на собствените грешки предизвиква желание за коригирането им и възстановяването на баланса и накрая води до убеждението, че е необходимо ново превъплъщаване.
Отвъдното е също толкова диференцирано и разнообразно, колкото и този свят. И понеже с умирането душата не става кой знае колко по-зряла или по-умна, в отвъдното глупостта и мъдростта са разпределени както и при нас, на земята - нещо, което привържениците на спиритизма често подминават. Не става въпрос за това, да подлагаме на съмнение „истинността” на спиритическите явления, а само предупреждаваме да не се кичат с ореола на непогрешимост всички изказвания, само защото идват от онзи свят? Шансът чрез спиритични медиуми да се получи съобщение от наистина по-високо духовно качество е несравнимо по-малък, отколкото да се приемат личните мнения и религиозни възгледи на разни неразвити души и дори на същества, които не са хора.
Прикованите кьм земята души
Тук ще засегнем темата за „прикованите към земята души” - област, за чието разбиране сред широката общественост има твърде малко предпоставки, но която поради важността си не бива да бъде напълно премълчана. „Приковани към земята” наричаме душите, които след напускане на земното си тяло по някакви причини остават толкова силно свързани със земното, че пропускат да изминат необходимия път през сферата на отвъдното. Единственият им интерес, както приживе, се отнася до земните дела, поради което те се опитват да се прикрепят към тялото на жив човек, за да може по този начин отново да се сдобият със собствена способност за действие.
Колкото и странно да звучи, причината за подобна привързаност към земята обикновено е в това, че съответният човек не е възприел съзнателно собствената си смърт. Предпоставка за подобно „подминаване” на смъртта често е твърдата вяра, че със смъртта всичко свършва. Ако човек с такова убеждение умре внезапно, за него субективно се променят толкова малко неща, че просто не му идва наум мисълта, че е мъртъв. Единствената промяна, която усеща, е неспособност за действие; тази липса обаче бързо се компенсира, защото той се прикрепя към друго тяло и отново придобива чувството, че има пълно влияние върху случващото се на земята.
Други причини за приковаността към земята може да са груби грешки, които след смъртта си някой непременно иска да поправи сам, или пък „непускането” от скърбящи близки, които се опитват да привържат душата на мъртвия към себе си. При определени обстоятелства някой жив човек може да бъде обладан от душите на няколко мъртви, като понятието „обладаност” в случая не бива да се бърка с обладаност от демони или дяволи.
Прикованите към земята същества нямат лоши намерения. Те самите се намират в достойно за съжаление положение и чакат помощ. Съществата от отвъдното обаче не могат да им помогнат, докато те не се отвърнат от земното и не ги помолят за тази помощ. Така че, задача на живите е да оставят душите на мира, за да им бъде оказана необходимата помощ. Затова всички първоначални религии познават ритуалите на панихидите и заупокойните молитви. Много впечатляващ документ е Тибетската Книга на мъртвите. Задачата на описания в нея ритуал е да съпровожда душите на мъртвите. Обладаността на жив човек от чужди души може да се изразява както в леки симптоми, така и в душевни заболявания. Много неща говорят за това, че повечето от заболяванията, влизащи в понятието шизофрения, се характеризират с присъствието на приковани към земята души. В тези случаи трябва да се лекуват прикованите души, а не пациента. Трябва да се освободят душите, което ще доведе и до освобождаване на пациента.
В началото на нашия век в продължение на повече от трийсет години американският психиатър д-р Уикленд с успех е лекувал шизофрения с този метод. Работата му, която не е чак толкова лесна, била възможна благодарение на една жена с голяма дарба на медиум. По време на терапевтичните сеанси тя предоставяла тялото си на прикованите към земята души, за да могат те да говорят и да се изразяват чрез него.
Съдържанието на терапията на душата се състои в това, тя първо да бъде просветена за състоянието, в което се намира, и после да се накара да осъзнае смъртта си. Душата трябва да разбере, че вече не притежава собствено тяло и че за нея земните неща вече не са важни. Тя буквално трябва да се завърти кръгом, за да види новия си път и помощта, която идва от отвъдното.
През последните години започнахме да трупаме собствен опит в тази област. Можем да потвърдим опита на Уикленд, но разбрахме и с колко много проблеми и опасности са свързани в началото подобни процеси. Така че предупреждаваме лаиците да не се впускат безразборно в експерименти. Напоследък в работата си открихме възможности по време на терапията да установяваме контакт с прикованите към земята души дори без помощта на медиум и да им помагаме. На тази форма на терапия дадох наименованието „освобождаваща терапия”, защото душата се освобождава от нейната прикованост и поема по своя път.
Главна роля в освобождаващата терапия играят молитвите, за които душите понякога със сълзи се молят. Тук лаикът има големи възможности да помогне на душите - да устройва молитви и панихиди за умрелите. По-добра услуга едва ли може да им се направи. От казаното следва, че живите трябва да се откажат от всичко, с което могат да привържат към себе си или отново да повикат мъртвите. Спиритистите и изследователите на записани гласове си имат работа най-вече с приковани към земята души. Но те трябва да знаят, че тези души имат нужда от помощ и в никакъв случай не са приносители на небесна мъдрост.
Ние се намираме все още в началния стадий на разработките и проучванията си, но и досегашният ни опит показва, че включването на този проблемен кръг отваря напълно нови възможности за терапия и помощ.
Нивата на развитие на душата
Продължителността на престоя на душата в отвъдното е различна във всеки отделен случай. Сигурно е обаче, че разпространеното твърдение, че между отделните прераждания има интервали от няколко стотици или хиляди години, не отговаря на истината. Много неща говорят за това, че в по-далечното минало е имало междинни фази от по няколкостотин години. Сега обаче инкарнациите обикновено отстоят на по-малко от десет години една от друга. Скъсяването или удължаването на срока е механизмът, който направлява броя на населението. Колкото по-малка е междинната фаза, толкова повече хора живеят на земята.
В тази връзка никога не бива да забравяме, че царството на хората не е затворено ниво с постоянен брой души, а нещо като междинна станция. Ако сравняваме преражданията с училищ-ни класове, бихме могли да оприличим царството на хората с гимназията например. Така, както преди и след гимназията има и други учебни заведения, така и душата минава през различни царства, докато стигне до зрелостта да влезе в човешкото царство. Когато тя стане съвършена като човек, в безкрайната йерархия я чакат други задачи, които са извън царството на хората.
В човешката душа има спомени, които стигат до царството на животните, растенията и минералите, но това не бива да се отъждествява с прераждането в тесния смисъл на думата. Индивидуалното развитие на душата започва едва с човешкото съществуване, защото в животинското царство душата е групова. В отделни случаи може да се стигне до „декласиране” на някой човек и той да се прероди в животно, ако като човек е нарушил толкова грубо някои основни форми на човешко поведение, че може да се изучи по-добре в царството на животните. Подобни декласирания обаче вероятно се отнасят до началото на присъствието в царството на хората и в никакъв случай не са правило.
Често пъти се задава въпросът дали в хода на преражданията се сменя полът. Макар че от опит знаем, че смяна на пола има, все още е трудно да дадем по-точен отговор на този проблем, защото не сме наясно със закона, който направлява промяната. След като проверихме много хипотези, в момента сме на мнение, че душата притежава твърдо определен пол и че заедно с нея съществува дуалистична душа от противоположния пол. Мнозинството от превъплъщенията имат пола, който душата е притежавала от самото начало. Инкарнации от противоположния пол се появяват само от време на време, за да се усвои определен опит или да се изпълни някоя карма. Душата често, но не винаги, среща своята дуалистична душа, защото в развитието си двете зависят една от друга.
Повторната среща с едни и същи хора през дълги редици от прераждания със сигурност е един от най-интересните феномени. Любов и омраза, привличане и отблъскване са само остатъци от предишни времена. Освобождаването от кармичната вина става винаги чрез същия човек, спрямо когото е била извършена. Често едно от най-разтърсващите преживявания от реинкарнационната терапия е да се види колко си приличат проблемите през всички прераждания, колко много хилядолетия минават, без да се променят основните модели на поведение.
В това откритие се корени част от успеха на терапията. Чрез прегледа на отрязъци от време, които за нашето съзнание изглеждат неимоверно големи, структурата на проблемите и веригите от грешки стават пределно ясни. Реинкарнационната терапия е като микроскоп, под който структурата на личността се вижда съвсем ясно до най-малките детайли.
Чрез сблъсъка с вината човек се принуждава сам да поеме отговорността за съдбата си, а това значи да се промени. Първоначално пациентът очаква промени в симптоматиката и забравя, че това може да се случи, само ако е свързано с промяна в самия него. Чрез реинкарнационната терапия човек се научава да разбира смисъла и справедливостта на съдбата. Той научава, че жъне онова, което е посял с всяко свое действие и че едновременно също сее - онова, което ще ожъне по-късно. Това познание го принуждава да живее съзнателно тук и сега. Той разбира, че е защитен в един ръководещ се от смислеността Космос и че негова единствена задача е да му служи. Тази обратна връзка с праосновата е religio - последната цел на нашата терапия, защото изцелението е работа на религията.
Религия и прераждане
Опитът ни показва, че религиозната проблематика не може да бъде изключена от психотерапията. Душата винаги се разболява от загуба на смисъл. Именно психично болният се е докоснал до действителност, която обикновено е напълно непозната за „съвсем нормалния средностатистически човек”. Невротикът вече е видял „повече”, но той не може да понесе действителността - разболява се от отровата на истината.
Ако продължим да мислим хомеопатично, той може да бъде излекуван само с истината, от която се е разболял. Следователно, целта на подобен път никога не може да бъде връщането на пациента към онази нормалност, която му е била присъща, преди да се разболее. Напротив, след успешна терапия пациентът трябва да се намира на такова разстояние от нормалността, на каквото неврозата го е отклонила от нея в обратната посока.
Когато придружаваме пациента по пътя му към индивидуализацията, неизбежно се сблъскваме с въпроси за смисъла, Бога, спасението и така нататък. Тези теми не се вземат предвид от терапевтите, както често се твърди, а напротив, повечето терапевти умишлено ги подминават.
Терапията не е рамка за църковна мисия. Заниманието с religio не е равнозначно на дискусия за или против определено религиозно направление или вероизповедание. За съжаление, религиозното съзнание на мнозинството от хората има силно изразени инфантилни черти. Инфантилността по въпросите на религията е еднакво силна както сред противниците на църквата, така и сред привържениците й. И двете групи ужасяващо рядко разбират същественото в религията. Между ученията на религиите, а също и между ученията на църквите им има дълбоко разминаване. Винаги е било така и така ще си остане. Църковните институции са също човешко дело и са също толкова податливи на грешки, колкото и всички останали институции. Концентрацията на власт също принадлежи към същността на институцията. Но властта е най-големият враг на всички религии.
От време на време сред човечеството се появяват истински посветени и отново обявяват истинното, неподправено, вечно валидно учение. Но те винаги биват преследвани и разпвани от назначените в съответното време „книжници и фарисеи”. Когато говорим за религия, винаги имаме предвид само чистото учение, а не църквите и институциите. Ако по време на терапията пациентът се научи да разбира съдържанието на религията, после само от него зависи дали ще се обърне към определена религия или вероизповедание или ще продължи индивидуално по пътя си. У онзи, който е разбрал религията, вече не е агресивен спрямо грешките на човешките общности, а той често ги използва и като ритуална рамка на пътя си.
На този фон трябва да се разглежда и темата „Прераждане и християнство”. Официалната християнска църква отрича учението за повторното превъплъщаване, с изключение на християнската общност, ориентирана към учението на Рудолф Щайнер - пример за това, че християнството съвсем не си противоречи с учението за прераждането. Макар че е трудно да се докаже, много неща говорят, че по времето на Христос и в първите векове след него прераждането се е смятало за нещо съвсем естествено. Едва през 533 г. на Вселенския събор по времето на император Юстиниан реинкарнацията е обявена за ерес: „Проклет да е онзи, който проповядва едно измислено предишно съществуване на душата и нейното отвратително възстановяване.”
Твърди се, че по същото време и Светото писание е било прочистено от съответните текстове. Само Ватиканската библиотека може да потвърди или отрече това предположение. Но все пак в Библията има няколко места, които наистина не са достатъчни, за да наречем прераждането предмет на християнското учение, но недвусмислено показват, че мисълта за инкарнация е била нещо саморазбиращо се сред учениците на Христос. Така например, при всички евангелисти откриваме текстове по въпроса дали Илия се е преродил в Йоан Кръстител.
Марко (глава 8, 27): „И излезе Иисус с учениците Си по селата на Кесария Филипова. По пътя питаше учениците Си и им казваше: за кого Ме мислят човеците? Те отговориха: едни - за Йоана Кръстителя; други - за Илия, други пък - за едного от пророците.” За сравнение, Матей (глава 16, 13-16). По нататък при Матей (глава 17, стих 10) откриваме следното място: „А учениците Му Го попитаха и думаха: защо пък книжниците казват, че първом Илия трябва да дойде? Иисус им отговори и рече: Илия първом ще дойде и ще уреди всичко; но казвам ви, че Илия вече дойде и го не познаха, а сториха му, каквото си искаха; тъй и Син Човеческий ще пострада от тях. Тогава учениците разбраха, че Той им говори за Йоана Кръстителя.” Сравни Марко (глава 9, 11); и Матей (глава 11, стих 13): „защото всички пророци и законът бяха пророкували до Йоана. И ако искате да приемете, той е Илия, който има да дойде: който има уши да слуша, нека слуша!”
Този появяващ се и в четирите Евангелия въпрос за Илия може да бъде разбран само от гледна точка на прераждането. Същото важи особено за следното място от Евангелие от Йоана (глава 9, стих 1): „И като минаваше, видя един човек, сляп по рождение. Учениците Му Го попитаха и казваха: Рави, кой е съгрешил, тоя или родителите му, за да се роди сляп? Иисус отговори: нито тоя е съгрешил, нито родителите му, но това биде, за да се явят делата Божии върху му.” Въпросът дали причината за слепотата по рождение е в собствените грехове или в греховете на родителите, неизбежно предполага приемането на предишни прераждания. Отговорът на Исус не променя нищо. Той не поставя под съмнение основателността на въпроса, а само посочва трети аспект, който не се съдържа във въпроса.
Още по-многобройни и недвусмислени са изказванията на много църковни отци по темата прераждане. В книгата си „Не живеем само веднъж” К. О. Шмит е събрал много цитати, от които тук ще предадем няколко. Великият Ориген например пише: „Ако човек иска да узнае, защо душата един път се подчинява на доброто, а друг път на злото, трябва да търси причината в живот, който предшества сегашния. Всеки от нас бърза към съвършенството през поредица от различни животи. Ние сме задължени постоянно да водим нови и по-добри животи, било то на земята, било то в други светове. Отдаването ни на Господа, което ни пречиства от всяко зло, означава края на прераждането ни.” Други църковни отци, които изрично говорят за прераждане, са: свети Йероним, Климент Александрийски, Григорий Ниски, Руфин, свети Юстин, свети Иларион, Тертулиян, Филон, Немезий и други.
Архиепископ Луи Пазавали пише: „Аз мисля, че би било важна крачка напред, ако можеше публично да се защити мисълта за прераждането. И то за прераждането както на земята, така и в други светове, защото така ще могат да се разгадаят много загадки, които днес потискат духа и разума на човека като безкрайна мъглявина.”
На всички приведени цитати и имена не бива да се гледа като на опит да се докаже, че прераждането е съставна част от християнското учение. Всеки може да намери достатъчно текстове и прочути авторитети в подкрепа на собственото си мнение. Не смятам, че спорът за инкарнацията трябва да се води с цитати от Библията. По-разумно ми се вижда сериозното проучване, дали християнските идеи противоречат на учението за прераждането или не. Едно непреднамерено проучване няма да установи противоречия. Затова отделният човек не е поставен пред избора, дали да остане християнин или да повярва в превъплъщението. Истинското християнство винаги е изисквало смелостта да се върви по пътя на собствената съвест, страни от установените за момента мнения. Едва ли до днес нещо се е променило. Още тогава книжниците не са принадлежали към кръга от близки приятели на Христос.
9
Всекидневният живот като ритуал
Човекът “по правило е обречен на риск”. Провалът му вреди по-малко, отколкото мнимата сигурност. Бог не иска търсене на метафизични аварийни изходи, а изпълнение на човешкото битие, от сетивното до трансцендентното.
Сподели с приятели: |