ЗАТОРМОЗЕНИТЕ ВЗАИМООТНОШЕНИЯ МОГАТ ДА СЕ ЛЕКУВАТ
Дан, бизнесмен със солидно положение, близо до четиридесетте, ме посещаваше за лечение по няколко причини, една от които бе страстната му и бурна връзка с Мери Лу. Той е жизнерадостен, интелигентен и малко идеалистичен итало-американец от Бостон. Мери Лу е от Южна Каролина, от много по-различна културна и религиозна среда. И двамата изпитали силно и страстно привличане още от самото начало. Но това не беше техният проблем.
Проблемът започнал с нейните флиртове. След като изпивала една-две чаши, нейното обичайно сдържано поведение се променяло. Тя започвала да прегръща приятелите си, да им докосва косите, да ги поглажда зад врата, да ги целува при посрещане и изпращане, а понякога съвсем неочаквано и без повод. И това било всичко. Никога не последвало сексуално действие. Нямало никакви любовни истории, само флиртове, и то винаги пред публика.
Дан пощурявал от яд. Гневял се, крещял на Мери Лу и искал от нея да се уважава повече, да се държи по-прилично. Едва сдържал яростта си. Емоционалната му реакция има своя произход в характерното разбиране на средиземноморските култури за "мъжкаря", за мъжката гордост и притежание. Гневът на Дан обаче прескачаше границите на обичайното с познати му от предишните връзки други жени. Той беше преживял женитба и развод, беше излизал с много други жени и, както ми каза, имал няколко дълготрайни връзки, но никога не му се било случвало да изпада в такава ярост, с която и да било от предшественичките на Мери Лу.
Няколко седмици говорехме с Дан за неговата раздразнителност. После един четвъртък следобед той дойде за своя час във видимо гневно състояние. Тя пак го предизвикала! На някакво парти Мери Лу се впуснала да флиртува с един от неговите приятели. Дан изпитал желание "да й извие врата" и Мери Лу здравата се изплашила.
Имах пред себе си двама иначе образовани, зрели хора с професии, но тя не можеше да спре да пие и да флиртува, да го провокира, а той винаги щеше да се превръща в разярен бик, чиято реакция бе малко прекалена за нейното "престъпление".
Половин час говорихме с Дан за това парти, за нейното поведение, а също и за неговото. Той възстанови всяка подробност и пресъздаде сцената, но докато правеше това, Дан не можеше да контролира отново бликналия в него гняв.
— Защо тя продължава да го нрави? — ядосваше се той, като размишляваше гласно. — Дали се опитва да разруши нашата връзка?
Знаменателен беше фактът, че Мери Лу искала да приеме неговата религия в името на тяхната връзка. Те възнамерявали да се оженят.
Доникъде не можахме да стигнем с разговорите. Не помогна усилието ми да разсея гнева, неговите страхове и другите му чувства, защото резервоарът на неговите емоции бе препълнен. Той прояви желание да следва предложението, което му направих:
— Нека опитаме да се върнем към истинския извор, към корените на вашата връзка. Може би си имал приятелка подобна на Мери Лу. Възможно е да има нещо по-дълбоко. Нека го открием.
Дан се съгласи да се подложи на хипноза и скоро изпадна в дълбок транс. Казах му да остави съзнанието си само да открие корените на техния проблем, инструктирах го да се върне назад към причините.
Не знаех какво да очаквам, когато използвах тази немного насочваща инструкция. Независимо колко пациенти бях връщал назад по този начин, все още се изненадвам и се изпълвам със скромна възхита от това, което става.
Тялото му, което по време на транса бе релаксирано и почиваше отпуснато върху кушетката, отново се напрегна. Имаше вид като че се вслушва в нещо.
— Чувам братовчед си — прошепна високопоставеният бизнесмен. — Виждам го! Облечен е в бяла роба и има тъмна брада. Чичо ми е с него. Разговарят за мен.
Братовчедът и чичото бяха умрели преди много години.
— Те ми казват да я оставя! Те говорят: "Не я закачай. Остави я да се доразвие, да преодолее наклонностите си. Това е за нейно добро, за нейното бъдеще, а не за твоето собствено развитие и равновесие. Това е проверка на любовта. Тя ще се върне към теб, след като преодолее отрицателните си черти."
Имаше и още.
"Сега ще ти покажем" — обърнали се към Дан неговите роднини.
Изведнъж Дан с изумление и ужас стана свидетел на серия от минали животи с неговата любима, просветнали пред вътрешното му зрение.
— Аз я пронизвам с дълга кама! — наблюдаваше с разкаяние себе си Дан. — Тя ми е изневерила и аз я убивам в гнева си.
Това се случило някъде в седмия или осмия век и той бил воин, а също и един от първите последователи на Мохамед.
Дан бе убивал Мери Лу в още две древни съществувания. В няколко други той я бе изоставил обикновено при злокобни или ужасни ситуации. Той вече я бе убивал три пъти и я бе изоставял, но въпреки това Мери Лу отново изскачаше в нов живот като птицата Феникс, готова да повтори същия сценарий.
Общо взето, Дан срещна Мери Лу в този повтарящ се модел най-малко шест пъти. Това бяха само онези съществувания, в които той, винаги като мъж, я убиваше или отблъскваше като жена. В последвалите регресии в минали съществувания научихме, че двамата са били също заедно в други семейни, приятелски или враждебни отношения със сменящи се понякога роли и полове.
Гневът на Дан напълно се уталожи. За по-малко от час той изпита повече любов и нежност към Мери Лу, отколкото бе изпитал от началото на запознанството им в този живот.
По-късно Дан казал на Мери Лу за сеансите с регресии и се опитал "да я остави". Но тя не си тръгвала. Искала да се опита да поработи върху себе си вътре във връзката им, а не като пресече физически границата между тях. Дан разбра, че "да я остави" е по-близо до "да не я закача", а това съвсем не е задължително да значи "изгони я от своя живот". Има много начини да оставиш някого да прави каквото намери за добре.
Когато се разкриха тези и някои други модели от предишни животи, Дан осъзна също, че неговият "воин" се нуждае много повече от силата, която идва чрез любовта, състраданието, съобразяването и разбирането. Той имаше нужда от силата, произтичаща от мъдростта, надеждата и вярата и много по-малко от лъжовната сила на гнева и яростта.
Даде си сметка също, че братовчед му и чичо му са още живи, макар че телата им са отдавна изтлели. Разбра с цялото си същество, че той също никога няма да умре.
След по-малко от година Мери Лу и Дан се ожениха. Това стана две години преди да опиша тяхната история. Проблемите им никога не повториха стария модел. Дан престана да се държи към Мери обвинително, а тя спря да го провокира. Сега общуването между тях е далеч по-добро, отколкото в дните на първата им среща, защото и двамата са получили урок за гнева. Те видяха колко разрушителни могат да бъдат отрицателните модели на поведение и колко дълготрайни са последствията от тях.
Щом някой почувства, че се е появил проблем, колкото и да е незначителен, те го обсъждат и се опитват да го разрешат заедно. Като двойка Дан и Мери Лу придобиха истинска способност да общуват радостно, дълбоко и проникновено.
Някои от най-трудните изпитания са свързани с общуването и семейните взаимоотношения. Обитаваме телата си, а се изразяваме чрез нашите взаимоотношения. Това е начинът, по който ний, човешките същества, общуваме.
Това е нашият най-важен начин да учим и да се развиваме.
Моят опит ме накара да мисля, че много от острите и хронични конфликти, които терапевтът среща, когато партньорите се обръщат към него за помощ, се коренят в предишни съществувания. Лечение, което изследва други съществувания, за да ги сравни с настоящето, успешно може да разреши конфликт в общуването, който не се поддава на обичайните терапевтични техники. Такъв бе случаят с Дан и Мери Лу. Когато същината на проблема се търси извън ограничените във времето на настоящия живот взаимоотношения, много страдания могат да бъдат облекчени и дори избягнати.
Често гневът, омразата, страхът и още толкова отрицателни емоции и поведенчески модели, показвани в сегашния живот, водят своето начало отпреди векове.
Даяна, богата четиридесетгодишна жена от Филаделфия, се обърна към мене заради хроничната си депресия. Когато лечението напредна, бях убеден, че бурните и непрекъснати изблици на враждебност с дъщеря й бяха истинската причина за нещастието на тази жена.
Моята пациентка изпитала неодобрение към дъщеря си още в момента, когато взела новороденото бебе в ръце. Никога при раждането на трите й други деца не била изживявала такива смущаващи емоции.
Даяна не можеше да си обясни все още продължаващите чувства на гняв и отвращение, които я връхлитаха към осемнадесетгодишната вече Тамар. По времето, когато започна лечението, двете бяха заклети врагове и това бе траяло близо две десетилетия. Взаимоотношенията им бяха белязани от чести яростни скандали, възникващи обикновено от нещо незначително.
По време на регресивната терапия Даяна разказа, че изпаднала изведнъж в хеморагичен шок и едва не умряла малко преди раждането на Тамар. Спомни си как летяла над тялото си и наблюдавала паниката на съпруга си и суетенето на лекарите. Тогава изпитала класическото състояние, близо до смъртта.
След тези сеанси си помислих, че отношенията между двете ще се подобрят. Може би пациентката ми бе хранила подсъзнателна или надсъзнателна омраза към това дете, тъй като неговото раждане едва не я бе убило. Този спомен може би щеше да е необходимият катарзис за освобождаване на отрицателните емоции.
На следващия сеанс обаче Даяна ми съобщи, че съвместният им живот с Тамар е все така бурен както преди. Отново опитахме регресивна терапия. Този път имахме повече успех. Спомените на Даяна разкриха, че тяхната взаимна дълготрайна враждебност се корени не в преживяването преди раждането, а в предишен живот. По време на въпросното съществувание Даяна и Тамар нямали родствена връзка, а били заклети съперници за чувствата на един и същи мъж. А въпросният мъж бил сегашният съпруг на Даяна и баща на Тамар.
Съвсем ясно е, че заклетите съпернички още воюват помежду си в сегашните си превъплъщения.
Отношенията между Даяна и Тамар малко се подобриха, след като споменът за съперничеството бе»,извикан. Тъй като майката не се чувстваше много удобно да сподели толкова необичайно изживяване, не разказа на Тамар за случилото се. Но когато и тя се подложи на регресивна терапия с друг терапевт и в друг щат, върнала се точно към този минал живот със същите подробности. Даяна бе шокирана достатъчно, за да сподели собственото си преживяване с дъщеря си.
Обогатени с това ново и блестящо потвърдено възприятие, най-накрая техните взаимоотношения престанаха да следват познатия сценарий на безконечно съперничество и враждебност. Даяна и Тамар сега са добри приятелки.
В една слънчева и влажна октомврийска сутрин пътувах с колата си към моята работа, след като бях завел дъщеря си Ейми на училище. Когато излизахме, прегърнах Керъл за довиждане.
— Не забравяй да поработиш върху главата за взаимоотношенията — ми напомни Керъл.
През целия уикенд бяхме говорили за най-интимните и съкровени страни на общуването между партньорите, като дискутирахме как влияят връзките от минали съществувания върху сегашните взаимоотношения. Керъл знаеше, че съм си заделил малко време от края на работния ден, за да запиша мислите и заключенията, които бях изказал.
В единадесет часа пристигна моята най-нова пациентка. Тя бе успяла някак да убеди секретарката ми да я вмъкне начело в списъка на чакащите. След като тя си излезе, наложи се да си повторя на ум, че не съществуват случайни съвпадения.
Мартина, майка на две деца, ми обясни, че единственият й проблем е нейният "ужасен" седемгодишен брак. Детството й било щастливо и взаимоотношенията с родителите й все още прекрасни. Децата й, четиригодишна дъщеря и двегодишен син, бяха нейната радост. Мартина харесваше къщата си и имаше много добри приятели. Обичаше работата си в един зъболекарски кабинет. Въпреки всичко Хал, съпругът на Мартина, непрекъснато я критикувал, изисквал все повече и повече от нея и отричал всичко, което тя правела. Хал намирал нейни грешки навсякъде и не пропускал възможността да я порицае или упрекне. Бе започнала да чувства брака си като товар, но въпреки това искаше да опита да го спаси. Били се разделяли няколко пъти, включително и по време на последната й бременност. Мартина не искала да има второ дете, но Хал "настоявал и настоявал" за това. След като забременяла, я оставил. Накрая се върнал, воден от чувство за вина, но скоро отново я напуснал. Мартийа създаваше впечатление, че възприема пасивно ситуацията, поведението на Хал и неговия диктат. Нещата не се оправили и след като двамата се подложили на индивидуална и брачна психотерапия.
Няколко седмици преди първия ни сеанс Мартина бе посетила едно демонстративно групово упражнение, където бях водил в Майями. Обучавах група от около двеста човека, как да се предизвикват мисловни образи и да се. преживява регресия в хипнотично състояние. На два пъти преведох цялата група на пътешествие из минали съществувания. Очите им бяха затворени л телата им напълно отпуснати, докато гласът ми ги направляваше как да извикат спомени от детството си и след това още по-назад — към спомените от предишен живот.
По време на тези упражнения Мартина достигнала състояние на дълбока релаксация. Чувствала се ведра и спокойна. Видяла себе си като дете от сегашния си живот, но не могла да се върне по-назад. Тя въобще нямала спомени от предишни животи. Нищо не успяла да види.
Мартина си купила аудиокасета, за да я използва вкъщи. Записът е с моя глас, който провежда упражнения за релаксация и регресия. (Малко поизменена писмена версия на тази касета ще намерите в приложението на тази книга.) Когато Мартина слушала в дома си записа, успяла отново да постигне дълбока релаксация, а понякога се случвало и да заспи. Но не й се отдало да извика спомен за предишен живот.
В кабинета си снех медицинската и психологическа история на Мартина и след това я хипнотизирах дълбоко. За разлика от участието в груповите упражнения и самостоятелните й опити у дома сега тя можеше да отговаря на въпросите ми, а аз можех да я водя по-внимателно и целенасочено. Когато поисках от Мартина да открие приятен детски спомен, тя лесно се пренесе в петия си рожден ден.
— Виждам родителите си, дядо и баба. Наоколо е пълно с подаръци — Мартина се усмихваше, извиквайки този спомен. Явно е, че моментът е бил много щастлив. — Баба е направила шоколадов кейк както винаги. Аз мога да го видя.
— Отвори няколко от подаръците и виж какво си получила — предложих й аз.
Тя бе очарована, когато описваше как отваря пъстро опакованите подаръци и намира дрехи, нова кукла и още много неща. Радостта от рождения й ден се излъчваше от грейналото й лице. Реших да продължа по-нататък.
— Сега е време да вървим много по-назад във времето, когато ти и твоят съпруг или някой друг от твоето семейство сте живели заедно преди. Върви назад, откъдето произтичат сегашните ти проблеми в брака.
Мартина веднага започна да се мръщи. След това заплака със ситни тьнички хлипания.
— Толкова ме е страх. Черно е, тъмно е като в рог. Нищо не виждам. Уплашена съм. Нещо ужасно ще се случи.
Гласът й все още звучеше по детски. Помислих, че Мартина бе в някакво междинно време, някъде между две съществувания. Но защо се боеше? Чувствах се смутен.
— Сега ще те чукна по-челото и ще броя назад от три към едно. Когато кажа едно, ти ще видиш къде си.
Направих го.
— Аз съм малко момиче, седя на огромна дървена маса в голяма стая. Няма много мебели в стаята, всъщност само масата е в нея. Ям от някаква купа. Нещо като овесена каша. Държа голяма лъжица.
— Как се казваш?
— Ребека — отговори тя.
Не знаеше коя година е. Но когато по-късно Мартина умря в това съществувание, тя съобщи, че годината е 1859.
— Сама ли си? Къде са родителите ти?
— Аз не мога... аз не... — тя отново започна да плаче. — Баща ми е там, но майка ми я няма. Тя е умряла. Аз я убих!
Мартина продължи да разказва, че майката на Ребека умряла при нейното раждане. Бащата на Ребека обвинявал дъщеря си за смъртта на своята жена.
— Той се държи ужасно с мене! Бие ме и ме заключва сама в килера. Толкова ме е страх! — плачеше тя.
Сега разбрах защо Мартина толкова се бе страхувала . от тъмното, в което бе попаднала преди малко. Това въобще не е било вакуум, а тъмният килер, където е било заключено ужасеното малко момиченце. Колко ли часове е било принудено да страда в тъмнината?
Бащата на Ребека, дървосекач, я третираше като робиня. Беше й съставил дълъг списък от домашни задължения, непрекъснато недоволстваше, намираше й грешки, биеше я и я заключваше в ужасния килер. Със сълзи на очи Мартина разпозна в него Хал, своя съпруг в настоящия си живот.
Ребека никога не изостави баща си. Въпреки неговата жестокост тя стоя с него до края на живота му.
Аз я пренесох напред във времето, към деня на неговата смърт. Тя бе около трийсетгодишна. След като бащата на Ребека умря, попитах я какво чувства сега.
— Облекчение... само огромно облекчение. Толкова се радвам, че си отиде.
След смъртта на баща си Ребека се омъжи за Том — един мъж, който прекрасно се отнасяше с нея. Тя разпозна в Том сегашния си син. Макар че Том искаше деца, Ребека не желаеше, защото се боеше, че ще умре при раждане като майка си. Въпреки това те бяха много щастливи. Том пръв почина, после Ребека. Преведох я напред, към последния ден от този живот:
— Аз съм в леглото. Аз съм стара жена с посивели коси. Не се страхувам. Ще се съберем с Том.
Тя умря и се издигна над тялото си.
— Какво научи в този живот? — попитах.
— Че трябва да бъда по-самоуверена. — бързо ми отговори. — Трябва да правя това, което е добро за мен... когато съм права... и да не продължавам да страдам напразно. Трябва да вярвам в себе си.
След като изплува от хипнотичното състояние и си припомни всичко, Мартина изпадна в екстаз. Чувстваше се по-силна, по-свободна и й беше по-леко, сякаш воденичният камък най-накрая бе паднал от гърба й.
— Аз съм повтаряла все един и същи модел — забеляза тя, грейнала от радост. — Повече не трябва да правя така!
Забелязах, че Мартина чак трепереше от вълнението при това откритие.
Когато си отиде, не знаех какво ще се случи с нейния брак. Но бях уверен, че каквото и да стане, тя вече ще държи да диктува условията на своите взаимоотношения. Ще бъде много по-уверена и ще може много по-лесно да контролира нещата. Уверен бях, че ще бъде добре.
След два месеца Мартина ми се обади. Чувстваше се прекрасно и бракът й се бе заздравил значително от времето на нашия регресивен сеанс. Тя бе "толкова по-силна", както ми каза. Може би в отговор на нейната новопридобита сила Хал се държал много по-внимателно с нея. А не е изключено някакъв далечен спомен да е трепнал вътре в него, когато му разказала подробностите от нашата регресия и за неговата роля в повтарящите се модели.
Чрез взаимоотношенията ние се учим да изразяваме и да получаваме любов, да прощаваме, да помагаме и да сме по-полезни.
Преживените от някои мои пациенти "междинни" състояния, когато се изчаква между две съществувания, ме доведоха до убеждението, че в действителност ние избираме семействата си, преди да се родим. Избираме да изживеем онези модели, които ще ни позволят да усъвършенстваме душите си заедно с онези души, способни да ни покажат най-добре ситуациите в нашия живот. Твърде често това са души, които сме срещали по различни начини в други съществувания.
Хората винаги ме питат дали отново ще се съединят с любимите си близки в друг живот. Все повече се убеждавам, както и много други изследователи, че ние се появяваме на групи отново и отново. Прераждаме се със същите хора. Групата може да се разрасне доста с броя на съществуванията, но в основната си част остава малка и забележително постоянна. Вътре в същинската група взаимоотношения могат да се променят. Например отношенията "майка—син" в един живот могат да се пресъздадат в отношения "брат—сестра" в друг, но духовете или душите са същите. Преживяването на регресия, в която се разпознават предишни взаимоотношения, изяснява много неща.
Подсъзнателното разпознаване на някой, с когото сме били свързани в предишен живот, понякога се изразява във внезапното привличане или отблъскване и в повтарянето на предишно поведение, програмирано от миналото съществувание. Това поведение може да изглежда извън контекста или да не отговаря на обстоятелствата в настоящия живот. Такова нещо най-често се случва в семействата или при двойките, където взаимоотношенията са по-тесни и спойката много по-силна. Но разпознаване от минал живот и поведение по стар модел може да се открие и при отношения от друг тип: шеф—служител, преподавател—студент, между съседи и дори на равнището на световни лидери, хванали се гуша за гуша.
Хоуп е четиридесет и пет годишна жена, която установи, че някога е познавала член от своето семейство в напълно различен, нероднински контекст. Тя се обърна за лечение към мен, защото се оплакваше от депресия, която по всяка вероятност произтичаше от проблемите й със Стив — нейния син.
Стив бе доста слаб студент в един престижен частен колеж. Няколко пъти беше бягал от колежа и, изглежда, проблемите му се дължаха на неговата неспособност да учи. С Хоуп говорел грубо, не я слушал и преминавал границите на нейното търпение, което й се отразяваше много зле. Не ми се струваше, че проблемите на Стив са нещо особено. Очевидно Хоуп реагираше прекалено болезнено.
Но майката твърдеше, че Стив изчерпва цялата й енергия и че депресията й се изостря заради него. За Хоуп животът представляваше безкрайна борба и това я потискаше, правеше я тъжна и угнетена. Беше стигнала дотам, че да се страхува за живота си. Тъй като отношенията със сина й изпълваха цялото й всекидневие, Хоуп се чувстваше изтощена и напълно изцедена. Наистина бе на края на силите си.
Но когато разпитах нашироко Хоуп, стана ми ясно, че постоянно преследващото я чувство за обречена борба не се дължи на нейния син. Когато била на пет години, нейният баща изоставил семейството. След две години майка й починала и Хоуп с малкото й братче напълно осиротели. Две години децата били бездомни. Почиствали и вършели дребни услуги срещу храна и дрехи и допълвали жалките грошове с ровене в отпадъците.
Когато Хоуп станала на девет години, нейната кръстница най-сетне открила децата и се погрижила за тях. След няколко години семейството на кръстницата се оказало във голямо финансово затруднение и изпратили Хоуп и братчето й в сиропиталище, където двамата прекарали осемнадесет месеца. После децата отново се завърнали в къщата на кръстницата си и Хоуп останала там, докато се омъжила двадесетгодишна. ,
В последвалите години бракът на Хоуп преживял сътресението на четири раздели, но се запазил. Нещата постепенно потръгнали. Напоследък семейството дори се позамогнало.
Когато се опитахме да се върнем към детството й, Хоуп много трудно се справи с извикване на образи от онова време. Тя толкова се притесняваше от перспективата да преживее отново раните от детството си, че реших да приложа по-конструктивен подход и да пропуснем детството въобще. При това положение Хоуп много по-спокойно възприе процеса на регресия. Почти веднага ми съобщи, че е млад мъж и върви но улицата на града, някъде в началото на века. Влезе в малка къща с апартаменти под наем, където видя своя работодател от сегашния си живот. Изведнъж тя силно се разсърди и се скара с него, като му каза, че я използвал, без да й плаща почти нищо, и издигал други служители за нейна сметка.
Вбесена, Хоуп описа как се обръща на пети, излиза и никога повече не се връща. Този живот продължи, но не беше щастлив, защото през цялото време тя носеше гнева със себе си и не можеше да се отърси от чувството, че я експлоатират. Възприемаше това като огромно и престъпно предателство, така както би се чувствал човек, ако го е предал собственият му баща. Но тогавашният й работодател не беше неин баща. В него Хоуп разпозна сина си Стив.
След сеанса Хоуп започна да гледа по-различно на сина си. Тя разбра, че взаимоотношенията й с него в настоящия живот са отражение от предишния. Призна, че реагира прекалено чувствително на неговите прегрешения. Стив не беше човекът, който нарочно се опитва да я измами, а младеж, преминаващ през напълно естествените колебания на юношеството. И да бе имал прегрешения, те бяха незначителни.
Хоуп осъзна, че чувството за предателство и измама са неин проблем, а не на Стив. Призна, че гневът към работодателя й от миналия живот е вреден за самата нея, че той застрашава радостта, която би трябвало да изпитва в отношенията със сина си в този живот. Ние обсъдихме възможността действията на сина й да произтичат от нейното поведение в миналия живот, когато тя се бе извърнала на петите си и го бе напуснала.
Лечението на Хоуп продължава и тя придобива все по-голяма способност за самооценка и вътрешен поглед за проблемите, които сама трябва да разреши, и все повече се убеждава, че депресията и безпокойството не зависят от сина й. Стана по-реалистична и започна да мисли по-перспективно. Не бих се учудил да открия, че двамата със сина й са били заедно в много други съществувания.
Взаимоотношенията родители — деца могат да бъдат много драматични, но тяхната сила и потенциалът, който носят за нашето израстване, съвсем не изключват способността ни да се смеем, като още един голям стимулатор за усъвършестването.
С удоволствие си спомням деня, когато при упражнения в групова терапия обяснявах как си избираме семейната ситуация още преди да се родим, за да си осигурим по-голяма възможност за израстване. В този момент една майка от групата се обърна към дъщеря си, с която очевидно си имаха малки недоразумения.
— Виждаш ли? ТИ си тази, която ме е избрала.
— Е, добре — отвърна тийнейджърката, — ако е така, сигурно много съм прибързала.
Тази размяна на реплики беше смешна, защото самият факт, че и майката, и дъщерята бяха решили да посещават упражненията, говореше, че много добре се разбират.
Членовете на семейството., както и брачните партньори могат да се подлагат на регресия индивидуално, като миналите им съществувания се изследват поотделно, но е добре да се направи и едновременно, за да се разрешат общите им проблеми и да се осмислят и изпълнят със съдържание техните взаимоотношения. Понякога при мен идват брачни двойки или членове на едно и също семейство. Когато сравняват преживяното по време на регресия, откриват, че са попадали в едновременни съществувания и са се срещали там. Подобряването на взаимоотношенията след такава групова регресия често е твърде бързо и рязко.
Всъщност някои терапевти използват твърде успешно регресия на брачни двойки или семейства. Семейства от осиновители не се различават от тези с биологично родени деца в това отношение. Извършвал съм регресии с не едно осиновено дете, което откриваше по време на сеансите, че в предишния си живот е било заедно с осиновителите си.
Не е необходимо пациентите винаги да се връщат към предишни животи, за до подобрят семейните си взаимоотношения чрез хипноза. Бетси беше пациентка, която имаше сериозни проблеми с авторитарния си строг и отчужден баща. Когато се обърна към мен, баща й се беше разболял и я бе накарал да се чувства отговорна за това. Обиждаше я и я караше да страда. Въпреки това тя все още обичаше баща си, но не можеше да го свали от пиедестала, за да го види в действителна светлина и да постави в ред отношенията помежду им.
Под хипноза помолих Бетси да си представи място, което да прилича на градина. И в тази градина дойде баща й, за да й предаде само едно послание:
"Мисли за мен като за брат."
В това се състоеше цялата работа. Веднъж успяла да погледне на баща си като на брат, като на равен, тя вече беше в състояние да види достойнствата и недостатъците му много по-ясно и спокойно. Най-сетне тя можеше да го разбере, да му прости и да го остави да бъде такъв, какъвто е.
Внушението от този случай беше толкова силно, че започнах да го използвам в регресивната терапия с други пациенти, които имаха проблеми с родителите си. Казано с фройдистки термини, това прекрасно елиминира деформациите, причинени от проекциите.
Да се споделят в много съществувания радости и скърби, подеми и отчаяния, любов и прошка, гняв и симпатия и преди всичко безкрайното израстване с друга душа е това, което се нарича духовно родство. Човекът със сродна душа чести е някой, с когото сме почувствали внезапна близост при среща, като че ли сме го познавали от много време. И в действителност наистина е така. Не е необходимо да сме романтично обвързани с някого, за да изпитаме удовлетворението и пълнотата на срещата със сродна душа.
Дали всеки от нас има само една сродна душа? Популярната идея на философа на съвременната западна цивилизация Платон, че всеки от нас има само една идеално съвпадаща друга половина, която може да "допълни" нашата несъвършена душа, е само до известна степен вярна. Ако приемем, че другите допълват нашия опит, като споделят близостта ни и разширяват нашето израстване, много е по-вероятно да има и група, която се състои от повече сродни души. Това може да бъде малка група, която със задълбочаване на нашия опит става все по-голяма през различните съществувания. Та нали чувството, че сме познавали някого преди, не се ограничава само с едно лице. Ние можем да имаме повече от една сродна душа в момента. Нашият романтичен партньор ни допълва по един начин, но можем да изпитваме подобни чувства, макар и от по-различно естество, с най-добрия си приятел, родител или с детето си.
С израстването чрез взаимодействията с нашите сродни души ние се изкачваме по стълбата на съществуванията. Като преминаваме през стари модели на взаимоотношения и се приближаваме до пълното изживяване на любовта и радостта, постепенно се освобождаваме от остатъците на гнева и страха. Накрая стигаме до точката, където доброволно избираме дали да се преродим, за да помогнем на другите директно, или избираме да останем в духовна форма и да си помагаме на качествено различно ниво. Тогава вече не е необходимо прераждане за емоционално израстване. Можем да се придвижим от пътеката на израстване към пътеката на растеж чрез служене.
Когато изгубваме сродна душа поради смърт или раздяла, това несъмнено е загуба на възможност за израстване. Една моя пациентка наскоро изгуби съпруга си вследствие на тежка катастрофа. Тя бе напълно опустошена, сигурна, че е изгубила сродната си душа и че нищо повече няма смисъл в живота й. Докато скръбта й е все още твърде дълбока, истинска и оправдана, ние с нея работим върху идеята, че може да погледне напред към бъдещи взаимоотношения, които също така могат да са пълни с любов, страст, близост и израстване.
Съединяването със сродна душа след дълга и нежелана раздяла може да бъде изживяване, за което си струва да се чака, дори ако чакането трае с векове.
По време на почивка в югозападните щати моя предишна пациентка, Ариел, биоложка, срещнала австралиеца Антони. И двамата са емоционално зрели хора с предишни бракове. Влюбили се бързо и се сгодили. Когато се върнали в Маями, Ариел предложила на Антони да се подложи на сеанс на регресия при мене, за да види дали е способен да го изпита, както и от любопитство "какво ще излезе от това". И двамата бяха любопитни дали Ариел ще се появи по някакъв начин в регресията на Антони.
Оказа се, че австралиецът е превъзходен субект за регресия. Почти веднага се върна в много жив спомен от живот в Северна Африка около времето на Анибал, преди повече от две хиляди години. В този живот Антони принадлежеше към много развита цивилизация. Неговото особено племе бе светлокожо, умееше да топи златото и използваше като оръжие течен огън, който разпръскваше върху повърхността на реките. Антони беше млад мъж в средата на двадесетте. Племето му беше във война с тъмнокожо съседно племе, много по-многобройно и кръвожадно.
Племето на Антони бе имало неблагоразумието да предаде някои от бойните си умения на отделни бойци от тъмнокожите си съседи. Сега нападението на враждебното племе се предвождаше от един от тях. Огромна тълпа, въоръжена с мечове и брадви, пресичаше голямата река, като прехвърляше през нея въжета. Антони и неговите хора разпръскваха огън, за да попречат на нападателите да стигнат до брега.
За да спасят жените и децата, защитниците ги натовариха на големи лодки с виолетови платна и ги отправиха към средата на огромно езеро. В тази група беше и любимата млада годеница на Антони. Но изведнъж течният огън избухна и подпали лодките. Повечето от жените и децата загинаха при този нещастен инцидент, включително и момичето на Антони. Трагедията сломи духа на воините и те скоро се предадоха. Антони бе един от малкото, които избягнаха клането. Накрая-по тайна пътека той стигна до подземията на един храм, където се пазеха реликвите на племето.
Там Антони намери единствения оцелял — своя вожд. Вождът нареди на Антони да го убие и като верен войник Антони се подчини на волята му. След смъртта на вожда младият мъж остана сам в тъмния храм. Започна да пише историята на своя народ върху златни листове, като запечатваше писанията в огромни делви или урни. Антони умря от изтощение и скръб по изгубената любима и нещастната съдба на своето племе.
Нямаше повече подробности. Годеницата от онова време се бе преродила като Ариел в сегашния му живот. И двамата се събраха отново като любовници след две хиляди години. Най-накрая дълго отлаганата сватба се състоя.
Антони и Ариел се бяха разделили само за един час, докато траеше сеанса в кабинета ми. Но силата на нетърпението им да са заедно бе толкова голяма, като че ли не се бяха виждали от две хиляди години.
Наскоро Ариел и Антони се ожениха. Тяхната на пръв поглед случайна среща придоби ново значение за тях, а страстната им връзка е проникната от чувството за продължаващо приключение.
Антони и Ариел възнамеряват да пътешестват из Северна Африка, за да се опитат да намерят мястото на предишния си живот и да видят дали могат да открият други подробности.
Те знаят, че каквото и да намерят там, то ще прибави още радост към приключението да се откриват един друг.
Сподели с приятели: |