ПРЕКАЛЕНАТА ПЪЛНОТА И ЛЕКАРСТВЕНАТА ЗЛОУПОТРЕБА СА ЛЕЧИМИ:
в тяхната основа се крие нуждата ни от защита
При мен дойде да лекува състоянието си на постоянна тревожност тридесет и осем годишната Кати, изпълнителен директор в една преуспяваща фирма. Тя се безпокоеше от все по-засилващия се напоследък страх от шофиране, проявяващ се в пристъпи на паника, връхлитащи я насред магистралата.
По време на тези пристъпи Кати се изпотявала, получавала сърцебиене, дишането й се затруднявало и започвала да трепери, а пред очите й падала пелена. Когато ме посети, Кати бе толкова уплашена, че преди да тръгне на път, взела транквилизатор, за да не загуби контрол над кормилото.
Беше се подлагала на психотерапия, но без резултат. Поисках да видя резултатите от проведените й преди неврологични тестове и видях, че са нормални. Тя нямаше и заболяване на митралната клапа, което често се свързва с пристъпите на тревожност. Докато снемах данните, проведох психологическо интервю с Кати и в него нямаше нищо особено травматично. Физическото й здраве беше добро, с изключение на теглото й, което беше с 15 килограма над нормата.
Когато започнахме втория сеанс, реших да опитам хипноза. Кати бе способна да се релаксира и бързо достигна дълбоко хипнотично състояние, под затворените й клепачи можеше да се проследи движението на очите й, които като че наблюдаваха нещо. Още преди да я насоча да потърси назад във времето източника на своята фобия от шофирането, Кати започна да ми разказва за две отдавна забравени, но много трагични автомобилни катастрофи от ранното й детство. Това било нейното първо пътуване в автомобил. Колата се подхлъзнала на леда и излязла от контрол. Кати ужасно се изплашила от- последвалия трясък и от раните на своите близки, макар че на нея й нямало нищо. При втората катастрофа отказали спирачките, когато колата се спускала от един хълм. За малко всички да загинат. Кати плачеше, когато си спомняше ужасните епизоди, но след като забравените травми отново се възстановиха в нейното съзнание, фобията от
шофирането постепенно изчезна. Самочувствието й порасна и тя вече не се страхуваше, че ще загуби контрол над кормилото. Намаляха и пристъпите на паника.
Сияеща от успеха и в, прекрасно самочувствие, Кати си записа час за нов сеанс, за да види дали ще може да направи нещо за теглото си. Каза ми, че е била доста пълна
— "откакто се помня". Диетите й помагали за известно време, но след това бързо наваксвала загубеното тегло.
На фотьойла в кабинета ми Кати се потопи в познатото й вече състояние на транс. Скоро тя навлезе в минал живот. Съобщи ми, че се вижда като "много кльощава жена, кокалеста и без никакви форми, същински скелет. Има мъже в униформи... Имам изгаряния от киселина върху тялото си! Те правят медицински експерименти... мъчения... върху мен!"
Кати заплака, когато се видя жертва на нечовешките нацистки експерименти в концентрационните лагери през Втората световна война. Тя умря в един от тях и безпомощният скелет най-сетне се освободи от болките. После се издигна над тялото си и скоро откри брилянтна светлина, от която магнетично бе привлечена. Светлината я успокои и Кати изпита чувство на невероятен покой и любов.
Сеансът, още не беше свършил. Очите на Кати отново затрепкаха.
— Аз съм в някакъв град, който ми прилича на френски. Това е Нови Орлеан. Имала съм много мъже, защото съм проститутка.
В този живот Кати се беше заразила от болест, предавана по сексуален път, и сега умираше от изтощение. Беше се стопила от болестта и от принудителното гладува-не, тъй като не можеше да изкарва хляба си. Още веднъж тялото й приличаше на жив скелет. Кати умря в същото легло, където бе прихванала смъртоносната болест. Тя отново се понесе над тялото си. И пак откри брилянтната светлина, която не дразнеше очите й.
— Не можах да намеря кого да обичам в този живот - с тъга отбеляза тя.
Духът й бе гладувал така, както и тялото й.
В спомените от тези две минали съществувания бе умряла от изтощение и от глад. Буквално бе стигала до кожа и кости.
— Има ли връзка между тези два живота и сегашните ти проблеми с теглото? — попитах, като й напомних първоначалната цел на този сеанс.
Отговорът дойде бързо и непосредствено:
— В този живот исках да се подсигуря с по-голямо тегло за всеки случай. Необходимо ми бе да си създам гаранция, че няма отново да стана скелет.
След пауза Кати добави:
— Но сега повече не се нуждая от такава защита. Тъй като си бе припомнила травмите, причинени от
гладуването, на нея вече не й трябваха пластове тлъстини, за да я пазят.
През следващите шест или осем месеца Кати бавно и постепенно нормализира теглото си. Когато пиша това, тя е успяла да задържи постигнатото. Може би е още по-показателно, че в живота й се появи нова любовна връзка, след като отслабна. Доброто й самочувствие и начинът, по който вече изглеждаше, определено изиграха важна роля за това.
Когато Дий, банкерска съпруга, ме посети, основният й проблем бе пълнотата. Наднорменото й тегло се движеше между 20—25 килограма и тя се бе опитвала да го свали години наред. Дий бе пробвала всичко — специални диети, хипноза, физически упражнения. Нищо не бе помогнало. Беше от класическите "пишман-диетици". Смъкваше определено тегло, но диетата започваше да й омръзва и бързо наваксваше загубените килограми.
Ако се пресметне, Дий е сваляла и качвала стотици килограми през всичките тези години.
Тя е поразително красива жена и един от нейните терапевти бе изказал подозрението, че пациентката му се бои да отслабне, за да не хукнат мъжете подире й. Но продължителното лечение в тази насока било безрезултатно както и всички останали.
В моя кабинет Дий с готовност се подложи на хипноза, в която се видя като млада жена от коренните жители на Америка преди двеста или триста години. Тя бе отвлечена от мъж от друго племе, който я бе избрал заради изключителната й красота. Дий прекара остатъка от този живот в мъки и страдания. Въпреки че бе оцеляла на изпитанията, понесената от нея мъка я накара да реши никога повече да не бъде красива.
И наистина индианката стана дебела. Тази пълнота присъстваше дори и в настоящия й живот.
Терапевтът на Дий се оказа прав. Наистина тя се страхуваше, да отслабне, за да не започне да привлича сексуално разни чужди хора. Дий не бе имала сексуален контакт със съпруга си, преди връзката им да й се стори достатъчно стабилна, а мъжът да й вдъхне чувство на близост и безопасност. Но тъй като основната причина за проблема й не произтичаше от сегашния й живот, неговото лечение бе претърпяло неуспех.
Дий бе излекувана в един-единствен хипнотерапевтичен сеанс. Килограмите бързо започнаха да се топят и теглото й падна под най-голямото от предишните й постижения. Дий продължи да отслабва, докато не реши да задържи едно определено равнище. Освен това тя престана да се чувства неспокойна, не изпитваше вече страх или неосъзнати пориви за ядене. А за награда изгуби предишната си боязън от смъртта. Не само че бе успяла да стане стройна, но и разбра, че е безсмъртна. Само за един сеанс!
Дий поддържа идеално тегло от четири години. Преживяната регресия възбуди интереса й към духовното и този аспект на живота сега е особено важен за нея.
Дий и Кати са само две от цяла група пациенти, предимно жени, които успешно се пребориха с пълнотата с помощта на регресия в минали съществувания. Моите наблюдения ме карат да предполагам, че първопричината за прекомерната пълнота се корени в необходимостта от защита на физическото тяло от болка, гладуване, сексуално насилие или някакво друго посегателство, изпитано в предишни животи.
Някои хора мислят, че прекомерната пълнота може да им служи като магическа защита срещу определени болести, изтощаващи тялото. Например хора, които се страхуват от рак, често напълняват, защото си мислят, че прекомерното тегло ги прави неуязвими. За други пък излишните килограми представляват изолиращ пласт между същинското аз и тялото. Този пласт притъпява остротата на всяка опасност (реална или въображаема) и предпазва дебелия човек от болезнените удари на външния свят.
Когато в дъното на прекомерната пълнота лежи сексуалното насилие, терапията с минали съществувания може успешно да лекува както симптома, така и причината, тъй като тя е не по-малък психологически товар, отколкото излишните килограми".
На лечение се подлага цялата личност. На повърхността е изведена причинната травма и едновременно се лекуват и вътрешното, и външното "аз".
За някои пациенти регресията в детството от настоящия живот може да бъде достатъчна, за да излекува хронична и опасна за здравето прекомерна пълнота.
Преди няколко години за известно време бях консултант към гастроентерологичното отделение на болницата. Разговарях с пациенти, страдащи от прекомерна пълнота, преди да бъдат подложени на интензивни процедури за смъкване на теглото.
Една от тези пациентки по-късно се обърна за лечение към мене. Тя се казваше Шарон и тежеше около 130 килограма. Заедно с други пациенти бе участвала в болничните програми за отслабване, но без резултат. Беше пробвала също и една форма на хипнотерапия, която предизвиква положителни емоции, необходими при отслабването, но и това не бе помогнало. Безуспешна се оказала и традиционната психотерапия. Многобройните диети не бяха се отразили съществено върху теглото й. Възстановяваше бързо всеки свален килограм, докато не достигнеше обичайните за нея 130 килограма.
В своето детство и юношество Шарон е превишавала нормата само с пет до десет килограма. Експлозивното напълняване до 130 килограма започнало скоро след като се омъжила. Когато още само излизали с бъдещия си съпруг, тя го идеализирала и била дълбоко влюбена в него. В същото време нейното подсъзнание отказвало да възприеме (тоест не й позволявало да види или осъзнае) някои от неговите най-неприятни черти на характера като непрекъснатото му флиртуване с жените. След като се оженили обаче, Шарон повече не можела да пренебрегва действителността. Една връзка на нейния съпруг станала публично достояние и това разкритие сложило началото на бързото й напълняване.
Хипнотичната репресия разкри, че в ранно юношество Шарон била оскърбена от момче, малко по-голямо от нея, което се подигравало пред другите на наедряващата й фигура. Това вече бе известен прогрес, но трябваше да има и нещо повече. Със сълзи на очи Шарон си припомни първопричината за своята пълнота. Вторият й баща я докосвал отдолу, когато била около четиригодишна. Тези спомени бяха дълбоко потиснати от много години.
Изневярата на нейния съпруг бе станала спусък, но куршумът е бил зареден в цевта, когато е била още на четири години, а ударникът вдигнат, когато й се подиграли в годините на нейното съзряване. Вече не можела да се доверява на мъжете. Трябвало да се пази от тях. Разрешила въпроса, като станала толкова дебела, че нито един мъж да не я счита за привлекателна и да не може да й причини болка.
След този хипнотичен сеанс Шарон започна да отслабва. Нейният ненаситен апетит намаля и тя започна да се храни нормално. Краткотрайна психотерапия бързо я освободи от недоверието към мъжете. Успя да отслабне за непродължително време с 60 килограма и да задържи теглото си на това ниво.
Джералд Кейн, изтъкнат хиннотерапевт, е лекувал хиляди хора от прекомерна пълнота повече от двадесет и пет години. Когато го попитах за мнението му по тези и подобни на тях случаи, той ми каза, че по негови наблюдения постхипнотичното внушение (вида хипноза, която Шарон бе опитала безрезултатно, преди да дойде при мене) не помага на пациентите да намалят теглото си, ако то е с петнадесет-двадесет килограма над нормата и пълнотата им датира отдавна.
С други думи смята, че традиционната хипноза, по време на която се внушава нещо от рода: "Ти ще ядеш само три пъти на ден, твоят стомах ще се чувства пълен в интервала между храненията, ще ядеш само подходяща храна", не може успешно да лекува хроничната пълнота. Внушенията биха могли да помогнат за по-лесното понасяне на диетата и за временно смъкване на теглото, но то винаги се възстановява съвсем скоро.
При това Кейн е установил, че връщането към причината за хроничната пълнота — независимо дали тя се корени в някое значително преживяване в детството или в минали съществувания на пациента — лекува заболяването. Той е открил също, че когато прекомерната пълнота успешно се лекува чрез регресивна терапия, отслабването става необратимо.
Опитът, който натрупах с Кати, Дий, Шарон и с други пациенти, напълно съответствува на наблюденията на Кейн. Когато истинската причина за прекомерната пълнота се разкрие из основи независимо дали се намира в детството на настоящия живот или в минали съществувания, излишното тегло просто се стопява.
Повечето от моите пациенти, подложили се на регресия, са в състояние да не допуснат възстановяване на килограмите. Ако някой започне да наддава отново, достатъчен е един сеанс, за да се спре този процес.
Методът се прилага успешно и върху пациенти с наследствена пълнота. В наши дни се обръща много голямо внимание на генетичното предразположение към хронична пълнота. Доколкото действително съществува такова генетично наследство, важно е да се помни, че предразположението е само предразположение, а не обреченост.
Регресията в минали съществувания дава на пациентите силата и инструментите да преодолеят такъв вид предразположение. То не е неизбежно, не е необратимо и на него можем да се противопоставим. С регресията, последвана от разбирането, физическото предразположение може да бъде преодоляно също толкова лесно, както и психологическото, за което говорихме в предишните глави.
Може би познанието за първоизточника на заболяването е дълбоко вкоренено в нас. Винаги, когато питам някой пълен човек откога носи товара на наднорменото си тегло, обикновено ми се отговаря "от цяла вечност".
Хората, които прекаляват с употребата на упойващи средства, са също дълбоко убедени, че техният проблем е "от цяла вечност".
Понякога склонността към злоупотреба с лекарства може да е пренесена от предишни съществувания. Или проблемите, които личността се надява да притъпи и маскира чрез алкохол и хапчета, може би са пренесени от друг живот и това придава усещането за безвремие и вечност.
Пациентите, които са приели предизвикателството да се подложат на лечение, често си приличат по едно нещо със страдащите от прекомерна пълнота — това е необходимостта от защита.
Също както излишното тегло, лекарствата и алкохолът привидно създават защитен слой между пациента и неговите чувства, страхове и причинени от другите страдания. Лекарствата могат да бъдат добро оправдание на пристрастения, който не поема отговорност за начина на живота си, а обвинява хапчетата и алкохола за проблемите си. Лесно е да извиняваме грешките, разочарованията и провалите си с нашата пристрастеност, вместо да погледнем на тях реалистично и да ги използваме като възможност за своето израстване.
За разлика от прекомерната пълнота, мотивацията за злоупотреба с лекарства и алкохол често включва елемент на искейпизъм6 и отклоняващо поведение. Типичното тук е, че чрез хапчетата и алкохола се потискат спомените и чувствата.
В този смисъл затъпяването на ясното съзнание чрез успокоителни и алкохол може да бъде форма на бавно самоубийство. Злоупотребата с различни вещества също е начин да се избяга от непоносимата реалност. Когато такива хора преминават през регресивна терапия, понякога откриват, че са се самоубивали в други съществувания и при обстоятелствата, от които са искали да избягат тогава. Сега те отново са изникнали, и то в много по-лошо съчетание. Този път необходимостта от бягство е прераснала в бавното самоубийство на пристрастяването.
В някои случаи възможностите за растеж в предишни животи са били пропилени, тъй като личността не се е противопоставила на болезнените обстоятелства. Може би в такова предишно съществувание някои важни обстоятелства са били преодолени с помощта на измамното було на алкохола и наркотиците. Дори сега обстоятелствата да са различни, изкушението да се използва същият "авариен изход", за да се избегне болката, отново може да се появи.
Единственият начин да се избавим както от пораждащата причина, така и от капана на злоупотребата с упойващи вещества, е да ги погледнем такива, каквито са, и да ги разрешим.
Терапията с предишни животи третира дълбоко скритите причини за пристрастяването, които могат да имат корени в лоши семейни взаимоотношения или в насилие, преживяно в детството. За някои пациенти първопричината може да се крие в гнева и насилието, защото употребата на алкохол и лекарства улеснява изразяването на тези състояния. За други проблемът може да се състои в липсата на смелост да обичаме себе си. Алкохолът в такива случаи ни придава лъжливо самочувствие.
Много рядко лекувам пациенти, които са в остър стадий на пристрастяване към алкохол и наркотици. Когато личността е под влиянието на тези вещества, хипнозата не е ефективна. В тези тежки случаи пациентът би трябвало да търси помощ в групите за подкрепа от рода на Анонимни алкохолици (АА) или Анонимни наркомани (АН). Онези, които идват в кабинета ми, обикновено са преминали през дезинтоксикация и са решени да излекуват същинските причини. Нерядко те изпитват необходимост да признаят, че пристрастяването им е симптом, който блокира болезнени житейски травми или им дава възможност да избягат от тях. С времето пристрастяването е започнало да ги измъчва повече от първоначалната травма.
Работата по метода на лекуване на "скритото дете" и регресията в минали съществувания предоставя възможност да се освободят както първичната болка, така и от неадекватното поведение. От позицията на "скритото в нас дете" изглежда, че лошите навици са цената, която плащаме, за да облекчим огромната болка. Но от гледна точка на възрастния болката е нещо, с което той може да се справи. Понякога тя може да бъде облекчавана от защитни навици, които замъгляват съзнанието и чувствата. Страдащите от пристрастяване в по-голямата си част са великолепни потенциални пациенти за терапия с минали съществувания, защото проблемът за алкохолизма и „злоупотребата с наркотични вещества твърде често е в сърцевината на духовния път. Възнаграждението за превъзмогнатото пристрастяване е много ценно. Процесът може да открие ускорен път за духовно израстване. Алкохолизмът и наркоманията се преодоляват чрез разбиране, вяра и мъдрост.
Сара беше алкохоличка от много години. Получаваше чести пристъпи на бясно пилеене на пари. Въпреки това тя не беше маниакално-депресивна. Внимателното изследване на нейното детство откри значително разстройство в семейството й. Психоанализата, на която се бе подлагала осем години, не бе успяла да промени поведението й. Опитала и с групова терапия, но без успех.
Драстичното подобрение при нея настъпи едва когато започнахме да изследваме миналите й съществувания. Тя откри, че в предишните си животи постоянно е била въвлечена в отношения на алкохолизъм и насилие заедно с родителите и съпруга си. Имало убийство, самоубийство и невъобразима плетеница от поразии. Сара беше решена да разчупи този модел, защото разбираше, че ако не го стори, семейството й ще бъде обречено да повтаря безкрайно тази разрушителна пиеса, без членовете му да могат да получат своите уроци.
— Трябва да им простя — мълвеше тя в междинно състояние след поредната травмираща смърт — и мога да го направя само чрез любов. Трябва да изразя своята любов чрез опрощение... трябва да им простя... и да простя на себе си.
И го направи. Сега Сара редовно медитира, доброволно се занимава с трудни случаи, не злоупотребява с алкохол и наркотици и не използва парите за утвърждаване на своето его.
Разбирането за моделите на повтарящо се деструктивно поведение, които следваха Сара живот след живот заедно със семейството й, помогна за нейното възстановяване. Изживяването на изключително релаксирано и почти блажено състояние чрез хипнотичната регресия също много й помогна. Тя като че ми говореше от по-висока и по-ясна перспектива. Сара не беше нито гневна, нито тревожна, нито осъждаща. Виждаше ясно моделите, причините и резултатите, корените на симптомите, действията и т.н.
Нейните възприятия за действителността бяха много по-остри.
Аз установих, че преживяването на регресивна терапия може да подпомогне възстановителната програма "Дванадесет крачки", прилагана от Анонимните алкохолици.
За ваша информация тук излагам нейните основни положения:
Първа крачка: Признаваме, че сме безпомощни пред алкохола, че нашият живот е станал неконтролируем.
Втора крачка: Дошли сме до убеждението, че по-висша СИЛА от нас може да ни върне към здравето.
Трета крачка: Взели сме решение да преобразим волята и живота си с помощта на Бога, такъв, какъвто го разбираме.
Четвърта крачка: Направили сме си задълбочена и безпощадна морална самопреценка.
Пета крачка: Признахме пред Бога, пред себе си и пред другите човешки същества същността на грешките си.
Шеста крачка: Станахме напълно готови Бог да отстрани всички недостатъци на характера ни.
Седма крачка: Смирено Го помолихме да премахне нашите слабости.
Осма крачка: Направихме списък на всички хора, обидени от нас, и пожелахме да ги възмездим.
Девета крачка: Изкупихме грешките си към тези хора по всички възможни начини, с изключение на случаите, когато чрез това бихме могли да нараним тях или други хора.
Десета крачка: Продължихме да си правим личностна самопреценка и когато отново грешехме, веднага го признавахме.
Единадесета крачка: Опитахме се чрез молитви и медитация да подобрим съзнателния си контакт с Бога, какъвто го разбираме, като се молехме само да познаем Неговата воля за нас и да имаме сили да я осъществим.
Дванадесета крачка: Когато постигнахме духовно пробуждане в резултат на тези крачки, ние се опитахме да доведем посланието до алкохолиците и да прилагаме тези принципи във всичките си дела.
Много от темите в терапията с минали съществувания съответстват на тези дванадесет крачки. Основата и на двете е духовността. И двете признават първенството на по-висша сила или по-висок план. Тук не се има предвид формален религиозен контекст. Силата може да бъде открита и в личността.
Духовността е жизненоважна сила. Тя променя живота. Тя променя ценности. Хората стават по-малко склонни към насилие, алчност и егоизъм. Те се боят по-малко. Когато някой има подобен опит, той го споделя с другите, които предават посланието на още повече хора.
И най-накрая както при прекомерната пълнота, така и при злоупотребата с упойващи вещества, а и при всички форми на страдание механизмът на оздравяването включва процеса на освобождаване от страха.
Основният оздравителен механизъм на регресивната терапия е преобразяването на страха в любов. Това е посланието на лечението, което преживелите регресии в минали съществувания носят на другите и прилагат в собствените си действия.
Как да го постигнете? Като познаете себе си. Като се взрете навътре и прогледнете. Чрез разбиране и мъдрост. Като се изпълните с радост и покой. Това е същността на всяко лечение чрез минали съществувания.
ЛЕКУВАНЕ НА СКРЪБТА
В голяма университетска болница умирал от рак на белите дробове петдесет и пет годишен мъж. За известно време химиотерапията била спряла процеса на болестта, но накрая смъртоносният рак спечелил битката. Когато бил по-добре, мъжът разговарял с жена си Евелин или с лекарите. За щастие това били лекари, които намирали време за пациентите си.
"След колко време ще умра? — попитал ги един ден.
"Не се знае. Може да се случи всеки момент, а може и по-късно" — му отговорили.
След това Лионард и лекарите заговорили как да намали своята напрегнатост и да се подготви за смъртта. Жена му също участвала в разговора и получила известно успокоение.
Съпрузите продължили да говорят за това и насаме. Като че нещо се било отключило в тях, за да им донесе облекчение. Лионард и Евелин прекарвали дълго време заедно.
Когато положението му започнало да се влошава, Лионард все по-често бил нащрек. Понякога изпадал в по-лукоматозно състояние. В други моменти изглеждал възбуден. Евелин мислела, че той има халюцинации.
"Лионард изпитва чувство, че се носи" — казала тя на лекаря.
"Може би това не е халюцинация — бил отговорът. — Много пациенти ми казват същото. Съобщи ли ви нещо друго? Интересувам се от тези неща."
По този начин онкологът символично открехнал вратата и я оставил отворена. Искал Евелин да знае, че е добре да му съобщи такива неща, без значение колко невероятни и странни й изглеждат.
На другия ден, когато лекарят правел обичайните си визитации, Евелин имала да му съобщи нещо ново.
"Той каза, че отново се носел над тялото си и му било приятно. Чул, че някакви хора си говорят при вратата и доплувал до тях."
Лекарят предположил, че Лионард е чул разговор между сестрите по коридора.
"Не — поправила го Евелин. — Това били хора, дошли да го посрещнат."
На следващия ден Лионард бил на косъм от смъртта.
"Той каза, че отново летял — споделила Евелин с лекаря, — бил ходил при хората зад вратата."
Докато Евелин разказвала за случилото се, Лионард кимал утвърдително от леглото.
"Хората му показали огромна книга и там било записано името, което ще носи в следващия си живот. Звучало като пакистанско или индийско. Каза ми първото си име, но не можал да види последното."
Самият Лионард се оживил:
"Те прикриха последното име — прошепнал с труд болният. — Казаха: Не, още не трябва да видиш това."
По-късно същия ден Лионард рекъл на Евелин, че видял автобус, който дошъл, за да го отведе някъде. След това произнесъл още няколко думи, които едва можели да се чуят.
"Да се умре не е загуба — прошепнал Лионард на жена си. — Това е част от живота."
Тези му думи били последни. Умрял същия следобед.
Евелин скърбяла за смъртта му, но чувствала известна утеха. Сега била сигурна, че душата на Лионард ще продължава да живее след неговата смърт. А последните думи на Лионард променили собствените й схващания за живота и смъртта. Тя много по-спокойно приемала неизбежността на смъртта в собствения си живот.
Повече никога не би се бояла от смъртта.
Лекарят на Лионард е моят най-малък брат, доктор Питър Уейс. Той и жена му, доктор Барбара Хорн, са специалисти по хематология и онкология в Сен Луис, щата Мисури. В частната си практика те са се специализирали в лечението на рака.
Животът на Питър и Барбара се промени професионално и личностно благодарение на разговорите, които водехме за собствения си опит и опита на нашите колеги по отношение на живота и смъртта. Контактите с пациентите и споделените наблюдения ни научиха какво наистина значи да се умре.
Благодарни сме на пациенти като Лионард и много други за това, че техният опит ни дава повече информация за процеса на умирането и за неговите нови перспективи, които ние споделяме с други умиращи пациенти и скърбящите им близки, за да им помогнем. От тези пациенти ние научихме, че смъртта не трябва да бъде преживяване на страх, загуба и разлъка. Тя може да бъде време за лечение, разширяване на мирогледа и ново начало.
Питър имал пациент на име Матю. Шестдесет и пет годишният професор бил стоик и нямал особено желание да говори за чувствата си, докато умирал от болезнен и бързо развиващ се рак на панкреаса. Накрая Питър и професорът започнали да общуват на по-личностно равнище. Питър дал да се разбере по много елегантен начин, че е добре да се говори за всичко, без значение колко необичайна може да е темата.
"Щом като мислите така, мога да ви кажа, че наистина се случи нещо странно — признал си професорът. — Един ангел дойде при мен и ме попита дали съм готов да си тръгна. Попитах го трябва ли. Ангелът каза "не" и си отиде."
Питър попитал професора откъде знае, че посетителят е ангел.
"От ярката светлина, която струеше навсякъде, и по това, че бе толкова високо в религиозната йерархия" — прозвучал загадъчният отговор.
Няколко дни по-късно ангелът отново се появил.
"Готов ли си вече" — внимателно попитал той.
"Не още" — отвърнал професорът.
Ангелът се поколебал. По това време болестта на Матю бързо напредвала и се налагало да приема мощни обезболяващи средства, които само притъпявали острите му болки. Независимо от това този мъж бил запазил ясно и будно съзнанието си.
Матю наблюдавал как ангелът посегнал към коремната му област и извадил нещо, наподобяващо на кафява тухла. Болката веднага изчезнала и пациентът се почувствал много по-добре.
След това ангелът отново си отишъл.
Постепенно болките на Матю се върнали, а заедно с тях и ангелът. Още една тухла била отстранена. Сега вече изчезнала всякаква болка и спрели да му дават болкоуспокояващи лекарства. Посещенията на лекуващия ангел дарявали на този твърде земен човек със стоически характер огромна утеха и надежда.
По-нататък клиничното му състояние се влошило, но пациентът починал тихо и спокойно, освободен от предишните разкъсващи болки. Сигурно Матю най-сетне бе отговорил "да" на въпроса на ангела.
Повечето лекари и терапевти знаят твърде малко за смъртта, за умирането и скръбта. Онези, които имат личен опит по отношение на скръбта, разбират може би малко повече, но всъщност всичко, което представителите на лечителските професии сега правят, е да опишат стадиите на смъртта и умирането, а също и симптомите на скръбта.
Те не обясняват какво става с тези, които се приближават към смъртта и преминават отвъд. Те не могат да предложат инструменти за смекчаване на скръбта. Ясно е, че не можем да претендираме, че знаем всичко за духовния процес на умирането, но изживявания като тези на Лионард и Матю започват да ни дават подобни инструменти.
Лекуването на скръбта трябва да включва освен обичайни лекарствени средства и духовни размисли. Хора, преживели състояния близки до смъртта, регресии в предишни животи и междинни състояния между две съществувания, обикновено не скърбят толкова неутешимо дълбоко. Същото се отнася и за изпиталите определени психически феномени, свързани с живот или съзнание извън тялото. Те знаят нещо повече от останалите. Те знаят, че съзнанието никога не умира. .
Хора, които знаят, че ще умрат, често жалеят за собствената си смърт в един продължителен процес, който започва с поставянето на окончателната диагноза, като например метастазирал рак. Умиращият може да изживява чувства на гняв, отричане и отчаяние. Случва се семейството и приятелите също да започват да скърбят, много преди да е дошла смъртта.
Скръбта лесно може да се превърне в клинична депресия. Умиращият или скърбящият се чувства паднал духом, безпомощен и без надежда. Психологическата болка става всепоглъщаща и непоносима. Всичко се руши — сънят, способността за концентрация, апетитът и общото енергийно равнище. Приятелите се опитват да ободряват страдащия, да го разсейват от неговото отчаяние, но без успех.
А скръбта и на пациентите, и на техните семейства може да бъде лекувана преди смъртта. Ако научат за преживявания като разказаните в тази книга и много други, те биха могли да започнат да изпитват по-голяма надежда. Умиращите и скърбящите могат да бъдат насърчени да споделят своите изживявания и вътрешни прозрения помежду си. Те могат да говорят за възможността отново да са заедно. Могат да изразяват своята любов. Много по-лесно и по-спокойно могат да приемат смъртта. Ужасното преживяване може да се посрещне с достойнство, споделена любов и понякога дори с хумор.
Една пациентка на Питър, истинска матриархална царица на огромно италианско семейство, умирала от остра форма на левкемия. Силвия била приела приближаването на смъртта, но мислела, че тя ще настъпи много по-скоро, отколкото очаквал Пит.
"Аз ще умра в събота" — обявила един ден Силвия.
"Откъде знаеш?" — попитал Пит.
"Знам си го" — настояла тя.
Когато в събота сутринта Питьр влязъл в болничната стая, цялата фамилия се била струпала в нея. На Питър му се сторило, че ще се разиграе сцена от някаква пиеса. Присъствал и свещеник, за да извърши последните ритуали.
В един момент от драмата свещеникът казал:
"А сега ще има послание от Бога."
Точно тогава иззвънял телефонът.
Това не бил Бог.
Всички се засмели и напрежението спаднало.
Същия ден Силвия преживяла много живо отделяне от тялото, след което била привлечена от прекрасна, топла и утешаваща светлина. По-късно тя описала светлината на Питьр като триизмерна и мамеща. Възможно е все пак това да е било божието послание.
Силвия починала след една седмица.
Питър ми описа един друг случай с умиращ пациент и с неговото семейство:
"Те бяха седемнадесет души в това голямо и сплотено ирландско семейство. Но всички бяха обхванати от страх и безпомощен гняв, че техният роднина си отива. Занимавах се със всички, като им разказвах за смъртта, как да се простят с любов, как да си кажат довиждане и как да приемат това, което става. Промяната и облекчението, което изпита семейството, бяха изумителни. Това Дълбоко ме развълнува."
Някои преживявания често са толкова завладяващи и изключителни, че се случва пациентът да се бои да ги сподели с лекарите, от страх да не омаловажат или отрекат прекрасното събитие. Когато пациентът е убеден, че няма нищо лошо в това да обсъжда своите преживявания, общуването между него и лекаря се издига на ново равнище. Засилва се контактът между тях. И Питър, и Барбара отделят време за разговори и изслушват пациентите и техните семейства. Те се чувстват отговорни да бъдат с умиращите си пациенти не само за да им осигурят отлични медицински грижи, но и за да им предложат психологическа подкрепа. Това им дарява огромно удовлетворение, утешава и учи другите.
"Сега вече не се чувствам толкова изпепелен — казва Питър, — тъй като знам, че смъртта е естествена част от живота. Правя всичко възможно, за да помогна и да излекувам пациента, но вече не приемам неизбежната смърт като личен провал."
Ние сме на границата на нова форма на помощ. Тези, които се занимават с професии, даряващи помощ, все още не могат да определят точно стадиите на скръбта, но вече могат да общуват на много по-духовно ниво, да бъдат открити и да улесняват разбирането за смъртта като продължение на живота. Да се надяваме, че на тази граница и умиращите, и скърбящите, и тези, които се грижат за тях, ще са способни да учат и да израстват заедно.
Според едно допитване на Галъп, направено през 1990 година, приблизително половината от американците вярват в екстрасензорните възприятия. Както изключителните преживявания, които могат да се случат в процеса на умиране, така и особената психична връзка между разделените влюбени са в състояние да предизвикат дълбоки промени в живота на човека и в отношението му към смъртта и умирането. Излекуването и израстването настъпват, когато тези значителни събития се интегрират.
Дълбоката скръб и страхът от смъртта намаляват до незначителни, особено когато психическите изживявания са свързани с "отвъдното".
Мъж и жена — уважавани лекари в Майями — дойдоха при мен, за да опишат необичайния феномен, на който и двамата станали свидетели. Неотдавна в Колумбия бил починал бащата на съпругата. Около седмица след смъртта му тя и мъжът и видели тялото на баща й, излъчващо ярка светлина и леко прозрачно. Привидението им помахало с ръка от вратата на спалнята.
По това време и двамата били будни. Те пристъпили, за да го докоснат, но когато се опитали, ръцете им преминали през тялото.
Бащата махнал за довиждане и изведнъж изчезнал. Всичко било без думи.
Когато по-сетне сверявали впечатленията си, и двамата лекари установили, че са видели същото физическо тяло, същото излъчване около него и същото помахване за довиждане.
В друг случай високоуважаван професор по психиатрия от университета в Маями дойде да поговори с мен, след като прочел "Вестители от отвъдното".
Очаквах той да бъде учтив, скептичен, но не познах.
— Знаете ли — започна той, — от много години тайно смятах, че парапсихологическите феномени са действителни. Преди доста време баща ми бе сънувал много ясно своя брат. Определено с добро здраве в живота, братът се явил в съня, за да му каже довиждане. "Трябва да те напусна — казал брат му, — но съм добре. Грижи се за себе си." Когато баща ми се събудил сутринта, вече знаел, че брат му е умрял.
Телефонно обаждане потвърдило това интуитивно чувство. През нощта брат му получил масивен инфаркт на пет хиляди мили оттук.
За друг интересен случай научих от едно писмо до мене, изпратено от Маями:
"Макар че вече много години ми е трудно да говоря за това, бих искала да споделя преживяното във връзка със смъртта на един любим човек. Бях сгодена две години с един свой състудент. Скъсахме и след още две години аз се омъжих за друг. По това време работех в Ню Йорк Сити и научих, че той си намерил работа в Лос Анжелис. Трябва да бяха минали няколко месеца, когато ми казаха, че загинал при автомобилна катастрофа. Преди да науча за това от общи приятели, той ме посети в съня ми и това продължаваше няколко седмици.
Всеки път, когато се появяваше, бе разстроен, смутен и плачеше — по всяка вероятност заради мястото, където се намираше. Молеше ме да му помогна, не можеше да разбере къде е попаднал и не беше сигурен умрял ли е, или не. Не ме беше страх, по-скоро бях загрижена за него. По това време още не знаех, че е загинал. След няколко посещения при един медиум и консултант по спиритически въпроси разбрах, че въпросният човек е починал, но понеже е бил много привързан към мене, в своята обърканост се обърнал към мен за помощ."
При многобройните интервюта с пациенти и от ръководените от мене репресии в минали съществувания бях разбрал, че не е рядкост постигнатите от внезапна и насилствена смърт да се вкопчат за земната си форма и да се чувстват объркани за известно време от пребиваването си в преддверието. Въпреки всичко накрая те успяват да намерят път към прекрасната светлина. Помага им духовното присъствие на водач или всепоглъщащата универсална любов.
Описвали са ми подобни гостувания скоро след физическата смърт на техните любими много напълно трезви и реалистично настроени хора. Някои ми разказваха, че наскоро починали близки са им се обаждали по телефона, което предизвикало в тях тръпки на ужас. Според мнението ми на професионалист горните описания, както и други, за които съм слушал, са дело на нормални, нехалюциниращи хора.
Изглежда, че основната цел на такива преживявания е да се окуражат живите и да се облекчи скръбта им чрез разбиране. Също като пациентите на брат ми Питър онези, които придобият този опит, стигат до знанието, че никога няма да умрат, че умират само техните тела. Защото смъртта е неизбежна. Тя идва, за да израстем, за да преминем от урок в урок, от едно съществувание към друго. Всички ще умрем и от наученото от регресивната терапия мога да кажа, че повечето от нас са умирали много пъти преди сегашното ни съществувание.
Това е добра вест. Тя ни показва, че повечето от нас значително са израснали, било им е позволено да вкусят преживяването на нови съществувания и да пренесат през тях предишните си сили, таланти и дори любов. Това значи също, че ние продължаваме да израстваме дори и след нашата смърт.
Марта бе пациентка, която получи като премия от регресията в минали съществувания утеха за своята скръб.
Двадесет и шест годишната продуцентка на филми дойде в кабинета ми, за да се подложи на регресивна терапия от любопитство да види "какво ще излезе от това". Марта ми каза, че нямала специални оплаквания.
Желанието да се изследва непознатото и да се придобива повече знание е прекрасна причина да се опита регресивната терапия. Страдащите от различни симптоми не са единствените, които могат да се облагодетелствуват от израстването и да изпитат повече радост от живота чрез този специален метод на духовно извисяване. Марта веднага се гмурна в потока на ключовия момент. Първоначално се видя като малко момче, което наблюдава обесване върху издигната платформа. В този ключов момент Марта се почувствала неприятно, тъй като по-големите й братя я дразнеха. След това видя дома си от онова съществувание и откри, че баща й в онзи живот е нейният баща от настоящето, който беше починал. По-късно в онзи живот тя се записа във войската, където остана. Ожени се, животът й премина без много събития и накрая умря на почтена възраст в каменно легло. Когато преживяваше смъртта, Марта видя светлина и полетя към нея, устремена през пространството и времето заедно с други духове, за да може накрая да направи преглед на живота си, осветен от златните лъчи. По време на този преглед Марта направи коментар, че денят, в който бе гледала обесването, е бил от голямо значение за нея, тъй като тогава осъзнала разликата между доброто и злото, безполезността на насилието, независимо че основното 1увство в онзи момент било раздразнението от закачките на братята й.
Когато Марта премина в друго съществувание, тя се видя като старец, облечен в дреха, наподобяваща тога. Имаше бяла брада и свиреше на лира. Това бе единственият й спомен от този живот, макар че бе изпълнена с ясна увереност, че тогава е била щастлива през цялото време. В третото си съществувание, което си припомни, беше чернокоса жена със зелени очи, майка на две малки деца, които й създаваха много радост.
След като свърши сеансът, в останалото време интегрирахме преживяното от Марта. Каза ми колко прекрасно се чувства от факта, че си е припомнила три съществувания, изпълнени с радост и щастие. Каза ми също, че регресията много й помогнала. Като млад човек в началото на зрелите си години Марта бе доволна да узнае, че може да си припомня щастливите си предишни съществувания, за да изгради трайно щастие в този живот. Това вече не й се струваше абстрактно, а напълно реално и постижимо.
За своя изненада Марта се почувства излекувана от постоянното дълбоко чувство на скръб по починалия преди четири години неин баща. Освен това беше се избистрило и собственото н разбиране за смъртта. Сега знаеше, че те са били заедно и преди и че самата тя бе живяла преди сегашното си битие. Следователно съществуваше възможност двамата отново да се срещнат. Изживяването й бе показало, че смъртта като окончателен край не съществува. Може би баща й няма да бъде с нея физически, но тя бе въодушевена да открие, че неговото съзнание продължава да съществува.
Специално за Марта получената утеха от скръбта бе неочаквана премия. Но други пациенти се обръщат към регресията в предишен живот именно с тази цел.
Рена работи като адвокат в социалната полиция и е на двадесет н осем години. Тя била омъжена за известен журналист на около тридесет години. Само няколко години след сватбата съпругът на Рена разбрал по един трагичен начин, че има раково заболяване. Джим и Рена много говорели за живота след смъртта и спорели върху съществуването на други реалности. Рена силно вярвала в тях, но Джим бил изключително скептично настроен.
Като журналист с изключителни логически способности той страдал от професионалния порок да не приема съществуването на каквото и да било, ако то не може да се докаже с факти. Джим не само отказвал да приеме тази възможност за себе си, но се опитвал да принизи личното убеждение на Рена, че има живот след смъртта и че душата е безсмъртна, което единствено я поддържало пред лицето на неизбежната смърт на съпруга й. Когато положението на Джим се влошило, споровете им не секнали. Джим все повече се сърдел на състоянието си и на вярата на Рена. Обхващал го страх от предстоящото.
Накрая приели Джим в болница. И двамата с Рена знаели, че смъртта е неизбежна. Непосредствено преди неговата смърт обаче се случило нещо изумително. Джим напълно спокойно казал на Рена, че видял някакъв възрастен мъж, седнал на стол в болничната стая, който му съобщил, че чака да го вземе. Добавил, че през цялото време била права и че той бил този, който грешал. Извинил се за закостенелите си разбирания и изказал надежда, че тя ще продължи да изучава тези неща и да се интересува от тях и след неговата смърт.
След като казал това на изненаданата Рена, доскорошният гневен, напрегнат и уплашен мъж се изпълнил с покой пред лицето на неизбежната смърт. Джим починал на следващия ден. Когато Рена дойде да ме посети, каза ми колко е благодарна, че успели да се помирят с Джим по тези спорни неща пред неговата смърт. Чудесното преобразяване, предизвикано от появата на стареца, било целебно не само за Джим, а и за Рена. То й донесло потвърждение на собствената вяра и го смяташе за ценен подарък.
Причините Рена да се обърне към мене бяха много. Тя все още скърбеше за неотдавнашната загуба. Имаше нужда да интегрира получения важен урок за смъртта, който бе предизвикал у нея не само утеха, но и разцвет на дълбоко израстване и освобождаване. Освен това визитата на Рена бе част от поетото обещание към Джим да продължава да изследва и изучава въпросите за духовността, за безсмъртието на душата, за живота след смъртта.
Интересното е,че регресиите на Рена не бяха директно свързани с нейното отношение към Джим. Напротив, спомените от миналото като че й даваха послание за друго поле на знание и израстване, все още непокътнато и непознато.
Рена се върна към времето на седемнадесети век, когато беше мъж, коренен жител на Америка и помагаше в отглеждането и лекуването на деца на пришълци от Европа. След сеанса тя си припомни как като ученичка винаги си избирала за класно теми, свързани с пилигримите7, и показвала широки познания за тях.
Когато сеансът свърши, Рена вече притежаваше непосредствено доказателство за собственото си безсмъртие." Още по-показателно е, че преживяната регресия разкри в миналото на Рена неподозирани таланти, които тя би трябвало да доразвие в този си живот. Дали това ще бъде умение да лекува, да работи с деца или особен интерес към ранната история на Америка — предстои да се видя. Подсъзнателната, скрита мъдрост, която водеше Рена специално към този живот, може би носеше посланието, че самата тя е помогнала на Джим да посрещне умирането и смъртта.
Този сеанс ускори израстването на Рена и нейното самопознание, макар че неговата цел първоначално бе да облекчи скръбта й. Той й посочи нови направления и възможности, които я очакваха.
Това, което Джим и Рена преживяха, е дълбок пример, какъв потенциал за израстване и лечение може да има приближаването до момента на смъртта. Много от умиращите съобщават, че са били посетени от водач или мъдра личност, която им казвала, че ги очаква. Това, че пациентите са били в будно състояние, не е от значение. Дали пациентът е буден или не, дали е бил под влияние на медикаменти или не, такива изживявания не бива да бъдат окачествявани като халюцинации. Ако вашият обичан близък ви разкаже за подобно преживяване непосредствено преди смъртта, вие можете да изоставите собствените си съмнения и да бъдете напълно сигурни, че преживяването е действително.
Филип бе специалист по компютърен софтуер и се подложи на регресивна терапия, за да облекчи своята скръб. Той и жена му Ева бяха загубили две съвсем малки деца, момиче и момче, от много рядък вроден дефект. Може би най-трагичното в тази история бе, че загубата на второто дете е могла да се предотврати. След смъртта на първото им дете — дъщеричката, лекарите казали на Филип и Ева, че дефектът не е наследствен и няма причини да не си родят второ, здраво дете. Този съвет обаче не бил коректен и двамата съпрузи трябвало да преживеят още веднъж загуба на дете, този път със съзнанието, че трагедията и страданията на сина им са могли да бъдат спестени. Чувство за отговорност, загуба и скръб съсипвали живота им и се смесвали в неразплитаем възел.
Когато Филип се реши да потърси помощ, бяха минали няколко години от тази трагедия, но той все още беше във властта на мъката. Като научен специалист с висока квалификация Филип бе приучен да използва логически и аналитически доказателства, но същевременно бе възпитан в строго католическо обкръжение. Това бе причината той да се почувства напълно удобно сред всички духовни феномени и преживявания, през които бе преминал. След загубата и на двете деца Филип няколко пъти посещавал екстрасенс с широка известност, който твърдял, че общува с момченцето и момиченцето. За да намали скръбта, той се вкопчил в тази възможност и чувствал, че сеансите с медиума му помагали. Но наскоро екстрасенсът починал. Филип нямал повече възможност да се свързва с децата си и тази липса на контакт задълбочила неговата скръб.
Въз основа на наблюденията ми върху други пациенти струваше ми се, че регресията би могла да му даде нова перспектива, за да приеме загубата.
Оказа се, че Филип е добър за субект за хипноза. Той потъна бързо в дълбок транс и, изглежда, преживяваше някакъв много ярък момент от предишен живот. Описа ми, че се намира на прекрасна алпийска поляна високо в планината и чудният аромат на диви цветя го обгръща отвсякъде. Изведнъж той видя децата си, тук малко по-големи, да се приближават към него. Разказваше с пресекнал от вълнение шепот как те тичат към него, танцуват наоколо му, как пеят и се смеят. След това към тях се присъединиха починалите родители на Филип заедно с дядо му по майчина линия, към когото Филип бил особено привързан.
Първо децата му, а след това родителите и дядо му се приближиха до него, за да му подържат ръцете. Филип описваше докосването на детските ръце до неговите, колко действително било усещането, колко силно го били стиснали, колко по-укрепнали били те сега и колко много били пораснали. За проникновеното общуване било достатъчно дълбокото вглеждане в очите. Казваха му, че го обичат. Казваха му да не се тревожи, че всичко е чудесно и че се чувстват много добре. Уверяваха го, че са много щастливи на тази поляна и в това измерение. Според Филип радостта буквално бликала от очите и смеха им.
Стана ми ясно, че освен яркото впечатление от околната обстановка това въобще не бе преживяване на предишен живот. В състояние на транс, изглежда, Филип бе влязъл в друго измерение.
Дори преди да започнем процеса на интегриране за този сеанс, бе очевидно, че преживяното бе предизвикало във Филип емоционален катарзис. Той ми каза колко щастлив е бил да преживее директен контакт с децата си. Когато описваше усещането от докосващите го ръце, буквално започна да плаче от радост. Преживяното на поляната позволи на Филип да се освободи от вината, да облекчи мъката и чувството за безпомощност, които го бяха измъчвали от години. Той придоби разбиране за безсмъртието на душата и животът му се изпълни с нов смисъл. Филип отново е способен да изпитва радост. Товарът, който носеше от толкова години, се бе смъкнал.
Скептиците биха коментирали това събиране с изгубените любими близки като фантазии, целящи да осъществят желаното. Но фантазията и осъществяването на желаното не отприщват мощни лечебни сили. Това става, когато пациентът се приобщи към вечната природа на душата и преживее връзките с напусналите го любими същества. Марта, Рена и Филип — те всички се бяха почувствали несравнимо по-добре, след като бяха преживели в хипнотичен транс срещата с любимите си. Общото им усещане бе освобождение от симптомите на скръбта и страданието.
Всеки, чиято история бе разказана в тази глава, научи, че смъртта не е абсолют. Всъщност точно в това познание е голямото лечебно въздействие. Любимият човек не е загубен. След смъртта остава връзката с неговата личност.
Хората, преминали през подобни изживявания или познание, научават, че смъртта е по-скоро преход, отколкото край. То е, като да се премине през вратата в друга стая. В зависимост от нивото на духовното и психическо развитие или интересите общуването с някого в съседната стая може да бъде пряко или опосредствано, а може и въобще да няма комуникация. Въпреки това, каквато и да е природата на основната връзка, тя може да бъде подобрена, ако скърбящите разберат, че раздялата не е безвъзвратна и абсолютна. Както в случая с Марта и нейния баща, те сигурно са били заедно и преди и са се разделяли така, както е станало в сегашното им съществувание. Но въпреки това отново им е дадена възможност да бъдат заедно. Те научават, както се случи с Филип, че съзнанието на любимия човек е умряло само във физическата си форма.
Това дава на скърбящите огромна надежда за бъдещето, надежда, че те отново ще се срещнат. Разбира се, те може да не са в същия тип отношения или обстоятелства, както в настоящия живот. Например баща и дъщеря могат отново да се срещнат като приятели или като брат и сестра, а дори и като дядо с внучка. Без значение как, душите продължават да се срещат отново и отново.
В известен смисъл скръбта по умиращия е скръб за загубата на част от нашето аз и в това отношение репресията в предишни съществувания може да бъде от голяма полза. Онези, които са я изживели, разбират, че смъртта не значи потъване на Аз-а в забрава и вечен мрак. От мъдрото междинно състояние пациенти са ми казвали, че смъртта просто е знак за такова израстване, когато душата не се нуждае повече от тяло. Дошло е време тя да прекрачи тялото и да съществува в нефизическо, духовно състояние. Но съзнанието е безсмъртно-както и характерните черти на личността.
Често душата се връща за нов живот със същите таланти и способности, които личността е показала в предишния си живот. Понякога хората придобиват неподозирани в настоящия живот таланти, след като извикат спомена за тези таланти от предишно съществувание.
Има толкова много различни равнища на Аз-а. Ние сме необикновени многоизмерни същества. Защо трябва мисловно да се ограничаваме с толкова стеснено самоопределение като личности и тела, които съществуват само тук и сега? Цялостният дух не е капсулиран в тялото и в будното съзнание. Част от нашето Аз, което съществува сега, по всяка вероятност е само фрагмент от цялостният дух.
Без съмнение съществува и възможност, както показа срещата на Филип с децата му на поляната, друг аспект от душите на неговите син и дъщеря да се развива по-на-татък в ново превъплъщение. Многообразието и възможностите на душата са безгранични, безкрайни. Идеите и опитностите, набелязани в тази глава, вероятно са само върхът на айсберга по отношение на схващането ни за пълното измерение на душата.
Мистичната ЙОГАНАНДА казва, че животът е като дълга златна верига, потънала дълбоко в. океана. Можем да измъкнем и изучим една брънка, но останалите ще проблясват под повърхността, мамещи и недостижими. Това, което сега знаем за смъртта и, разбира се, за живота и душата, по всяка вероятност е само една брънка от тази златна верига. Ако успеем да трансформираме своята скръб в израстване, ние ще можем да вадим от океана на битието още и още брънки от златната верига на радостта и мъдростта и ще се устремим към светлината/
Сподели с приятели: |