Литература „другият в образователния дискурс

• 
  Какви са видовете уроци според класификацията на Р. Йовева
  
• 
  Как общата тема предполага представянето на Вазовото творчество? По какъв начин първите две подтеми задават тази перспектива?
  
• 
  Как уроците разчитат личността на писателя през литературния дискурс? (открийте диалогичните отношения между художествените и нехудожествените изказвания, участващи в представянето)
  

Физически Ботев напуска литературното и историческото пространство в навечерието на Освобождението, без да види Нова България, но сбъднал предсказанието си: „Умря сиромах за правда, за правда и за свобода”. Поезията и публицистиката му обобщават темите и идеите на Възрожденския век у нас, но и надхвърлят границите му с общочовешката проблематика за Борбата като начин на живот, Смъртта като безсмъртие на „тоз, който падне в бой за свобода”, Вярата в „равенството на народите”.

Използваните художествени техники във фейлетоните и стихотворенията му също обединяват традицията с оригиналния само-ботевски маниер на изразяване, който го превръща в Начало за творците, които създават литературата на следосвобожденска България.

Преход към темата за часа и поставянето й – Знаете ли кое произведение беше определено преди няколко години от читателите в интернет като „най-българската книга в акцията „Голямото четене”? – „Под игото” на Иван Вазов.

Иван Вазов е другото значимо име, с което се свързва началото на Новата ни литература. Вие го познавате от първия клас на своето пребиваване в училище с „Аз съм българче” и с други произведения, които сте изучавали през следващите години. Кои от тях си спомняте? („Апостолът в премеждие”, „Чистият път”, „На майка ми” – „затуй, че песни си ми пяла…”, откъси от „Немили-недраги”, „Под игото” и „Опълченците на Шипка”, „Една българка”, „Отечество любезно”, „Родна реч”, „Българският език”…, миналия час прочетохте и част от неговата „Молитва” – запишете тези заглавия, ще ги използвате при определянето на темите в творчеството му). Наричан е „патриарх на българската литература”.

В днешната ситуация обаче отношението към творилия повече от половин век поет и писател е разколебано, а определението „патриарх” се възприема като клише. Дори имаше предложения за отпадането на „Аз съм българче” от програмата за 1-ви клас. Преди да помислим кои са причините за тази разколебаност, споделете какво е вашето отношение към Вазов от това, което знаете за него, от него? (ако не им харесва – защо?; ако им харесва – с какво?).

Вярно е, че доста от Вазовите текстове са многословни, пресилено патетични, словесно архаични за съвременния читател, наивни в някои от образите и позициите, прекалено обяснителни на моменти… Въпросът е защо са такива? – авторова слабост и неумение ли са причините, прекалена самонадеяност или нещо във времето го е предизвикало да пише по този начин? И дали не пропускаме нещо в четенето на този писал толкова много творец, че не знаем откъде да започнем?

В следващите часове ще опитаме заедно да потърсим решението на този проблем при възприемането на Вазов: „патриарх на българската литература ли е той или патриархална отживелица в учебниците”?

В 7-ми клас сте изучавали отделни глави от романа „Под игото”. Помните ли момента, когато се играе представлението „Многострадална Геновева” – как реагират зрителите? (прочит на откъса, в който жените от залата „подсказват” на героя на сцената, че булката му е жива) – кака Гинка и останалите гледат на случващото се на сцената, без да осъзнават, че то е нещо различно от действителността – т.е. те смесват истината с „измислицата” на текста. Това е начинът, по който повечето от тогавашните българи са възприемали изкуството – не като нещо изкусно и изкуствено (направено), а като нещо реално случващо се.

Вазов си поставя задачата да възпита тази неука публика – не само на литература, но и на нещата от живота, на ценностите, които са нужни на човека, за да се превърне в свободно мислещ и действащ в новоосвободена България. Защото много от българите бързо забравят героиката на скоро отминалото време на освободителните борби. Тази цел обяснява и патетизма, и многото обяснения, и наивните понякога ситуации – просто времето и хората са още непораснали за по-сложно мислене и провокиране, от каквото имат нужда днешните читатели.

Нека първо припомним за какво пише Вазов? – от текстовете му, които сте изучавали, и от прочетените по-късно определете темите, които го вълнуват. – Най-вече за България и българското: затова, че е гордост да си българин („Аз съм българче”), за историческия преход от робство към свобода („Немили-недраги”, „Под игото”, „Опълченците на Шипка”), за необикновените и обикновени българи (Левски и такива като баба Илийца), за красотата на природата ни („Отечество любезно”), за силата и благозвучието на българския език („Родна реч”, „Българският език”).

Ще ви прочета стихотворението „На България”, писано през 1876, когато Вазов е емигрант в Браила, а вие се вслушайте какво предизвиква посвещението, изказано в заглавието:

На теб, Българио свещенна,

покланям песни си сега.

На твойте рани, кръв безценна,

на твойта жалост и тъга,

на твойте сълзи и въздишки,

на твойте страсти и тегло

и на венеца мъченишки,

кой грей на твоето чело.

..................................... (чете се целият текст)
Посвещението е предизвикано от съдбата на България, която е още поробена. Какво посвещава лирическият герой на родината си? – своите песни, словото си, вярата в по-добрите дни за България. Не може да не сте чули близостта в звученето на финала с финала на „Моята молитва” на Ботев (още веднъж прочетете само края) – в какво е разликата с Ботевата молба обаче? („не оставяй да изстине буйно сърце на чужбина и гласът ми да премине тихо като през пустиня”) – ако Ботевият герой се моли за подкрепа в борбата, за чуване на неговия призив за свобода, Вазовият се надява вярата и мечтите му за по-добър живот на България, изказани в „песните” му, да не останат без отглас (ек) от тези, за които са изпети.

Това е и основната разлика между двамата – Ботев се бори със слово и дело за „правда и за свобода”, а Вазов обещава да бъде глас на времето и народа си, летописец на неговата съдба (т.е. той е повече наблюдател и оценител, а не пряк участник в значимите събития на историята).

Предлагам ви за тема на нашия първи урок за Вазовото значение в литературата ни неговото посвещение на най-значимата тема в творчеството му:

„На теб, Българио свещена, покланям песни си сега” – половинвековното посвещаване на Иван Вазов на българската история, култура и литература

Помните как родното място, семейството на Ботев и по-късните му странствания изграждат мирогледа му на бунтар, на несъгласен с примирението и робското търпение. Какво знаете за живота на Вазов, за хората и събитията, които са го формирали повече като описващ, отколкото случващ събитията? – питайте ги какво знаят за Сопот, за родителите, за това, което са очаквали от сина си… разкажете накратко най-важното от неговата житейска история (споменете и това, че е учил при бащата на Ботев, за социалната му активност след Освобождението, за националната награда, която получава за наука и култура)…

За да разберем по-добре един човек обаче, трябва да чуем как той самият се разбира. Ще ви прочета думите на Вазов за себе си, които написва през ноември 1920 г. по молба на сп. „Обществена обнова” – само няколко месеца, преди да умре, а вие помислете как се представя и самооценява творецът:

От това, което чухте за съдбата му и за начина, по който авторът сам я оценява, какво бихте казали за човека Вазов? – какъв го виждате като личност, позиции, интереси… – многостранен, любопитен към света и хората, загрижен за земята и народа си, защото в пътуванията си е успял да оцени и недостатъците, и преимуществата му; познава доста от европейската литература на съвремието си – особено френската и руската. Родолюбието е най-силната страна на мирогледа му и се опитва да зарази с него и своята публика.

Самият творец знае, че няма как всички да го харесват, но всички ще го помнят заради посвещаването му на България и българското. Изказал го е в стихотворението си „Мойте песни”. Опитайте да откроите аргументите на „незабравата” – защо според героя поет ще се помнят творбите му?

Времето и средата, в която живее писателят, определят голямата тема в творчеството му – България, българското. Тя е изречена в граничното състояние на двете исторически ситуации – робство и свобода, възрожденски идеализъм и следосвобожденско принизяване на стойностите. Затова и тематичните кръгове в произведенията му се съотнасят или с предосвобожденската действителност, или с условията, в които се установява новата държавност. Единението на тези два големи тематични дяла се осъществява от управляващата позиция на твореца, който се изживява като глас на епохата и хроникьор на най-важните събития и герои в нея. Неговият поглед обхваща дистанцията между минало и сега, като оценява вече станалата История от ракурса на проблематичната сегашност. Настоящето пък е премислено през критериите на възрожденския идеализъм. (ако има време, издиктувайте това обобщение)

Следващия час ще продължите разговора по проблема за значимостта на Вазов, като обгледате разполагането на голямата Вазова тема за България в жанровото многообразие на творчеството му.

2-ри час: Еволюцията на българските литературни жанрове в творчеството на Иван Вазов

Миналия час поставихте проблема за възприемането на „патриарха на българската литература” в съвременната читателска ситуация. Очертахте щрихите на неговата човешка и творческа натура, определила посвещаването със слово и дело на България в трудното й прехождане от робството и борбата за свобода към устройването на новата българска държавност. Споменахте и как се опитва да възпита незрялата още читателска публика на съвремието си и затова изказът му е многословен, обяснителен, патетичен, което го отдалечава пък от сегашната читателска аудитория. И все пак – „патриарх” или „патриархално отживял” е Вазов днес?

Ако само слушаме как говори и за какво говори Вазов в произведенията си, може би наистина ще ни се стори остарял и неактуален. Въпросът е можем ли да разберем мисленето на съвременния българин, на самите себе си без познаването на историята и доколко културата ни е това, което е днес благодарение и на Вазовото литературно строителство?

В този смисъл отделните етапи от развитието на темата за българското се отбелязват и от жанровата еволюция в творчеството на Вазов. Нека да набележим тези основни етапи, за да видим и как се променя жанровият избор на писателя.

Нека коментираме тази последователност в темите и жанровете, като разчетем заглавията на отделните групи и единични произведения. Дори да не сте чели текстовете, можете ли да предположите за какво говорят и как (т.е. в какви жанрове)?

– „Пряпорец и гусла” (знаете ли какво е пряпорец и гусла – знаме и струнен инструмент) обединява символите на знамето като означаващо общността и народния инструмент като глас, изразяващ духа на тази общност; предполагат изказването на авторовото разбиране за ролята на творчеството и твореца като водач-знаме на народа. В стихотворението от тази стихосбирка „Новонагласената гусла” прозвучава творческата програма на поета, който се отказва от любовните песни и решава да се отдаде на съдбата на страдащите:

Моите песни кой ще разбира?
Те не услаждат клети робове.
Ох, не, не мога весел да свира
тамо, където дрънчат окови!

……………………..

• 
  „Тъгите на България” – заглавието на стихосбирката подсказва за времето на робството, за трудностите и отчаянието на несвободните. Кой жанр е най-подходящ за изказването на такива настроения? – елегията.
  
• 
  „Избавление” подсказва точно противоположните емоции, свързани не само с Освобождението, но и с освободителите (емблематичните текстове в тази подтема са „Русия”, „Здраствуйте, братушки!” – прочетете им малко текст) – как се нарича жанрът, който възхвалява? – ода.
  
• 
  Как тълкувате заглавието „Епопея на забравените”? – имайте предвид, че е написано непосредствено след Освобождението. „Епопея” означава нещо героично, а „на забравените” подсказва бързото принизяване на предосвобожденските идеали и техните носители. В цикъла са припомнени подвизите на Левски, Бенковски, братя Жекови, обикновения чизмар Кочо и опълченците, защитили Шипка. 12-те текста, включени в Епопеята, са оди, но в тях има и елегични фрагменти, свързани със забравата, както и сюжетни моменти, припомнящи събитията, което им придава и жанровия характер на поеми.
  
• 
  „Сливница” назовава географско име, свързано с мястото на героичната смърт на българските войници в Първата война, с която България защитава самостоятелността и свободата си. В тази стихосбирка също се преплита одата с елегията и гражданската лирика.
  
• 
  „Под игото” е много общо заглавие, говорещо за дългия период на робството. Може ли такава обширна тема да се изкаже в стихотворение? – Не, Вазов избира романа като най-обемния епически жанр, с който може да се обгледа от всички страни историческия период и промените в него, предизвикали пожелаването на свободата.
  
• 
  В заглавията на сборниците с разкази няма и спомен от героика. Издребняването на човешкото (драски) в първите десетилетия след Освобождението, представянето на отделни картини и ситуации (шарки) от живота на българите и българското подсказва избора на разказа като най-съответен на желанието на автора да покаже новите „тъмни герои” на епохата.
  
• 
  „Люлекът ми замириса” звучи съвсем различно от предишните озаглавявания на Вазов – по-интимно, по-лирично, по-съзерцателно – напълно обяснимо за успокоението на вече зрелия човек и творец.
  

Прозата (епическите текстове) се появяват по-късно, в средата на 19. век, както и в творчеството на Вазов – защо? как епическият текст предава отношението на автора към света и човека? – чрез разказ, някаква история, която е вече минала. Следователно е нужно време между случването, осмислянето и разказването. Не само далечината от родината при написването на „Под игото” определя избора на романа – минали са повече от 10 години от Освобождението и творецът е премислил многократно последствията от неуспеха на Априлското въстание. И е натрупал достатъчно опит, за да се осмели да напише историята за порастването на цял един народ за идеята за свобода.

Драмата се появява най-късно и в българската литература, и в творчеството на Вазов (помните ли кога е първото българско представление и къде? – в Шумен през 1856). Защо? – тя е най-сложният литературен жанр, защото съчетава текст с неговото разиграване на сцена. Неслучайно и драматурзите са много по-малко от творците на поезия и проза. Драмите на Вазов не са най-доброто от творчеството му, но са един от опитите му да покаже различните възможности на художествените езици да изразяват една и съща тема в развитие и по различен начин. За Вазов това е темата за България и нейното опазване като ценност за тези, които понякога живеят в нея като чужденци (спомнете си финала на „Отечество любезно…” – цитирайте им го)

Промени ли се от казаното до тук нещо в мисленето ви за Вазов преди началото на поредния му прочит в училище? – дори само от припомнянето на „Отечество любезно” става ясно, че Вазов поставя проблеми, които и днес съществуват във връзка с нашето самосъзнаване като българи, защото отношението към родното зависи от много фактори на средата, които разколебават уж устойчивите ценности.

А създаването на произведения от всички литературни жанрове в творчеството му е един от най-значимите приноси на Вазов за литературата ни въобще. Така той попълва все още бедната до него жанрова палитра на Възраждането и показва възможностите на много непознати видове и подвидове да внушават по различен художествен начин различни идеи и послания. В този смисъл той си остава „патриарх” на литературата ни, защото е в основата на много от началата й. И дори понякога да ни изглежда като патриархално неактуален, си заслужава да препрочитаме най-добрите му произведения, за да не забравяме своите начала, когато се отправяме към другите хора и светове.

През следващите часове ще търсите и се надявам да откриете своите най-значими страни от това многолико художествено наследствo.

–––––––––––––––––––––––––

Трите теми са само въведение в спецификата на литературния урок като предизвикателство към пожелалия да бъде учител. Същинското му опознаване предстои в дисциплините хоспитиране и текуща педагогическа практика, когато наблюденията на непосредствено случващи се уроци в училище и първите проведени от студентите часове ще покажат истинското живо и многообразно лице на литературнообразователния дискурс.

И се надявам трудностите да се окажат и забавни. Защото ученето (училището) е и Игра – на живот, на ситуации, на това, което в реалната човешка, професионална дейност би могло да се случи наистина. Такава е и литературата – игра с думите и образите, създаваща измислени светове, които много искат да приличат на истински. И те канят да ги съпреживееш. Нека поиграем заедно!