Аллах моят Отец? Или пътят ми от Корана до Библията Билкис Шейх Издава Мисионерско сдружение «Мисия за България»

1978 година. Изминаха шест години, откакто при излитането ми за Америка родината ми се изгуби в сиянието на утринното развиделяване. Бях поканена да замина за Съединените американски щати. Предчувствието, че няма вече да видя Вах, се оказа пророческо.

Оттогава не съм била в Пакистан. Краткото ми гостуване в Щатите прерасна в постоянно пребиваване. Преди всичко моите пакистански приятели ме убедиха да не се завръщам в родината си с Махмуд - един силен петнадесетгодишен тинейджър, - който при водното си кръщение получи името «Давид». Подобни съвети получавах и от други живеещи в родината ми пакистанци.

През 1976 г. там се състоя световната ислямска конференция, на която се взе решение всички чуждестранни християнски организации и мисионерски селища да бъдат разформировани, респективно техните служители и съработници бяха призовани да напуснат страната. Беше сигурно, че понастоящем не бих била добре дошла в Пакистан. Но най-важното все пак беше, че Господ ми даде ясно да разбера, че трябва да остана тук.

Това ми беше показано чрез едно видение веднага, след като бях пристигнала в САЩ. Чрез него Господ ми постави задачата да предупреждавам и обръщам вниманието на хората към факта, че неговият съд не ще се спре и пред страните, които се наричат «християнски». Аз се уплаших и стъписах от едно такова поръчение. Не ми подобаваше! Според мен нямах право да изваждам пред очите на другите техните грешки! Та аз бях гост в тази страна и при това бях млада във вярата. Поради това аз попитах Исуса: „Господи, защо точно аз!?"

Не получих отговор, но очите Му бяха толкова разтревожени и загрижени, че аз паднах на колене и обещах да Му се покоря, но все още се питах дали наистина това велико поръчение идваше от Бога, или от мен самата. И така аз молех Бога за Неговото решение:

„Господи, ако Ти окриляш душата ми, тогава нищо на света не би могло да ме възпре да изговоря това, което Ти изискваш от мен."

Тогава бях отнесена от Духа и ярка светлина ме обгърна. Ясно и недвусмислено Господ ми заповяда да говоря навсякъде за Неговите милост и любов, и то преди всичко пред християните и в църквите им.

Днес аз живея от мига и за мига в очакване да видя кое ще бъде следващото, което Господ ще направи с мен и с моето време. Едно зная със сигурност, че трябва да свидетелствам за Него. Трябва да се моля и за моята страна, защото там не мога да дам своето свидетелство непосредствено пред хората.

Но когато идваха да ме посетят мои близки, както смятаха да го сторят и двете ми дъщери - Тууни и

Халида, и синът ми Халид, тогава можех да говоря свободно. Вероятно никога вече нямаше да се срещна със старите си приятели и с останалите членове на моя род, но аз редовно се молех за всички тях. Моля се и за всички мюсюлмани, които живеят така близко до Бога и въпреки това стоят толкова далече от Него. Те вярват, че спасението им е плод на една никога несвършваща верига от добри дела. Молех се за това, да пожелаят да срещнат живия Исус Христос, Който е тяхното спасение.

Мислех си за Нурджан и Райшим и за всички други християни, които оставих там, в Пакистан. Макар че съм загрижена за отстояването им във вярата в условията на тази пълна изолация, то съм и уверена, че Бог е с тях, защото Той е обещал в Ев. според Йоана 14: 18: „Няма да ви оставя сираци, ще дойда при вас!" Вече светът и неговите блага са маловажни за мен. Когато осъзнах, че вече няма да се завърна в дома си, аз писах на моите роднини и ги помолих да вземат мебелите ми и всичките ми други вещи и да постъпят с тях, както на тях им беше угодно, а именно самите те да ги използват или да ги раздадат. При това аз почувствах едно ужилване в сърцето, но нямаше друг път. Да, трябва да си призная, че понякога с носталгия мисля за някои мои стари вещи - например за сребърния несесер, който е принадлежал и на баба ми, и на майка ми; за двете малки сребърни персийски пътечки в моята дневна и т. н. Но това преминава така, както преминава споменът за един радостен миг от един точно определен ден.

Дадох на Тууни пълномощно и я помолих да отдели за хората от моята прислуга по една годишна заплата. Те ми бяха така близки, както членовете на моето семейство, и доколкото стоеше в моята власт, аз исках да ги подсигуря финансово, докато си намерят нова работа.

Имението ми във Вах? Чух, че правителството беше национализирало градините ми, но когато питам за моята къща, в която за първи път се осмелих да призова Бога като баща, получавам само неопределени и мъгляви отговори. Навярно моите роднини и приятели искат да скрият от мен в какво лошо състояние се намира къщата. Това, което те и бездруго не можеха да разберат, бе, че сега Вах лежеше далече зад мен в миналото. Световните блага и обстоятелства бяха станали маловажни за мен.

Сега аз намерих своята родина в Господа! Живата Църква в Христа е моето ново семейство! Стъпка по стъпка, чрез страдание и болка се научих, че Господ наистина може да действа чрез нас едва тогава, когато вече изобщо нищо не притежаваме. Това е мигът, в който ние започваме да живеем постоянно в Неговото великолепие!

Една образована пакистанка от най-висшите кръгове в своята страна пише относно обстоятелствата на своето покаяние и произтеклото от него последване на Господа Исуса Христа. Билкис Шейх опознава Западния свят до своя съпруг, който представлява страната си като дипломат в Англия и франция. На различни партита тя се запознава с християни, но никога не получава от никой от тях ясно свидетелство за вярата в Господа Исуса Христа. След като се развежда, животът на Билкис Шейх става беден и самотен. Тя се принуждава да се оттегли в бащиния си имот във Вах, едно малко селце в подножието на Хималаите. Там тя не намира търсените от нея убежище и сигурност в исляма. Билкис Шейх не вижда никакъв смисъл в предопределения й от Аллах самотен живот на изоставена съпруга. Затова тя започва искрено да търси истината и накрая намира нов, изпълнен със смисъл живот в Христа.