ТРЕТА ЧАСТ
ОСНОВА, СРЕДА И ДМТ
Какво означава да си доброволец
След като получих разрешение за изследването с ДМТ в края на 1990 г., скоро установих с помощта на Филип и Нилс най-добрите дози и начина за даване на дрогата. Време беше да започ-; на набирането на доброволци. И макар че имаше мнозина кандидати сред старите ми приятели, задължително беше да разширя състава на групата извън кръга на хората, които познавам лично. Не исках широка разгласа. Една публична обява би ми навлякла нескончаем поток от обаждания, а нямах намерение да си губя времето в разговори с хора, които просто задоволяват нехайното си любопитство. Обмислих дали да не привлека студенти от УНМ, но си спомних какви проблеми са създали Лиъри и колегите му в Харвард и се отказах.
Неколцина участници бяха мои познати, двама - колеги от катедрата по психиатрия, един - приятел на бившата ми съпруга, седмина - от приятелски кръг, в който влязох година-две след началото на изследването. Останалите около тридесет и пет доброволци се включиха, след като до тях беше стигнала мълвата за проекта - бяха приятели на доброволци или получавали психеде- лични бюлетини, в които се описваше изследването в Албъкърки.
За по-лесно ще измисля хипотетичен доброволец на име Алекс, 32-годишен, женен, компютърен програмист от околностите на Санта Фе.
Първата му стъпка бе да се обади по телефона в моя кабинет, с него поговори секретарката на катедрата по психиатрия и прехвърли обаждането на член от изследователския екип. След кратък разговор за възрастта, предишния опит с психеделични вещества, медицинското и психичното му здраве бе уговорена среща между мен и Алекс в моя кабинет.
Преди това му изпратих комплект книжа, сред тях екземпляр от документа за осведомено съгласие, за да го проучи, няколко популярни статии за ДМТ и статия, която написах няколко години по-рано за епифизата, ДМТ и съзнанието. В по-късните етапи на проекта добавих и описание на резултатите от нашата работа. Срещата продължи повече от час. Трябваше да науча повече подробности за Алекс, преди да реша дали да го включа в изследването. Той също искаше да знае дали може да разчита на мен, когато преживява силното психеделично въздействие на ДМТ. Важен въпрос беше доколко има устойчивост и равновесие в живота му през този период. Ако ми се стореше, че личното му битие е пълен хаос, не бих пожелал да го включа в проекта. В случай че му предстояха големи промени и сътресения, би могъл да се откаже насред изследването. Ако пък не беше способен да поддържа трайни връзки, може би щеше да съсипе личните си отношения заради твърде разтърсващото въздействие на ДМТ. В случай че Алекс употребяваше наркотици или алкохол, трябваше да ги прекрати или ограничи, докато участва в проекта, особено ако наркотиците са кокаин или други психеделични дроги, които биха повлияли силно на реакциите му към ДМТ. Най-важна беше информацията за дотогавашния му опит и преживявания с психеделичните дроги - не честотата, а дълбочината и силата им. Тъй като сеансите с голямата доза ДМТ вероятно щяха да го тласнат по този път по-напред, отколкото е стигал преди, исках да съм поне относително уверен, че познава тази територия.
- Докъде са ви тласкали психеделичните дроги? - попитах Алекс. - Струвало ли ви се е, че сте умрял? Губил ли сте напълно връзка с тялото си и с околния свят?
Не по-малко важно беше да науча дали запазва самообладание под влиянието на дрогата. В известен смисъл повече се стремях да науча за лошите му преживявания, защото знаех, че при обстановката, в която работехме, почти сигурно ще има неприятни моменти.
В идеалния случай психеделичните изследвания се провеждат в тясно сътрудничество. Не само аз трябваше да се чувствам сигурен с Алекс, а и той имаше правото да знае как ще се чувства, когато му давам ДМТ. Той ме разпита за подбудите ми да започна изследването и какво се надявам да постигна, как контролираме сеансите. Зададе въпроси за моята религиозност и личния ми опит с психеделичните дроги. Моите реакции към неговите опасения и съмнения му даваха важна емоционална информация.
Седмица по-късно се видяхме в изследователското крило на университетската болница, където трябваше да бъде подложен на медицински преглед. Взехме му кръв за основни анализи, направихме му и електрокардиограма, за да проверим състоянието на сърцето му.
Осведомих се подробно за досегашното състояние на здравето му и го прегледах. Резултатите от тези прегледи и анализи бяха съществена част от подготовката, а в същото време продължавахме да изграждаме взаимното си доверие. Това сближаване щеше да ни помогне, както се надявах, когато той е под могъщо-; то, объркващо и понякога разстройващо влияние на ДМТ.
От медицинска гледна точка при Алекс всичко беше наред, затова уговорихме дата и час за психиатричен преглед. Протоколът за това официално събеседване заемаше 90 страници, а разговорът продължи няколко часа. Медицинската сестра в нашия екип - Лора, провеждаше всички събеседвания, освен това ; също се опознаваше с кандидата. Накрая даде на Алекс още една купчина въпросници и таблици за оценка на впечатленията. След като ни ги върна попълнени, уговорихме се кога ще про-едем първите сеанси с ДМТ без обективиране - малка доза от 9,05 мг/кг, а на следващия ден голяма доза от 0,4 мг/кг. С Алекс и останалите мъже можехме да определяме дата за сеансите в удобно за всички време. С жените обаче трябваше да отстраняваме влиянието на допълнителен фактор и се стремяхме да провеждаме сеансите в един и същ момент от менструалните им цикли -първите десет дни след спирането на менструалното кървене.
Сутринта на определения ден Алекс влезе в приемната на болницата, където чиновничката го вписа като ДМТ-22, после му обясни как да стигне до изследователския център на петия етаж. Той подмина поликлиниката и влезе в отделението.
Регистрира се на сестринското гише, където го посрещна една от щатните сестри на отделението.
-
Здравейте, ДМТ-22. Как сте днес?
-
Отлично, макар че е малко странно някой да ме нарича ДМТ-22.
- О, не се тревожете, ще свикнете като нас. Тя съпроводи Алекс до стая 531.
Отначало използвахме която стая се окажеше свободна в изследователския център. Най-добре беше вътре да е тихо - далеч от сестринското гише, от шумната кухня и входната врата.
Понякога нямахме избор и обстановката потискаше. Например по принуда отивахме в облицованата с олово стая в самия край на отделението, където от време на време настаняваха пациенти с радиоактивни имплантанти срещу тумори. Друг път попадахме в стаята за пациенти с множествени травми и счупвания на кости, с механизмите й за удобно окачване на пострадалите крайници.
Имахме нужда от по-приятна стая. Помолих да ни отделят една, за която да имаме предимство и да я подредим според предпочитанията си. Финансирането от Националния институт по наркома-нии включваше и този разход. Избрахме стая 531. В нея обикновено цареше тишина, защото се намираше в северния край на коридора. С помощта на болничните техници направихме някои промени. Дърводелци покриха накрайниците на тръбите, излизащи от таблото зад леглото, както и тръбите под мивката. Изолираха и вратата, за да не е шумно. При дежурната сестра имаше превключвател, за да не гърми в стаята по време на сеансите високоговорителят на системата за общо оповестяване.
С леглото нямаше какво да сторим, защото трябваше да е стандартно, но добавихме по-приятни мебели - люлеещ се стол за мен, меко кресло за Лора и още две кресла за посетители. Бледо-син килим и успокояваща светлосиня боя по стените смениха атмосферата в болничната стая.
Щом Алекс се настани, дежурната сестра му измери пулса, кръвното налягане, теглото и температурата. Намина някой от кухнята и го попита какво би искал да хапне след сеанса - лека закуска, по-солиден обяд, вегетарианска или месна гозба, нещо за пиене. Почти нямаше оплаквания от храната!
В този ден Лора беше медицинската сестра за сеанса. Влезе и започна подготовката за малката доза. Сложи парче гумиран плат под ръката на Алекс, за да предпази чаршафа от антисептичния йоден разтвор. Платът щеше да попие и кръвта, ако прокапеше от венозната тръбичка. На другата му ръка сложи маншета на апарата за мерене на кръвно налягане, което провери още веднъж заедно с пулса.
При първите необективирани сеанси не вземахме кръвни проби, една малка игла стигаше за вливането на ДМТ. Иначе Лора щеше да сложи на другата ръка по-сложна венозна система, коя то позволяваше изтеглянето на кръв в спринцовки и едновременното вливане на солен разтвор във вената. Електронният термометър беше свързан с преносим компютър, който записваше данните всяка минута и след сеанса ги въвеждах направо в комютърната система на изследователския център.
Докато завършим всички приготовления, дори в ден на сеанс с двойно обективиране, бяха минали не повече от 20 минути след влизането на Алекс в стаята. Действахме чевръсто.
Обикновено идвах в отделението около 30-40 минути преди момента, когато се надявах да дам ДМТ на доброволеца. Първо попитах дежурната сестра на гишето за впечатленията й от Алекс, за да си представя по-добре каква сутрин ми предстои. В стая 531 размених няколко любезни думи със самия Алекс, преди да отида за дозата ДМТ.
Слязох шест етажа до подземието и стигнах до яката метална врата на аптеката. Натиснах звънеца. Обективът на охранителна камера бе насочен към мен.
В тясното преддверие имаше висока до кръста преграда, над която се издигаше дебело стъкло, вероятно бронирано. Зад него шетаха неколцина аптекари, а зад тях се простираше складът с всички медикаменти на болницата, там беше и сейфът с наркотиците. Аптекарят, отговарящ за изследването, отключи огромния сейф, влезе през още една врата и отключи малкия фризер с нашите дози. Вече бе напълнил спринцовка с определената доза ДМТ. Разтворът вътре естествено бе замръзнал и сложих спринцовката в джоба на гърдите си, за да се разтопи, докато попълня няколкото формуляра.
Върнах се в отделението и казах на сестрите зад гишето, че ще направя инжекцията след петнайсетина минути. Така щях да осигуря мъничко намаляване на шума в иначе твърде оживеното отделение. А сестрите бяха чували достатъчно странни разкази от доброволците, както и редки вопли от стаята - знаеха, че след малко положението може да стане сериозно. Изключиха системата за оповестяване в стая 531. Влязох в манипулационната и сложих игла на спринцовката с ДМТ.
Пак отидох в стаята при Алекс, но преди това сложих на вратата табелата „Провежда се сеанс. Моля, не влизайте". Уверих се, че и телефонът в стаята е изключен, доближих леглото и седнах на мястото си.
- Ето го ДМТ - казах, докато изваждах малката спринцовка и я слагах на леглото до краката му.
Няколко минути си разменяхме последните новини един за друг и се подготвяхме за сеанса. Докато приказвахме, отворих
чекмеджето на шкафчето до леглото и извадих малък съд със стерилен солен разтвор. Вкарах иглата през запушалката и издърпах достатъчно разтвор, за да запълня спринцовката с ДМТ. Така скоростта на инжектиране се контролираше по-лесно.
Отворих жълтия си бележник, записах номера на Алекс, датата, номера на сеанса и дозата. Отляво подредих в колонка минутите, когато щях да измервам пулса и кръвното налягане.
- Сънува ли нещо снощи? - попитах го аз.
Сънищата на доброволеца през предишната нощ понякога подсказваха неговите надежди, страхове и желания за предстоящия сеанс или вече преживените. Алекс не си спомняше да е сънувал.
-
Пи ли някакви лекарства тази сутрин или вчера вечерта? -Не.
-
Какво ще правиш след днешния сеанс?
- Имам малко работа, ще я свърша за няколко часа. Няма да прекалявам. Ще си почина, ще обмисля утрешния ден. Ще се на спя добре.
Понякога краткият престой на доброволците при нас се превръщаше и в подобие на психотерапевтична беседа. Проблеми в отношенията, затруднения в работата или учението, духовни и религиозни въпроси, породени от участието в изследването - важно беше да ги споделят, преди да започнат дълбокото потапяне в царството на ДМТ. Обясних на Алекс какво да очаква.
- Днешната доза ДМТ е малка. Няма да ти се отрази забележи мо. Но не се настройвай нехайно. По-добре е да си подготвен, от колкото да те изненада. Няма да правим кой знае какво, след като ДМТ попадне в тялото ти. Ще седим кротко, ще бдим, ще следим внимателно какво става с теб. Ако имаш нужда от човешки допир, протегни ръка и някой от нас ще я хване. Почувстваш ли, че губиш контрол, ние сме тук, за да ти помогнем. Иначе преживяването е твое, а не наше. Ще се справяш самостоятелно с него.
В началото на изследването препоръчвах на доброволците да си затворят очите и да ги отворят чак когато въздействието започне да отслабва. Но понякога шокът от първите минута-две при голяма доза ДМТ причиняваше едва ли не рефлекторно отваряне на очите - доброволецът се опитваше да си възвърне чувството за ориентация. Но така почти винаги влошаваше състоянието си. Стаята, бездруго малко неприветлива, можеше да му се стори още по-стряскаща, освен това виждаше мен и медицинската сестра чудато разкривени и променени. Затова понякога молехме доброволците да си слагат черни наочници от мек сатен, каквито дават на пътниците в самолетите при дълги полети. Щом привърших с обясненията, аз го посъветвах: — Отдели колкото време ти е нужно, за да се подготвиш. Можеш да се съсредоточиш върху дишането си и положението на тялото ти върху леглото. Така ще започнеш да се отпускаш. Щом си готов, кажи ми. Ще те предупредя, когато започна инжектирането. Може да усетиш студ или гъдел, или пък леко парене. Някои хора описват такива усещания. Ще влея ДМТ във вената ти за около 30 секунди. Щом привърша, също ще ти кажа. После около 15 секунди ще вливам солен разтвор в тръбичката, за да не остане част от ДМТ по стените й. Дотук имаш ли въпроси?
- Не, всичко е ясно.
Все пак се чувстваше напрежение. Един-единствен от мнози-ната ни доброволци си бе правил венозни инжекции с наркотик, а никой не бе използвал психеделични дроги по този начин. Докато подготвях Алекс за инжектирането, умувах как ли ще понесе голямата доза на следващия ден. Нищо обаче не ни гарантираше, че и малката няма да се окаже твърде силна. Неколцина се отказаха още след този първи сеанс. Други се наложи да отпаднат, защото кръвното им налягане надхвърли максималните стойности, които според нас бяха допустими.
- Алекс - продължих аз, - въздействието е бързо. Вероятно ще настъпи още преди края на инжекцията. Може и да те уплаши малко. Направи всичко по силите си да останеш с будно съзна ние, но спокоен. Въздействието ще достигне върховата си сила за около две минути. Отпусни се и изчакай, преди да говориш.
Съблазнително е да споделиш веднага, но така ще пропуснеш някои от по-недоловимите особености на стихващото въздействие. Най-добре е да изчакаш 10-15 минути дори днес. Е, да започваме. Готов ли си?
- Ами да, готов съм.
За дълбокото потапяне и отпускане, необходимо при успешното преживяване на пълното въздействие от ДМТ, най-добре беше доброволците да са легнали за инжекцията. Иначе можеше да настъпи голямо суетене при настаняването на Алекс в по-удобна поза, докато губи нормалния усет за тялото си, а психеделич-ните преживявания го завладяват.
Нагласихме леглото. Някои доброволци предпочитаха главата им да е леко вдигната, други - коленете им да са сгънати. Проверихме дали наочниците прилепват плътно, без да притискат очите.
Спринцовката се изпразни за 30 секунди. Извадих я от тръбичката.
- ДМТ е в теб.
Със зъби махнах капачето от спринцовката със соления разтвор. Вкарах иглата в тръбичката и казах:
- Сега промивам. - След 15 секунди привърших. - Добре, това беше.
В деня с малката доза не само запознахме Алекс с техническите подробности около венозната инжекция ДМТ, но и се възползвахме от удобния момент да му обясним попълването на въпросниците. Прекарахме около час в уточняване на неясноти или значението на отделни думи и фрази. След няколко сеанса Алекс успяваше да попълни въпросниците за не повече от десетина минути.
Преди да приключим със сеанса, аз го посъветвах:
- Тази вечер не прекалявай с яденето или пиенето. Наспи се . добре. Не забравяй да пропуснеш закуската. Ако много ти се пие кафе, нека да е поне два часа преди идването ти тук.
Така беше най-благоразумно. Ако ДМТ предизвикаше силен пристъп на гадене, най-добре беше стомахът да е празен. Не си струваше обаче свикналите с кафето доброволци да си навлекат главоболие, защото са се отказали от сутрешната си порция.
Отбелязах датата в картона на ДМТ-22 и написах: „Малката доза понесена без усложнения. Пациентът си отиде у дома с разрешение на болницата. Ще се върне утре сутринта за голямата доза."
Алекс дойде отново следващата сутрин. Повторихме процедурите от предишния ден до момента на инжекцията. Озърнах се към Лора, седнала от другата страна на леглото, и забелязах, че е оставила на пода леген за повръщане. Пуснах в кошчето за боклук използваните памучета със спирт и опаковката им и започнах:
-
Ще ти подейства със същата бързина, но несравнимо по- силно. Може би ще се стреснеш. Не се мъчи да се съпротивяваш, защото обикновено не е по силите на човек.
-
Ясно.
Алекс се усмихна със свити устни, но решително.
-
Какво правиш обикновено, ако се случи психеделичната дрога да те разтърси тежко?
-
Предпочитам да дишам бавно и дълбоко. Научих се през годините, откакто се занимавам с медитация. Понякога докосвам и това.
Той пипна тибетската си молитвена броеница.
Други доброволци стискаха в ръка любим дребен предмет, камъче или късче дърво. Някои си напяваха. Мнозина предпочитаха да призоват образа на наставник, приятел или любим човек. Всички, които отдавна и усърдно се занимаваха с медитация, започваха да медитират преди вливането на ДМТ в телата им и се опитваха да поддържат духовното си равновесие по време на сеанса.
- Понякога на хората им се струва, че са умрели - продължих аз - или умират в момента, или пък че сме им дали свръхдоза. Досега никой не е пострадал. Дозата е физиологично безопасна, макар че пулсът и кръвното ти налягане вероятно ще подскочат значително. Способни сме да се намесим, ако възникнат проблеми. Въобразиш ли си, че си умрял, има два начина да реагираш на това състояние. Единият: „Леле, умирам, сега ще ритам, ще пищя и ще се боря", а другият: „Добре де, умирам, я сега да видим как ще стане. Много ми е интересно." Е, по-лесно е да давам съвети, отколкото ти да ги изпълниш.
-
Разбирам за какво говориш.
-
Предполагам, че няма да забележиш как ти мерим кръвното налягане две минути след инжекцията. Почти сигурно ще си се отнесъл достатъчно и на петата минута, за да не усетиш.
Пак си записах началните данни в бележника: ДМТ-22, дата, номер на сеанса, доза. Подредих колонките за измерването на пулса и кръвното налягане. Когато завършихме подготовката, тримата - Лора, Алекс и аз - се спогледахме. Нямаше какво повече да говорим в засилващото се напрежение.
Алекс си сложи наочниците и се намести на леглото. Аз подготвих всички спринцовки и прибутах стола си по-близо до леглото.
-
Готов ли си?
-
-Да.
-
Късмет - пожела му Лора. - Ние ще те чакаме да се завърнеш.
-
Започвам инжекцията сега...
Десет, двадесет, тридесет секунди - бавно изпразвах спринцовката във вената на Алекс. В тези моменти чувствата ми вина- ги бяха силни и противоречиви - завиждах на доброволеца за наближаващото фантастично преживяване, натъжавах се от възможните му страдания, съмнения подяждаха увереността ми това, което върша.
- ДМТ е в теб.
Времето и се забързваше, и се забавяше. Струваше ми се, че твоите движения са хем ускорени, хем мудни. Дали с Алекс всичко ще е наред? Ще се справи ли с „отнасянето"? А ние ще се Справим ли? Вече нямаше връщане назад.
- Сега промивам тръбичката...
Преди да завърша изречението, Алекс промърмори:
- Ето го...
Вдиша необичайно шумно и издиша още по-силно, докато казвах:
- Свърших с промиването.
Знаех, че вероятно не е чул края на изречението.
Облегнах се на стола и въздъхнах безмълвно, погледнах колежката си, след това се вторачих в Алекс, който не помръдваше. Една минута. Минута и половина. Наближаваше моментът за първото измерване на кръвното налягане. За него настъпваше върховото въздействие на дрогата и нямаше да усети стягането на маншета.
Думите му отекваха в главата ми: „Ето го..."
Експерименти с ДМТ
В първото изследване за реакциите към различните дози участваха 12 души и то продължи почти през цялата 1991 г. Всеки получаваше малка и голяма доза ДМТ без обективиране, след това същите дози с двойно обективиране. Две междинни дози и инжекция с плацебо - солен разтвор, допълваха тази поредица. Щом проучихме подробно въздействието на дрогата, в следващия проект установихме възможно ли е да се повиши прагът на чувствителността към нея при често повтарящи се инжекции. Това би означавало въздействието на едни и същи дози да отслабва. При ЛСД, псилоцибин и мескалин след три-четири дни с по една доза дневно прагът на чувствителността се повишава до почти пълно изчезване на въздействието.
ДМТ изглеждаше уникален в това отношение - твърде трудно се откриват промени дори при животни, на които в продължение на три седмици са давани дози през всеки два часа. В единствените публикувани резултати за подобно проучване с хора е нямало промени при пълни дози с мускулни инжекции два пъти на ден в продължение на пет дни.
Сведенията от „практиката" на хората, употребяващи ДМТ за удоволствие, не бяха еднозначни. Някои смятаха, че могат да пушат дрогата цяла нощ, без влиянието й да намалее, други пък твърдяха, че са успели да я употребят само три-четири пъти и сякаш са развили имунитет към нея. Според мен много съществен фактор в тази „практика" е умората - твърде трудно е да вдишваш непрекъснато големи количества дим от ДМТ. Може би това „повишаване" на прага на чувствителността се е дължало на недостига на ДМТ в белите дробове след второто или третото „отнасяне".
Липсата на промени в прага на чувствителността също допринасяше за хипотезата ДМТ да е най-вероятният естествен шизоток-син. Иначе психопатичните симптоми на шизофренията биха се проявявали само докато организмът не си изработи устойчивост към веществото. А понеже психопатичните симптоми обикновено са хронични и постоянни, окончателното потвърждение, че при ДМТ не се променя прагът на чувствителността, би дало много силно доказателство за ролята му в тези психични смущения.
Имаше и друга причина, за да ме интересува прагът на чувствителността. Краткото въздействие на ДМТ наглед ограничаваше полезността му като средство за какъвто и да е психичен или духовен напредък. На човек не му остава друго, освен да държи здраво съзнанието си, за да не го отнесе взривният изблик. Докато доброволците успееха да се опомнят, въздействието вече от-шумяваше. Повторното навлизане в състоянието, причинено от ДМТ, би могло да създаде по-добри условия за прилагането на невероятно мощните му психеделични свойства.
Друга причина да проведем това изследване веднага след проучването на реакциите, която не споделях толкова охотно, беше фактът, че то е „чисто" изследване на ДМТ. След това щяхме да се заемем с механизмите на действие, като променяме състоянието на някои рецептори в мозъка чрез съчетание на различни вещества с ДМТ. Сякаш предчувствах, че този опит за повторение на лабораторните експерименти с животни ще се натъкне на затруднения при хората. Сега си мисля, че се стремях да го отложа колкото се може повече.
Предполагах, че краткото въздействие на ДМТ е довело до невъзможността в предишните изследвания да се прояви повишен праг на чувствителността. При подобни експерименти с ЛСД, псилоцибин и мескалин неизменно е била давана по една доза на ден. Само че тяхното въздействие продължава от 6 до 12 часа, а на ДМТ - броени минути. Това подсказваше необходимостта да даваме дозите през много по-къси интервали - на всеки 30 до 60 минути, за да видим дали отслабват реакциите.
Другата възможност беше непрекъснато венозно вливане на дрогата в доброволците. Аз обаче предпочитах хората да се опомнят след всяка инжекция, за да чуем от тях какво им се е случило. При непрекъснатото вливане общуването е почти немислимо.
След двумесечни проби и грешки определих най-добрия режим - четири дози от 0,3 мг/кг ДМТ през 30 минути. Такава доза има силно психеделично въздействие, но все пак е по-ниска от максимално допустимата според нас - 0,4 мг/кг. Един от участниците - Кал, беше способен да понесе четири инжекции с 0,4 мг/кг през половин час. Съпругата му Линда обаче беше напълно изтощена след третата инжекция и отказа последната по време на предварителните проучвания. Нито за миг не забравях стъпи-сващите преживелици на Нилс и Филип с прекалено големите дози и веднага минах към по-умерени количества. Предпазливостта винаги е по-добрият избор.
В изследването на прага на чувствителността включихме тринадесет доброволци, мнозина от които бяха участвали и в проучването на реакциите. И този път прилагахме двойно обективира-не, обаче то се проваляше още в първите секунди след инжекцията - участникът знаеше, че е получил или голяма доза ДМТ, или солен разтвор. А когато инжекцията беше с ДМТ, значи му предстояха още три шеметни „отнасяния" същата сутрин.
Изследването показа, че няма никаква промяна в чувствителността към психичното въздействие при повторно инжектиране на ДМТ. Преживяванията и четвъртия път бяха с психеделична-та сила на първия. Както се надавах, участниците успяваха много по-добре да се овладеят и да осмислят няколкото големи дози, отколкото единичната. Много от най-потресаващите им разкази за ДМТ в следващите глави са от това изследване.2
След изясняване на влиянието, което, ДМТ оказва върху психиката, биомедицинският модел изисква и да се установи как се появява това влияние. Изследвахме механизмите на действие. Основата на нашата работа беше фармакологията, затова се опитвахме да открием чрез кои рецептори в мозъка въздейства ДМТ.
В първия от тези проекти използвахме пиндолол - лекарство, прилагано в медицината за понижаване на кръвното налягане. То действа, като блокира определени рецептори за адреналин. Друго свойство на пиндолола е да възпира активността на конкретен тип рецептор за серотонин, т.нар. „област 1А". И тъй като при експериментите с животни ДМТ се свързва с рецепторите 1А, I тази област вероятно участва във въздействието на дрогата. Ако например блокирането на 1А с пиндолол доведе до „не толкова емоционални" преживявания в сравнение с чистия ДМТ, бихме изказали предположението, че рецепторът 1А регулира емоционалните реакции, предизвикани от дрогата. Както се оказа, пин-дололът забележимо засилва влиянието на ДМТ върху психиката и кръвното налягане.
В това изследване участваха единадесет доброволци, сред тях и ветерани от проучването на реакциите към дозите и на прага на чувствителността. Имаше не чак толкова драматични примери за духовни откровения в сравнение с предишния проект, макар и да се случваха невероятни преживявания.
По-нататък проведохме изследване с блокиране на рецептори за серотонин чрез ципрохептадин - антихистаминов препарат, който противодейства и на серотонина. В този случай ци-прохептадинът пречи на други вещества да се свързват с „област 2" на серотонина - според мнозина изследователи тази област е най-определяща за въздействието на психеделичните дроги.
Както и в проекта с пиндолол, доброволците получаваха ципрохептадин няколко часа преди ДМТ. Участваха осем души, повечето от тях новаци в изследванията. Изглеждаше, че въздействието е отслабено донякъде, затова давахме голямата доза -0,4 мг/кг, и с блокиращото серотонина вещество, и без него. Очевидно ципрохептадинът не засилваше въздействието на ДМТ и ние се надявахме, че с голямата доза имаме най-добър шанс да установим значително потискане на влиянието на дрогата. Само че седативните свойства на лекарството се проявяваха прекалено и това усложни тълкуването на данните.
В този етап трудно привличахме нови доброволци, още по-трудно опитните скланяха да участват. Кой би поискал да взема лекарство, което пречи на въздействието на ДМТ? Накрая осъзнах, че сякаш се оправдавам за този проект, досущ като продавач на коли втора употреба.
Започнах още няколко експеримента, одобрени от университета и Управлението по контрол над наркотичните вещества. За тях обаче не получих достатъчно финансиране и резултатите не бяха пълни.
Използвахме налтрексон, за да продължим да изучаваме механизмите на действие и да уточняваме кои рецептори в мозъка регулират влиянието на ДМТ. Налтрексонът блокира рецепторите за опиати, затова помага в лечението на зависимост от хероин. Данните от опитите с животни показваха, че има известно взаимодействие между опиатите и психеделичните дроги.
Започнахме предварителна работа по този проект с трима доброволци. На първия обаче му прилоша толкова силно от налт-рексона, че веднага се отказа. При другите двама нямаше видими промени във въздействието и изоставихме тази идея.
Опитахме се да приложим и по-авангардни технологии в изследванията с ДМТ. Трима мъже получиха големи дози от 0,4 мг/ кг в изследователския център, докато правехме електроенцефа-лограми на мозъчните им вълни. Надявахме се да установим кои области в мозъка са по-активни при интоксикация с ДМТ. Изследванията не бяха лесни, защото машината за ЕЕГ беше прекалено обемиста и шумна, освен това трябваше да се настройва непрекъснато. А на главите на доброволците залепяха 18 електрода и то с едно от най-миризливите вещества, които познавам. И макар че тримата участници имаха „пълни" преживявания с ДМТ, обстановката беше крайно неприятна. Преди да привлека други доброволци, исках да се уверя, че данните оправдават неудобствата. Резултатите не насочваха към ясни изводи и се отказахме от работа с електроенцефалограми.
Накрая се възползвах от „функционалното сканиране с магнитен резонанс" на мозъка, което тепърва се въвеждаше в УНМ.
Този модифициран скенер с магнитен резонанс измерваше обмяната на веществата в мозъка, вместо само да показва структурата му. Оборудването обаче властваше още по-потискащо над изследователската среда. За този скенер, помощната апаратура и персонала беше необходима отделна сграда в другия край на университетския район. Там проведохме единствените сеанси с ДМТ извън изследователския център.
Скенерът генерира високоенергийни магнитни полета и в помещението изобщо не бива да има метал, иначе машината го привлича неудържимо. Освен това залата е огромна като пещера и твърде прохладна, за да се намали мощността, необходима за поддържане на магнитните полета.
Затова пък пространството, в което пъхахме доброволците, за да бъдат сканирани мозъците им, беше неимоверно тясна лъска ва метална тръба. Знаех, че мнозина са изпитали първия пристъп на паника в живота си именно при сканиране с магнитен резонане заради тази теснотия. Най-лош беше шумът като от барабана на перална машина, само че десет пъти по-бърз и стотина пъти по-силен. Всеки наоколо трябваше да носи заглушители и въпреки това беше непоносимо.
Някои от доброволците обаче се оказаха невероятно издръжливи хора. Допадаше им въздействието на ДМТ, искаха да помогнат в експериментите и им беше интересно какво ще покаже сканирането. Оставах насаме с тях в залата, а от другата страна на дебелото „шумоизолиращо" стъкло седяха четирима или петима души, регулираха и превключваха машината. Сканирането започваше, аз инжектирах ДМТ, проверявах кръвното налягане и се стараех да подкрепям психически доброволеца.
Въпреки усилията, несгодите и очакванията тези данни също не ни разкриха нищо особено. Екипът, работещ със скенера, ме убеждаваше, че ако направим сериозни и извънредно скъпи изменения в машината, ще може да показва по-ясно влиянието на ДМТ върху мозъка. Но аз не харесах нито скенера, нито оглушителния му шум и не исках да подлагам още доброволци на това мъчение, съпроводено с прекалено силни магнитни полета.
Вероятно вече ви изглежда, че съм загубил и задръжките си, и здравия си разум в измислянето на експерименти, на които да подлагам доброволците. Но не стигнах до опити с радиация. То-мографът с позитронни емисии би ни осигурил чудесни цветни изображения на мозъчната активност. Щом научих какво е облъчването с тази машина, веднага забравих за идеите си.
В тази и в предишната глава описах основата и средата на нашите изследвания: кои бяха доброволците и в какви експерименти и условия получаваха ДМТ. Преди това изяснихме и какво знаем за тази дрога. Така завършихме триъгълника от основа, среда и вещество, затова нека тръгнем натам, накъдето ни води молекулата на духа.
Сподели с приятели: |