ТРЕТА ЧАСТ ОСНОВА, СРЕДА И ДМТ

Неколцина участници бяха мои познати, двама - колеги от катедрата по психиатрия, един - приятел на бившата ми съпруга, седмина - от приятелски кръг, в който влязох година-две след началото на изследването. Останалите около тридесет и пет доброволци се включиха, след като до тях беше стигнала мълвата за проекта - бяха приятели на доброволци или получавали психеде- лични бюлетини, в които се описваше изследването в Албъкърки.

За по-лесно ще измисля хипотетичен доброволец на име Алекс, 32-годишен, женен, компютърен програмист от околнос­тите на Санта Фе.

Първата му стъпка бе да се обади по телефона в моя кабинет, с него поговори секретарката на катедрата по психиатрия и пре­хвърли обаждането на член от изследователския екип. След кратък разговор за възрастта, предишния опит с психеделични вещест­ва, медицинското и психичното му здраве бе уговорена среща между мен и Алекс в моя кабинет.

Преди това му изпратих комплект книжа, сред тях екземпляр от документа за осведомено съгласие, за да го проучи, няколко популярни статии за ДМТ и статия, която написах няколко годи­ни по-рано за епифизата, ДМТ и съзнанието. В по-късните етапи на проекта добавих и описание на резултатите от нашата работа. Срещата продължи повече от час. Трябваше да науча повече подробности за Алекс, преди да реша дали да го включа в изслед­ването. Той също искаше да знае дали може да разчита на мен, когато преживява силното психеделично въздействие на ДМТ. Важен въпрос беше доколко има устойчивост и равновесие в живота му през този период. Ако ми се стореше, че личното му битие е пълен хаос, не бих пожелал да го включа в проекта. В случай че му предстояха големи промени и сътресения, би могъл да се откаже насред изследването. Ако пък не беше способен да поддържа трайни връзки, може би щеше да съсипе личните си отношения заради твърде разтърсващото въздействие на ДМТ. В случай че Алекс употребяваше наркотици или алкохол, тряб­ваше да ги прекрати или ограничи, докато участва в проекта, осо­бено ако наркотиците са кокаин или други психеделични дроги, които биха повлияли силно на реакциите му към ДМТ. Най-важ­на беше информацията за дотогавашния му опит и преживявания с психеделичните дроги - не честотата, а дълбочината и силата им. Тъй като сеансите с голямата доза ДМТ вероятно щяха да го тласнат по този път по-напред, отколкото е стигал преди, исках да съм поне относително уверен, че познава тази територия.

- Докъде са ви тласкали психеделичните дроги? - попитах Алекс. - Струвало ли ви се е, че сте умрял? Губил ли сте напълно връзка с тялото си и с околния свят?

Не по-малко важно беше да науча дали запазва самооблада­ние под влиянието на дрогата. В известен смисъл повече се стре­мях да науча за лошите му преживявания, защото знаех, че при обстановката, в която работехме, почти сигурно ще има непри­ятни моменти.

В идеалния случай психеделичните изследвания се провеждат в тясно сътрудничество. Не само аз трябваше да се чувствам сигу­рен с Алекс, а и той имаше правото да знае как ще се чувства, когато му давам ДМТ. Той ме разпита за подбудите ми да започна изследването и какво се надявам да постигна, как контролираме сеансите. Зададе въпроси за моята религиозност и личния ми опит с психеделичните дроги. Моите реакции към неговите опасения и съмнения му даваха важна емоционална информация.

Седмица по-късно се видяхме в изследователското крило на университетската болница, където трябваше да бъде подложен на медицински преглед. Взехме му кръв за основни анализи, на­правихме му и електрокардиограма, за да проверим състоянието на сърцето му.

Осведомих се подробно за досегашното състояние на здраве­то му и го прегледах. Резултатите от тези прегледи и анализи бяха съществена част от подготовката, а в същото време продължавахме да изграждаме взаимното си доверие. Това сближаване щеше да ни помогне, както се надявах, когато той е под могъщо-; то, объркващо и понякога разстройващо влияние на ДМТ.

От медицинска гледна точка при Алекс всичко беше наред, затова уговорихме дата и час за психиатричен преглед. Прото­колът за това официално събеседване заемаше 90 страници, а разговорът продължи няколко часа. Медицинската сестра в на­шия екип - Лора, провеждаше всички събеседвания, освен това ; също се опознаваше с кандидата. Накрая даде на Алекс още една купчина въпросници и таблици за оценка на впечатленията. След като ни ги върна попълнени, уговорихме се кога ще про-едем първите сеанси с ДМТ без обективиране - малка доза от 9,05 мг/кг, а на следващия ден голяма доза от 0,4 мг/кг. С Алекс и останалите мъже можехме да определяме дата за сеансите в удоб­но за всички време. С жените обаче трябваше да отстраняваме влиянието на допълнителен фактор и се стремяхме да провежда­ме сеансите в един и същ момент от менструалните им цикли -първите десет дни след спирането на менструалното кървене.

Сутринта на определения ден Алекс влезе в приемната на бол­ницата, където чиновничката го вписа като ДМТ-22, после му обясни как да стигне до изследователския център на петия етаж. Той подмина поликлиниката и влезе в отделението.

Регистрира се на сестринското гише, където го посрещна една от щатните сестри на отделението.

• 
  Здравейте, ДМТ-22. Как сте днес?
  

• 
  Отлично, макар че е малко странно някой да ме нарича ДМТ-22.
  

Отначало използвахме която стая се окажеше свободна в из­следователския център. Най-добре беше вътре да е тихо - далеч от сестринското гише, от шумната кухня и входната врата.

Понякога нямахме избор и обстановката потискаше. Напри­мер по принуда отивахме в облицованата с олово стая в самия край на отделението, където от време на време настаняваха па­циенти с радиоактивни имплантанти срещу тумори. Друг път попадахме в стаята за пациенти с множествени травми и счупва­ния на кости, с механизмите й за удобно окачване на пострадали­те крайници.

Имахме нужда от по-приятна стая. Помолих да ни отделят една, за която да имаме предимство и да я подредим според предпочита­нията си. Финансирането от Националния институт по наркома-нии включваше и този разход. Избрахме стая 531. В нея обикнове­но цареше тишина, защото се намираше в северния край на кори­дора. С помощта на болничните техници направихме някои про­мени. Дърводелци покриха накрайниците на тръбите, излизащи от таблото зад леглото, както и тръбите под мивката. Изолираха и вратата, за да не е шумно. При дежурната сестра имаше превключ­вател, за да не гърми в стаята по време на сеансите високоговорителят на системата за общо оповестяване.

С леглото нямаше какво да сторим, защото трябваше да е стан­дартно, но добавихме по-приятни мебели - люлеещ се стол за мен, меко кресло за Лора и още две кресла за посетители. Бледо-син килим и успокояваща светлосиня боя по стените смениха ат­мосферата в болничната стая.

Щом Алекс се настани, дежурната сестра му измери пулса, кръвното налягане, теглото и температурата. Намина някой от кухнята и го попита какво би искал да хапне след сеанса - лека закуска, по-солиден обяд, вегетарианска или месна гозба, нещо за пиене. Почти нямаше оплаквания от храната!

В този ден Лора беше медицинската сестра за сеанса. Влезе и започна подготовката за малката доза. Сложи парче гумиран плат под ръката на Алекс, за да предпази чаршафа от антисептичния йоден разтвор. Платът щеше да попие и кръвта, ако прокапеше от венозната тръбичка. На другата му ръка сложи маншета на апарата за мерене на кръвно налягане, което провери още веднъж заедно с пулса.

При първите необективирани сеанси не вземахме кръвни проби, една малка игла стигаше за вливането на ДМТ. Иначе Лора щеше да сложи на другата ръка по-сложна венозна система, коя то позволяваше изтеглянето на кръв в спринцовки и едновременното вливане на солен разтвор във вената. Електронният термо­метър беше свързан с преносим компютър, който записваше дан­ните всяка минута и след сеанса ги въвеждах направо в комютърната система на изследователския център.

Докато завършим всички приготовления, дори в ден на сеанс с двойно обективиране, бяха минали не повече от 20 минути след влизането на Алекс в стаята. Действахме чевръсто.

Обикновено идвах в отделението около 30-40 минути преди момента, когато се надявах да дам ДМТ на доброволеца. Първо попитах дежурната сестра на гишето за впечатленията й от Алекс, за да си представя по-добре каква сутрин ми предстои. В стая 531 размених няколко любезни думи със самия Алекс, преди да отида за дозата ДМТ.

Слязох шест етажа до подземието и стигнах до яката метална врата на аптеката. Натиснах звънеца. Обективът на охранителна камера бе насочен към мен.

В тясното преддверие имаше висока до кръста преграда, над която се издигаше дебело стъкло, вероятно бронирано. Зад него шетаха неколцина аптекари, а зад тях се простираше складът с всич­ки медикаменти на болницата, там беше и сейфът с наркотиците. Аптекарят, отговарящ за изследването, отключи огромния сейф, влезе през още една врата и отключи малкия фризер с на­шите дози. Вече бе напълнил спринцовка с определената доза ДМТ. Разтворът вътре естествено бе замръзнал и сложих сприн­цовката в джоба на гърдите си, за да се разтопи, докато попълня няколкото формуляра.

Върнах се в отделението и казах на сестрите зад гишето, че ще направя инжекцията след петнайсетина минути. Така щях да осигуря мъничко намаляване на шума в иначе твърде оживеното отделение. А сестрите бяха чували достатъчно странни разкази от доброволците, както и редки вопли от стаята - знаеха, че след малко положението може да стане сериозно. Изключиха систе­мата за оповестяване в стая 531. Влязох в манипулационната и сложих игла на спринцовката с ДМТ.

Пак отидох в стаята при Алекс, но преди това сложих на вра­тата табелата „Провежда се сеанс. Моля, не влизайте". Уверих се, че и телефонът в стаята е изключен, доближих леглото и сед­нах на мястото си.

- Ето го ДМТ - казах, докато изваждах малката спринцовка и я слагах на леглото до краката му.

Няколко минути си разменяхме последните новини един за друг и се подготвяхме за сеанса. Докато приказвахме, отворих

чекмеджето на шкафчето до леглото и извадих малък съд със сте­рилен солен разтвор. Вкарах иглата през запушалката и издърпах достатъчно разтвор, за да запълня спринцовката с ДМТ. Така ско­ростта на инжектиране се контролираше по-лесно.

Отворих жълтия си бележник, записах номера на Алекс, да­тата, номера на сеанса и дозата. Отляво подредих в колонка ми­нутите, когато щях да измервам пулса и кръвното налягане.

- Сънува ли нещо снощи? - попитах го аз.

Сънищата на доброволеца през предишната нощ понякога под­сказваха неговите надежди, страхове и желания за предстоящия сеанс или вече преживените. Алекс не си спомняше да е сънувал.

• 
  Пи ли някакви лекарства тази сутрин или вчера вечерта? -Не.
  
• 
  Какво ще правиш след днешния сеанс?
  

Понякога краткият престой на доброволците при нас се превръщаше и в подобие на психотерапевтична беседа. Пробле­ми в отношенията, затруднения в работата или учението, духов­ни и религиозни въпроси, породени от участието в изследването - важно беше да ги споделят, преди да започнат дълбокото пота­пяне в царството на ДМТ. Обясних на Алекс какво да очаква.

- Днешната доза ДМТ е малка. Няма да ти се отрази забележи­ мо. Но не се настройвай нехайно. По-добре е да си подготвен, от­ колкото да те изненада. Няма да правим кой знае какво, след като ДМТ попадне в тялото ти. Ще седим кротко, ще бдим, ще следим внимателно какво става с теб. Ако имаш нужда от човешки допир, протегни ръка и някой от нас ще я хване. Почувстваш ли, че губиш контрол, ние сме тук, за да ти помогнем. Иначе преживяването е твое, а не наше. Ще се справяш самостоятелно с него.

В началото на изследването препоръчвах на доброволците да си затворят очите и да ги отворят чак когато въздействието започне да отслабва. Но понякога шокът от първите минута-две при голяма доза ДМТ причиняваше едва ли не рефлекторно от­варяне на очите - доброволецът се опитваше да си възвърне чув­ството за ориентация. Но така почти винаги влошаваше състоя­нието си. Стаята, бездруго малко неприветлива, можеше да му се стори още по-стряскаща, освен това виждаше мен и медицинска­та сестра чудато разкривени и променени. Затова понякога мо­лехме доброволците да си слагат черни наочници от мек сатен, каквито дават на пътниците в самолетите при дълги полети. Щом привърших с обясненията, аз го посъветвах: — Отдели колкото време ти е нужно, за да се подготвиш. Мо­жеш да се съсредоточиш върху дишането си и положението на тялото ти върху леглото. Така ще започнеш да се отпускаш. Щом си готов, кажи ми. Ще те предупредя, когато започна инжектира­нето. Може да усетиш студ или гъдел, или пък леко парене. Ня­кои хора описват такива усещания. Ще влея ДМТ във вената ти за около 30 секунди. Щом привърша, също ще ти кажа. После около 15 секунди ще вливам солен разтвор в тръбичката, за да не остане част от ДМТ по стените й. Дотук имаш ли въпроси?

- Не, всичко е ясно.

Все пак се чувстваше напрежение. Един-единствен от мнози-ната ни доброволци си бе правил венозни инжекции с наркотик, а никой не бе използвал психеделични дроги по този начин. До­като подготвях Алекс за инжектирането, умувах как ли ще поне­се голямата доза на следващия ден. Нищо обаче не ни гарантира­ше, че и малката няма да се окаже твърде силна. Неколцина се отказаха още след този първи сеанс. Други се наложи да отпад­нат, защото кръвното им налягане надхвърли максималните стой­ности, които според нас бяха допустими.

- Алекс - продължих аз, - въздействието е бързо. Вероятно ще настъпи още преди края на инжекцията. Може и да те уплаши малко. Направи всичко по силите си да останеш с будно съзна­ ние, но спокоен. Въздействието ще достигне върховата си сила за около две минути. Отпусни се и изчакай, преди да говориш.

Съблазнително е да споделиш веднага, но така ще пропуснеш някои от по-недоловимите особености на стихващото въздейст­вие. Най-добре е да изчакаш 10-15 минути дори днес. Е, да за­почваме. Готов ли си?

- Ами да, готов съм.

За дълбокото потапяне и отпускане, необходимо при успеш­ното преживяване на пълното въздействие от ДМТ, най-добре беше доброволците да са легнали за инжекцията. Иначе можеше да настъпи голямо суетене при настаняването на Алекс в по-удоб­на поза, докато губи нормалния усет за тялото си, а психеделич-ните преживявания го завладяват.

Нагласихме леглото. Някои доброволци предпочитаха главата им да е леко вдигната, други - коленете им да са сгънати. Прове­рихме дали наочниците прилепват плътно, без да притискат очите.

Спринцовката се изпразни за 30 секунди. Извадих я от тръбич­ката.

- ДМТ е в теб.

Със зъби махнах капачето от спринцовката със соления раз­твор. Вкарах иглата в тръбичката и казах:

- Сега промивам. - След 15 секунди привърших. - Добре, това беше.

В деня с малката доза не само запознахме Алекс с техничес­ките подробности около венозната инжекция ДМТ, но и се възползвахме от удобния момент да му обясним попълването на въпросниците. Прекарахме около час в уточняване на неясноти или значението на отделни думи и фрази. След няколко сеанса Алекс успяваше да попълни въпросниците за не повече от десе­тина минути.

Преди да приключим със сеанса, аз го посъветвах:

- Тази вечер не прекалявай с яденето или пиенето. Наспи се . добре. Не забравяй да пропуснеш закуската. Ако много ти се пие кафе, нека да е поне два часа преди идването ти тук.

Така беше най-благоразумно. Ако ДМТ предизвикаше силен пристъп на гадене, най-добре беше стомахът да е празен. Не си струваше обаче свикналите с кафето доброволци да си навлекат главоболие, защото са се отказали от сутрешната си порция.

Отбелязах датата в картона на ДМТ-22 и написах: „Малката доза понесена без усложнения. Пациентът си отиде у дома с разрешение на болницата. Ще се върне утре сутринта за голя­мата доза."

Алекс дойде отново следващата сутрин. Повторихме процеду­рите от предишния ден до момента на инжекцията. Озърнах се към Лора, седнала от другата страна на леглото, и забелязах, че е оста­вила на пода леген за повръщане. Пуснах в кошчето за боклук из­ползваните памучета със спирт и опаковката им и започнах:

• 
  Ще ти подейства със същата бързина, но несравнимо по- силно. Може би ще се стреснеш. Не се мъчи да се съпротивяваш, защото обикновено не е по силите на човек.
  
• 
  Ясно.
  

• 
  Какво правиш обикновено, ако се случи психеделичната дрога да те разтърси тежко?
  
• 
  Предпочитам да дишам бавно и дълбоко. Научих се през годините, откакто се занимавам с медитация. Понякога докосвам и това.
  

Други доброволци стискаха в ръка любим дребен предмет, камъче или късче дърво. Някои си напяваха. Мнозина предпочитаха да призоват образа на наставник, приятел или любим човек. Всич­ки, които отдавна и усърдно се занимаваха с медитация, започваха да медитират преди вливането на ДМТ в телата им и се опитваха да поддържат духовното си равновесие по време на сеанса.

- Понякога на хората им се струва, че са умрели - продължих аз - или умират в момента, или пък че сме им дали свръхдоза. Досега никой не е пострадал. Дозата е физиологично безопасна, макар че пулсът и кръвното ти налягане вероятно ще подскочат значително. Способни сме да се намесим, ако възникнат пробле­ми. Въобразиш ли си, че си умрял, има два начина да реагираш на това състояние. Единият: „Леле, умирам, сега ще ритам, ще пищя и ще се боря", а другият: „Добре де, умирам, я сега да ви­дим как ще стане. Много ми е интересно." Е, по-лесно е да давам съвети, отколкото ти да ги изпълниш.

• 
  Разбирам за какво говориш.
  
• 
  Предполагам, че няма да забележиш как ти мерим кръвното налягане две минути след инжекцията. Почти сигурно ще си се отнесъл достатъчно и на петата минута, за да не усетиш.
  

Алекс си сложи наочниците и се намести на леглото. Аз под­готвих всички спринцовки и прибутах стола си по-близо до леглото.

• 
  Готов ли си?
  
• 
  -Да.
  
• 
  Късмет - пожела му Лора. - Ние ще те чакаме да се завърнеш.
  
• 
  Започвам инжекцията сега...
  

- ДМТ е в теб.

Времето и се забързваше, и се забавяше. Струваше ми се, че твоите движения са хем ускорени, хем мудни. Дали с Алекс всичко ще е наред? Ще се справи ли с „отнасянето"? А ние ще се Справим ли? Вече нямаше връщане назад.

- Сега промивам тръбичката...

Преди да завърша изречението, Алекс промърмори:

- Ето го...

Вдиша необичайно шумно и издиша още по-силно, докато каз­вах:

- Свърших с промиването.

Знаех, че вероятно не е чул края на изречението.

Облегнах се на стола и въздъхнах безмълвно, погледнах ко­лежката си, след това се вторачих в Алекс, който не помръдваше. Една минута. Минута и половина. Наближаваше моментът за първото измерване на кръвното налягане. За него настъпваше върховото въздействие на дрогата и нямаше да усети стягането на маншета.

Думите му отекваха в главата ми: „Ето го..."
Експерименти с ДМТ

В първото изследване за реакциите към различните дози участ­ваха 12 души и то продължи почти през цялата 1991 г. Всеки получаваше малка и голяма доза ДМТ без обективиране, след това същите дози с двойно обективиране. Две междинни дози и инжекция с плацебо - солен разтвор, допълваха тази поредица. Щом проучихме подробно въздействието на дрогата, в след­ващия проект установихме възможно ли е да се повиши прагът на чувствителността към нея при често повтарящи се инжекции. Това би означавало въздействието на едни и същи дози да от­слабва. При ЛСД, псилоцибин и мескалин след три-четири дни с по една доза дневно прагът на чувствителността се повишава до почти пълно изчезване на въздействието.

ДМТ изглеждаше уникален в това отношение - твърде труд­но се откриват промени дори при животни, на които в продълже­ние на три седмици са давани дози през всеки два часа. В единст­вените публикувани резултати за подобно проучване с хора е нямало промени при пълни дози с мускулни инжекции два пъти на ден в продължение на пет дни.

Сведенията от „практиката" на хората, употребяващи ДМТ за удоволствие, не бяха еднозначни. Някои смятаха, че могат да пу­шат дрогата цяла нощ, без влиянието й да намалее, други пък твърдяха, че са успели да я употребят само три-четири пъти и ся­каш са развили имунитет към нея. Според мен много съществен фактор в тази „практика" е умората - твърде трудно е да вдишваш непрекъснато големи количества дим от ДМТ. Може би това „по­вишаване" на прага на чувствителността се е дължало на недости­га на ДМТ в белите дробове след второто или третото „отнасяне".

Липсата на промени в прага на чувствителността също доприна­сяше за хипотезата ДМТ да е най-вероятният естествен шизоток-син. Иначе психопатичните симптоми на шизофренията биха се проявявали само докато организмът не си изработи устойчивост към веществото. А понеже психопатичните симптоми обикновено са хронични и постоянни, окончателното потвърждение, че при ДМТ не се променя прагът на чувствителността, би дало много силно доказателство за ролята му в тези психични смущения.

Имаше и друга причина, за да ме интересува прагът на чувст­вителността. Краткото въздействие на ДМТ наглед ограничава­ше полезността му като средство за какъвто и да е психичен или духовен напредък. На човек не му остава друго, освен да държи здраво съзнанието си, за да не го отнесе взривният изблик. Дока­то доброволците успееха да се опомнят, въздействието вече от-шумяваше. Повторното навлизане в състоянието, причинено от ДМТ, би могло да създаде по-добри условия за прилагането на невероятно мощните му психеделични свойства.

Друга причина да проведем това изследване веднага след про­учването на реакциите, която не споделях толкова охотно, беше фактът, че то е „чисто" изследване на ДМТ. След това щяхме да се заемем с механизмите на действие, като променяме състояни­ето на някои рецептори в мозъка чрез съчетание на различни ве­щества с ДМТ. Сякаш предчувствах, че този опит за повторение на лабораторните експерименти с животни ще се натъкне на за­труднения при хората. Сега си мисля, че се стремях да го отложа колкото се може повече.

Предполагах, че краткото въздействие на ДМТ е довело до невъзможността в предишните изследвания да се прояви пови­шен праг на чувствителността. При подобни експерименти с ЛСД, псилоцибин и мескалин неизменно е била давана по една доза на ден. Само че тяхното въздействие продължава от 6 до 12 часа, а на ДМТ - броени минути. Това подсказваше необходимостта да даваме дозите през много по-къси интервали - на всеки 30 до 60 минути, за да видим дали отслабват реакциите.

Другата възможност беше непрекъснато венозно вливане на дрогата в доброволците. Аз обаче предпочитах хората да се опо­мнят след всяка инжекция, за да чуем от тях какво им се е случило. При непрекъснатото вливане общуването е почти немислимо.

След двумесечни проби и грешки определих най-добрия ре­жим - четири дози от 0,3 мг/кг ДМТ през 30 минути. Такава доза има силно психеделично въздействие, но все пак е по-ниска от максимално допустимата според нас - 0,4 мг/кг. Един от участ­ниците - Кал, беше способен да понесе четири инжекции с 0,4 мг/кг през половин час. Съпругата му Линда обаче беше напълно изтощена след третата инжекция и отказа последната по време на предварителните проучвания. Нито за миг не забравях стъпи-сващите преживелици на Нилс и Филип с прекалено големите дози и веднага минах към по-умерени количества. Предпазли­востта винаги е по-добрият избор.

В изследването на прага на чувствителността включихме три­надесет доброволци, мнозина от които бяха участвали и в проуч­ването на реакциите. И този път прилагахме двойно обективира-не, обаче то се проваляше още в първите секунди след инжекцията - участникът знаеше, че е получил или голяма доза ДМТ, или солен разтвор. А когато инжекцията беше с ДМТ, значи му пред­стояха още три шеметни „отнасяния" същата сутрин.

Изследването показа, че няма никаква промяна в чувствител­ността към психичното въздействие при повторно инжектиране на ДМТ. Преживяванията и четвъртия път бяха с психеделична-та сила на първия. Както се надавах, участниците успяваха мно­го по-добре да се овладеят и да осмислят няколкото големи дози, отколкото единичната. Много от най-потресаващите им разкази за ДМТ в следващите глави са от това изследване.²

След изясняване на влиянието, което, ДМТ оказва върху пси­хиката, биомедицинският модел изисква и да се установи как се появява това влияние. Изследвахме механизмите на действие. Ос­новата на нашата работа беше фармакологията, затова се опит­вахме да открием чрез кои рецептори в мозъка въздейства ДМТ.

В първия от тези проекти използвахме пиндолол - лекарство, прилагано в медицината за понижаване на кръвното налягане. То действа, като блокира определени рецептори за адреналин. Дру­го свойство на пиндолола е да възпира активността на конкретен тип рецептор за серотонин, т.нар. „област 1А". И тъй като при експериментите с животни ДМТ се свързва с рецепторите 1А, I тази област вероятно участва във въздействието на дрогата. Ако например блокирането на 1А с пиндолол доведе до „не толкова емоционални" преживявания в сравнение с чистия ДМТ, бихме изказали предположението, че рецепторът 1А регулира емоцио­налните реакции, предизвикани от дрогата. Както се оказа, пин-дололът забележимо засилва влиянието на ДМТ върху психика­та и кръвното налягане.

В това изследване участваха единадесет доброволци, сред тях и ветерани от проучването на реакциите към дозите и на прага на чувствителността. Имаше не чак толкова драматични примери за духовни откровения в сравнение с предишния проект, макар и да се случваха невероятни преживявания.

По-нататък проведохме изследване с блокиране на рецепто­ри за серотонин чрез ципрохептадин - антихистаминов препа­рат, който противодейства и на серотонина. В този случай ци-прохептадинът пречи на други вещества да се свързват с „област 2" на серотонина - според мнозина изследователи тази област е най-определяща за въздействието на психеделичните дроги.

Както и в проекта с пиндолол, доброволците получаваха ци­прохептадин няколко часа преди ДМТ. Участваха осем души, повечето от тях новаци в изследванията. Изглеждаше, че въздей­ствието е отслабено донякъде, затова давахме голямата доза -0,4 мг/кг, и с блокиращото серотонина вещество, и без него. Оче­видно ципрохептадинът не засилваше въздействието на ДМТ и ние се надявахме, че с голямата доза имаме най-добър шанс да установим значително потискане на влиянието на дрогата. Само че седативните свойства на лекарството се проявяваха прекале­но и това усложни тълкуването на данните.

В този етап трудно привличахме нови доброволци, още по-трудно опитните скланяха да участват. Кой би поискал да взема лекарство, което пречи на въздействието на ДМТ? Накрая осъзнах, че сякаш се оправдавам за този проект, досущ като про­давач на коли втора употреба.

Започнах още няколко експеримента, одобрени от универси­тета и Управлението по контрол над наркотичните вещества. За тях обаче не получих достатъчно финансиране и резултатите не бяха пълни.

Използвахме налтрексон, за да продължим да изучаваме ме­ханизмите на действие и да уточняваме кои рецептори в мозъка регулират влиянието на ДМТ. Налтрексонът блокира рецептори­те за опиати, затова помага в лечението на зависимост от херо­ин. Данните от опитите с животни показваха, че има известно взаимодействие между опиатите и психеделичните дроги.

Започнахме предварителна работа по този проект с трима до­броволци. На първия обаче му прилоша толкова силно от налт-рексона, че веднага се отказа. При другите двама нямаше видими промени във въздействието и изоставихме тази идея.

Опитахме се да приложим и по-авангардни технологии в из­следванията с ДМТ. Трима мъже получиха големи дози от 0,4 мг/ кг в изследователския център, докато правехме електроенцефа-лограми на мозъчните им вълни. Надявахме се да установим кои области в мозъка са по-активни при интоксикация с ДМТ. Из­следванията не бяха лесни, защото машината за ЕЕГ беше прека­лено обемиста и шумна, освен това трябваше да се настройва непрекъснато. А на главите на доброволците залепяха 18 елект­рода и то с едно от най-миризливите вещества, които познавам. И макар че тримата участници имаха „пълни" преживявания с ДМТ, обстановката беше крайно неприятна. Преди да привлека други доброволци, исках да се уверя, че данните оправдават не­удобствата. Резултатите не насочваха към ясни изводи и се отка­захме от работа с електроенцефалограми.

Накрая се възползвах от „функционалното сканиране с маг­нитен резонанс" на мозъка, което тепърва се въвеждаше в УНМ.

Този модифициран скенер с магнитен резонанс измерваше обмя­ната на веществата в мозъка, вместо само да показва структура­та му. Оборудването обаче властваше още по-потискащо над изследователската среда. За този скенер, помощната апаратура и персонала беше необходима отделна сграда в другия край на уни­верситетския район. Там проведохме единствените сеанси с ДМТ извън изследователския център.

Скенерът генерира високоенергийни магнитни полета и в по­мещението изобщо не бива да има метал, иначе машината го при­влича неудържимо. Освен това залата е огромна като пещера и твърде прохладна, за да се намали мощността, необходима за поддържане на магнитните полета.

Затова пък пространството, в което пъхахме доброволците, за да бъдат сканирани мозъците им, беше неимоверно тясна лъска ва метална тръба. Знаех, че мнозина са изпитали първия пристъп на паника в живота си именно при сканиране с магнитен резонане заради тази теснотия. Най-лош беше шумът като от бараба­на на перална машина, само че десет пъти по-бърз и стотина пъти по-силен. Всеки наоколо трябваше да носи заглушители и въпре­ки това беше непоносимо.

Някои от доброволците обаче се оказаха невероятно издръж­ливи хора. Допадаше им въздействието на ДМТ, искаха да по­могнат в експериментите и им беше интересно какво ще покаже сканирането. Оставах насаме с тях в залата, а от другата страна на дебелото „шумоизолиращо" стъкло седяха четирима или пе­тима души, регулираха и превключваха машината. Сканирането започваше, аз инжектирах ДМТ, проверявах кръвното налягане и се стараех да подкрепям психически доброволеца.

Въпреки усилията, несгодите и очакванията тези данни също не ни разкриха нищо особено. Екипът, работещ със скенера, ме убеждаваше, че ако направим сериозни и извънредно скъпи из­менения в машината, ще може да показва по-ясно влиянието на ДМТ върху мозъка. Но аз не харесах нито скенера, нито оглуши­телния му шум и не исках да подлагам още доброволци на това мъчение, съпроводено с прекалено силни магнитни полета.

Вероятно вече ви изглежда, че съм загубил и задръжките си, и здравия си разум в измислянето на експерименти, на които да подлагам доброволците. Но не стигнах до опити с радиация. То-мографът с позитронни емисии би ни осигурил чудесни цветни изображения на мозъчната активност. Щом научих какво е облъчването с тази машина, веднага забравих за идеите си.

В тази и в предишната глава описах основата и средата на нашите изследвания: кои бяха доброволците и в какви експери­менти и условия получаваха ДМТ. Преди това изяснихме и какво знаем за тази дрога. Така завършихме триъгълника от основа, среда и вещество, затова нека тръгнем натам, накъдето ни води молекулата на духа.