ГЛАВА ДЕСЕТА
Под въздействието на топлия чай с малко масло и повечко захар състоянието на стария отшелник чувствително се подобри. Ечемикът за кашата беше фино смлян и добре изпечен. Огънят весело пращеше до входа на пещерата. Беше все още тъмно, всичко беше потънало в здрач, птиците спяха по клоните на дърветата и нищо не помръдваше освен нощните животни. Луната беше изминала пътя си по небосклона и сега се скри зад веригата на далечните планини. От време на време леден вятър шумолеше в клоните на дърветата и раздухваше искрите в огъня.
Старият с мъка се изправи на вдървените си крака и тръгна към вътрешната стая. Младият монах са обърна и заспа веднага, преди даже главата му да е опряла земята. Наоколо беше тихо. Нощта стана още по-черна, с този оттенък, който предсказва, че зората не е далеч. Един самотен камък се откъсна и падна върху скалите. След това всичко потъна отново в тишина.
Слънцето беше вече високо, когато младият монах се събуди съвсем отмалял. Крайниците му бяха вдървени и мускулите го боляха. И беше прегладнял! Мърморейки под носа си забранени думи, той грабна котлето и като се олюляваше, излезе от пещерата. От огъня беше останала малко жар, която игриво припламваше. Монахът бързо хвърли върху нея няколко съчки, след което добави и по-дебели клони. Мрачно пресметна колко дърва му остават и без ентусиазъм установи, че трябва да търси все по-далеч. Когато погледна към каменистата стена, си спомни за снощното изкачване и потрепера. След това се обърна и отиде да вземе вода.
- Днес трябва да говорим дълго, защото чувствам, че Небесните Полета спешно ме призовават. Има една граница, която плътта не може да премине, и зная, че съм изгубил всякаква надежда за човешко съществуване.
Момчето се натъжи. То дълбоко и искрено беше обикнало стареца, защото смяташе, че страданията му са били прекалено големи.
- Готов съм, о, Преподобни! - каза то. - Но разрешете ми да напълня първо гаванката ви с вода.
Стана, изплакнал ия напълни с вода. Старият отшелник продължи разказа си:
- На екрана се показа един Ковчег, огромен кораб, който би могъл да побере Потала и целия град Ласа, включително и манастирите „Сера" и „Дремпунг". Корабът беше толкова голям, че хората, които излизаха от него, изглеждаха като мравки в пясъка. Разтовариха нови животни и цели тълпи нови хора. Всички изглеждаха някак оглупели - сигурно се намираха под влиянието на наркотици, за да не се бият. Мъже, които носеха необикновени приспособления на раменете си, летяха насам-натам като птици. Те наблюдаваха стадата животни и хора и ги докосваха с метални пръчки.
Огромният кораб летеше около света и няколко пъти кацна, оставяйки след себе си различни видове животни и хора. Някои от хората бяха жълти, други - бели или черни. Бяха високи на ръст или дребни, а косите им - черни, или съвсем бели. Някои от животните имаха козина, други бяха с дълги вратове, а трети просто нямаха шия. Никога не бих могъл да си представя, че съществува толкова богата гама от цветове, размери, типове живи създания. Някои от морските видове бяха толкова тромави, че ми трябваше известно време, за да разбера как се движат. Във водата обаче бяха толкова подвижни и гъвкави, колкото нашите риби в езерата.
Във въздуха постоянно сновяха малки кораби, от които се контролираше всичко, свързано с новите жители на Земята. По време на обиколките те разпръсваха големи маси хора и животни, като следяха да са равномерно разпределени по цялата повърхност на планетата. Изминаха векове. Човекът се оказа неспособен да запали огън или да си служи с груби каменни сечива. Мъдреците се събраха и решиха, че трябва да изпратят по-интелигентни хора на Земята, които да овладеят техниката за палене на огън. Така изминаха още векове и Градинарите населиха Земята с нови мъжествени екземпляри, за да подобрят човешката раса. Постепенно човечеството започна да прогресира, като премина от стадия на примитивните сечива към този на огъня.
Започнаха да се строят къщи и да се създават градове. Градинарите бяха непрекъснато между човешките създания, които смятаха, че това са техните богове, слезли на Земята.
Гласът прекъсна разказа си и заяви: „Напълно безполезно е да разглеждаме в детайли поредицата от беди, които се случиха в новата колония на земните жители. Ще се огранича да разкажа за ваше сведение най-важните факти. Докато говоря, ще можете да виждате в подходящ момент илюстрации, които ще ви позволят да ги схванете по-добре.
Империята беше могъща. От друга една Вселена обаче дойдоха много силни и войнствени същества. Те се опитаха да ни вземат онова, което ние притежавахме. Тези създания бяха човекоподобни, а на главите си на нивото на слепоочията имаха роговидни израстъци. Имаха и опашка. Войнствената им природа нямаше равна на себе си. За тях войната представляваше спорт, професия. Черните им кораби навлязоха в тази Вселена и варварите разграбиха световете, които бяхме населили. Последваха грандиозни битки. Някои от планетите бяха напълно опустошени. Други изчезнаха в експлозии, в огън и пламък. Парчета от тях се разпръснаха по космическите пътища. Те съществуват още под формата на това, което ние наричаме Астероиден пояс. Световете, които бяха преди това плодородни, загубиха атмосферата си, направо издухана от силните експлозии. Всичко живо загина. Един свят рикошира в друг и след това го запрати върху Земята. Планетата беше разтърсена от удара, и излезе от орбитата си, зае нова орбита и земните дни се удължиха.
В това време два гигантски електрически заряда се отделиха от двата свята. Небесата още веднъж се запалиха. Много земни жители измряха. Големи наводнения потопиха планетата и Градинарите, изпълнени със съчувствие, бързаха да се притекат на помощ на жертвите, да ги качат на корабите си, за да ги отведат до много по-високо разположени и разбира се, по-сигурни места. Обаче в Пространството битката беше спечелена. Силите на Империята смазаха зловещите завоеватели и голяма част от тях бяха хванати в плен.
Принцът на завоевателите, принц Сатан, се помоли да пощадят живота му под претекст, че има какво да разкаже и на какво да научи народите на Империята и че отсега нататък ще се посвети на доброто на другите. Неговият живот и този на най-близките му съратници беше пощаден. След като прекара известно време в плен, той показа толкова голямо старание за възстановяването на Слънчевата система, каквото прояви при нейното разрушаване. Понеже водачите на Империята бяха хора на добрата воля, те не можеха да открият подлостта и лошите намерения на другите. Ето защо те приеха предложението и възложиха някои помощни задачи на хората на принц Сатан, разбира се - под контрол на Империята.
На Земята местните жители бяха травматизирани от изпитанията, на които бяха подложени. Мнозина бяха загинали от наводненията или от пламъците, които се сипеха от облаците. Докараха човекоподобни от други планети, където някои хора бяха надживели събитията. Сега сушата беше различна, моретата бяха съвсем други. И понеже орбитата на Земята се измести, климатът се измени. Образува се екваториален пояс с висока температура, а полюсите се покриха с лед. Айсберги се откъсваха от ледените маси и плаваха по моретата. Поради внезапната промяна на температурата огромните животни измряха, а гигантските гори изчезнаха.
Много бавно условията за живот се стабилизираха. Човекът започна да гради земен тип цивилизация. Но той стана войнствен, започна да преследва всички, които са по-слаби от него. За да подобрят рода, Градинарите редовно докарваха нови хора. Развитието на Човека продължи и той започна да се оформя като едно по-изтънчено създание. Градинарите обаче не бяха доволни. Решиха, че някои от тях трябва да се преселят със семействата си на Земята. За удобство избрахме по-високи места, в планините например, за да настаним базите. Един мъж и една жена се появиха с кораб над красива планина в източните страни. Изанаги и Изанами станаха основатели и защитници на японската раса и (тук Гласът прозвуча тъжно и сърдито едновременно) пак бяха измислени различни легенди. Понеже бяха двойка и се бяха появили откъм Слънцето, във въображението на местните жители Изанаги и Изанами се превърнаха в бог и богиня, дошли да живеят между хората."
Върху екрана срещу мен видях кърваво слънце да свети в небето. От тази посока се появи блестящ кораб с червени отблясъци по корпуса от лъчите на залязващото слънце. Той слезе по-ниско и започна да прави кръгове в небето. Когато червеникавите лъчи на залязващото слънце се отразиха в покрития със сняг отсрещен връх на планината, корабът кацна върху плато сред склоновете. Залезът освети мъжа и жената, които слязоха от него, огледаха околностите и след това се върнаха обратно. Местните жители с жълта кожа, застанали на колене пред кораба и сковани от ужаса на грандиозния спектакъл, чакаха в тишината. След това ги погълна мракът.
Картината се промени и аз видях друга планина в друга страна. Къде? Не можех да кажа, но скоро щях да разбера. Корабите се появиха в небето и започнаха постепенно да слизат, като летяха в кръг и накрая накацаха по склоновете на планината. „Боговете на Олимп! - заяви Гласът със саркастичен тон. - Така наречените Богове, които донесоха много премеждия и изпитания на този млад свят! Тези хора, между които беше и бившият принц Сатан, дойдоха и се настаниха на Земята, а Центърът на Империята се намираше много далеч. Младите хора, които бяха изпратени на Земята, за да натрупат опит, се оставиха да бъдат обезсърчени от скуката и се повлияха от увещанията на Сатан.
Зевс, Аполон, Афродита, дъщерите на Кадмус и много други бяха членове на тези екипажи. Пратеникът Меркурий се прехвърляше от кораб на кораб по цял свят, за да събира съобщения и... скандали. Мъжете горяха от желание по жените на другите. Жените започнаха да правят засади на мъжете, които те си бяха харесали. В небесата корабите летяха с огромна скорост, карани от жени, които преследваха мъжете, и от мъже, които се мъчеха да хванат неверните си съпруги, избягали от домашното огнище. След като бяха свидетели на сексуалните фантазии на тези, които считаха за богове, местните жители стигнаха до мисълта, че те също трябва да живеят по този начин. Ето как възникна ерата на разврата, през която всички закони на благоприличието бяха нарушени. Някои от местните жители, по-хитри от събратята си, си отредиха сан на свещеници и претендираха да са Гласът на Бога. „Боговете" от своя страна бяха прекалено заети с оргиите си, за да бъдат в течение на това, което ставаше. Развратът обаче стана причина за злоупотреби с много убийства и за това започна да се говори в Империята. Все пак местните свещеници, тези, които претендираха, че са изпратени от Боговете, започнаха да описват събитията, но променяха фактите по такъв начин, че тяхната власт да се укрепи.
Винаги е било така с историята на този свят - някои от местните жители не описват истинските факти, а това, което би им помогнало да увеличат собствения си престиж и да получат повече власт. По-голямата част от легендите не представят даже приблизително събитията, които действително са се случили."
Преместиха ме пред друг екран. Можех да видя друга група Градинари - „боговете" Озирис, Анубис, Хор, Изида и много други. Те също участваха в оргии. И там един бивш съратник на принц Сатан правеше всичко, за да разруши доброто в този малък свят. И там неизбежните свещеници пишеха безкрайните си легенди. Някои от тях бяха успели да спечелят доверието на Боговете и да се докопат до забранени за местните жители познания. Тези хора създадоха тайна организация, за да достигнат до други тайни познания. Целта им беше да заграбят властта на Градинарите. Гласът продължаваше да говори: „Имахме много неприятности с някои от местните жители и трябваше да предприемем наказателни мерки. Някои от местните свещеници, които бяха откраднали съоръжения от Градинарите, не бяха в състояние да ги контролират и причиниха разни беди на Земята. Много хора загинаха и реколти се унищожиха. Някои от Градинарите под ръководството на принц Сатан направиха градовете Содом и Гомор столица на греха, където всякакви пороци, извратености и поквара бяха считани за добродетели. Владетелят на Империята предупреди официално принц Сатан, като го помоли да си иде. Сатан му се подигра. Някои от уважаваните жители на Содом и Гомор бяха помолени да напуснат града. След това в уречен час самотен кораб се появи в небето и пусна един малък вързоп. С огън и пламък градовете бяха изтрити от лицето на Земята. Огромни облаци се извисиха към небето във формата на гъба, а на Земята се възцари разруха, топяха се скали, не остана камък върху камък, без да броим отломките от човешките жилища. През нощта цялата област беше осветена от слаба жълтеникава светлина. Много малко жители избегнаха това бедствие.
Реши се да изтеглим Градинарите от Земята, да нямаме повече контакт с местните жители, да ги третираме като представители на извънземен живот. Патрулиращите кораби все още навлизаха в земната атмосфера. Светът и местните жители бяха все така наблюдавани, но официален контакт не се осъществяваше. За сметка на това решихме да поставим на Земята местни жители, обучени по специален начин. Човекът, по-късно познат под името Мойсей, представлява пример за подобни „внедрявания". Една жена от местните беше взета от Земята и оплодена с помощта на семе, което притежаваше необходимата характеристика. Още в утробата на майка си детето беше обучено по хипнотичен начин и му бяха представени обширни познания (обширни поне за местните жители). След това пак по хипнотичен начин му беше внушено да не разкрива знанията си поне за известно време.
Бебето дойде на Земята в определено време и място, за да можем да следим неговото развитие и обучение. След това под закрилата на нощта го поставихме на сигурно място върху легло от розови клонки, където сигурно бързо щяха да го намерят. Когато достигна зряла възраст, започнахме да осъществяваме контакти с него. При необходимост малък кораб отиваше до близката планина и се скриваше в облаците или в нещо, което ние сами майсторяхме за целта. Човекът Мойсей се изкачваше на върха на планината, след това идваше на борда на кораба и отнасяше със себе си магическа пръчка или таблица със заповедите, специално подготвени за него.
Но това не беше достатъчно и трябваше да използваме същата стратегия и в други страни. В страната, позната днес под името Индия, решихме да обучим и направляваме сина на един могъщ местен принц. Сметнахме, че неговият престиж ще накара местните жители да го следват и да спазват правила, които ще повдигнат тяхното духовно равнище. Обаче Гуатама имаше свои лични виждания по въпроса и вместо да ги отхвърлим, ние му разрешихме да създаде своя собствена духовна школа. Още веднъж стигнахме до заключението, че свещениците и техните привърженици - обикновено за своя лична полза - променяха ученията и писанията. Винаги така са ставали нещата на Земята, винаги е имало клики от личности, които са си отреждали сан на свещеници и са пишели или преправяли писанията по такъв начин, че техните привилегии и власт да бъдат умножени.
Имаше и други мъже, които създадоха религиозни тачения: Мохамед, Конфуций, много са, за да ги изброяваме всички. Все пак всеки от тези основатели се намираше под наш контрол. Всеки от тези мъже беше грижливо формиран, като намерението му беше да се утвърди една световна религия и вярващите да следват своите духовни водачи по добрите пътища на живота. Ние се опитахме да убедим всеки човек, че не бива да прави това, което не желае другите да му сторят. Опитахме се да създадем всеобща хармония в живота, подобна на тази, която съществува в нашата Империя, но това ново човечество не беше достатъчно напреднало, за да изостави егоизма си и да работи за благото на общността.
Мъдреците бяха много недоволни от осъществения прогрес. След като зряло обмислиха проблемите, изготвиха нова програма. Един от тях забеляза, че всички, които бяхме внедрили на Земята, са все от богати семейства. Подчерта се, че бедните хора от нисшите класи отхвърлят категорично онова, което проповядват представителите на висшите класи. Като използвахме Записите на Акаша, започнахме да търсим жена, която да отговаря на специалните условия и да роди син. Една жена се оказа годна за това и тя произхождаше от подходяща среда в страна, където смятахме, че новата религия ще пусне корени. Нашите изследователи работиха над този проект и над големия брой възможности, които се явиха. Изпратихме трима човека на Земята, за да продължат работата и да потърсят най-подходящото семейство. Избрахме млада жена без деца, женена за мъж, практикуващ един от най-старите занаяти на Земята - дърводелството. Мъдреците решиха, че след като мнозинството от хората принадлежат към тази обществена категория, те ще могат по-лесно да следват човек от своите среди. Един от нашите посети тази жена и тя го взе за ангел. Пратеник й съобщи, че тя ще познае голяма чест: ще носи мъжко дете, което ще основе нова религия. Жената забременя, но ето че стана това, което често се случва в тази част на света: жената и нейният съпруг трябваше да напуснат жилището си заради преследванията на местния владетел.
Бавно се придвижваха от град на град в Близкия изток и ето че дойде време жената да роди. Двойката не намери жилище и трябваше да се настани в един обор. Там се появи детето. Ние следяхме изпитанията на бегълците и в краен случай бяхме готови да се намесим. Трима членове от екипажа слязоха от кораба и отидоха в обора. Смаяни, те научиха, че корабът им е забелязан на Запад и че го описват като звезда.
Бебето се превърна в момченце и благодарение на обучението то чрез телепатия развитието му изглеждаше твърде обещаващо. Още като младеж за нещастие си навлече омразата на местното духовенство. Щом достигна зряла възраст, той се отдели от другарите си и започна да пътува в много страни на Близкия и Далечния изток. Водихме го даже и до Тибет. Той прекоси планинската верига и престоя известно време в катедралата на Ласа, в която и днес са запазени следи от ръцете му. Там го упътиха и му помогнаха да формулира основите на нова религия, пригодена за възприемане от народите на Запада.
По време на престоя му в Ласа чрез специален метод астралното му тяло на земния човек беше освободено и отведено към едно друго съществуване. На негово място вкарахме астралното тяло на един от нашите избраници. Той беше личност с богат опит в духовните работи, опит, който беше неизмеримо по-голям ... онова, което бихме постигнали при каквито и да било условия на Земята. Често прибягваме до този вид астрално преселване, когато имаме работа с изостанали видове. Когато всичко беше готово, избраникът предприе дълго пътуване към своята родна страна. За нещастие първият човек, който заемаше това тяло си беше създал много неприятели между свещениците. Сега си спомниха за това и скалъпиха процес, благодарение на който искаха да го хванат. И понеже подведоха съдията, резултатите бяха достатъчно ясни за предвиждане. Отначало мислехме, че е необходимо да се притечем на помощ на нашия човек, но стигнахме до заключението, че подобно действие може да бъде пагубно за младата религия и за населението изобщо. А новото духовно учение печелеше привърженици. И отново се появиха личности, които промениха учението с оглед на своите лични интереси. Шестдесет години след създаването му се състоя голям събор в Константинопол. Присъстваха много свещеници. Повечето от тях бяха извратени същества, жертва на порочните си полови желания. Те смятаха, че отношенията между мъжете и жените са нечисти. Под влияние на мнозинството истинското Учение беше променено, за да се окачествят жените като нечисти. Оттогава започнаха да проповядват и естествено напълно погрешно, че децата се раждат в грях. След това решиха да публикуват книга, разкриваща събитията през изминалите шестдесет години. Ангажираха хроникьори да напишат книги със същите идеи. Те използваха съществуващите легенди и предания (разбира се, с всичките неточности, които те съдържат). Година след година се създаваха различни комитети, за да коригират, изчистят и изменят откъсите, които не се харесваха на цензурата. Накрая публикуваха книга, която не учеше на истинската вяра. Нейната цел беше да засили властта на духовенството. През следващите векове свещениците, които трябваше да се посветят на духовното развитие на човечеството, направиха всичко, за да държат хората в невежество. Те разпространиха фалшиви легенди и изопачиха фактите. Ако земните жители - и особено злотворните свещеници - не променят начина си на живот, ние, хората на Империята, ще трябва да завладеем този свят. При подобни положения имаме заповед да не общуваме с Човека и да не правим никакви отстъпки на земните правителства."
Гласът млъкна. Целия скован, плавах над екраните. Сцените непрекъснато се променяха и гледах картините с множество събития, които са се случили много отдавна. Видях и повечето неща, които щяха да се случат в бъдещето, защото събитията могат да се предскажат сравнително точно, що се отнася до един свят или една държава. Видях как моята скъпа малка страна беше завзета от омразните китайци. Видях издигането и падането на един злосторен политически режим, чието име се произнасяше като „комунизъм", въпреки че това нищо не ми говореше. Накрая се почувствах ужасно изтощен. Разбирах, че и астралното ми тяло страда от пречките, които ми бяха наложили. Екраните, от които се появяваха до този момент прекрасни цветове, посивяха. Зрението ми се обърка и аз загубих съзнание.
Едно ужасно люшкане ме изтръгна от съня - или от моето безсъзнание. Отворих очи... но аз нямах очи! Въпреки че все така не бях способен да помръдна, съзнавах, че се бях върнал във физическото си тяло. Люшкането, което усещах, ми беше предадено от масата, на която лежах.
Водеха ме по дългия метален коридор на междузвездния кораб. Един равнодушен Глас, заяви: „Той дойде в съзнание". Последва одобрително мърморене, после се чуваше само влаченето на крака или лекото почукване на металическата маса, която се удряше в стената. Намирах се в стая съвсем сам. Мъжете бяха оставили масата ми и тихо се бяха оттеглили. Мислех за чудесата, които ми бяха показвали събрани накуп, но все пак бях обзет от чувство на недоволство. Колко много критикуват свещениците!... Аз самият бях свещеник и те против моята воля използваха способностите ми. Както лежах и мислех за изминалите събития, влезе един мъж и затвори вратата след себе си.
„А, Монаше! - възкликна Докторът. - Много добре се справи. Ние сме много горди с теб. Докато беше в безсъзнание, прегледахме отново мозъка ти и нашите уреди показват, че много добре си запаметил познанията в мозъчните си клетки.
Благодарение на теб нашите млади хора научиха много неща. Скоро ще те освободим. Щастлив ли си от тази новина?" - „Щастлив ли, господин Докторе? - отвърнах аз. - Какво имам на този свят, за да бъда щастлив? Вие ме хванахте, отрязахте горната част на черепа ми, принудихте духа ми да излезе от тялото и да отлети, обиждате ме като свещеник и сега, след като ме използвахте, ще ме изхвърлите на боклука, както се изхвърля плътската обвивка в момента на смъртта. Щастлив? Какво имам тук, долу, за да бъда щастлив? Ще осигурите ли съществуването ми? Ако не го направите, как ще мога да продължа да живея!" С такова свадливо настроение произнесох последното изречение.
„Монаше, едно от най-смущаващите явления в този свят е, че по-голямата част от вашите хора са настроени отрицателно - каза Докторът замислено. - Никой обаче не може да твърди, че и ти си така устроен, тъй като изказваш по положителен начин онова, което мислиш. Ако хората мислят винаги позитивно, ще има по-малко зло в света. За нещастие тук като че ли е съвсем естествено да бъдеш скептик, въпреки че това коства много повече усилия." - „Но, господин Докторе! Помолих ви да ми кажете какво смятате да направите с мен. Как ще живея? Какво ще правя? Нима трябва само да запомня това знание и да чакам някой да се представи и да ми каже, че той е избраният човек, за да му разкажа след това моето приключение, както стара жена бърбори на пазарния площад? Кое ви кара да вярвате, че ще се справя със задачата, особено ако се съди по това, което мислите за свещениците?" - „Монаше - каза Докторът. - Ние ще те настаним в една удобна пещера с каменен под. Едно поточе ще те снабдява с вода. Що се отнася до храната, санът на свещеник ще ти помогне хората да ти носят храна. Още веднъж - и свещениците са различни. Обикновено вашите тибетски свещеници са справедливи мъже и рядко имаме разногласия с тях. Не си ли забелязал, че често пъти сме използвали свещеници от Тибет? Питаш се на кого ще трябва да разкажеш и предадеш твоето знание! Запомни добре това: когато човекът дойде, ти ще го познаеш. На него ще предадеш знанието и на никого другиго."
Продължавах да бъда изцяло на тяхно разположение. След няколко часа Докторът дойде отново в стаята ми и каза: „Сега ще ти върнем способността да се движиш. Ето най-напред едно ново расо и една нова гаванка." Ръце ме опипваха навсякъде. Измъкнаха от тялото ми странни приспособления. Облякоха ми новото расо - ново расо: първото ново расо, което съм имал изобщо. След това можех вече да се движа. Един помощник от мъжки пол обгърна раменете ми и ми помогна да сляза от масата. После, след неизвестно колко дни, застанах най-после прав. Онази нощ спах по-спокойно, завит с едно одеяло, което също ми подадоха. И рано сутринта, както вече ти разказах, ме отведоха и настаниха в пещерата, в която живея вече повече от шейсет години. Сега, преди да си починем, да пийнем малко чай, защото моята задача и дългът ми са към края си.
ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА
Младият монах седна внезапно с настръхнал от ужас тил. Нещо го беше докоснало леко. Нещо като ледени пръсти беше минало леко по челото му. Дълго време остана седнал, като се мъчеше да чуе и най-малкия шум. С разширени зеници напразно се мъчеше да види нещо в гъстата тъмнина, която го обграждаше. Нищо не помръдваше. Входът на пещерата слабо се открояваше в мрака.
Монахът задържа дишането си, наостри уши, за да чуе биенето на сърцето си, както и лекото къркорене на вътрешностите си.
Нито шумолене на листа, нито вик от нощно животно. Тишина, само тишина, никакъв звук и шум, положение, което малцина познават, особено хората от градовете. Пак почувства малки свредели да дълбаят в главата му. Подскочи нагоре и извика от ужас, ритайки в празното, преди да стъпи на земята.
Излезе бързо от пещерата, облян в студена пот, и побърза да се наведе над огъня. Избута настрана пясъка и пръстта, които го пазеха. Откриха се червени въглени, и той веднага сложи върху тях сух клон. Започна да духа жарта, докато почувства, че кръвоносните му съдове ще се пукнат. Накрая дървото се запали. Сложи още съчки в огъня и изчака да пламне. Носейки по един горящ клон във всяка ръка, момчето влезе в пещерата. Пламъците свистяха и факлите пукаха при всяко негово движение. Отвсякъде изплуваха огромни сенки, които се въртяха и танцуваха по стените на пещерата.
Младият монах нервно се огледа наоколо. Изпълнен с надежда, потърси да види паяжините, които пак биха могли да се залепят за него, но не ги намери. След това се сети отново за стария отшелник и се упрекна, че не беше помислил по-рано за него.
- О, Преподобни! Добре ли сте?
Наостри уши. Не получи отговор, даже и ехо, нищо. Страхливо тръгна напред, като държеше пред себе си запалените факли. Стигна дъното на пещерата, зави надясно, там, където още не беше стъпвал, и въздъхна с облекчение, когато видя стареца седнал в положението лотос в дъното на тази по-малка част от пещерата.
Когато младият монах поиска да се оттегли дискретно, някакво особено блещукане привлече погледа му. Забеляза, че вода се стича капка по капка от една грапавина в скалата. Младият монах си беше възвърнал спокойствието.
- Извинявам се, о, Преподобни, че влязох така при вас, но мислех, че сте болен. Ще си вървя.
Не последва никакъв отговор. Никакво движение. Старецът стоеше безмълвен като каменна статуя. Не без страх монахът тръгна към него, към тази неподвижна фигура. Уплашен, той протегна ръка и докосна расото на Стария. Духът му го беше напуснал. Тъй като бе заслепен от блясъка на пламъците, той не беше помислил за аурата му. Сега видя, че я няма вече, че се беше разсеяла.
Натъжено, момчето седна пред трупа с подвити крака и започна да рецитира от Книгата на мъртвите. Даваше точни указания, необходими на Духа при пътуването му към Небесните Полета, предупреждаваше го за опасностите, които можеха да го дебнат в тези трудни часове, за клопките на злосторни сили. Когато свърши с религиозните си задължения, ученикът стана бавно и се поклони пред тленните останки. Излезе от пещерата. Вятърът, който неизбежно предвещава зората, тъкмо се беше надигнал и тъжно стенеше в клоните на дърветата. Див погребален звук кънтеше в една дупка на скалата, където вятърът се беше промъкнал, издавайки стенание като от орган. Първите слаби светлинки на зората бавно се появиха в небето и сега можеха да се различат върховете на далечните планини. Младият монах с окаян вид се сниши пред огъня, като се питаше какво трябва да направи сега, медитирайки над задачата, която го очакваше. Сякаш времето беше спряло. Накрая, след цяла вечност, слънцето изгря и денят настъпи. Младият монах сложи един корен в огъня и зачака търпеливо да се запали. После с нежелание взе горящия клон и влезе в стаята на отшелника.
Старецът все така седеше, сякаш беше още жив. Младият монах се наведе и със страх повдигна старото тяло. Метна го без усилие на раменете си. Като стъпваше внимателно, той излезе от пещерата и отиде по склона на планината там, където го чакаше голямата каменна плоча. Лешоядите също го чакаха. Младият монах бавно махна расото на отшелника и отдолу се показа слабото тяло. Той изпита състрадание при вида му, защото то приличаше по-скоро на скелет, върху който беше опъната кожа. Потрепервайки, изпълнен с отвращение, вкара изострения къс камък в долната част на корема и го издърпа силно към гърдите. Разкъсването на мускулните тъкани и на хрущялите издаде злокобен звук, който предупреди лешоядите и те, подскачайки, се приближиха още малко. След като наряза тялото и изкара вътрешностите, момчето вдигна един тежък камък и го пусна върху черепа. Той се отвори и мозъкът потече. Сетне със сълзи в очите ученикът взе расото и гаванката и пое към пещерата. Зад него лешоядите се караха и се биеха. Хвърли дрехата и гаванката в огъня, гледайки как изчезват в пламъците.
С мъка в душата и сълзи, които се стичаха по бузите му, капейки в зажаднялата земя, момчето се обърна и заслиза по пътеката, която го отвеждаше към друг етап от неговия живот.
Превод от френски Виржиния Софоклиева
Изд. Зограф
От колекцията на www.spiralata.net
Сподели с приятели: |