Сборник На моите мили внучета Петя и Виктор съдържание как прописах Добрият разказвач знае мярката си

Ганчо, отчаян от случилото се, разтурил стопанството си и изчезнал на някъде. След време мой познат ми разправя, че го видял в Германия в компанията на един съмнителен турчин. Няколко седмици живели в една квартира, където били натъпкани всякакви нелегални. Веднъж се заприказвали с Ганчо и той му разказал как преминал нелегално границата през Полша под чуждо име, как ги засекли немците и се започнала престрелка, как в опита му да помогне на бременна жена с три дечица го ранили и заловили. После в затворническа болница се запознал с турчина понеже знаел добре турски. Разказал му историята си, а той обещал да му помогне да спечели много пари. След това успели да избягат, разбира се не без помощта на приятели на турчина. Само че, два дни по късно Ганчо и турчина изчезнали. Повече не чул нищо за тях. Аз също не чух повече нищо за Ганчо, до деня в който се появи от някъде в града. Като казвам появи не разбирай, че съм го видял. Каза ми брат му, че са го докарали някакви хора целия натрошен, ни жив-ни умрял. Веднага плъзнаха слухове, че се е забъркал с наркотрафиканти. Други пък смятаха, че се е занимавал с трафик на жени или деца, трети - с други далавери, с една дума всеки си приказваше каквото му дойде на ума. Но в едно всички бяха единодушни - каквото и да е правил, правил го е да спечели пари и да доизплати колата. Тогава някой се сети, че всъщност Ганчо и да е спечелил някакви пари, няма на кого да плати, понеже бизнесменът отдавна беше изчезнал - убиха ли го, в чужбина ли забегна - никой не знаеше.

А през това време Ганчо стискал зъби от болки и нищо не казвал, дори на близките си. Идвали от полицията да го разпитват, но и на тях нищо не казал. Понеже нямали конкретни данни за някакво престъпление, оставили го на мира. След време се пооправи, започна да излиза из града по малко, но не е същият човек. Няма живот в него. Пречупи го и го смачка това, което му се случи. Всъщност ти го видя на какво е заприличал. А като си помислиш, къде му е вината?...

Приятелят ми отново млъкна. След като стоях ме така някое време, аз го подсетих:

- Ти каза, че тази история обърнала и твоя живот! Каква връзка има?

Той внезапно пребледня. Въпросът ми сякаш го жегна дълбоко. Мъка се изписа на лицето му. Не бързаше да отговори. После въздъхна, рязко стана от мястото си и почти извърнал се на страни, през рамо ми каза с треперещ глас:

- Не ти ли казах, че Ганчо имаше дъщеря?... Мутрите посегнаха и на нея - изнасилиха я...- гласът му за миг секна, - но това е друга история...! -добави той и бързо се отдалечи.

ДОКТОР БОРЕ

Напоследък се опитвам да не мисля за времето прекарано в различни болници - и без друго си имам достатъчно грижи и проблеми. Ала не знам как стана, но спомена за доктор Боре, изведнъж се загнезди в съзнанието ми и не рачи за нищо на света да изчезне от там. На против, от как изплува от дълбините на паметта, не ми дава мира нито през деня нито през нощта. Да е нещо кой знае какво, - нищо подобно. История, като история, каквито съм чувал и преживял със стотици. Но все пак малко по инаква, колкото смешна, толкова и тъжна...

Най-сетне, за да се отърва от нахалния спомен, реших да го хвърля на белите листове...

Това се случи преди двайсетина години. От два-три дни бях в очното отделение на Александровската болница в София. В стаята бяхме четирима: Бай Гиньо - шофьор от село Говедари, Пазарджишко, Кольо от Петрич, доктор Боре - пенсиониран стоматолог от София и разбира се аз - тогава все още само кандидат самуилов войн...

Дойде и денят, в който оперираха Кольо и доктор Боре. Към обяд ги върнаха в стаята. Вече имах доста натрупан стаж в болница от преди, така че знаех поне колкото първокурсник в медицинска академия как да се грижа за опериран...

Кольо лежеше на първото легло, от ляво на моето, а доктор Боре - на третото от дясно. Наблюдавах ги внимателно, излегнат на леглото си, готов да се притека на помощ, ако имат нужда от нещо. Знаех, че първият ден и безкрайните часове през нощта са най-тежки - бях преживял две очни операции...

Кольо спазваше стриктно указанията на лекарите - двадесет и четири часа никакво ядене и пиене. Не трябва да се говори. Никакво ставане. Пълно обездвижване на главата и тялото...

Доктор Боре пък, напротив, щом сестрата и санитарката излязоха от стаята, ми вика:

- Тоше, отвори чекмеджето ми! Ще видиш в кутия от локум малки пакетчета. Дай ми едно !

- Но, доктор Боре, нали знаеш, че сега не бива да пиеш нищо... - запротестирах аз.

- Я си гледай работата, хлапе такова - отряза ме той и се пресегна да отвори чекмеджето.

- Чакай, чакай, бе - викнах - не мърдай. Аз ще ти го дам...

Подадох му пакетчето, а той го разгъна и изсипа в устата си, за мой ужас, седем-осем разноцветни и различни по големина хапчета.

- Дай ми вода!.. - зафъфли. - Не, не! По добре нектар от праскови, най-отдолу в шкафчето е. Отвори го!

Извадих нектара, без да споря, макар добре да знаех, че това което прави сега, по-късно ще му излезе през носа.

А той, Като изпи наведнъж повече от половината нектар, подаде ми бутилката и пак вика:

- В шкафчето трябва да има и шоколадови бомбони. Дай ми една кутия!

- Няма ли да ти стане лошо? - плахо го запитах, с надеждата да се откаже.

- Ако не хапна нищо, тогава ще ми стане лошо.

Извадих и кутията с бонбоните. Подадох му я, а той най-спокойно я изплюска.

- Донеси ми прясна вода - не спря да нарежда доктор Боре. - И да е студена, разбра ли, Тоше?... Чакай, чакай! Дай ми да доизпия нектара, че да измиеш бутилката!

Донесох вода. Подавам му чаша, а той:

- Бутилката, бутилката ми дай!

Подадох му бутилката. Доктор Боре я грабна и я изля в гърлото си.

Гледам го и си мисля:

"Яж, пий..., докторе!... Като те хване соргуня, ще видим кой ще ти носи подлогата? Разбира се, ако не се издрайфаш преди това!..."

После доктор Боре дълго се въртя в леглото. Все нещо не му беше наред. Накрая задряма.

През това време хвърлих едно око на Кольо. А той си лежи кротко и безшумно, сякаш не диша. Само устните му страшно се бяха напукали. Отрязах парченце лимон и понечих да ги навлажня. Тъкмо се надвесих над него, той изведнъж ги сви.

- Кольо, - викам му - искам да ти наквася устните с лимонче бре! Не те ли мъчи жажда?

А той продължава да ги стиска и не реагира.

Все пак му капнах няколко капки.

Докато се занимавах с Кольо, доктор Боре се размърда.

- Тоше, тука ли си?

- Тука съм, доктор Боре.

- Дай ми и другата кутия от шкафчето и бягай да купиш още две! Вземи десет лева от портмонето ми!

- Чакай малко. - отвръщам му - Квася с лимон устните на Кольо...

- Я го зарежи тоя!... Какво си губиш времето... Такива, като него, са умрели още преди да се родят...

Не бях съгласен с доктор Боре. Ала защо да споря?...

Подадох му кутията и взех парите. Бях вече на вратата, когато доктор Боре извика:

- Вземи и три-четири бирички, Тоше! Парите ще ти стигнат... И едни фъстъчки...

Изхвръкнах като тапа от стаята, да не би доктор Боре да се сети за още нещо...

По късно, когато се връщах от вечеря, още от вратата гледам - доктор Боре опипва стената на коридора.

- Ама вече прекали, доктор Боре! - викам му - Ако не ти пука за тебе, барем труда на лекарите уважавай!

- Пет пари не давам за труда на лекарите... - сопва ми се той - Хайде, ела де, Тоше, че от кое време се мотая... Не мога да уцеля вратата на клозета. Ще се подрищя, мама му стара...

Помогнах му за тоалетната и внимателно го отведох в стаята. А там докато хвърля един поглед на Кольо, доктор Боре се пльосна по корем на пода и се завря почти целия под леглото.

- Падна ли - викнах изплашен - чакай да ти помогна... Полека... Не се напрягай!...

- Стига врещя, бре!... Само искам да си издърпам сака... Да си сменя дрехите... Пък и този бинт... Мамка му...

Докато се усетя, той седна на пода и започна да размотава бинта от главата си.

- Не бива, доктор Боре... Операцията ти е прясна...

- Стига й толкова... на операцията. Само ми пречи този бинт... Да не съм сляп?...

- Ако не спазваш лекарските указания, може и да станеш. бетер децата се държиш, мама му стара - ядосах се и заругах като него.

- Остави го, Тоше - обади се бай Гиньо от своя ъгъл - Нали и той е лекар... знае какво да прави.

- Лекар!?... - не мирясвах аз - Зъбар такъв...

- Не дрънкай, а ми дай малко лейкопласт да си залепя марлята! - изкомандва доктор Боре.

С пъшкане, ругатни и с моя помощ след час най-после доктор Боре се преоблече и легна в оправеното от мен легло.

Помислих си, че най-после ще кротне - но не. Не мина и минута и ми вика:

- Тоше, да отскочиш до кръстовището на Георги Софийски и Пенчо Славейков, да ми купиш от кръчмата три-четири кюфтенца на скара и две хлебчета... Ти хапна, нали!? Ама не помисли за бачо си Боре...

До времето за лягане доктор Боре омете кюфтетата с хлебчетата, фастъците и бонбоните, изпи бирата и още една бутилка нектар от праскови. Два пъти ходи до тоалетна и най-накрая реши да поспи. Но докато се унасях в сън, все го чувах да се върти и да мляска...

На сутринта, докато си отворя очите, първата ми работа беше да видя как са оперираните: Кольо лежеше все така неподвижно. Устните му се бяха напукали още по-страшно, направо се бяха избърнали. А лицето му беше станало пепеляво...

Доктор Боре хъркаше юнашки. През нощта беше махнал марлята от оперираното око.

- Доктор Боре, - бутнах го - дай да ти направя превръзката, че сега ще дойде сестрата...

- Я се омитай!... - изръмжа той и се обърна към стената.

За визитацията все пак го склоних да го бинтовам. Лекарите набързо погледнаха към бай Гиньо - незнам защо започваха визитациите винаги от четвърто легло - и наобиколиха леглото на доктор Боре.

Внимателно заразвиваха бинтовете. Аз надничах и чаках да видя какво ще стане.

Като почистиха оперираното око, професорът се надвеси над него и го заоглежда с офталмоскопа. Тогава доктор Боре се обади:

- Кога ще ме изпишеш, професоре?

- Не мърдайте и не говорете! - смъмри го професорът.

- Щото смятам след обяд да отскоча до село. Имам кошери там... Едното семейство май ще се рои... - невъзмутимо си продължи доктор Боре.

- Мълчете! - все още спокойно, но с твърд тон го отряза професорът.

Ама може ли да спре някой доктор Боре като иска нещо...

- След обяд си отивам, така да знаеш!

- Добре е, доцент Янков - обърна се професорът към лекуващият лекар, след като приключи с прегледа. - Всичко е наред... Окото е чисто... Няма усложнения. Продължавайте с обичайната терапия!

- И аз така мисля, професор Танев - закима одобрително лекуващият лекар.

- Значи мога да си вървя, а? - не пропусна да попита доктор Боре, като се надигна да става.

- Разбира се, само че след една седмица... - отвърна му язвително професорът - Има си ред тука, колега, има си ред...

- Пикая ви на реда, така да знаете... Аз си имам свой ред. и него си спазвам... - тросна му се доктор Боре.

Професорът му обърна гръб и погледна към мен.

- Как е?

- Ще има, ще има... Рано е още. Само трябва да спазваш стриктно предписаното лечение... Да се пазиш - никакви резки движения и да внимаваш с мадамите...

Професорът, усмихвайки се, заобиколи леглото и се надвеси над Кольо. Между временно бяха махнали превръзките му и почистили окото.

- Бързо в операционната! - извика внезапно той - Получил е масиран кръвоизлив... Бързо, ще изпуснем окото...

Докато откарваха Кольо към операционната, доктор Боре си събра нещата. От вратата нехайно ни махна с ръка за довиждане и си замина...

СЛЯПАТА УЛИЦА

Локвата се появяваше, за голяма радост на селските прасета и патки, пък и на малачката на Бончо горския, след като е валяло повечко. А беше валяло и то как - небето се беше продънило и едва от ден два облаците бяха започнали да се изнасят на изток, както правеха като си излеят съдържанието над селото и натаят хубаво торта, натрупана на огромни купища в сляпата улица. После, от своя страна, тя пък се оцеждаше на мътни потоци и подхранваше обилно локвата...

След перфектното изпълнение на маневрата, какво оставаше за преодоляване? - Нищо, или почти нищо - три стъпала - доста поизтрити от хиляди подметки, скърцаща врата - несмазвана сигурно от дядово адамово време и хоп... слепият Тинко се вмъква в кръчмата.

Следва нещо като ритуал: едва зърнал го, Павлето веднага изрича началната реплика с глас на заклинател, по-точно се опитва, защото колкото и да си удебеляваше гласа, та да му придаде нужното звучене, все го изкарваше на фалцет:

- Хайде бе, Тинко, душо моя, сядай до мене - пазя ти специално мястото - и да я подкарваме тази пуста Руфинка, че тонът й нещо ми бяга напоследък...

- Да я подкараме, бат'Павле, що да не я подкараме, ама жаба на сухо кряка ли? - произнася своята реплика Тинко с дълбока театрална въздишка.

И докато слепецът се настанява на стола до Павлето, пълна чаша с гроздова пониква пред него.

С добре отработено движение Тинко я хваща с два пръста и отпива голяма глътка, задържа малко в устата си парливата течност, набедена за гроздова ракия и потупва Павле по гърба за "мерси". Глътва я шумно, млясва с устни от удоволствие и изпъва шия. Адамовата му ябълка заподскачва възмутено. Шумно преглъща и като я укротява, запява "Руууфинкааа бооолна легналааа..."

Павлето зацепва след него като ехо с поне две октави по-високо и съвсем не в синхрон, но кой ти слуша... само Ганчо пощаджията въздъхва:

- Ех, не оздравя най-сетне туй Руфинкатааа, брееей!...

Всички присъстващи на тази сцена - а те са винаги едни и същи - търпеливо изчакват и последният тон да заглъхне под опушения от цигарен дим и от изтърбушеното кръчмарско кюмбе таван. Тогава Дельо кмета, изпъчен и с делови тон, се включва със своята реплика:

- Тинко, има ли нещо ново из село днеска? Нали знаеш, от работа нямам време... Глава не мога да вдигна от задачи.

- Все същото е, бат'Дельо, нищо ново... Ако не броим на горския малачката дето абортира по обяд...

- Ще абортира я, как няма да абортира. Тя държавата ни абортирала, какво й остава на една малачка... - поема "новината" Ванко Треската.

И препирнята се отприщва. Все една и съща, без значение какъв е поводът.

Понеже Дельо и Ванко винаги са на нож, Дельо светкавично контрира:

- Що приказваш така бре, Ваньо? То че не сме цъфнали - ясно, ама чак държавата да абортира!... Пак се изхвърляш, мама му стара.

- А такааа, като стана кмет, веднага запя друга песен... Забрави ли какви ги приказваше преди, а? - "... Скапана държава е това нашата... С едни кравешки фашкии не може да се оправи... аз като стана кмет..." Е, стана кмет... И какво? Все тая...

- Ти за фашкиите сега недей да приказваш! - Прекъсва го Дельо, вече запалил фитила - Нали и тебе те избраха за кмет заради същите кравешки фашкии?... Ти какво направи?... Нищо... Нищо и половина. Драгановите момчетии продължават да си ги трупат на сляпата улица...

- Аз добре я бях подхванал, ама ти и твоите приятели - демокрация, та демокрация... Не можело то така... Частната инициатива... в кои времена живеем?... На ти сега демокрация... На ти частна инициатива - драгановите си гледат кравите и трупат фашкиите... Пари правят... Създават се... Покрай тях и други се научиха да си изхвърлят фашкиите там... Улицата съвсем се е задръстила. А селото ни осмърдяно...

- Подхванал, ама... недоизкарал. Сега това е мой въпрос... Аз ще му намеря решението... - докача се Дельо.

- Та ние си ги миришем вече половин век... тия кравешки лайна, де. Свикнахме им на миризмата... По бай Тошово време си ги миришехме, щото телета трябвало за кланицата. Сега пак си ги миришем, щото незнам какво си трябвало да стане... Демокрация ли, монархия ли!? Щом и царят започна да се навърта тъдява... кой знае какво ще е?! Че защо тогава да не си ги помиришем още малко... поне да го видим какво е това нещо, дето трябвало да стане.- философства слепият Тинко.

- Аз пък като му цапна една ракия... и не усещам нищо... Фашкия ли е, гюл ли е... все ми е тая. - обажда се Павлето и гаврътва шумно съдържанието на чашата си.

- Не е така... не е така. Не може да се търпи повече. Дельо като се е хванал да оправи работата, да я оправи. Вмирисали сме се на говежда тор... вкиснахме - изтъркулва продрания си бас Пеньо касиера. В селото отдавна няма каса, понеже ликвидираха кооперацията, но по навик така си му викат...

- Ако даскалът беше жив, нямаше да смеят да си изхвърлят тора на сляпата улица. - намесва се в препирнята и дядо Станчо - Ама отиде си човекът и къщата му запустя. Затова никой не минава вече по сляпата улица... По едно време имаше приказка да правят музей в къщата, дори от града идваха, но така си остана... Свят човек си беше даскалааа... свят човек. Няма ги такива вече.

- Бил, дядо Станчо, бил. Сега го няма...

- Сега е на "... място злачно, място прохлааадно..." - провлачва глас Тинко, имитирайки поп Недьо - Нали така беше, дядо Станчо?

- Не се подигравай, момче! - Ядосва се старецът - Де ще намериш сега такива хора, бре Тинко?

- Даскалът си отишъл. Ама ние сме си тука... Ние дишаме изпаренията, ние теглим от смрадта. То се видя, че Дельо няма да свърши нищо, ама да се хващаме всички и да я оправим тая работа. - като се изправя и удря по масата заявява решително Ванко треската.

- Да я оправим, но как? - изправя се и Дельо кмета - Да вземем да стачкуваме ли?

- Защо пък не, бре кмете?!...

- Голям фантазьор си, Ваньооо, голям фантазьор! Такъв си беше и такъв си остана...

- Ванко има право... - поизправя се и Ганчо - да стачкуваме!...

Силите му стигат до там и той се отпуска на стола, като захлюпва глава върху кръстосаните си на масата ръце. Баса на Пеньо заглушава тихото му похъркване.

- Да вземем да блокираме шосето към Суха ела...

- Че кой ще ни обърне внимание, ако го блокираме? - И Ванко пали фитила като кмета - Към Суха Ела я мине кола през деня, я не мине. Само бусът на Митьо ще се излъже в седмицата един-два пъти да закара на петнайсетината грохнали старци хляб и лекарства... И линейката като умре някой.

- Кой е умрял? - обажда се дядо Станчо от ъгъла си - Бог да го прости завалийката... отървал се е!...

- Тука си прав, Ванко. - провлачва глас и Дельо, без да обръща внимание на стареца - От блокиране на пътя няма да имаме голяма файда... Ама какво да правим... Нещо трябва да е... ама какво?

- Аз викам да вземем да направим пияна стачка... - предлага Павлето.

- Че ние откакто скъсахме на мегдана списъка на хроничните алкохолици в знак на промяната, всеки ден пием в кръчмата... - контрира го слепият Тинко.

- Не е вярно. - опъва му се Павлето - Забрави ли като изпихме всичкото пиене в кръчмата, щото имахме доста да наваксваме заради тоталитарните репресии спрямо нас - пияниците... Тогава, помниш ли, как Кънчо ни наложи алкохолен борд, а?...

- Е, помним, как да не помним. - В хор изревават всички.

- Нали тогава получих аритмия на сърцето... - припомня си Пеньо.

- Пък аз - лумбаго - допълва Павлето.

- Стига, стига! Разводнявате темата! - смъмря ги Дельо - Сега въпросът е "Какво да правим?"

- Както е казал Чернишевски - с подигравателен тон го допълва Ванко.

- Белински - впива смразяващ поглед в него Дельо.

- Все пак, аз викам да обявим пияна стачка - повтаря предложението си Павлето.

- А кой ще плаща пиячката? - загрижен пита Пеньо - Щото Павле, да прощаваш, ама от незнам колко години все аз ти плащам пиенето. ..

- Ще плащаш я, как няма да плащаш! Аз как цели двайсет и три години, пет месеца и седем дни, и осем часа и десет минути и... - той поглежда часовника си и се коригира - и дванайсет минути и... - пак поглежда часовника си - ако стрелката на секундарника не беше паднала щях да ти кажа и колко секунди търпя дъщеря ти!...

- Стига, стига глупости! - удря по масата Дельо - придавате частен характер на един жизнено важен обществен въпрос! Павле, развий идеята си!

- Какво да я развивам, тя е ясна и без развиване. Пием си ние така както сега...

- И после?

- Кръчмарят ни издава всеки ден фактура...

- Той къде се запиля? - сеща се слепият Тинко - Пиенето свърши!

- Ида, идааа!... - провиква се Кънчо кръчмаря от кухнята - Хей сега... И пиенето и мезето идат...

Радостен вик оглася кръчмата. Само Ванко произнася замислено:

- Струва ми се, че схванах идеята на Павлето. Дельо ти нали все още си кмет на селото...

- Ей, мама му стара няма да го преглътнеш най-сетне този очеваден факт бре, Ванко!...

- Хайде не се заяждайте пак - сопва им се Пеньо - като става въпрос за пиене, поне тогава престанете да се джавкате!... Работа ще вършим я! Стига сте се яли!

- Пеньо е прав - подкрепя го събудилият се Ганчо - пиенето е най-важното... Казано е то, май беше в Светото евангелие: "Когато пиенето пречи на работата, зарязва се работата." Кой черпи?...

- Сега не става въпрос за пиене, Пеньо, а за стачка чрез пиене. Има разлика - отново удря по масата Дельо. - Ванко продължавай!

- Че какво има да продължавам? Ти като кмет, ще удряш печата на кметството на всяка фактура и ще ги пращаме на Драгановите момчета да ги плащат...

- Да плащат!... Като печелят за наша сметка - да плащат! - съгласяват се всички.

- Не става! - отсича Дельо - Кметски печат е това, не е...

- Ама ти нали правиш натурални заверки, защо да не става?

- Нотариални, Пеньо, нотариални се казва... - поправя го закачливо слепият Тинко.

- Тинко не разводнявай! - Пеньо скача възбуден на крака - Натурална-нотариална... все тая. Важна е стачката.

- И пиенето - надига се пак Ганчо пощаджията.

- Май, че имате право. Ще заверявам фактурите и сетне?...

- Какво сетне? Ако не си дигнат тора ще фалират.

Всички потриват доволно ръце:

- Да фалират, да фалират...

- Доста пари направиха... Скоро няма да фалират...

- Нищо, тъкмо по-дълго ще стачкуваме...

В общата гълчава никой не забелязва влязлата буля Недка, чистачката в кметството. Едва когато дръпва Дельо за ръкава и му извиква силно в ухото, я забелязват. Умълчават се. Гледат я втренчено.

- Кажи, ма.. - сопва й се Дельо. - Нали съм ти казал да не ме безпокоиш като имам заседание?!...

- Ама аз по служба, господин кмете... - запремигва смутено буля Недка. - Дойдох да питам, дали ще дойдеш скоро, щото има сватба и трябва да ги разпишеш...

- Тя не беше ли за онзи ден - плясва се по челото Дельо - как съм забравил?!...

- За тогава беше, но като минавала сватбата през локвата, булката се подхлъзнала по камъните и се пльоснала в калта, като малачката на горския, а бялата й рокля станала лайняна... Младоженецът се спуснал да я подхване да не падне и хоп, подиря й... Пък нали булката бременна, замъчила се да ражда. Извикали линейката. Доктора, като минавал по същото място, взел, та и той се капичнал в локвата. Изчистили го някак си, ама той отказал да отиде при родилката, щото нямал чиста престилка... Предложи ли му една от тези дето ги даваха от кооперацията, като я имаше, хем чисто нова. Пак отказал - трябвало да е бяла. Със синя не ставало. А булката вие... ражда... Тогава хукнали да искат бяла престилка от Марушината снаха, нали е санитарка в болницата. Добре, че си била вкъщи - дала им. Разгеле, докторът кандисал да отиде при родилката. Само дето тя вече била родила... Та сега бързат да ги разпишат, че грехота е така без сватба...