Защитени признаци и дискриминация по асоциация

16. Защитени признаци и дискриминация по асоциация

1. 
   Понятие за защитен признак
   

Признакът приобщава дискриминираното лице към определена социална група. Независимо дали е вроден или придобит, той е съществен не само за преживяването на лицето за неговата идентичност, но и за груповата идентичност на общността, към която този признак го приобщава. Признакът е качество, заради което неговите носители се самоопределят като група. Обикновено това са характеристики, традиционно или актуално свързвани с политики на преследване, междугрупови вражди, социални сблъсъци, повишена виктимизация и пр²³⁶. Независимо в каква степен установяването им по конкретни случаи зависи от самоопределящи го изявления на засегнатото лице, тези признаци са винаги обективни, т.е. елементи от съществуващата действителност.

Антидискриминационните клаузи на правото на ЕС обслужват функционирането на вътрешния пазар и поради това традиционно охраняват равенството в сектора на заетостта и социалното осигуряване. В сравнение с международните договори за правата на човека, правото на ЕС ограничава приложението на антидискриминационните режими не само по сектори, но и по признаци, тъй като възприема подхода на изричното им изброяване. Неблагоприятно отношение по признак, който не е изрично защитен, не може да получи защита срещу дискриминация според актуалното право на ЕС. Директива 2006/54/ЕС, Директива 2004/113/ЕС, Директива 2002/73/ЕС, Директива 2000/78/ЕС и Директива 2000/43/ЕС забраняват неравно третиране по признаците пол (заетост, социално осигуряване и пазар на стоки и услуги), полова ориентация, увреждане, възраст и религиозна принадлежност (заетост и социално осигуряване) и расов или етнически произход. Забраната е абсолютна и не може да бъде оправдавана.

Множество международни договори въвеждат изискване за равно третиране по отделни признаци, някои от които са изрично дефинирани. Тези актове са част от българското вътрешно право, ако са ратифицирани, и се прилагат или пряко и с предимство пред несъобразени с него национални норми (всички клонове на правото без наказателното), или съдържат указания за тълкуване на националноправни понятия, с които съдебната практика е длъжна да се съобразява (наказателноправен сектор)²³⁷.

Сред тези актове водещо е значението на Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ), която е снабдена и със собствен юрисдикционен механизъм – Съд по правата на човека (ЕСПЧ). Тя съдържа неизчерпателен списък от признаци, който е по-широк от този по европейските директиви. Изрично са споменати пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, имущество, рождение. В понятието ,,друг някакъв признак” практиката на ЕСПЧ включва още здравословното състояние (увреждане), възрастта, половата ориентация, образованието, семейния статус²³⁸, бащинството²³⁹, членството в сдружения²⁴⁰, местопребиваването²⁴¹, военния ранг²⁴², възрастта²⁴³. Списъкът е неизчерпателен, тъй като Конвенцията допуска оправдаване на всяко неравно третиране по защитен признак, което преследва легитимна цел и е пропорционално при доказване на легитимна цел и пропорционалност на мярката.

Българският закон възприема смесен подход. Той възпроизвежда отворения списък с признаци на ЕКПЧ²⁴⁴, но предвижда абсолютна забрана за пряка дискриминация, основана на някой от тях. Тя може да бъде разколебана само в изричните хипотези на чл. 7 от ЗЗДиск, но принципно не подлежи на оправдаване²⁴⁵. Това поставя много съществения въпрос за точното съдържание на всеки признак, особено предвид случаи в съдебната практика, в които той не е разпознат²⁴⁶, не е установен²⁴⁷ или в които бива смесван със сектора, в който се предоставя закрила²⁴⁸. Съществува и специфична самостоятелна тенденция признаци с по-неконкретно съдържание да бъдат тълкувани прекалено разширително. Практиката понякога приобщава към тях всякакви несериозни, случайни, временни и повърхностни характеристики, отдалечавайки се от духа на закона²⁴⁹. Той предоставя абсолютна защита само по значими същностни белези на човека, които са извън неговата воля или които са свързани с упражняването на основни свободи. Абсолют­ната забра­на за пря­ка дискриминация е не­съв­мести­ма със защи­та на вся­ка въз­мож­на характеристи­ка²⁵⁰.

3. Видове защитени признаци

3.1. Признаци, свързани с идентичността – пол и полова ориентация

Според ЕСПЧ полът и половата ориентация се обхващат от правото на личен живот по чл. 8 от ЕКПЧ, като вторият се включва и в обхвата на правото на семеен живот по чл. 12²⁵¹.

Полът, описван още като полова принадлежност и понякога като полова идентичност, определя съществени аспекти от идентичността на човешката личност. Той е толова дълбоко свързан с нея, че определя функционирането на човека в интимната и в значителна част от социалната сфера, а промяната в него води до промяна на самоличността.

Полът е социално-биологична характеристика, която може да бъде интерпретирана от гледище на генетиката (тип хромозомна комбинация), биологията (дейност на полови жлези, хормонална регулация и др.), неврологията (мозъчна регулация на половата мотивация), психологията (възприет динамичен стереотип), социалната наука (възприета социална роля, популярно свързвана с един от половете) и др.²⁵² За правото са съществени онези признаци и проявления на пола, които влияят на социално значимото поведение на личността и на нейното проявление в социалната действителност. Това са, първо, външните белези на пола, които обуславят за третите лица предположение за принадлежност към мъжки или женски пол, и, второ, индивидуалните преживявания на личността, свързани с лично усещане, възприемане и желано вмешателство в телесната структура и функционалност и с избора на социален израз на пола. Тези групи белези не могат да се разглеждат изолирано една от друга.

Юриспруденцията срещу половата дискриминация е богата и относително добре развита, особено в международната практика и особено в сектора на заетостта и достъпа до социални услуги, включително през последните години и в хипотези на смяна на пола²⁵³.

През псоледните години хипотезата на транссексуалност поставя въпроси, които юрисдикциите по-скоро избягват да обсъждат. Сред най-показателните примери е делото Christine Goodwin v. UK [GC] (No. 28957/95), 2002 г. ²⁵⁴ Жалбоподателките, и двете претърпели смяна на пола от мъжки към женски, се оплакват от отказа на държавата да преиздаде актовете им за раждане. Актовете служат като доказателства за полова принадлежност в редица случаи, включително трудовоправни и осигурителноправни отношения, и това ги излагат на риск от присмех, унижение и тормоз²⁵⁵. Отклонявайки се от предходната си практика, Съдът открива нарушение на правото на личен живот и правото на брак по чл. 8 и чл. 12, но не коментира нарушение на антидискриминационния текст на чл. 14. Аналогично, по делото Van Kuck v. Germany (No. 35968/97), 2003 г., Съдът се съгласява, че отказът на осигурителното дружество да възстанови разходите по смяна на пола с възражението, че медицинската процедура не била ,,необходима”, нарушава правото на личен живот, но съвместимостта с чл. 14 остава неизследвана.

Правните стандарти определят различно обхвата на културно-биологичните признаци и тяхното съотношение, като избягват ги дефинират, а биологичните и хуманитарните науки спорят относно съдържанието им.

Признакът ,,раса” е най-старият защитен признак, предмет на универсална защита в международното и националните законодателства. Всички интерпретации го отнасят към голяма група от хора със сходни физиологични и морфологични особености, отличаваща се от други сродни групи по честотата на срещаните гени, която се проявява и в някои външни признаци като ръст, форма на черепа, цвят на очите, кожата и косата и др.²⁵⁸

За разлика от расата, ориентирана повече към биологични признаци, народността, националността и етносът се определят и чрез социално-културни и исторически особености на групата. Народността е културно-историческа общност, основана на етническо сходство и споделен език, религия, култура, традиции и история. Националността е ,,правната връзка между човека и държавата”²⁵⁹. Тя е синоним на народността, но с акцент върху принадлежността на индивида към група с относително по-напреднало развитие и достигнала държавен тип самоорганизираност (нация). ,,Националният произход” се отнася до националността, която лицето има по рождение и която може да е изгубена, която е придобита чрез натурализация или която го свързва с нация в рамките на многонационална държава²⁶⁰. Етносът е по-ранен етап от развитието на народността, тъй като не изисква общност на религията, расата или културата.

Международните правни стандарти и основаната на тях практика не винаги са солидарни с единен възглед за същността на всеки от описаните признаци. Съгласно Международната конвенция на ООН за премахване на всички форми на расова дискриминация (МКПВФРД), ратифицирана от България през 1966 г., в която членуват всички държави от ЕС и Съвета на Европа, понятието ,,расовата дискриминация” е доста широко. То включва ,,всяко различие, изключване, ограничение или предпочитание на основата на раса, цвят, потекло или национален или народностен произход, което има за цел или резултат да унищожи или увреди признанието, ползуването или упражняването на равна основа на човешки права или основни свободи в политическата, икономическата, социалната, културната или която и да е друга област на обществения живот” (чл. 1, ал. 1). Препоръка № VII към националните законодателства за борба с расизма и расовата дискриминация на Европейския комитет против расовата нетърпимост включва в понятието расова дискриминация признаците раса, цвят на кожата, рождение, национален или етнически произход²⁶¹.

Разбирана в контекста на тези стандарти, расистката мотивация включва и мотивите за неравнопоставено третиране поради народност и националност. От отнасянето на последните два признака към понятието за раса по смисъла на чл. 1, ал. 1 от Конвенцията следва, че то обхваща и понятието за етнос, тъй като последното участва в съдържанието на народността и националността. Този извод обаче се разколебава в контекста на Директивата на ЕС за расово равенство, която, без да определя етническия или расов произход, изрично изключва националността от съдържанието на расата.

Неспособността на международните и наднационалните правни стандарти да определят еднозначно и обективно отношението между защитени признаци, свързани с културно-биологичната принадлежност на човека, в крайна сметка оставя субективния фактор като единствен рационален критерий за установяване на признака по конкретни случаи. Като го отнася към правото на самоопределение на личността, Комитетът за премахване на расовата дискриминация, оправомощен да дава задължителни тълкувателни указания за прилагане на МКПВФРД, предлага компромисно решение – признаците от културно-биологичната принадлежност да се определят от самия им носител²⁶². Това ограничава възможността държавата да изключи от защита етнически групи, които отказва да признае.

Проблематиката на равното третиране според националната принадлежност се регулира от правото на ЕС в рамките на свободното движение на хора, но ЕСПЧ изисква от всички членки на Съвета на Европа (каквито са всички членки на ЕС) да осигурят равенство по признака националност на всички лица във всички сектори на обществения живот. Това валидизира практиката му за всички тези държави, която също не работи с ясни стандарти. Признавайки, че не може да разграничи етноса от расата, ЕСПЧ възприема националността като конститутивен елемент на етноса. Според Съда етническата дискриминация е вид расова²⁶³. От друга страна той свързва расата с биологичната класификация на хората според морфологични черти, а етноса – с идеята за социални общности, обособени според обща националност, племенна принадлежност, религиозни вярвания, общ език или културна и традиционна основа²⁶⁴. За да избегне отказ от защита по формални съображения, той изрично постановява, че ,,никаква разлика в отношението, която е основана изцяло или частично на етническия произход, може да бъде обективно оправдана в съвременното демократично общество, основано на принципите на плурализма и уважението към различните култури”²⁶⁵.

Преплитането на описаните понятия и обстоятелството, че дискриминационната мотивация обикновено е безкритична и недиференцирана, навежда на извода, че расовият мотив, поглъща изцяло или частично мотивите, основани на етнос, народност и националност. Това поставя въпроса доколко расовата дискриминация не е случай на множествена дискриминация, при която деецът се ръководи едновременно от няколко защитени принака.

3.3 Признаци, свързани с убеждения и ценностна система – религия, вероизповедание (вяра) и политически и други убеждения

Религиозната принадлежност е изрично защитен признак по Директивата за равенство в заетостта. Доколкото правото на ЕС предоставя по-широка закрила срещу расова дискриминация (както трудов, така и пазар на стоки и услуги), отколкото срещу религиозна, съществува правен интерес неравното третиране поради религиозни подбуди да се свърже с расизма. Религията може да бъде присъща черта на определена расова или етническа общност²⁶⁶.

Понятията ,,религия” и ,,вяра” не са обсъждани задълбочено нито от СЕО, нито от ЕСПЧ. Тъй като европейскоправната защита срещу религиозна дискриминация е силно ограничена, основният инструмент остава ЕКПЧ, чийто чл. 9 освен това предоставя самостоятелно право на свобода на съвестта, религията и вярата. Тълкувайки понятието ,,убеждения” в контекста на правото на родителите да изискват за детето си образование съобразно религиозните и философските си убеждения, Съдът го свързва с понятието ,,вярвания” като ,,възгледи с определена степен на убедителност, съгласуваност, сериозност и значимост”²⁶⁷.

В серия решения по тези въпроси ЕСПЧ изрично указва, че държавата не може да предписва какво счита за религия или вяра, тъй като това би застрашило правата на атеистите, агностиците, скептиците и другите незасегнати лица да избират да вярват или да не вярват и да практикуват или да не практикуват според вярванията си. Религията и вярата са дълбоко лични и субективни и не непременно свързани с институционализирани поверия²⁶⁸. Някои нови вярвания, сред които големи секти, също са приобщени към приложното поле на тази защита²⁶⁹. Границата на защитата са публични интереси от предотвратяване на секуларизъм и потенциално социално фрагментиране като ефект от преувеличена социална значимост на религията²⁷⁰.

Политическите и другите убеждения, които не са религиозни, са самостоятелен защитен признак по ЕКПЧ. Практиката на ЕСПЧ е извънредно оскъдна и в голяма степен съсредоточена върху въпроса дали е нарушено правото на свободно изразяване по чл. 10, като рядко такова нарушение се обсъжда в контекста на антидискриминационния чл. 14²⁷¹. По принцип, правото на свободно изразяване защитава единствено информация или идеи, които се възприемат или отхвърлят като безобидни или неутрални, но също и такива, които засягат, възмущават или тревожат държавата или която и да е обществена група²⁷².

Нито езикът, нито образованието представляват самостоятелни защитени признаци. Тяхното правно значение в хипотези на неравно третиране е свързано с дискриминационно отношение по други признаци, с които езикът и образованието са тясно свързани.

Въпреки че и Рамковата Конвенция за Съвета на Европа за защита на националните малцинства (1995 г., ратифицирана от 39 държави-членки), и Европейската Харта за регионалните или малцинствени езици (1992 г., ратифицирана от 24 държави-членки) съдържа редица изисквания за употребата на малцинствените езици, никоя не пояснява понятието за език. Разпоредбата на чл. 6, ал. 3 от ЕКПЧ изрично предвижда някои гаранции в наказателния процес, сред които правото на обвиняемия обвинението да му бъде предявено на разбираем за него език и правото на преводач. Поради връзката му с расата, етноса и националността, езиковото равенство може да бъде защитавано от Директивата на ЕС за расовото равенство и правните актове, управляващи свободното движение на хора в ЕС²⁷³.

Основните въпроси, свързани с езика, които са поставяни пред ЕСПЧ, засягат връзката му с образованието в държави с големи езикови малцинства и правото им да получават образование на техния език²⁷⁴.

Съгласно разпоредбата на чл. 1 от Конвенцията на ОН за правата на хората с увреждания от 2006 г., страна по която е ЕС, увреждането е дълготрайно физическо, душевно, интелектуално или сетивно разстройство на здравето, което при срещата на човека с различни предизвикателства може да застраши неговото пълноценно, ефективно и равнопоставено с останалите участие в обществото. Този признак не е определен в антидискриминационните стандарти. Съдът на ЕС го определя в контекста на заетостта като ограничение, което води до специфично физическо, умствено или психологическо разстройство на здравето, което застрашава участието на увредения в професионалния живот и се очаква да продължи дълго²⁷⁵. Увреждането, според Съда на ЕС, се различава от болести, които са временни състояния, дори да са продължителни.

Разширяването на приложението на антидискриминационните норми спрямо лица, които не са носители на защитения признак, но са свързани с такива или са предполагаеми негови носители, осигурява всеобхватност на защитата, чието автентично предназначение е да консолидира групите на носителите на признаците на различие с други групи. Тъй като едно деяние е дискриминационно, когато се ръководи от дискриминационен мотив, действителната актуална наличност на признака у дискриминираното лице не е от значение²⁷⁹. Дискриминация по асоциация е на­ли­це и ко­га­то за­щи­те­ният приз­нак характеризира лице, с което пострадалият е понякакъв начин свър­зан.

СЕО изрично приема, че принципът за равно третиране не се ограничава само до хора, които лично носят телесно увреждане. Тъй като предназначението на антидискриминационната директива е да се бори с всички форми на дискриминация по този признак, принципът е приложим и спрямо лица, които са по-неблагоприятно третирани, тъй като са свързани с увредени лица. Макар неблагоприятно третираното лице да не е носител на защитения признак, това третиране се основава именно на този признак. ,,Когато е уста­но­ве­но, че слу­жи­тел в по­ло­же­ние, по­доб­но на то­ва в настоящия слу­чай, по­на­ся пря­ка дискри­ми­на­ция, ос­но­ва­на на ув­реж­да­не, тъл­ку­ва­не на Директива 2000/78, което огра­ни­ча­ва при­ло­же­нието й са­мо до хо­ра, които лич­но са с ув­реж­да­не, е от естест­во да ли­ши та­зи ди­рек­ти­ва от ва­жен еле­мент на ефек­тив­ност­та й и да на­ма­ли за­щи­та­та, която тя е приз­ва­на да оси­гу­ри''²⁸⁰.

Българската съдебна практика все още не прилага институтите на дискриминация по предположение и поради свързаност на лицата. Такива хипотези или не се разпознават като дискриминация, или погрешно се квалифицират като дискриминация по друг признак, понякога извън списъка по ЗЗДиск. Така например, когато едно лице съжителства заедно с лица, носители на защитен признак, които са третирани неравно поради, то е дискриминирано не поради местоживеенето си, а поради този техен признак в рамките на дискриминация по асоциация^281.

5. Установяване на дискриминационните признаци

Дискриминационните признаци са факти, които се установяват от съда с всички доказателствени средства на общо основание. Съдът не е обвързан във фак­ти­ческите кон­ста­та­ции относно защитения признак от твърденията на страните и не може да обосновава неоснователност на иска с аргумента, че ищецът не е посочил защитения признак²⁸². Много от признаците се доказват с просто изявление на носителя, тъй като имат субективен характер²⁸³. Полът по принцип се установява с документ за самоличност, но при неговата смяна, ако документът все още не е подменен, за меродавни следва да се приемат твърденията на лицето. Българската съдебна практика съдържа примери за установяване чрез самоопределително изявление или свидетелски показания²⁸⁴, чрез способите на ,,ноторната''²⁸⁵ и „слу­жеб­на­та''²⁸⁶ из­вест­ност и поради безспорност за страните (липсва възражение от ответника²⁸⁷).

Практиката съдържа и драстични случаи на излишно формализиране на доказването, достигащи до отказ от съдебна защита²⁸⁸. При преценка за наличие на дискриминация по религия или вяра съдът не би следвало да се интересува от юридическия статус на вероизповеданието, към което засегнатият декларира принадлежност, тъй като защитеният признак засяга субективни убеждения²⁸⁹. Аналогично е при членството в синдикат, политическа партия и пр. Юридическият статус на тези субекти е без значение, тъй като неравното третиране не зависят от него. Все в същия смисъл, увреждането следва да се преценява не като диагностициран статус, а като обективна практическа фунционална недостатъчност, тъй като от нея, а не от диагнозата, квалификацията на лекаря или легитимацията на лечебното заведение зависи неравнопоставеността на лицето²⁹⁰. Институтът на съдебната експертиза е ненужен за установяване на факти, за които не са необходими специални познания²⁹¹.
17. Защита от дискриминация на юридически лица и сдружения на физически лица

Живко Желев, ФРП

Установяването на равенството пред закона като основополагащ принцип на правовата държава е немислимо без нормативната забрана на дискриминацията във всичките и проявни форми. Защитата от дискриминация в националното ни право след 01.01.2004 г. се регулира от Закона за защита от дискриминацията /обн. ДВ. бр.86/2003 г./ Приемането на тази уредба е изпълнение на задължения на Република България, произтичащи от редица международни актове, които имат за предмет предотвратяване на дискриминацията въз основа на различни признаци.

До приемането на закона забраната за дискриминация беше провъзгласена в чл. 6, ал. 2 от Конституцията на Република България, както и в отделни разпоредби на някои нормативни актове от по-ниска степен, например чл. 8, ал. 3 от Кодекса на труда относно дискриминацията на лица в трудовоправни отношения.

1. Действие на антидискриминационния закон спрямо лицата

Характерна особеност на ЗЗДискр. е неговата всеобхватност. С приемането му се цели осигуряване на адекватна и ефективна защита от широк кръг проявни форми на дискриминация по отношение на всички лица. Съгласно чл. 1 на закона целта му е да уреди защитата срещу всички форми на дискриминация и да съдейства за нейното предотвратяване. Според чл. 6 ЗЗДискр. забраната за дискриминация действа спрямо всички при упражняването и защитата на предвидените в Конституцията и законите на Република България права и свободи. В съответствие с тази цел е очертано и действието на закона по отношение на лицата, на които следва да бъде осигурена защита – съгласно чл. 3 със закрила се ползуват всички физически лица, юридически лица, както и сдружения на физически лица /чл. 3 ал. 2/.

Чрез разпоредбата на чл. 3, ал. 2 от закона се разширява кръгът на лицата, които могат да търсят защита от дискриминационни действия. Този извод се налага от обстоятелството, че съгласно чл. 6, ал. 2 от Конституцията на Република България забраната за неравенство в третирането се отнася за гражданите, а те са физически лица. По този начин се внася яснота в обществените отношения и се предотвратява възможността чрез стеснително тълкуване на разпоредбата на чл. 6, ал. 2 от КРБ да бъде отказана защита на корпоративни общности, когато техни признати от закона интереси са засегнати поради неравно третиране.

Ако се изхожда само от прогласените в чл. 4, ал. 3 на ЗЗДискр. признаци, разпростирането на защитата по отношение на юридически лица би могла да изглежда безсмислена, тъй като те нямат пол, раса, национална и етническа принадлежност и т.н. Целта на нормата обаче е лесно разбираема, ако се вземат предвид причините за възникване на юридическите лица и сдруженията на физически лица. Характерно както за неперсонифицираните общности, така и за юридическите лица е, че те се създават поради необходимостта от постигане на цели, общи за техните учредители и членския им състав. Посредством сдружаването си отделните индивиди съгласуват воля за участие в стопанския, обществения и политическия живот. С основание може да се твърди, че социалната природа на човека е факторът, който го подтиква да се сдружава, като чрез този процес, по необходимост свързан със съгласуване на воли, непостижимото за отделния човек, става осъществимо от група хора. Това се отнася както за случаите, когато обединяващата цел е чисто икономическа, така и когато е от друг характер.

Така създадените корпоративни общности придобиват нов облик и влизат отделно от персоналния си състав или служителите си в обществени отношения и правоотношения. Особено осезателно е това при юридическите лица, на които законът признава възможността да притежават собствено имущество, различно от това на персоналния им състав. Като забранява дискриминацията на тези лица въз основа на признаците по чл. 4 от ЗЗДискр., законодателят гарантира възможността да упражняват ефективно правата си и осигурява постигане на целите, поради които е възникнало юридическото лице или неперсонифицираната общност от физически лица. В случая става дума не за защита на персонален интерес на отделните физически лица, а на колективния им интерес, който в противен случай би останал без закрила, макар да е обществено допустим и оправдан.

2. Юридическите лица като обект на неравно третиране

Редакцията на чл. 3, ал. 2 ЗЗДискр не оставя съмнение, че обект на неравно третиране могат да бъдат всички видове юридически лица. Това е така, защото не са налице причини употребеният от законодателя термин да бъде тълкуван стеснително. В кръга на защитените лица попадат както тези с нестопанска цел – сдружения и фондации, така и юридическите лица - търговци.

Случаи, в които се установява едновременно дискриминация на юридическо лице и негови членове, са познати в практиката. Така например в решение № 11421/19.11.2007 г. по адм. д. № 5604/2007г. Върховният административен съд е потвърдил Решение № 33/27.04.2007г. по преписка № 161/2006г. на Комисията за защита от дискриминация /КЗД/, с което е прието, че неизпълнението от страна на работодател на задълженията му, произтичащи от чл. 46 от Кодекса на труда относно оказване на съдействие на новосформирана секция на синдикална организация, както и действията му свързани с прекратяване на трудовите договори на част от членовете на тази синдикална секция, представляват дискриминация. В този случай както административният орган, така и съдът са приели, че е налице дискриминация както срещу юридическото лице, така и срещу неговите членове.

Необходимо е стриктно да се разграничават дискриминационните действия, насочени към самото юридическо лице от тези, насочени към физически лица, спадащи към персоналния му състав или служителите му, защото в противен случай би се стигнало до неправилно тълкуване на закона, а оттам и до неправилно интерпретиране на принадлежността на правото.

Подобни погрешни или колебливи интерпретации относно персоналния обхват на защитата се констатират от експертите в областта на антидискриминационното законодателство при анализа на съдебната практика. Така в сборниците, посветени на практиката на ВАС и гражданските съдилища по ЗЗДискр, авторът Маргарита Илиева сочи случаи, при които в акт на ВАС се приема, че са­мо фи­зи­чески ли­ца са за­щи­те­ни от дискри­ми­на­ция, про­тив­но на из­рич­ния за­ко­нов текст на чл. 3 ал. 2 ЗЗДиск (Ре­ше­ние № 6598 от 26.06.2007 г. по адм. д. № 12304/2006 г. ВАС)²⁹². Същевременно обаче, налице е и практика (като по цитираното по горе решение по адм.д. №5604/2007г. на ВАС), според която е прието наличие на дискриминация срещу юридическо лице. Според автора в трети случаи ВАС, макар да не визира изрично дискри­ми­на­цията спря­мо лица по чл. 3 ал. 2 ЗЗДискр, раз­глеж­да де­ла­та имен­но ка­то де­ла за дискри­ми­на­ция спря­мо юри­ди­чески ли­ца, без да обя­вя­ва жал­би­те за не­до­пусти­ми, а ли­ца­та – за не­за­щи­те­ни²⁹³.

Необходимо е също да бъде отграничен случаят, когато юридическо лице упражнява собствената си искова защита поради това, че е било обект на дискриминация, от хипотезата по чл. 71, ал. 3 от ЗЗДискр.

Според разпоредбата на чл. 71, ал. 3 в случаите на дискриминация, когато са нарушени правата на множество лица, синдикалните организации и техните поделения, както и юридическите лица с нестопанска цел за осъществяване на общественополезна дейност могат да предявят и самостоятелен иск. В този случай, макар юридическото лице да е ищец по делото, адресати на дискриминационните действия са неограничен кръг от физически лица. Произнасянето на съда в тази хипотеза ще следва да бъде съобразено с това обстоятелство, като извършването на дискриминационните действия бъде установено по отношение на неопределения кръг от засегнати физически лица, независимо че ищецът упражнява, по думите на закона, право на самостоятелен иск. Това е така, защото в тези случаи действията на съответното юридическо лице се предприемат в защита на обществения интерес, с оглед преустановяване и предотвратяване на засягащ мнозина акт на дискриминация.

В случаите, когато обект на дискриминация е самото юридическо лице, своята защита то ще осъществи посредством иска по чл. 71, ал. 1 ЗЗДискр., тъй като нарушението ще засяга негови права.

Защитата от дискриминация юридическите лица и сдруженията на физически лица осъществяват чрез предвидените в закона способи: посредством иницииране на производство пред Комисията за защита от дискриминация по Глава четвърта, Раздел първи от Закона /чл.50 до чл. 70 от ЗЗДискр./ или чрез предявяване на иск пред съда по реда на Глава четвърта, Раздел втори /чл.71 до чл.75 от ЗЗДискр./.

4. Неперсонифицирани сдружения

От материалноправна и процесуална гледна точка е интересен въпросът за упражняването на правото на защита от дискриминация в производството пред съда от страна на неперсонифицираните сдружения. Поради факта, че те не са правосубектни, те не биха могли да бъдат носители на права и задължения отделно от физическите лица, които ги съставляват. От друга страна, не може да бъде пренебрегнато изричното разграничаване, което законодателят е направил с разпоредбата на чл. 3, ал. 2 от ЗЗДискр., като е посочил, че правата по закона възникват както за юридическите лица, така и за сдружения на физически лица. Това дава известно основание да се счита, че за нуждите от постигане на целта си - ефективна защита срещу всички форми на дискриминация, законодателят придава на тези сдружения качества, оприличаващи ги на юридически лица.

Такъв подход не е прецедент, тъй като българското законодателство познава случаи, при които неперсонифицирани дружества се приравняват на юридически лица чрез фингирана правосубектност. Такова разрешение е дадено изрично с чл. 9, ал. 2 от Данъчно-осигурителният процесуален кодекс, според който в производствата по този кодекс неперсонифицираните дружества и осигурителните каси се приравняват на юридически лица. Ако се приеме тезата, че волята на законодателя, изразена в чл. 3, ал. 2 от ЗЗДискр, е била да се гарантира възможност сдруженията на физически лица да се ползват със самостоятелна защита в случаи на дискриминация, би могло да се обоснове твърдение, че за нуждите на закона тези сдружения са приравнени на юридически лица. За да се избегне противоречиво тълкуване обаче, би следвало подобна разпоредба да бъде изрично записана в закона. При една такава промяна ще отпаднат колебанията относно това могат ли сдруженията на физически лица да предявяват самостоятелно иск и да бъдат страни в производството за защита от дискриминация. Що се отнася до представителството на този тип сдружения, то би могло да се осъществява по силата на взето от членовете решение, чрез което се упълномощава определено лице от персоналния състав, или пък по правила уговорени с дружествения договор.

В заключение може да се отбележи, че към настоящия момент практиката както на специализирания орган - КЗД, така и на съдилищата по дела, отнасящи се до дискриминация на сдружения на физически лица и юридически лица, е значително по-малка от тази, засягаща дискриминация на физически лица. Това съвсем не означава, че въпросът, който касае дискриминацията на корпоративните общности по чл. 3, ал. 2 от ЗЗДискр., не е обществено значим. За да бъде изпълнена със съдържание уредбата на закона, без съмнение е необходимо и провеждането на адекватна разяснителна кампания, защото никой не би могъл да упражни права, които не са му известни.