Проницателят

88
игра „Монополи“. Уж притежаваш най-скъпите хотели и най- престижните квартали, но накрая всички фигурки си отиват обратно в картонената кутия. Следващото поколение ще извади отново всичко,
което е останало от теб, ще си играе с него или ще се започнат битки кой да го получи. Синко, много пъти съм те чувал да споменаваш големите си планове, „голямата картина“, но искам да знаеш, искам от мен да запомниш, че тази „голяма картина“, която се намира в твоята глава, ще те доведе само до живот, изпълнен с отчаяние, болка и мрак.
Хенри слушаше, а мъглата в главата му започна да се вдига. Все още не можеше да откъсне очи от приковаващия го поглед на стареца,
но отлично чуваше и разбираше всяка дума.
— Казвате, че скоро ще умра… — внимателно проговори той.
— Исках само да ти привлека вниманието — отвърна Джоунс,
— но признай, че това е интересна гледна точка. Смъртта е абсолютен факт както от твоя живот, така и от живота на всички край теб — и
Джоунс махна с ръка, за да покаже хората наоколо. — Те също скоро ще умрат. Всъщност — прибави той и намигна на Хенри, — ако пресметнем живота им в кучешки години, някои от тях вече са мъртви!
Хенри поклати глава, сякаш да прочисти съзнанието си.
— За какво всъщност говорим? Все още не разбирам.
— Знам, че не разбираш — отвърна Джоунс с кротка усмивка.
— Хайде да видим дали не можем да изясним някои неща. — Той помълча за миг, а после запита: — Чувал ли си някога израза: „Не се ядосвай за дреболии“?
— Да — отвърна Хенри.
— Ами — подхвана Джоунс — аз съм тук, за да ти кажа, че той не отговаря съвсем на истината. Виждаш ли, „дреболиите“ всъщност са онова, което оформя „голямата картина“ в живота ни. Много хора по света приличат на теб, млади човече. Гледната им точка е изкривена. Пренебрегват „дреболиите“, като твърдят, че се концентрират върху някаква „голяма картина“, без никога да осъзнаят,
че всяка голяма картина се състои от — внимавай да не паднеш! —
дреболии. Някога хапал ли те е слон? — внезапно попита старецът.
Хенри поклати отрицателно глава.
— А комар?

89
— Разбира се, че ме е хапал — отвърна по-младият мъж.
— Ето, виждаш ли какво имам предвид? — възкликна Джоунс и сложи длан на рамото на Хенри. — Онова, което наистина те достига и те хапе, са дребните неща.
Хенри неволно се усмихна.
— Преди няколко години — започна Джоунс и се облегна на дървото — една катеричка се покатери на електрическите жици,
захранващи северния клон на нюйоркското метро. Предизвика електрически удар, който охлаби една от скобите, придържащи жиците. Жицата от скобата се отпусна надолу и падна върху релсите.
Заплете се в един влак, който я повлече и накъса на сума ти парчета. В
резултат четирийсет и седем хиляди работещи, живеещи в покрайнините на Ню Йорк, останаха блокирани в Манхатън с часове същата вечер. Бас ловя, че катеричката е била съвсем малка. А помниш ли телескопа „Хъбъл“? — продължаваше Джоунс. — Замислен е през
1946 година и производството му струва два и половина милиарда долара. Когато го изстреляха в орбита обаче, НАСА установиха, че една от лещите в телескопа е била изпилена с една хилядна от сантиметъра повече, отколкото е трябвало. Наложи се тази „дреболия“
да бъде поправена от астронавти в открития космос и докато не я поправиха, най-скъпият телескоп в историята на човечеството не можеше да върши повече работа от един най-обикновен телескоп тук на земята.
Джоунс се втренчи в Хенри, за да разбере дали младият мъж го слуша.
— Мисълта ми, млади човече — поне засега, в началото на нашия разговор — е, че най-добре ще направиш да обръщаш сериозно внимание на дребните неща. Те имат значение. Вземи Наполеон например: един съвсем малък детайл от битката станал изведнъж много важен за него по времето, когато победил Уелингтън при
Ватерло.
Хенри се намръщи.
— Но Наполеон не е спечелил битката при Ватерло — каза той.
— Това е най-голямото му поражение.
— Сигурен ли си? — попита Джоунс.
— Да, напълно.
Старецът кимна.

90
— Прав си, млади човече. На 18 юни 1815 година при Ватерло
Наполеон претърпява най-голямото си поражение. Било несъмнена катастрофа. Но тя дошла, след като Наполеон бил спечелил битката!
Джоунс се засмя на скептичния поглед на Хенри и добави:
— Ето как станало всичко. Малко хора знаят тази история.
Наполеон брилянтно надиграл Уелингтън при предварителните маневри. Англичаните били около 70 хиляди, а наблизо били разположени над 100 хиляди прусаци. Заедно те значително надхвърляли по брой 76-те хиляди Наполеонови войници, но
Наполеоновата армия се вклинила между тях и им попречила да обединят силите си. Наполеон вече бил разбил прусаците два дни по- рано, така че сега отделил сравнително малка част от армията си,
чиято задача била да не ги допуска да се приближават до основните бойни действия, а той с по-голямата част от армията си се насочил към Уелингтън и неговите англичани. Френският император започнал битката някъде към единайсет часа преди обяд с артилерийска атака и начален пехотен удар срещу британския десен фланг. Наполеоновите войници настъпвали и пак отстъпвали пред англичаните почти цял ден, когато в един момент Наполеон, качен на един близък хълм,
видял как войниците му изтласкали Уелингтън назад и завладели почти всички от общо 160-те английски оръдия. — Джоунс спря да разказва и попита: — Виждал ли си такова оръдие отблизо?
— Да — отвърна Хенри. — Оръдие, което се зарежда през дулото, нали?
— Точно така. Тези оръдия се натъпквали с черен барут и вълнени парцали, а отгоре се слагал снарядът, каквото и да представлявал той тогава. После фитилът в задната част на оръдието се палел с факла, той възпламенявал барута, който изстрелвал снаряда. Следиш ли ми мисълта?
— Да — отвърна Хенри, макар че не беше много сигурен накъде всъщност го водят.
Джоунс продължи:
— По онова време било обичайно част от войниците да носят в себе си къси метални парчета — нещо като големи пирони. Те се използвали специално, в случай че войниците завладеят вражески оръдия. Пироните се набивали в отворите, през които минавал фитилът, и така оръдията се повреждали и ставали безполезни. Та

91
когато при Ватерло Наполеоновите войници завзели артилерийските позиции на Уелингтън, веднага станало ясно, че никой от тях не носи в себе си такива пирони. Докато Наполеон крещял от хълма английските оръдия да бъдат унищожени, му се наложило безпомощно да наблюдава как войниците на Уелингтън отново успели да поемат контрола над оръдията и ги обърнали срещу французите.
Наполеон бил сразен… заради шепа пирони.
— Никога не бях чувал тази история — каза Хенри. — Какво се опитвате да ми кажете с нея?
— Опитвам се да ти кажа, че твоята „голяма картина“ никога няма да стане шедьовър, ако пренебрегваш дребните мацвания с четката. Толкова силно се стремиш да успееш, че истинският успех ти се изплъзва. Какви образи възникват в главата ти, когато чуеш думата
„успех“? Бързо… Отговори ми.
— Ами… — започна Хенри — представям си къща… Голяма
къща. Хубави коли. Екзотични почивки. Скъп часовник. Бижута за съпругата ми. Яхта. Може би дори няколко яхти…
— А сега — прекъсна го Джоунс — кажи какво си представяш,
когато чуеш израза „успешен живот“?
Хенри замълча. После отговори смутено:
— Съпругата ми, детето, което чакаме… Ще бъде момченце.
Джоунс кимна:
— Знам. Продължавай.
— Време, което да прекарвам със семейството си. Добри приятели. Хора, върху чийто живот съм оказал влияние…
— Положително влияние? — прекъсна го отново Джоунс и мълчаливо го загледа. Хенри пребледня. — Защото отрицателно влияние вече си оказал върху не един и двама.
— Сигурно си прав — призна засрамено Хенри.
— Не се утешавай с това „сигурно“, млади човече — каза
Джоунс. — По света има толкова хора като теб — блъскате се в скали,
които лесно бихте могли да избегнете, стига само да свалите превръзката от очите си. Финансово, физически, емоционално… във всеки аспект от живота си ти се стремиш към успех, но се сблъскваш с катастрофа. А към настоящия момент на света съществуват само двама души, на които им пука достатъчно за теб, че да ти кажат това в

92
очите. Единият от тях съм аз. Другият е съпругата ти, но ти нея не би я послушал. Дори не вдигаш телефона, когато тя се обажда.
Хенри изгледа остро стареца:
— Откъде знаете?
— А, значи греша, така ли?
Мълчание. Джоунс вдигна поглед към работниците на обекта.
— Можеш ли да изброиш имената им? — обърна се той към
Хенри.
Предприемачът поклати глава отрицателно.
Джоунс посочи двамата мъже и жената, които бяха най-близо и полагаха в земята напоителните тръби, коленичили под палещото слънце.
— Това са Уолтър, Рамон и Хуанита. Уолтър има внуци. Синът му се казва Уилям и е инженер, има съпруга и две деца. Доскоро живеели отделно от Уолтър в Детройт, но преди година Уилям бил уволнен. Скоро след това едно от децата се разболяло и се наложило семейството на Уилям да се прибере да живее отново при Уолтър и съпругата му.
Джоунс се обърна и, заслонил очите си с ръка, заоглежда обекта.
После посочи към по-млад мъж, който копаеше дупка за една от палмите.
— Ето го и самият Уилям. Той също работи за теб. Рамон и
Хуанита още нямат деца, макар че много искат. Всъщност Рамон е точно на твоите години, млади човече, а жената е на възрастта на съпругата ти. Хуанита направи спонтанен аборт преди четири дни… в събота. Спомняш ли си какви точно бяха твоите думи към Рамон в понеделник?
— Ами той не каза, че…
— Ти му каза, че ако жена му не е на работа до понеделник следобед, ще ги уволниш и двамата.
Джоунс погледна Хенри в очите за миг, после отново обърна поглед и се огледа наоколо.
— Онова момче, което полива с маркуча, е Мартин — кимна старецът. — Той е на шестнайсет години. Това е първата му работа.
Баща му притежава половината недвижими имоти в този град, но иска синът му да работи и да се издържа сам през лятото. Мартин можеше да помага в който и да е от офисите на баща си, но не, ето ти го тук.

93
Той вече разказа на татко си каква мъка е да се работи за теб, но баща му го окуражи и го посъветва да не напуска все още фирмата ти.
Мисля, че бащата те използва като пример, който иска да даде на сина си. Пример как не трябва да се постъпва. Все пак самият Мартин в бъдеще ще стане началник на доста хора. Смятам, че бащата няма да махне Мартин от екипа ти, стига да не посегнеш да удариш момчето например. Но, млади човече… — Хенри примигна срещу стареца. —
Не мисля, че някой, свързан със семейството на Мартин, някога ще каже добра дума за теб и фирмата ти.
— Онези тримата там. — Хенри се извърна, за да проследи посоката, в която сочеше Джоунс. — Дето се занимават с палмата…
Това са Хуго, Рикардо и Марио. Родени са в малко градче близо до мексиканската граница. Баща им е починал. Майка им е болна… но те не знаят от какво, защото нямат пари, за да я заведат на лекар. Имат и една по-малка сестра — тя е на петнайсет години и мечтае един ден да отиде в колеж. Тримата братя преминаха незаконно границата преди месец и дойдоха дотук на автостоп. Струва им се, че районът е безопасен и има по-малка възможност властите да ги заловят. —
Джоунс замълча и добави: — Не оправдавам стореното от тях. Просто ти казвам кои са тези хора. Шърли и Лета са майка и дъщеря. Ето ги там, застанали са до автомата за вода. Изглеждат изплашени до смърт,
нали? Може би ги е страх да не им се разкрещиш, че са спрели да работят, за да пийнат вода…
Джоунс почака, за да види дали Хенри няма да каже нещо, но по-младият мъж само наведе ниско глава.
— Лета не е съвсем добре — продължи Джоунс. — Почти на трийсет е, а умът й е като на дванайсетгодишно момиче. Съпругът й я е напуснал преди години. Шърли може да кандидатства за парична помощ по разни правителствени програми, но е твърде горда. Освен при теб тя работи на още две места. Онзи слаб мъж с лопатата пък е
Фред. Той е на петдесет години и също работи на две места. Живее с майка си. Свестен човек, няма спор, но не вижда никаква надежда за себе си в бъдещето. Загубил я е още преди години. Може би не работи толкова усърдно, колкото би могъл или колкото би трябвало. Затова ли му удържа петдесет долара миналата седмица?
Джоунс също наведе глава, за да срещне погледа на Хенри.
Предприемачът обаче упорито гледаше в земята.

94
— Платих му каквото заслужаваше — отвърна той със слаб глас.
— Сигурно си прав — съгласи се Джоунс. После лицето му се вкамени. — Ами ти, млади човече? — попита старецът с равен глас.
— Ти би ли желал да получиш каквото заслужаваш? — Джоунс остави въпроса да увисне между двамата за момент, после въздъхна, наведе глава и каза: — Що се отнася до мен… Аз със сигурност не искам да получа онова, което заслужавам. Надявам се не на справедливост, а на милост. Всички тези хора, млади човече, тези души — Уолтър и
Уилям, Шърли, Лета, Рамон, Хуанита и останалите — те са точно толкова скъпи на Онзи, който ги е създал, колкото на теб ти е скъп нероденият ти син.
Двамата замълчаха, застанали на кръстопътя, до който бе достигнал животът на Хенри Уорън. Старецът седеше и чакаше, както бе правил вече толкова пъти, чакаше да съзре знак, че човекът пред него е взел някакво решение. Джоунс знаеше от опит, че решенията,
които променят човешкия живот, не идват с трясък, музика и дъжд от цветя. Много по-често те идваха облени в сълзи и потънали в болката на съжалението. След това се случваше невъзможното — прошката запълваше невидимата пустота в душата и правеше така, че оптимизмът на новия ден и усещането за цел да завладеят живота и да го насочат в нова посока.
— Животът ми е пълен хаос — тихо промълви Хенри.
— Да, така е — съгласи се Джоунс. — Засега.
Младият мъж вдигна поглед.
— Какво искате да кажете?
— Искам да кажа, че ти можеш да се промениш. Сега. Можеш да промениш начина, по който работиш, начина, по който се отнасяш със семейството си, начина, по който се държиш с хората, които,
работейки за теб, ти поверяват част от живота си. Можеш да се промениш. Точно сега.
Джоунс се вгледа внимателно в очите на младия мениджър и продължи:
— Много хора си мислят, че за промяната е нужно много време.
Не е така. Промяната идва за миг! Тя е внезапна! Може да ти отнеме много време да решиш да се промениш, но самата промяна се случва само с един удар на сърцето.

95
— Тогава ще се променя — каза Хенри. — Искам да кажа…
Вече съм променен.
— Нали разбираш — продължи Джоунс, — че трябва да жертваш част от репутацията си, за да потвърдиш промяната в себе си?
Хенри кимна.
— На повечето хора засега ще им трябва повечко време, докато

Изтегляне 1.2 Mb.

Сподели с приятели: