БОГ ОЧАКВА ПОКАЯНИЕ И ПОДНОВЕНО ПОСВЕЩЕНИЕ

БОГ ОЧАКВА ПОКАЯНИЕ И ПОДНОВЕНО ПОСВЕЩЕНИЕ

Бог търсеше такава вяра в нас и затова отново ни постави на пътя на вярата. Но всяко ново препятствие, което се изпречваше на пътя, ни даваше повод да осъзнаем, колко бяхме вързани с нашите човешки начини на мислене и действие. Изведнъж започвахме да боравим с нашето „общоприето схващане”, да отчитаме познати факти или видимата невъзможност на ситуацията.

Леността и безразличието, присъщи на човешката ни природа, не обичат постоянно да бъдат „притеснявани” от неуморимостта на вярата. И така, бяхме завършили първата фаза от строителните работи. След две и половина години църквата и домът, в който живеехме, бяха завършени. Около хиляда души присъстваха на церемонията по освещаването. Сърцата ни бяха изпълнени с хваление. Без заеми и без никакви задължения сградите стояха пред очите на всички.

Съгласно човешкото разбиране сградите никога не биха били разрешени за строеж поради съмнителните ни финансови възможности. Но те стояха тук, издигайки се сред новопостроените сгради в нашия унищожен от бомбардировките град и бяха изплатени много по-бързо от другите. Камбаните на нашата църква огласяха околността. Като „тези, които сънуват” (Псалм 126), ние можехме да свидетелстваме, че Бог е извършил велики дела. Местните фирми се надпреварваха да работят с нас по следващия ни проект. Навсякъде сред бизнес средите на Дармщадт се разнесе слухът, че „Господ все пак има „висок кредитен рейтинг”!” Нещо беше завършено. Църквата стоеше там, камбаната й приканваше хората за хвалебните служби и часовете за молитва.

Нашият дом беше готов със спални, трапезария и помещение за събрания. Но камбаните бяха от значение и за нашите гости, а тях продължавахме да настаняваме в една наета къща на 45 минути от дома ни. Броят на гостите ни постоянно нарастваше, така че тази къща беше вече недостатъчна. Домът беше построен съгласно минималните изисквания за пространство и скоро се оказахме силно стеснени поради разрастване на нашите служения. Малките стаички вече не можеха да побират нито хартията, нито машините за печат, нито складираните печатни изделия.

Сестрите, които изработваха големи кръстове от глина, трябваше да работят на открито и всеки път, когато валеше, всичко се разваляше. И тъй като нарастването на нашите отговорности и служения не можеше да се ограничи, следваше да се помисли за увеличение на площта. За нас бе съвършено ясно, че Бог изискваше повече пространство, за да продължи Своето дело сред нас. Много от сестрите обаче, смятаха за невъзможно да издигнем сграда в парцела до нашия дом.

Невъзможно ли? Да, два пъти невъзможно. Правителството беше планирало изграждането на стратегическа магистрала през тази земя. Местоположението й бе стратегическо с оглед облекчаване на натоварения трафик на града. Като капак на това, една голяма петролна компания бе получила лиценз за този терен. Бъдещият трафик я превръщаше в идеално място за една от техните газостанции. Открихме, че имаше планове и за изграждане на мотел и други обекти.

Трудностите изглеждаха непреодолими. Голяма част от сестрите дори не желаеха да започнат да воюват срещу такъв неравностоен противник. След като анализирахме ситуацията, те бяха напълно готови да се откажат. След всички битки, свързани с построяването на нашия дом и църквата, ние наистина се чувствахме уморени от вярване, уморени от молитва, уморени от строителни работи. Не осъзнавахме в каква голяма опасност бяхме попаднали – най-голямата опасност на християнския живот – да станеш безразличен и равнодушен.

Бяхме готови да си почиваме на лаврите на вярата. Мир и спокойствие за тялото, душата и духа и никакви битки повече – само това искахме. Но ние всички бяхме забравили, че без воюване, няма победа. И че само, когато страдаме за нещо, ние ще изпитаме и радостта от него.

По това време трябваше да пътувам недалеч за известно време. Написах писмо на сестрите и ги попитах как вървят нещата със съседната собственост. Отговориха ми, че покупката на тази земя е невъзможна, поради изложените причини и че понастоящем нищо не може да се направи. И тогава Святият Дух ме осени като светкавица – това си беше чисто неверие, зад което стоеше нашето безразличие. Бяхме виновни, че изоставихме поръчението, което Бог ни беше дал. И аз седнах и им написах специално писмо на сестрите. То докосна техните сърца, както М. Мартириа ми разказа по-късно: „Всяка една от нас почувства изведнъж, че Сам Господ ни раздруса и събуди от нашата дрямка с вик на тръба. Как можеше Бог да извърши чудо в тази невъзможна ситуация, ако ние отказвахме да вярваме и да встъпим в молитвената битка? Сякаш покривало падна от очите ни. Това беше „тапата в бутилката” – нашето равнодушие и безразличие. Единствено това стоеше на пътя за придобиване на съседната собственост. Докато тапата не бъде извадена, ние никога нямаше да можем да се осмелим дори да се обърнем към градското Строително управление.

Този път една „кратка конференция” не бе достатъчна. Цялото Сестринско общество се моли през цялата нощ, търсейки Духа на истина и покаяние. Молехме се Бог да разкрие всичко, което стои на пътя на Божията намеса. И Неговият Дух ни посети, разкри греха и ни доведе до покаяние. Ние чухме ужасната присъда към нас, същата, която Исус произнесе над „неверния слуга” в Писанието. В този момент ние бяхме готови да сторим всичко, за да построим дом за Него, ако само още веднъж Той ни покаже милост. След тази нощ на молитва и сълзи от покаяни сърца, на следващата сутрин аз се осмелих да се обадя в Строителното управление. Директорът беше много зает човек и нормално се чакаше по няколко седмици за среща с него. Но, когато се обадих тази сутрин, той отговори, че може да ни приеме веднага. В началото на нашия разговор всички необходими документи, свързани с въпросния терен, му бяха донесени. Той обясни какво е положението и че що се отнася до нас, ситуацията е напълно безнадеждна. Правителството вече бе насочило средства за строежа на магистралата. И тогава, съвсем необяснимо, той се обади на секретарката си и й продиктува писмо до петролната компания, която беше наела на лизинг тази земя. Пренебрегвайки всички предишни планове, той ги уведоми, че магистралата ще бъде на 150 метра на юг. Така всъщност техните планове за този терен бяха анулирани. Директорът не спря до тук, той продължи и каза, че няма да бъдат издавани никакви разрешителни за строеж върху тази земя, с изключение на Сестринското общество „Мария”. Петролната компания прие неговото решение без никакво възражение. С един замах цялото препятствие пред нас беше премахнато.”

Какво всъщност се беше случило? То беше толкова необяснимо, че Строителното управление и градската администрация го обсъждаха в продължение на години след това. Дори самият директор, когато разгледа собственото си действие и решение, бе учуден от своята смелост и решителност. В този момент, без самият той да знае, бе станал инструмент в Божията ръка. По-късно той бе много щастлив от това. Нашият Господ Исус каза: „Ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тази планина: Премести се от тук там и тя ще се премести” (Матей 17:20). След тази опитност ние можем да кажем: Ако нямате вяра и цел на вашата вяра, поради вашето равнодушие и безразличие, „планините” ще останат по местата си.