Сирачето Мери Ленъкс и нейният болнав братовчед Колин живеят в големия мрачен замък на имението Мисълтуейт. Двете деца имат всичко, но са капризни, самотни и нещастни

— Ще видиш, ако изпадне в нервна криза след всичко това, но във всеки случай сега поне има защо да е истеричен и аз много се радвам.

Когато Мери се върна в стаята си, нищо не бе останало от настроението, с което беше дошла от градината. Тя беше сърдита и разочарована, но не изпитваше никакво съжаление към Колин. Беше чакала с нетърпение да му разкаже толкова много неща и дори щеше да се опита да реши дали може да му повери голямата тайна, но сега напълно промени решението си. Няма никога да му каже. Нека си стои в стаята без чист въздух. Ако ще да умре. Така му се пада. Мери беше толкова сърдита и ожесточена, че няколко минути почти забрави Дикън и зеления воал, който обгръщаше всичко, и лекия ветрец, който духаше откъм ливадите.

Марта я чакаше и загрижеността на лицето й бе отстъпила място на интерес и любопитство. На масата имаше едно дървено сандъче, чийто капак беше свален и вътре се виждаха красиви пакети.

— Мистър Крейвън ти ги изпраща — каза Марта. — Май че са книги с картинки.

Мери си спомни какво я бе попитал той, когато отиде в стаята му. „Искаш ли нещо? Кукли, играчки, книги?“

Тя отвори един пакет, като се чудеше дали не е изпратил някаква кукла и какво да прави с нея, ако й е изпратил. Но не беше кукла. Вътре имаше няколко хубави книги като тези на Колин. Две от тях бяха за градини и бяха пълни с картинки. Имаше две-три игри и една красива малка папка за писма със златен монограм, златна писалка и златна мастилница.

Всичко беше толкова хубаво, че радостта започна да прогонва гнева от ума й. Тя не очакваше, че чичо й ще се сети за нея, и малкото й студено сърце се стопли.

— Ръкописни букви пиша по-хубаво, отколкото печатни — каза Мери, — и първото, което ще напиша с тази писалка, ще бъде едно писмо, за да му благодаря.

Ако не бяха се скарали с Колин, тя веднага щеше да изтърчи да му покаже подаръците. Щяха да разглеждат картинките и да четат градинарските книги, а може би щяха да опитат да играят някаква игра и на него щеше да му е толкова забавно, че нямаше вече да мисли за умиране и нямаше час по час да опипва гърба си и да гледа има ли подутина. Мери не можеше да понася начина, по който Колин правеше това. Караше я да се чувствува неудобно и да се плаши, защото самият той винаги изглеждаше така уплашен. Колин казваше, че ако някой ден усети дори съвсем малка подутина, ще бъде сигурен, че гърбицата му е започнала да расте. Нещо, което бе чул мисис Медлък да шепне на сестрата, му бе дало идеята за това. Тайно го бе премислял и то вече не излизаше от главата му. Мисис Медлък бе казала, че гърбът на баща му започнал да се изкривява още когато бил дете. Той не беше споделил с никого, освен с Мери, че повечето от „нервните му кризи“, както ги наричаха, бяха причинени от този таен истеричен страх. Мери го съжали, когато й каза това.

— Винаги мислел за това, когато е сърдит или уморен — каза си тя. — А днес е сърдит. Навярно цял следобед е мислил за това.

Тя застана неподвижно, загледа се в килима и се замисли.

— Казах му, че никога вече няма да се върна — колебаеше се тя и бърчеше вежди, — но може би ще отида да го видя сутринта, ако ме повика. Може да опита пак да хвърли възглавницата си по мене, но мисля, че ще отида.

> ГЛАВА 17

> ИСТЕРИЯ

— Ще изляза преди закуска и ще работя с Дикън, а след това… мисля да отида да го видя.

Събуди се от ужасен шум и й се стори, че е посред нощ. Скочи веднага от леглото. Какво ли беше това? В следващия миг тя вече бе сигурна, че знае. Врати се отваряха и затваряха, по коридорите се чуваха забързани стъпки и някой ужасно пищеше и викаше, викаше и пищеше.

— Това е Колин — си каза Мери. — Пак има един от онези пристъпи, които сестрата нарича истерия. Колко ужасно звучи!

Като слушаше плача и виковете, тя вече не се чудеше защо хората така се плашеха и предпочитаха да изпълняват всичките му прищевки, отколкото да чуват това. Мери запуши ушите си с ръце, прилоша й и се разтрепери.

— Не знам какво да правя. Не знам какво да нравя! — говореше си тя. — Това е нетърпимо.

По едно време си помисли дали той нямаше да спре, ако тя посмее да отиде при него, и след това си спомни как я бе изгонил от стаята и реши, че ако я види, може да му стане още по-зле. Дори когато притискаше още по-силно ръцете си към ушите, не можеше да спре ужасните звуци. Така ги ненавиждаше и толкова се ужасяваше от тях, че внезапно те започнаха да я дразнят и й се стори, че на самата нея й се иска да получи пристъп на истерия и да го уплаши така, както той я плашеше. Не бе свикнала с ничий гняв освен със своя собствен. Мери махна ръце от ушите си, скочи и тропна с крак.

— Той трябва да престане! Някой трябва да го накара да спре! Някой трябва да го набие! — извика тя.

Точно в този миг тя чу стъпки на човек, който почти тичаше по коридора. Вратата й се отвори и влезе сестрата. Сега тя изобщо не се смееше. Дори изглеждаше доста пребледняла.

— Той изпадна в истерия! — каза тя бързо. — Ще му стане зле! Никой нищо не може да му каже. Ела ти да опиташ, бъди добро дете. Той те обича.

— Той ме изгони от стаята си тази сутрин — възрази Мери и от вълнение тропна с крак.

Това тропване доста зарадва сестрата. Всъщност тя се страхуваше, че ще намери Мери разплакана, с глава, скрита под завивките.

— Точно така — зарадва се тя. — Ти си в подходящо настроение. Иди да му се скараш. Накарай го да мисли за нещо друго. Моля те, дете, иди колкото можеш по-бързо!

Чак след това Мери осъзна, че всичко това бе колкото ужасно, толкова и смешно. Наистина беше смешно, че всички възрастни в къщата бяха така изплашени, че потърсиха помощ от малкото момиченце само защото предполагаха, че и тя е почти толкова лоша, колкото Колин.

Мери се втурна по коридора. Колкото повече наближаваше, толкова по-силно ставаше раздразнението й. Докато стигне вратата, тя вече беше съвсем разярена. Блъсна я и изтича до леглото.

— Престани! — почти изкрещя тя. — Престани! Мразя те! Всички те мразят! Иска ми се всички да избягат от къщата и да те оставят да умреш от викане! Още малко и наистина ще умреш от рев и дано умреш!

Едно мило, състрадателно дете никога не би помислило, нито би казало подобно нещо. Но стана така, че сътресението, което тези думи предизвикаха, беше възможно най-доброто нещо за истеричното момче, на което никой не смееше да противоречи.

Колин лежеше по очи и удряше с ръце по възглавницата, но сега почти подскочи — толкова бързо се обърна, като чу гневния гласец. Лицето му беше ужасно, на бели и червени петна, подпухнало. Той се задъхваше и се давеше, но безжалостната малка Мери не я беше грижа за това.

— Ако още веднъж изкрещиш — заплаши го тя, — и аз ще изкрещя, а мога да крещя по-силно от тебе. И ще те изплаша, ще те изплаша!

Всъщност той бе престанал да крещи, защото тя го стресна. Викът, който напираше, почти го задави. По лицето му течаха сълзи и той целият се тресеше.

— Не мога да спра! — хълцаше той. — Не мога! Не мога!

— Можеш — извика Мери. — Половината ти нещастие е от истерия и злоба — само истерия, истерия, истерия! — Тя тропаше с крак на всяка дума.

— Аз усетих буцата, усетих я — задавено изрече Колин. — Знаех, че ще я усетя някой ден. Ще ми излезе гърбица и ще умра!

Той отново започна да се гърчи, обърна се по очи и се разплака, но вече не пищеше.

— Не си усетил никаква буца! — упорствуваше яростно Мери. — Ако си усетил, това е било истерична буца. От истерията излизат буци. Нищо му няма на противния ти гръб, нищо освен истерия. Обърни се и дай да видя!

Тя харесваше думата „истерия“, която сякаш му въздействуваше, така поне й се струваше. Може би и той като Мери не я беше чувал по-рано.

— Сестра! — изкомандва тя. — Ела тук и ми покажи веднага гърба му!

Сестрата, мисис Медлък и Марта стояха скупчени пред вратата и я зяпаха с полуотворени уста. Сестрата се приближи тъй, сякаш се страхуваше. Колин се тресеше от беззвучни ридания.

— Може би… той няма да ми позволи — поколеба се тя.

Колин обаче я чу и изхлипа между две хълцания:

— П-покажи й! Д-да види!

Гърбът му беше много слаб и ребрата му се брояха. Прешлените на гръбнака му също бяха ясно очертани. Въпреки че не се опита да ги брои, Мери се наведе и ги прегледа със сериозен и суров израз на малкото си личице. Тя изглеждаше толкова безмилостна и старомодна, че сестрата се извърна, за да скрие усмивката си. За миг настъпи тишина. Дори Колин се опитваше да сдържи дъха си, докато Мери оглеждаше гръбнака му отгоре надолу и отдолу нагоре, с толкова съсредоточен вид, като че ли беше прочутият доктор от Лондон.

— Няма никаква буца! — заяви най-после тя. — Тук няма следа и от най-малка буца. Напипвам само издутини по гръбнака ти, но това е, защото си слаб. И аз имам издутини по гръбнака — те стърчаха също като твоите, докато започнах да напълнявам, пък и сега не съм достатъчно дебела, че да се скрият съвсем. Нямаш и най-малката бучица! Ако още веднъж кажеш, че имаш, ще ти се изсмея.

Никой освен Колин не знаеше какъв огромен ефект имаха тези сърдити детски слова. Ако той имаше някого, с когото да сподели тайните си страхове, ако някога бе се осмелил да задава въпроси, ако бе заобиколен с деца, а не лежеше сам в затворена къща, ако атмосферата около него не бе наситена със страховете на хора, най-вече невежи или напълно отегчени от него, той щеше да открие, че сам създава повечето от ужасите и болестите си. Но Колин бе лежал сам с часове, дни, месеци, години и бе мислил само за себе си, за болките си и за изтощението си. А сега това разгневено, безжалостно момиченце настояваше упорито, че изобщо му няма това, което си мисли, и Колин почувствува, че то може би говори истината.

— Не знаех — позволи си да се намеси сестрата, — че е мислил за някаква буца на гръбнака. Гърбът му е слаб, защото не се опитва да седне. Аз щях да му кажа, че няма буца.

Колин преглътна и се извърна да я погледне.

— Ще-щеше ли? — попита той сърцераздирателно.

— Да, сър.

— Видя ли! — извика Мери и също преглътна.

Колин отново легна по лице и известно време не се чуваше нищо друго, освен дълбокото му пресекливо дишане, което показваше отмирането на бурята от ридания. Той лежа тихо една минута, макар че по лицето му течаха едри сълзи и мокреха възглавницата. В действителност сълзите означаваха, че го е обхванало странно успокоение. След малко Колин се обърна и погледна отново сестрата. Когато заговори, той изобщо не приличаше на раджа.

— Мислиш ли, че ще живея и ще порасна?

Сестрата не беше умна, нито пък с отзивчиво сърце, но можа да повтори думите на лондонския доктор.

— Навярно ще живееш, ако правиш това, което ти се казва, ако не се ядосваш и ако стоиш повече на чист въздух.

Пристъпът на Колин беше отминал. Сега той се чувствуваше слаб и изтощен от плач и това може би го направи по-любезен. Протегна ръка към Мери, чийто гняв бе преминал и тя се бе успокоила. Тя подаде своята в същия миг и ръцете им се срещнаха на половината разстояние. Това беше един вид сдобряване.

— Аз… аз ще излизам с тебе, Мери — каза Колин. — Няма да мразя чистия въздух, ако намерим… — Тук той се сепна и спря точно навреме, преди да каже „ако намерим тайната градина“, и добави: — Ще се радвам да излизам с тебе, ако Дикън идва да бута количката ми. Толкова ми се иска да видя Дикън и лисичето и враната.

Сестрата оправи разтуреното легло, изтупа и приглади възглавниците. След това приготви на Колин и Мери по една чаша говежди бульон. Мери с удоволствие го изпи след всички тези вълнения. Мисис Медлък и Марта се измъкнаха с облекчение, а след като всичко беше спокойно и наред, и на сестрата й се прииска да си отиде. Тя беше здрава млада жена и мразеше да й крадат от съня, затова се прозя широко към Мери, която бе придърпала голямата табуретка до леглото с балдахина и държеше Колин да ръка.

— Иди да се наспиш! — посъветва я сестрата. — Той скоро ще задреме, не е чак толкова разстроен. После и аз ще си легна в съседната стая.

— Искаш ли да ти изпея онази песен, която знам от моята ая? — прошепна Мери на Колин.

Той нежно дръпна ръката й и умолително обърна към нея уморените си очи.

— О, да — зарадва се той, — тя е толкова хубава. Ще заспя веднага.

— Аз ще го приспя — обърна се Мери към прозяващата се сестра. — Ако искаш, можеш да си отидеш.

— Добре — каза с престорено нежелание сестрата. — Ако не заспи до половин час, трябва да ме повикаш.

— Добре — съгласи се Мери.

След миг сестрата вече я нямаше в стаята. Още щом излезе, Колин пак дръпна Мери за ръката.

— За малко не се изпуснах — рече той, — но се спрях навреме. Няма да говоря вече, искам да заспя, но ти каза, че имаш да ми разказваш много хубави неща. Откри ли… мислиш ли, че си открила нещо за тайната градина?

Мери погледна нещастното му изморено личице с подпухнали очи и сърцето й се смили.

— Д-да — промълви тя. — Мисля, че открих. И ако заспиш, утре ще ти кажа.

Ръката му потрепери.

— О, Мери! О, Мери! Ако мога да вляза в нея, мисля, че ще остана жив и ще порасна. Не може ли вместо да ми пееш песента на твоята ая, да ми разкажеш тихичко, както първия ден, как си представяш, че изглежда градината? Сигурен съм, че така ще ме приспиш.

— Добре — каза Мери, — затвори очи.

Той затвори очи и притихна, а Мери го хвана за ръка и започна да говори много бавно и много тихо.

— Мисля, че тя е била оставена сама много дълго време и всичко в нея се е преплело в една красива мрежа. Мисля, че розите са пропълзели нагоре и са увиснали по клоните и стените и са покрили земята като чудновата сива мъгла. Някои от тях са изсъхнали, но много са още живи и когато дойде лятото, там ще има завеси и водопади от рози. Мисля, че там е пълно с нарциси, кокичета, кремове, ириси, които сега се промъкват нагоре и напират да излязат от тъмната пръст. Пролетта вече идва и може би, може би…

Монотонният и тих глас го успокояваше все повече и като видя това, тя продължи:

— Може би те вече се показват сред тревата, може би там вече има полянки от лилави и жълти минзухари — дори сега. Може би пъпките са започнали да се разпукват и листата се развиват, може би сивото е започнало да изчезва и е отстъпило място на зелен пълзящ воал, който постепенно покрива всичко. И може би, може би… — мълвеше тя много бавно и нежно — може би червеношийката си е намерила другарче и си строи гнездо.

Колин беше заспал.

> ГЛАВА 18

> НЕ ТРЯБВА ДА ГУБИМ ВРЕМЕ
На другия ден, разбира се, Мери не можа да се събуди рано. Спа до късно, защото беше уморена. Марта й донесе закуската и й каза, че Колин е доста тих, но е болен и трескав, както винаги след преумора от плач. Мери закусваше и слушаше.

— Той каза, че много иска да отидеш да го видиш, моли те колкото можеш по-скоро. Как те е обикнал само! Ама и ти — хубав урок му даде снощи. Никой друг не би посмял да го направи. Горкото момче! Толкова е разглезен, че нищо няма да го оправи. Мама казва, че двете най-лоши неща, които могат да се случат с едно дете, са никога да не може да прави каквото си иска — и винаги да прави каквото иска. И тя не знае кое е по-лошо. Ти също беше много ядосана. Но днес, като влязох в стаята, ми каза: „Моля те, попитай мис Мери дали иска да дойде при мен.“ Представи си, той каза „моля“. Ще отидеш ли, мис?

— Първо ще изтичам да видя Дикън — каза Мери. — Не, първо ще отида да видя Колин и да му кажа… знам какво ще му кажа — рече тя с внезапно вдъхновение.

Тя беше с шапка, когато влезе в стаята на Колин, и за миг той изглеждаше разочарован. Лежеше в кревата си, а лицето му бе много бледо, с тъмни кръгове около очите.

— Радвам се, че дойде — каза той. — Боли ме главата и всичко ме боли, защото съм уморен. Отиваш ли някъде?

Мери се приближи и се наведе над леглото.

— Няма да се бавя — каза тя. — Отивам при Дикън, но ще се върна. Колин, то е нещо за тайната градина.

Цялото му лице светна и дори бузите му леко поруменяха.

— О, така ли? — извика той. — Сънувах я цяла нощ. Ти нали каза нещо за сивото, което ставало зелено, и сънувах, че стоя на едно място, което е пълно с трепкащи зелени листенца. Навсякъде имаше птици и гнезда и всички изглеждаха толкова кротки и спокойни. Ще лежа и ще си мисля за това, докато се върнеш.

След пет минути Мери беше при Дикън в тяхната градина. Лисичето и враната пак бяха с него. Този път той бе довел и две опитомени катерички.

— Дойдох с кончето тази сутрин — каза Дикън. — То е добро другарче. Казва се Скок-подскок. Донесох и двете катерици в джобовете си. Тази се казва Орехчо, а другата — Черупчо.

Като каза „Орехчо“, едната катеричка скочи на дясното му рамо, а като каза „Черупчо“, другата скочи на лявото.

Те седяха на тревата, Капитан се сви в краката им. Сажда тържествено слушаше от едно дърво, а Орехчо и Черупчо душеха наоколо. На Мери й се струваше непоносима мисълта да напусне това блаженство. Но когато започна да разказва историята от предната нощ, смешното лице на Дикън имаше такова изражение, че тя постепенно промени намерението си. Мери виждаше, че на него му е по-мъчно за Колин, отколкото на нея. Той погледна нагоре към небето, после се озърна на всички страни.

— Слушай птиците — сякаш целият свят е пълен с тях. Чуй как чуруликат и писукат! — каза възторжено Дикън. — Виж как се стрелкат из въздуха, послушай ги как пеят. Когато дойде пролетта, сякаш целият свят пее. Листата се развиват тъй, че ги виждаш и, боже мой, така хубаво мирише наоколо! — Дикън душеше щастливо с вирнатия си нос. — А горкото момче лежи затворено в къщи и вижда толкова малко, че започва да мисли за разни неща и това го кара да пищи. Ей! Ние трябва да го измъкнем оттам. Трябва да го накараме да гледа, да слуша и да диша чистия въздух, да го напоим със слънчева светлина. И не трябва да губим време за това.

Когато му беше особено интересно, той често говореше почти на йоркширски диалект, макар друг път да се мъчеше да го посмекчи, така че Мери да разбира по-добре. Но тя обичаше неговия подчертан йоркширски и също се опитваше да го говори. Сега и тя заговори на диалект.

— Да, наистина не трябва да губим време. Ще ти кажа какво ще направим най-напред — продължи тя и Дикън се засмя, защото му беше много забавно, когато момиченцето се опитваше да изкриви езика си и да говори на йоркширски диалект. — Той много те харесва. Иска да те види, а също иска да види и Сажда, и Капитан. Като се върна в къщи, ще го попитам дали може да дойдеш да го видиш утре сутринта и да доведеш животните със себе си. А по-нататък, когато дърветата се разлистят повече и тук-там се разтворят пъпките, ще го изведем навън. Ти ще буташ количката, ще го доведем тук и ще му покажем всичко.

Когато свърши, тя много се гордееше със себе си. Никога досега не бе говорила толкова дълго на йоркширски диалект.

— Трябва да поговориш и на Колин на йоркширски — засмя се Дикън. — Това ще го разсмее, а няма нищо по-добро за болните от смеха. Мама казва, че половин час хубав смях всяка сутрин може да излекува човек и от коремен тиф.

— Ще му поговоря на йоркширски още днес — каза Мери, като самата тя се заливаше от смях.

Градината изглеждаше така, сякаш всеки ден и всяка нощ през нея минаваха вълшебници, които с едно докосване на вълшебните си пръчици, покриваха с красота земята и клоните. На Мери й беше трудно да си тръгне, особено след като Орехчо се покатери на роклята й, а Черупчо се спусна по дънера на ябълката, под която седяха, и застана пред нея, като я гледаше любопитно.

Но когато се прибра в къщи и седна близо до леглото на Колин, той започна да души въздуха като Дикън, макар и не толкова умело.

— Миришеш на цветя и на нещо свежо — извика той възторжено. — На какво миришеш? Усещам нещо хладно, топло и сладко.

— Това е от вятъра в ливадите — отговори Мери. — Мириша така, защото седях на тревата под едно дърво заедно с Дикън, Капитан, Сажда, Орехчо и Черупчо. Навън е пролет, слънцето грее и всичко ухае прекрасно!

Тя каза това с подчертан йоркширски изговор. Колин се разсмя.

— Какво правиш? — попита той през смях. — Никога не съм те чувал да говориш така. Толкова е смешно.

— Говоря на йоркширски диалект — отвърна Мери тържествено. — Не мога да говоря толкова добре, колкото Дикън и Марта, но както виждаш, успявам донякъде, Не разбираш ли йоркширски? А ти самият си йоркширско момче, родено и расло тук! Е, чудя се как не се срамуваш от това!

Мери също се разсмя и двамата се смяха толкова много, че вече не можеха да се спрат, а стаята кънтеше от гласовете им. Мисис Медлък отвори вратата, за да влезе, но се дръпна назад в коридора и се заслуша изумена.

— Боже господи! — рече си тя на йоркширски диалект, защото нямаше кой да я чуе, а освен това беше толкова смаяна. — Нечувано! Кой би помислил такова нещо!

Имаше толкова много за говорене, Колин неуморно искаше да слуша за Дикън, за Сажда, Орехчо за Черупчо и за кончето Скок-подскок. Мери бе изтичала в гората с Дикън, за да види Скок-подскок. Това беше дребно космато диво конче от мочурите с гъсти къдрици над очите, симпатична физиономия и потрепваща кадифена муцуна. На вид бе доста слабо, защото се хранеше само с трева от мочурливите ливади, но беше здраво и жилаво, сякаш мускулите на малките му крака бяха направени от стомана. Когато видя Дикън, кончето вдигна глава и тихо изцвили, а след това препусна в тръс към него и сложи глава на рамото му. Дикън му говореше на ухото, а Скок-подскок отговаряше с особено цвилене и пръхтене. После Дикън го бе накарал да подаде на Мери предния си крак и да я целуне по бузата с кадифената си муцуна.

— Наистина ли то разбира всичко, което Дикън му говори? — искаше да знае Колин.

— Така изглежда — отговори Мери. — Дикън казва, че всяко създание ще те разбере, ако си негов приятел, но трябва да си истински приятел.

Колин полежа тихо известно време. Чудните му сиви очи сякаш се взираха в стената, но Мери видя, че той мисли за нещо.

— Бих искал да съм приятел с всички — продума най-сетне той. — Но не съм. Никога не съм имал приятели и не мога да понасям хора.

— Мене можеш ли да понасяш? — попита Мери.

— Теб мога — отвърна той. — Смешно е, но ти дори ми харесваш.

— Бен Уедърстаф каза, че съм като него — продължи Мери. — Каза, че и двамата имаме лош нрав. Мисля, че и ти си като него. Ние и тримата си приличаме — ти, аз и Бен Уедърстаф. Той каза, че не сме красиви, а и сме толкова неприятни, колкото изглеждаме. Но аз не се чувствувам толкова неприятна, колкото бях, преди да се запозная с червеношийката и Дикън.

Колин протегна тънката си ръка и я докосна.

— Мери — промълви той, — съжалявам за това, което казах онази вечер — че ще изгоня Дикън. Тогава те мразех, защото го нарече ангел, и ти се подигравах, но… но той може би наистина е ангел.

— Е, доста смешно беше, че го нарекох така — призна си честно Мери, — защото носът му е вирнат и има голяма уста, а дрехите му са целите в кръпки и говори на йоркширски диалект. Но ако някой ангел дойде в ливадите — ако имаше йоркширски ангел, — сигурна съм, че той щеше да разбира тревите, щеше да знае как да ги накара да растат, щеше да може да говори с дивите животни като Дикън, а те щяха да знаят, че им е истински приятел.

— Нямам нищо против Дикън — заяви Колин. — Искам да го видя.

— Радвам се, че казваш това — въодушеви се Мери, — защото… защото…

Внезапно й хрумна, че сега е моментът да му каже. Колин усети, че ще чуе нещо ново.

— Защото какво? — извика той нетърпеливо.

Мери беше толкова развълнувана, че стана от табуретката, отиде при него и го улови за двете ръце.

— Мога ли да ти вярвам? Аз повярвах на Дикън, защото птиците му вярват. Мога ли да ти вярвам? Напълно? Напълно? — питаше тя умолително.

Лицето й бе толкова сериозно, че Колин едва успя да прошепне:

— Да! Да!

— Добре! Дикън ще дойде утре сутринта да те види и ще доведе животните си.

— О! О! — извика Колин от радост.