M
C
A
-
Tr
50 100
Следвайки философията на “кривата на Лафер”, в средата на 80-те години данъчната ставка върху корпоративната печалба в САЩ бе намалена от 46% на 36%, което въпреки известния положителен ефект върху икономиката не оправда изцяло очакванията. В Западна Европа данъчните ставки са по-високи и това се обяснява с по-голямото развитие на публичния сектор. Така напр. през 1990 г. пределната данъчна ставка за най-високо облагаемите доходи в Холандия бе 70%, във Франция - 57%, в Германия - 53%, в Япония - 50%, в Швеция - 42%, във Великобритания - 40%, в САЩ - 31% и в Канада - 29%.
При решаването на въпроса за конкретния размер на данъчната ставка в една страна не трябва да се забравя, че освен че въздействуват върху съвкупното търсене и съвкупното предлагане, а следователно и върху макроикономическото пазарно равновесие, данъците са основният източник на бюджетните приходи.
4 въпрос: Бюджет,бюджетни разходи, бюджетен дефицит и държавен дълг.
Държавният бюджет е своеобразен план (баланс) на правителството за приходите и разходите през определен период от време, обикновено за една календарна година. Той е специфична макроикономическа категория, в която намират синтезиран израз множество променливи величини. Държавният бюджет има приходна и разходна част.
Приходната част на бюджета се формира от:
- данъци, такси и мита;
- приватизация на държавно и общинско имущество;
- надбавки по ценни книжа;
- държавни съкровищни бонове;
- наеми от държавно и общинско имущество;
- лихви;
- дейности на бюджетни организации;
- бюджетен остатък от предходната година;
- осигурителни вноски;
- заеми на бюджета;
- получени кредити от чужбина;
- вноски в бюджета;
- субсидии и временни безлихвени заеми;
- други.
Разходната част на бюджета по функции включва:
I група - Общо държавни служби (изпълнителни и законодателни органи, наука и общи служби);
II група - Отбрана и сигурност (отбрана, полиция, противопожарна служба и сигурност, органи на съдебната власт);
III група - Образование;
IV група - Здравеопазване;
V група - Социално осигуряване и грижи;
VI група - Жилищно строителство, благоустрояване и комунално стопанство;
VII група - Дейности по почивното, културното и религиозното дело;
VIII група - Икономически услуги;
IХ група - Други.
Когато има несъответствие между приходите и разходите се появява бюджетен дефицит или бюджетен излишък.
Текущият бюджетен дефицит може да бъде структурен и цикличен.
Структурен бюджетен дефицит е оня, който съществува дори когато стопанството функционира на границата на производствените си възможности. Той е резултат от провеждането на определена фискална политика и се дължи главно или на недоброто разчитане на данъчните ставки, или на необоснованите бюджетни разходи.
Цикличният бюджетен дефицит е онази част от текущия бюджетен дефицит, която се дължи на обстоятелството, че икономиката функционира под равнището на потенциалните си възможности, т.е. дължи се на кризисното развитие на икономиката.
Това разграничаване на текущия бюджетен дефицит на структурен и цикличен има важно значение за макроикономическия анализ и за провеждането на съответната фискална политика. То позволява да се диференцират въздействията, предизвикани от промените в данъчно-бюджетната политика от тези, които са резултат от измененията в икономическия цикъл, и на тази основа да се приложи ефективна фискална терапия.
Тема 7
ФИСКАЛНА ПОЛИТИКА
Думата "ФИСК" произлиза от латинското fiskus и в буквален превод означава кошница. В древния Рим фискът е бил военната каса, където се е съхранявала предназначената за изплащане дажбата на военните парична сума. От времето на императора Август (края на I век пр.н.е. - нач. на I век от н.е.) ф и с к се нарича частната каса на императора, която се е водела от специални чиновници и се е попълвала главно от дохо-дите на императорските провинции, за разлика от ЕРАРИЯ-та (лат. aerarium), т.е. от сенатската хазна. От IV век насам ФИСК-ът е държавната каса на Римската империя, в която са се акумулирали всички видове доходи и събирания и откъдето произлизали указанията за начина на събиране на данъците, за сеченето на монетите, извършвали са се плащания и други.
Макроикономическата политика включва използуването на инструментите на икономическата политика (т.е. законодателство, данъци и тарифи, държавни разходи, лихвени проценти, контрол на валутния курс) за постигане на специфични си цели (т.е. по-бърз икономически растеж, по-ниска инфлация). Фискалната политика има тенденция едновременно да оказва въздействие върху съвкупното търсене и съвкупното предлагане.
Основните въпроси са следните:
-
Същност на фискалната политика.
-
Фискалната политика и разривите в брутния вътрешен продукт.
-
“Изчистване” на разривите.
1 въпрос: Същност на фискалната политика.
Съвременната фискална политика е теоретично обоснована в трудовете на Дж.М.Кейнс и неокейнсианците и е насочена към преодоляването на т.нар. разриви в БВП и стабилизирането на стопанското развитие.
Фискалната политика е съвкупността от правителствени мерки по регулирането на приходите и разходите за постигането на определени социално-икономически цели - регулиране на икономическото развитие, преодоляване на безработицата и осигуряване на пълна заетост, борба с инфлацията, въобще за управление на националното стопанство чрез използуването на данъчната система и правителствените разходи. Това въздействие намира израз в две посоки:
Първо, в непосредственото въздействие на данъчното облагане върху равнището на разполагаемия доход и оттук върху потреби-телските разходи и спестяванията, чрез които се предопределя съвкупното търсене;
Второ, във въздействието на данъчната политика върху използуването на ресурсите и обема на производството, и оттук върху съвкупното предлагане.
Съвременната фискална политика се отличава от предишната главно по разграничаването на структурния бюджет от цикличния бюджет и бюджетен дефицит. Като възприе свиването на съвкупното търсене за причина за икономическата нестабилност, Дж.М.Кейнс определи промените в държавния бюджет като мощен инструмент в ръцете на правителството за активно въздействие и за управление на стопанството. Различието между структурен и цикличен бюджет е свързано с различието между целенасочената или дискреционна политика и автоматичните регулатори. В по-голямата си част структурните приходи и разходи се състоят от въведени по законодателен път целенасочени програми (обществени инвестиционни програми, програми за наемане на безработни, промени в данъчната ставка), д о к а т о цикличните дефицити и излишъци се предизвикват от т.нар. автоматични регулатори
2 въпрос: Фискалната политика и разривите в БВП.
За да се разкрие въздействието на фискалната политика върху съвкупното търсене следва да се изясни въпроса за същността и видовете разриви в БВП. Под “РАЗРИВ В БВП" разбираме отклонението на реалния БВП ПОД или НАД номиналния БВП.
Когато това отклонение е “ПОД” говорим за рецесионен или дефлационен разрив. Той е израз на недостатъчното съвкупно търсене, измерва се чрез вертикалното разстояние между линията на равновесните съвкупни разходи при пълна заетост и успоредната под нея линия на действителните съвкупни разходи и показва сумата, с която следва да се увеличат съвкупните разходи за да се “изчисти” разрива.
Когато това отклонение е “НАД”, говорим за инфлационен или експанзионистичен разрив. Той е израз на прекомерно голямото съвкупно търсене, измерва се чрез вертикалното разстояние между линията на равновесните съвкупни разходи при пълна заетост и успоредната над нея линия на действителните съвкупни разходи и показва сумата, с която следва да се намалят съвкупните разходи за да се "изчисти" разрива.
Ако правителството е загрижено да стабилизира съвкупното търсене посредством активна фискална политика, подходът, който би трябвало да следва, е достатъчно целенасочен: ако търсенето в частния сектор падне (примерно поради екзогенно намаление на инвестициите), то то следва да намали данъците, за да стимулира възстановяването на потреблението и/или увеличи собствените си разходи; и обратното, ако се прецени, че търсенето в частния сектор е изключително високо. Това приложение на фискалната политика често се нарича “настройване”, тъй като целта му е да “настрои” темпа на растеж на съвкупното търсене. Базисният механизъм на настройването се илюстрира ясно от основните компоненти на търсенето в частния сектор и техните детерминанти:
PY= C + I + G + X - M
където C = протребление, I = инвестиции, X = износ, M = внос, G = държавни разходи, PY = номиналният доход.
От тази система от равенства се вижда, че едно увеличение в данъчните ставки, при равни други условия, води до намаление в потреблението и инвестициите и по този начин в номиналния доход. Вероятно е да има и по-нататъшни ефекти: примерно намалението в номиналния доход има тенденция да намаля вноса и посредством ефекта си върху търсенето на пари също и лихвените проценти. Пълното отражение на намалението на данъците е възможно да бъде идентифицирано само чрез използуването на един напълно специфициран модел (вж. допълнението по-долу), но негативният ефект върху номиналния доход е несъмнен. И обратно, увеличение или на екзогенните държавни разходи (примерно за строителство), или на ендогенните разходи (примерно чрез увеличаване на достъпността на помощите за безработни) ще доведе, при равни други условия, до увеличение в номиналния доход.
3 въпрос: “Изчистване” на разривите.
Как могат да бъдат "лекувани" или "изчиствани" тези разриви?
До Кейнс са били придложени два начина - единият чрез изместване на кривата на съвкупното предлагане, а другият - чрез изместване на кривата на съвкупното търсене. Общото и за двата варианта е, че по същество те представляват своеобразна интерпретация на основните положения на класическата и неокласическата доктрина, в основата на която лежи положението, че пазарът е в състояние с а м да преодолява разривите и да довежда икономиката до "естественото" състояние на пълно използуване на производствените фактори.
За разлика от тях кейнсианците се опитват да решат проблема по един трети начин - чрез специфичнвата фискална политика и нейните инструменти да се въздействува върху съвкупните разходи като се стимулира или ограничава производството за да се урегулират до равнището на равновесните съвкупни разходи.Рецесионният или дефлационен разрив се изчиства с помоща на експанзионистичната фискална политика, която намира израз в увеличаването на правителствените разходи и в намаляването на данъчното облагане, вследствие на което се формира бюджетен дефицит, който е "хирургическото" средство за лекуването на птози тип разриви.
Инфлационният или експанзионистичен разрив се изчиства чрез провеждането на рестриктивната (ограничителната) фискална политика, която намира израз в намаляването на правителствените разходи и увеличаването на данъчното облагане, вследствие на което се формира бюджетен излишък, който е "хирургическото" средство за лекуването на този тип разриви.
Следователно инструментите, които фискалната политика използува и в двата случая, са правителствените разходи и данъчното облагане. Теоретичният анализ се основава на д в а подхода при установяването на равновесното равнище на дохода: първият се отнася до необходимостта от съвпадение между инвестиции и спестявания (т.нар. IS анализ), а вторият се отнася до еквивалентността между съвкупно търсене и съвкупно предлагане (т.нар.AD/AS анализ), т.е.
AD = AS (1)
I = S (2)
AD = I + I + G (3)
AS = C + S + Tx (4)
I + G = S + Tx (5)
Ако изходим от БВП, т.е. от дохода, измерен по разходния метод, който включва 4-те големи групи разходи, а именно
Y = C + I + G + nX (6)
и заместим потреблението C с неговата функция a + cYd в уравнение (6), ще получим
Y = a + cYd + I + G + nX (7)
Разполагаемият доход Yd = Y - Tx (8)
и C = f (Yd) = a + c(Y - Tx) (9)
Y = a - c(Y - Tx) = I + G + nX (10)
Y - c.Y = a - c.Tx + I + G + nX
Y (1 - c) = a - c.Tx + I + G + nX
1
Y = ---------- . (a - c.Tx + I + G + nX)
1 - c
Y = k . (a - c.Tx + I + G + nX) (11)
Оказва се, че равновесният обем на реалния БВП при дадено равнище на цените, който пазарните агенти са готови да купят, е стойността на т.нар. прост мултипликатор к , умножена по общата сума на автономните разходи. Това означава, че, примерно, увеличаването на правителствените разходи с единица ще доведе до нарастване на БВП с няколко единици. В това е ефекта на мултипликатора.
Възможно е да се използува само единият от инструментите на фискалната политика, а възможно е да се използуват и двата. Естествено е във втория случай ефективността на фискалната политика да е по-висока.
Характерна особеност на фискалната политика е необходимостта от навременото прилагане на мерките, независимо дали на експанзионистичната или на рестирктивната. Всяко закъснение намалява нейната ефективност и води до нежелани резултати.
Поради горната особеност в данъчно-бюджетната система съществува особен набор от фискални инструменти, които са вградени в нея и са известни като автоматични стабилизатори. Те не се нуждаяг от непрекъсната законодателна регламентацияп и автоматично предизвикват бюджетен дефицит при рецесия и бюджетен излищък при инфлационен бум. Към тях спадат:
- автоматичното данъчно приспособявани (прогресивният подоходен данък и данъкът върху корпоративната печалба);
-
и автоматичните промени по линия на правителствените трансферни плащания (главно обезщетенията при безработица), които са изградени на антициклична основа.
Тема 8
ПАРИ И БАНКИ
Парите заемат централно място в страните с напреднали пазарни икономики. Очевидно парите са необходими за функционирането на пазарната икономика. Специализацията и разделението на труда, които са сърцевината на икономическия прогрес, пряко зависят от производители и потребители, способни да купуват и продават стоки срещу пари. Директният бартер “стока срещу стока” е неефективен за напредналата икономика, в която трябва да се търгуват както суровини, полуфабрикати и производствени стоки, така и стоки за крайния потребител. Докато хиперинфлираните икономики бяха насилствено тласкани към бартер и изпитваха последващото намаляване на крайната продукция, в действителност нищо не рухна съвсем, защото бързо започнаха да се развиват алтернативни пари.
В условията на криза хората използват някои стандартни стоки вместо пари: например цигари - широко използвани като парични заместители в Германия непосредствено след Втората световна война и в концетрационните лагери; шоколадите и алкохолът също са имали ролята на пари в периодите на хиперинфлация. В по-ново време високите темпове на инфлация в преходните икономики на Централна и Източна Европа накара много хора да обърнат местната валута в по-стабилна чужда валута, особено в щатски долари и германски марки. Поради факта, че винаги се намират заместители на местната валута (яйца, цигари, шоколади, долари), хиперинфлацията по-скоро предизвиква появата на нови форми на пари, отколкото открито сриване на пазара.
Основните въпроси, които ще разгледаме, са:
-
Същност на парите. Измерване на паричното предлагане.
Търговски банки и техните операции.
-
Търсене на пари. Мотиви за пари в наличност.
-
Пари и банкови резерви. Централна банка и монетарен контрол.
-
Паричният предавателен механизъм.
1 въпрос: Същност на парите. Измерване на паричното предлагане. Търговски банки и техните операции.
Стандартната дефиниция за парите е, че те служат като средство за обръщение, мярка на стойността и средство за натрупване. Тези функции са били изпълнявани от добитъка в традиционните африкански общества, от цигарите и алкохола в затворническите лагери и смесица от хартиена валута и чекови сметки в повечето напреднали икономики. За да изпълняват тези функции парите, ключово условие е те да бъдат всеобщоприети от икономическите агенти.
Първо, парите служат като средство за обръщение. Значението на тази роля е уникално, защото осигурява генерализирана покупателна сила. Следващата функция на парите е да служат като мярка на стойността. Казваме, че парите служат като “единица за смятане”. Третата функция на парите е средство за натрупване, като позволява потенциалната покупателна способност да бъде съхранена във времето като съкровища.Парите имат и други функции. По-подробно произхода, същността и функциите на парите са разгледани в Микроикономиката (Икономика I част).
Паричното предлагане може да бъде идентично с вече дефинираните качества на парите - средство за обръщение, мярка на стойността и съхранител на потенциалната покупателна сила. В повечето страни това е точно така. Централно управляваните икономики на Централна и Източна Европа използваха националната валута за повечето от сключваните сделки на дребно, докато предприятията използваха сметките си в националната банка, за да направят разплащанията си по сделките с други предприятия. По тази причина паричното предлагане представлява сума от парите в обръщение и всички неизплатени депозити на предприятията в националната банка. В развитите пазарни икономики търговските банки предлагат чекови удобства (депозити на поискване се трансферират между контрагентите, когато един индивид напише чек за разплащане на друг индивид) на купувачите на дребно, и големият обем сделки се осъществява чрез безналични трансфери между банковите сметки на индивиди и компании. Паричното предлагане обхваща парите в обръщение и банковите депозити, като първото постепенно намалява по обем. Понастоящем в преходните икономики чуждата валута циркулира успоредно с националната, варирайки като средство за обръщение, мярка на стойността и средство за натрупване. По този начин паричното предлагане обхваща националната и чуждата валута и банковите депозити.
В повечето страни не съществува еднозначна дефиниция за парите. Казано обобщено, икономистите признават няколко възможни категории, подредени по степен на “ликвидност” или “близост” до националната валута. Въпреки че официалните категории се различават в различните страни, следното дава определение на базисния подход:
* М0 = пари в обръщение (или парите в обръщение плюс резервите на търговски банки - вж. по-надолу)
* М1 = М0 плюс банковите депозити на поискване (в национална валута само)
* М2 = М1 плюс банковите срочни депозити (в национална валута)
* М3 = М2 плюс чуждата валута по банковите депозити (nb, но не е практично да измерваме обема на чуждата валута в обръщение, дори и ако знаем, че той трябва да бъде включен)
М4 = М3 плюс депозити и други финансови институции
М5 = М4 плюс високоликвидните краткосрочни финансови активи (напр. държавни ценни книжа и др.)
В България се отчитат индикаторите М-1, М-2 и М-3, т.е. т.нар. "тесни", "квази" и "широки" пари, като главния параметър е М-1. Освен това следва да се разграничават и монетарните агрегати L и D.
Агрегатът L представлява сумата от всички ликвидни активи и като измерител на паричното предлагане съдържа в себе си М-3 плюс притежаваните от частни лица държавни облигации, търговски книжа и банкови акцепти.
Най-широкият показател D, наричан д ъ л г или о б щ к р е-д и т , включва дълга на държавата, на нефинансовите корпорации и потребителския кредит.
Предлагането на пари се извършва от финансовите посредници и преди всичко от банковата система. Финансови посредници са институциите, които предоставят специфични услуги, заставайки между спестителите, от които получават влогове, и инвеститорите, на които предоставят пари в заем. Освен банките към финансовите посредници спадат застрахователните компании, спестовните каси, взаимните фондове и други.
Търговските банки заемат ключово положение в движението на заемния капитал и тази им роля се определя от следното:
а) те са най-големите финансови институти , извършват широк спектър от операции и чрез тях се се извършва основната част от разплащанията;
б) чрез тях централната банка провежда паричната политика - регулира лихвените проценти, количеството пари в обръщение, влияе върху инфлацията, върху инвестиционната дейност, върху потреблението, върху движението на капиталите и валутния курс, и по този начин влияе върху цялостното стопанско развитие.
Търговските банки извършват следните видове операции:
1. Пасивни операции, последством набират парични средства в касите на банките и по които плащат лихви;
2. Активни операции, посредством които банките пласиран паричните ресурси и по които получават лихви;
3. Извънбалансови, каквито са покупко-продажбите на валути, скондирането на полици и други подобни.
Търговската банка може да увеличава своите парични резерви чрез кредитиране от централната банка или чрез влагането на депозити от физически и юридически лица. Тъй като съвременната банкова система работи на принципа на частичните резерви, първоначалното увеличаване на паричните резерви на някоя банка с определена сума води до няколкократно увеличаване на предлагането на пари. В това се проявява действието на т.нар. кредитен мултипликатор - всеки допълнително вложен лев в банката създава нови пари в порядък на 3-4-5 лева, с което фактически се увеличава паричното предлагане. Когато обаче дадено лице изтегли от банката пари от влога си, в същата пропорция намалява паричното предлагане.
2 въпрос: Търсене на пари. Мотиви за пари в наличност.
Предлагането на пари е от значение поради факта, че когато то се увеличава или намалява, индивидите ще реагират по начин, по който ще се предизвика по-широк ефект в икономиката. Както е и при стоките, за да разберем ефекта на промените в предлагането, необходимо е да знаем какво определя търсенето. Въпросът какво определя търсенето на пари, а оттук нататък и как хората ще реагират на промени в предлагането, е бил подробно изследван.
В икономическата теория има два основни подхода при определяне на търсенето на пари.
Според привържениците на количествената теория главната променлива, която определя търсенето на пари, е изменението на постоянния доход.
Според привържениците на кейнсианския подход такава променлива е лихвеният процент. Хората търсят (т.е. искат да притежават) пари поради две главни причини, които са пряко свързани с функциите на парите.
Първо, преди всичко хората притежават пари, за да правят покупки. Някои икономисти разграничават “търсенето на пари с цел сделки” (транзакционен мотив; т.е. потребността от пари за рутинни и очаквани покупки) и “предпазен мотив" (желанието за притежание на пари за посрещане на редки и непредвидени случаи). И двете са свързани с ролята на парите като разменно средство, като общото търсене на пари - за транзакционни и предпазни цели - е свързано със средния размер на тяхното изразходване през даден период. Обобщено? - търсенето на пари е свързано с размера на (номиналния) националния доход (PY).
Второ, хората притежават пари и за съхранение на стойността. В смисъла на притежание на богатство парите имат предимството ликвидност (те могат да бъдат похарчени, без да е нужно първо да се продаде някакъв актив) и капиталова сигурност (за разлика от повечето ликвидни активи като акции, облигации и др., пазарната стойност на парите не се променя от ден за ден). Недостатъкът от притежанието на пари е, че за разлика от акциите и облигациите те обикновено не носят лихва парите са нелихвоносни, дори когато банките плащат лихви по депозитите, курсовете на тези лихви са доста под тези, характерни за повечето неликвидни активи. Така търсенето на пари е правопропорционално на общото богатство и обратно пропорционално на лихвения процент.
В много от преходните икономики стойността на парите се намалява от високата инфлация. Очевидно през инфлационните периоди търсенето на пари ще намалява, понеже хората се насочват към реални активи. Инфлацията омаловажава ролята на парите като съхранител на стойността. Лихвените проценти и инфлацията са свързани по следния начин:
r = i - n
където r е реалният лихвен процент, i е номиналният лихвен процент и n е темпът на инфлацията. Нормално така нареченият “ефект на Фишер" означава, че номиналният лихвен процент се увеличава правопропорционално с инфлацията, за да осигури положителния размер на реалния лихвен процент. В този случай обратната зависимост между номиналния лихвен процент и търсенето на пари се поддържа от инфлацията. Ако номиналният лихвен процент се контролира от властите, за да се предпазят от действието на ефекта на Фишер, тогава реалният лихвен процент ще стане отрицателен. Търсенето на пари ще продължава да пада, въпреки че номиналният лихвен процент не се е повишил. При липсата на изчистващи пазара лихвени проценти връзката между търсене на пари и инфлация трябва да бъде точно моделирана.
Обобщено, функцията на паричното търсене има следния вид:
Md = f(PY, W, i, n )
Търсенето на пари (Md) в краткосрочен период e правопропорционално на номиналния доход (PY) и богатството (W) и обратно зависимо от номиналните лихвени проценти (i) и инфлацията (n).Връзката между търсенето на пари и лихвения процент се нарича предпочитание към ликвидност и се бележи с LP.Терминът "предпочитание към ликвидност" е въведен от Дж.М.Кейнс за обозначаване на търсенето на пари. Активите - парите, финансовите активи (акции, облигации, съкровищни бонове и други ценни книжа), реалния капитал, човешкият капитал - обладават ликвидност ако те могат да се използуват като платежно средство, и техният притежател е уверен, че номиналната стойност на такива активи няма да се измени. Парите, разглеждани като М-1, се явяват абсолютни ликвидни активи. Да се говори, че хората предпочитат относително ликвиден портфейл е все едно да се каже, че те търсят относително повече налични пари.
Търсенето на пари е предпоставка за създаването на паричния предавателен механизъм, чрез който промените в предлагането на пари се предават в инвестиционния сектор и реалната икономика. В случай на свръхпредлагане на пари той показва промените, които трябва да настъпят (в номиналния доход, богатството, лихвените проценти или инфлацията), за да се запази равновесието. Това е обект на следващата част.
3 въпрос: Пари и банкови резерви. Централна банка и монетарен контрол.
В почти всички страни търговските банки депозират част от своите парични резерви в централната банка. Допълнително се депозират и съответно теглят пари, когато намаляват касовите наличности. Основното предимство на тази уредба е, че когато банков клиент направи чеково разплащане на клиент на друга търговска банка, вместо да се преместват големи количества средства от една банка в друга, централната банка просто ще прехвърли фондовете от сметката на банката-платец по сметката на банката-получател. По този начин се избягва физическият трансфер на пари и той е високо ефективен. В напредналите пазарни икономики всеки ден се правят огромни по размер чекови разплащания, като съществува тенденция повечето от междубанковите плащания съвсем да се “изчистят”, в смисъл че централната банка само ще трябва да трансферира притежаваните нетни баланси по сметките в края на всеки работен ден. От тази банкова уредба следва, че на практика банковите резерви (Cb) трябва да включват както касовите наличности на търговските банки, така и депозитите им в централната банка, като последното е перфектен заместител на първото. Когато централната банка реши да промени размера на монетарната база, тя неизменно прави това, като купува активи (например ценни книжа) от търговските банки (увеличавайки депозитите им в централната банка) или съответно продава активи (при което депозитите намаляват в централната банка). Всичко това е за предпочитане пред промени в емитирането на пари. Тези сделки са познати под името “операции на открития паричен пазар”. Друг начин да се постигне същото е централната банка просто да отпусне в заем на търговските банки повече резерви (отново се увеличава размерът на техните депозити в централната банка). Това отново означава промяна в монетарната база, като този вид кредитиране е познато като “дисконтов прозорец". Той кара търговските банки да “продават” финансови активи на самите себе си в замяна на увеличения депозит в централната банка, което е аналитично идентично с продажба на други активи от търговските банки на централната банка (например финансова претенция на трета страна).
Монетарният контрол е задължение на централната банка дотолкова, доколкото тя провежда самостоятелна политика или по инструкции на правителството, което е различно в различните страни.
На централната банка е поверено общото ръководство на паричното обръщение и провеждането на паричната политика на държавата. Централната банка се характеризира със следните особености:
- обикновенно тя е държавна собственост. Даже в САЩ, където ролята на централна банка се изпълнява от група частни банки със специален статут (Федералната резервна система) по начина им на функциониране те обслужват общодържавната политика;
- централната банка може да бъде независима от правителството, като отговаря за своите действия само пред парламента, или обратно - да бъде подчинена на правителството.
Независими от правителството са централните банки на САЩ, България, Германия и много други страни, а подчинени на правителството са банките на Франция, Великобритания и други.В Германия, например, централната банка е конституционно независима от правителството и провежда политика съгласно статута си. В Нова Зеландия централната банка е операционно независима от правителството, но е отговорна по отношение на резултатите относно предварително уговорените инфлационни цели. В много преходни икономики централната банка е неразделна част от правителството, като нейният управител е политически избраник, който получава инструкции от правителството.
Основна цел на централната банка е да осигурява вътрешната и външна стабилност на националната парична единица, или, което е същото, да осигурява стабилността на цените. По-конкретно, при нормални условия централната банка:
- регулира паричното предлагане;
- служи като банкер на държавата;
- изпълнява ролята на банкер спрямо търговските банки;
- ръководи функционирането на банковата система, на паричния и валутния пазар като регулира валутния курс на паричната единица.
За целта централната банка извършва три основни типа операции:
а) операции на открития паричен пазар, чрез които банката въздействува върху паричното предлагане и следователно върху лихвения процент, и това извършва чрез купуването и продаването на държавни ценни книжа;
б) маневриране със сконтовия (дисконтов) процент, при който централната банка отпуска заеми на търговските банки;
в) изменение на нормата на задължителните резерви на търговските банки.
В условията на валутен борд функциите и операциите на централната банка са силно променени.
Независимо от основния вид на политиката, базисните принципи на монетарния контрол са едни и същи. В основата лежи зависимостта на вече коментирания “паричен мултипликатор” M=C[(c+1)/(c+b)], който показва връзката между монетарната база и паричното предлагане. При промяна в размера на монетарната база чрез операции на открития пазар (или “дисконтовия прозорец”) властите могат директно да повлияят върху размера и растежа на паричното предлагане. Този подход е познат като “контрол на монетарна основа". Различните варианти на този подход се използват в редица страни, включително Германия и Швейцария.
Друг начин е, вместо да фиксира монетарната база, централната банка може да предприеме осигуряването на допълнителни резерви (чрез операции на открития пазар или дисконтов прозорец) на търговската банка с изискването лихвеният процент да бъде фиксиран от централната банка. В този случай търговската банка би била способна да кредитира, сигурна, че може да заеме обратно всичките пари, от които се нуждае, след последвалото увеличение на депозитните си задължения към централната банка. Понеже лихвеният процент, по който се отпускат кредити от търговските банки, трябва да отрази цената на придобитите допълнително резерви, централната банка, като определи този лихвен процент, може индиректно да повлияе върху процеса на парично предлагане. Предлагането на нови банкови кредити е съвършено еластично по отношение на лихвения процент, определян от централната банка. При условие че централната банка има реална представа за формата и положението на търсенето на кредити от търговските банки, тя може да упражни контрол върху банковото кредитиране, а оттук и върху монетарния растеж чрез техническо увеличаване или намаляване на банковите лихвени проценти по кредитите.
Съществуват и други два начина, по които централната банка може да упражни контрол върху паричното предлагане. Първият е като се промени размерът на банковото резервно отношение, или това е пропорцията b в равенството на паричния мултипликатор M=C[(c+1)/(c+b)]. При отсъствието на официален контрол търговските банки ще изберат съотношение, при което пределната полезност от притежаването на допълнителни резерви (при условие че не включваме разхода по ликвидирането на лихвоносния актив и т.н.) е равна на пределния разход (в условията на предвидената лихва). При високо развитите финансови системи това съотношение е много ниско (1-2%). В много страни централната банка налага изискване за съотношението на резервите над това число, което може периодично да се променя предвид промяна на размера на паричното предлагане в съответствие с равнището на резервите.
Вторият начин е директен контрол като пряка възможност за контрол на монетарната база/лихвения процент или изискване за съотношението на резервите. “Количественият контрол” предполага наличие на разпоредби към търговските банки за ограничаване на кредитирането на някакво определено равнище. Подобни директиви могат да бъдат подкрепени със силата на закон, но по-често това става с безусловната и изрична заплаха централната банка да затегне монетарните условия, докато се прояви необходимото подчинение. Предимство на директния контрол е, че той може да бъде и качествен, в смисъл да се поиска от търговските банки да насочат по-голяма част от кредитите си към,например, индустрията (за сметка на частните потребители) по време на кредитна рестрикция. Тази особеност на директния контрол е най-характерна за страни, които използват форми на икономическо планиране и е важно банковото кредитиране да е в съответствие с целите на приетите планове.
5 въпрос: Паричният предавателен механизъм.
“Паричният предавателен механизъм” е система от елементи, чрез които се предават въздействия от паричната сфера към сферата на реалната икономика, т.е. описва процеса, по който монетарният “шок” се предава в останалата икономика. Такива шокове може да са структурни промени в търсенето на пари, или по-често промени в предлагането на пари. Независимо от произхода си, те ще се отразяват върху реалната икономика, докато не се възстанови равновесието на “паричния пазар”.
Увеличаване на паричното предлагане, при равни други условия, води до излишно предлагане. Индивидите и фирмите ще имат по-високи парични баланси, отколкото им е необходимо за транзакциите (с предпазна или спестовна цел), при дадени сегашни равнища на номиналния, номинални лихвени проценти и инфлация въпреки че нарастването на паричното предлагане увеличава богатството, увеличаването на търсенето на пари ще бъде по-малко, защото парите са само една от формите, под които се държи богатството. Частният сектор ще отговори, като прехвърли пари в по-малко ликвидни активи като ценни книжа (които носят лихва) или реални активи (които раждат редица услуги). Нарасналото търсене на ценни книжа оказва натиск в посока на понижаване на лихвения процент, докато увеличеното търсене на реални активи увеличава номиналния доход (и временно инфлацията).
Понижаването на лихвените проценти води и до други последици. Първо, ще има капиталов отлив (като инвеститорите ще търсят пари с по-висока лихва), което ще намали натиска върху валутния курс. Ако се позволи понижаване на валутния курс1, международната конкурентоспособност на страната ще се подобри, което ще доведе до нарастване на нетния експорт (т.е. намаляване на вноса и увеличаване на износа) и номиналния доход. Второ, намаляването на лихвения процент ще стимулира фирмите да издават ценни книжа, след като той е паднал под пределната продуктивност на капитала за доходоносни инвестиции. Нарастването на кредитирането на корпорации допълнително увеличава номиналния доход. И трето, понижаването на лихвения процент увеличава пазарната стойност на лихвоносните активи (акции, облигации и др.), увеличава благосъстоянието на частния сектор и стимулира потребителските разходи.
Централната банка може да провежда различни типове монетарна политика. Провеждането на експанзионистична монетарна политика намира израз в увеличаването на паричното предлагане, вследствие на което лихвения процент намалява, това увеличава инвестиционните, правителствените и разходите на чужденците (нетния експорт), оттук се увеличава величината на съвкупното търсене и на брутния вътрешен продукт (дохода), безработицата се намалява а равнището на цените се повишава. Обратно - провеждането на рестриктивна монетарна политика намира израз в намаляването на паричното предлагане, вследствие на което лихвеният процент расте, това намалява инвестиционните, правителствените и разходите на чужденците, оттук се намалява величината на съвкупното търсене и на брутния вътрешен продукт, безработицата се увеличава а равнището на цените пада.
Графика 8. Паричният предавателне механизъм/стр. 283/
В заключение следва да отбележим, че парите заемат централно място във функционирането на пазарната икономика, служейки като средство за обръщение, мярка на стойността и средство за съхранение на стойността. Без парите специализацията и разделението на труда, които способстват за икономическото развитие, не са възможни в пазарната икономика. Активите, които са играли ролята на пари, са варирали във времето и класифицирането на някои активи като “пари”, а на други като “не пари” е съществено условно. В повечето икономики паричното предлагане се дефинира като национална валута плюс банковите депозити в страната (в национална и/или чужда валута).
Търсенето на пари е функция на номиналния доход, богатството на частния сектор, (номиналните) лихвени проценти и темпа на инфлацията. Промени в паричното предлагане трябва да доведат до промени в една или повече от тези променливи, за да се възстанови монетарното равновесие. В дългосрочен период номиналният доход (след допускане за естествения темп на нарастване на крайната продукция, на равнището на цените) клони към огледално увеличаване в паричното предлагане. В този смисъл инфлацията “винаги и навсякъде е паричен феномен”. В много преходни икономики бюджетният дефицит е главната причина за монетарния растеж. По тази причина монетарният контрол предполага повече да се заложи на намаляване на бюджетния дефицит или развиване на капиталови пазари, така че правителството да финансира дефицита си чрез “истинско” заемане от небанкови институции, отколкото да разчита на инфлационно създаване на кредити.
Тема 9
ИКОНОМИЧЕСКИ РАСТЕЖ
За преходни икономики като българската преходът към пазарно стопанство е взаимно свързан с нуждата да се подпомага икономическият растеж, като по този начин се намалява различието между равнището на икономическото развитие на България и това на по-богатите страни.
Основните въпроси, които ще разгледаме в темата, са:
1. Същност на растежа. Функция на съвкупното производство.
-
2. Обща факторна производителност.
-
3. Мерки за повишаване на икономическия растеж в преходните
икономики.
1 въпрос: Същност на растежа. Функция на съвкупното производство.
Данните от статистиката за БВП на глава от населението (която отчита различията в стойността на живота между различните страни) за икономиките на Централна и Източна Европа,сравнени със средните статистически данни за така наречените страни с висок доход (напр. Северна Америка, Германия, Франция, Италия и т.н.) са обобщени в таблица 10.1. Тя показва, че жизнените стандарти в богатите страни от Западна Европа са над четири пъти по-високи от този в България. Намаляването на различието може да се постигне само с увеличаване на темпа на икономически растеж в България и стабилното му поддържане за продължителен период от време.
Таблица 3
Брутен вътрешен продукт на глава от населението по текущи цени и текущи паритети на покупателната способност 1999 (в щатски долари)
България 5170 Чехия 13030
Унгария 11190 Полша 8790
Румъния 5870 Словакия 10240
Страните от ОИСР 24* 20987
Източник: Европейска банка за възстановяване и развитие. * 1998.
Терминът “растеж” започва да се използува в икономическата наука през 30-40-те години на ХХ век. По своята същност икономическият растеж характеризира динамиката на основните параметри на националното стопанство и най-вече на БВП, той изразява реалното продължително увеличаване на съвкупното производство и на жизнения стандарт.
От доста години икономистите се опитват да се справят с въпроса за факторите, които детерминират икономическия растеж и въобще развитието на националното стопанство.
Според А.Смит обемът на националното производство зависи от количеството изразходван труд и от производителността на труда, в основата на която е разделението на труда, което създава условия за увеличаване на производството вследствие въвеждането на технически новости и натрупването на капитала. Израз на разделението на труда е пазарът, развитието на който тласка икономическия растеж
Без да подценяват въпроса за икономическия растеж неокласиците поставят ударението върху оптималното разпределение на наличните ресурси.
За Кейнс растежйт може да се управлява чрез т.нар. дискреционна политика, като главен фактор са инвестициите.
От средата на 80-те години на ХХ век теорията за икономическия растеж се разви. Всички са склонни да признаят, че при зададен (определен) запас от природни ресурси и без да се подценяват организационните, институционалните и управленски фактори динамиката на растежа зависи от три основни източника:
- технологичният прогрес;
- увеличението на капитала;
- и увеличението на вложения труд.
Увеличаването на производителността на глава от населението, реализирано фактически от всички развити икономики през следвоенния период, ясно отразява напредъка в знанията: особено навлизането на евтини мощни компютри, овладяването на ядрената мощ и развитието на телекомуникациите. Но това е обусловено и от инвестициите в нови и по-ефикасни фабрики и оборудване и в нови магистрали, летища и друга материална инфраструктура, както и в повишаването на образователното и професионалното равнище на работната сила, умееща да използва новите технологии.
Основната взаимозависимост между икономически растеж, технологичен прогрес, капитал и труд е уловена в т.нар. “функция на съвкупното производство", която може да бъде изразена в опростена форма както следва:
Y = AKL
където Y е произведеният продукт, А представлява състоянието на технологията, К е капиталът, е еластичността на производството от капитала, е еластичността на производството от труда, L е вложеното количество труд (броят на човеко-часовете). Еластичността на производството от капитала измерва влиянието на дадено нарастване на капитала върху производството. Например при a равно на 0.8 едно 10 % нарастване на капитала би довело, при други равни условия, до 8 % (или 0.8 х 10%) нарастване на производството. По същия начин, при 0.4 еластичност на производството от труда, едно 10% нарастване на вложения труд би довело до 4% нарастване на производството.
“Законът за намаляващата възвръщаемост” предполага, че и трябва да са по-малки от единица; това ще рече, че при други фиксирани фактори увеличенията в капитала (или труда) прибавят по-малко от пропорционалното към производството. Ако и двата фактора се повишат заедно, стойността на + отразява влиянието на мащаба върху производството. Напр., ако + са равни на 1.2, тогава балансирано 10% нарастване и в капитала, и в труда ще увеличи производството с 12% (т.е. 10% нарастване в капитала допринася 8%, 10% нарастване в труда прибавя 4%). С други думи, ако + надвишава единица, функцията на съвкупното производство показва нарастващата възвръщаемост от мащаба. И обратно.
Таблица 4. Функция на съвкупното производство
Стойности на Свойства на функцията на съвкупното
, производство
, < 1 намаляваща пределна производителност
, = 1 постоянна пределна производителност
, > 1 повишаваща се пределна производителност
+ < 1 намаляваща възвръщаемост от мащаба
+ = 1 постоянна възвръщаемост от мащаба
+ > 1 увеличаваща се възвръщаемост от мащаба
Важен фактор за икономическия растеж е увеличаването на количеството на вложения труд. В повечето страни общото количество на вложения труд в стопанството като цяло се е увеличило бавно със времето. Основно влияние върху трудовата заетост е оказало увеличаването на населението. В същото време е имало и противостоящи си социални и демографски фактори, които са усложнили отношението между увеличаването на населението и растежа на трудовата заетост. Средната продължителност на живота непрекъснато се е увеличавала, с което се е увеличавал и относителният дял на пенсионерите. Тези фактори, взети заедно с предсрочно пенсиониралите се хора и увеличаването на броя на младежите в процес на редовно обучение, са допринесли за намаляване темпа на нарастване на трудовата заетост. От друга страна, имало е и увеличаване на женската заетост, тъй като все повече майки започнаха да работят. Като цяло тези ефекти почти са се неутрализирали, така че растежът на трудовата заетост широко отразява тенденциите в населението.
Обаче трудовият принос е продукт от общата трудова заетост и средния брой на заработените часове. И докато трудовата заетост бавно е нараствала, служителите са работили все по-малко часове на седмица и все по-малко седмици на година. Във всички основни пазарни икономики средният брой на часовете, заработени от един човек, е намалял. В някои страни, предимно Великобритания и Франция, този последен ефект е погълнал влиянието на нарастващата заетост на труда, така че като цяло трудовият принос е намалял през последния век.
2 въпрос: Обща факторна производителност.
Носителят на Нобелова награда за икономика Робърт Солоу постави много от основите на съвременната теория на икономическия растеж. Един от приносите му беше да покаже чрез изчисляване на влиянията върху растежа на наблюдаваните промени в капиталовия и трудовия принос, че част от икономическия растеж, която остава “необяснена” се дължи на технологическия прогрес. С други думи, ефектът от технологическия прогрес (който причинява увеличение на общата факторна производителност) може да бъде пресметнат като разлика между общия икономически растеж и тази част, която се обяснява с увеличението в капиталовия и трудовия принос.
Това известно уравнение на Солоу изглежда така:
g = .A/A + .K/K + (1-) L/L
където g е темпът на растежа, а отбелязва промяната в него. Технологическият прогрес (общата факторна производителност)е отбелязан като A/A, докато нормата на капиталово натрупване K/K води до увеличаване на капиталоемкостта на производството, която е означена с . Темпът на увеличаване на количеството труд също води до увеличаване на дела на работната сила в производството (1-).
Като преобразим уравнението на Солоу, се получава:
A/A = (g-K/K) + (1-)(g K/К)
където всички членове отдясно на равенството могат да бъдат наблюдавани. Ето защо е много лесно да се изчисли стойността на остатъка A/A.
Таблица 10.6. показва една стойност на тези остатъци общата факторна производителност. Тя сочи, че разликата от 1/3 до 1/2 от икономическия растеж се дължи по-скоро на технологическия прогрес, отколкото на капитала и работната сила. Това показва, че сравнително голямата икономическа изолираност на страните от Централна и Източна Европа през по-голямата част от следвоенния период, когато търговията със Запада в областта на високотехнологическите средства за производство бе силно ограничена, може да е основната причина за забавеното икономическо развитие в региона.
Таблица 5.
Декомпозицията по Солоу: Средногодишен темп на растеж: 1900-1987
Страна Производство Принос на Остатък
капитала и труда
Великобритания 2.0 1.2 0.8
Франция 2.8 1.2 1.6
Германия 3.0 1.4 1.6
Япония 5.1 3.3 1.8
САЩ 3.0 2.2 0.8
Източник: Медисън (1991)
3 въпрос: Мерки за повишаване икономическия растеж в преходните
икономики.
Сриването на централното планиране в страните от Централна и Източна Европа постави на преден план въпроса за това, как най-добре правителствата могат да стимулират предлагането на работна сила, инвестиции и технологичен напредък, и по този начин да повишат икономическия растеж в рамките на една пазарна система. Докато онези, които се занимават с централното планиране, биха могли да насочат държавните ресурси по-скоро към инвестиции, отколкото към потребление, други аспекти на системата “воюват” срещу икономическия растеж.
На първо място, способността на централно плановите икономики да инвестират в най-подходящата отрасли се подкопа от усложняването на икономиката и все по-нарастващата непредсказуемост на търсенето и предлагането, като всичко това довежда до несполучливи инвестиции. Държавните предприятия отстъпиха пред прекупваческите (посреднически) дейности и работниците и ръководителите им сякаш се стремяха да произвеждат повече за своя собствена изгода, отколкото да са полезни на потребителите. Раздутият щат на персонала и неефективността бяха широко разпространени. Цените престанаха да отразяват реалната стойност. Отсъствието на ясна връзка между инициатива и предприемчивост, от една страна, и финансова възвръщаемост, от друга, намаляваха стимула да се инвестира и работи. Изолирането от външния свят попречи на технологичното развитие да премине и в други държави, така че промишленото оборудване остаря и стана неконкурентоспособно.
Ето защо процесът на реформи в преходните икономики се зае с отстраняването на тези изкривявания и със създаването на пазарна икономика, в която разумното вземане на решения може да доведе до по-бърз икономически растеж. Този процес подчертава нуждата да се възобновят конкурентните пазарни сили и да се реформират законите, правилата и данъчните системи, за да се подобрят стимулите за хората да търсят продуктивни дейности. В контекста на системната реформа в бившите комунистически страни ще ни бъде полезно да правим разлика между “преход”, “развитие” и “стабилизиране”. Трите понятия са твърде различни, но са взаимносвързани.
I. “Преходът” може да се определи като конструиране на отворена конкурентоспособна пазарна икономика, в която ресурсите се разпределят по-скоро от ценовия механизъм (“невидимата ръка”), отколкото от централните планови органи. Това налага създаването на законова система, чрез която да се изведат на преден план правата върху собствеността, раздържавяването на държавните предприятия и отделянето на държавата от икономическата дейност.
II. “Развитието” се отнася до подобряването на жизнения стандарт и качеството на живота на отделния човек. Много от страните в Централна и Източна Европа имат замърсена околна среда, бедна инфраструктура и относително нисък доход на глава от населението. Преходният период подобрява положението и води до по-разумно разпределение на ресурсите вътре в страната и създава стимули за чуждите инвеститори да предоставят международно финансиране за икономическото развитие.
III. “Стабилизирането” се отнася до макроикономическата стабилност на икономиката. Много от бившите комунистически страни сега страдат от висока инфлация и бързо изменение във валутните курсове. Докато нестабилността задържа преходния период и развитието /например чрез смущения в ценовия механизъм и задържане на чуждите инвеститори настрана/, в основата си тя често е породена от неуспеха да се направят промени в системата /например даването на заеми на губещи държавни предприятия е основна причина за изключително интензивно увеличение на парите в обръщение, което води до инфлация и непостоянност на валутния курс/.
И докато преходът, развитието и стабилизацията са взаимосвързани по този начин, ключовата позиция се заема от прехода, тъй като той обещава да стимулира продължително икономическо развитие и да осигури микроикономическите основи /например финансово сигурни и благонадеждни фирми, по-скоро растяща, отколкото намаляваща данъчна основа, и т.н./, върху които могат да се формират стабилни макроикономически условия.
Преходът включва формирането на най-важните елементи на пазарната икономика, а именно:
1) фирмите производителите, които са отговорни за решаването на основни проблема на икономиката: какво, колко и как да се произвежда и стоки, и услуги, за да се задоволява потребителското търсене;
2) пазарите националните и международните пазари, където производителите продават своите стоки/услуги;
3) финансите финансовата система, която отвежда спестяванията на домакинствата до производителите като инвестиции и организира платежните системи.
В една централно планова икономика и трите елемента са абсорбирани в държавния апарат: специалистите по планиране определят какво ще се произвежда във всяко едно предприятие, как ще бъде продавано, като се осигуряват кредити чрез държавната банкова система, съгласувани с плановото производство. Следователно същината на процеса на преход е създаването на нови механизми, основани на пазара (пазарно-базирани).
Да разгледаме всеки поотделно.
При комунизма предприятията бяха просто фабрики. Без простор за самостоятелни действия, предприятията нямаха нужда от мениджърски информационни системи, отдели по персонала, маркетингови сектори или пък отдели за стратегическо планиране. Преобразуването на фабриките във “фирми” изисква основна реорганизация, за да се изградят основните функции на търговията в организацията на предприятието, както и революционна смяна в разбирането за управлението му. Приватизацията предлага най-простия начин да се постигне такава смяна, като се превърнат държавните апаратчици в насочени към печалбата управители, които да бъдат отговорни към частните акционери. “Ключовият” въпрос засяга “съгласуването” дали приватизацията предхожда, или следва преструктурирането. По правило, колкото по-голямо и по-капиталоемко е предприятието и/или е по-неизгодно да се започне с него, толкова по-вероятно е то да се преструктурира преди приватизацията при дадените обстоятелства, отколкото да се смята, че частните акционери ще са склонни да финансират промени след покупката му. Капиталовите разходи на преструктурирането на магазини и ресторанти, от друга страна, не са така високи и могат да бъдат платени от новите частни собственици.
Второ, специалистите по централно планиране имаха монопол върху цените, които трябваше да осигурят изкупуването от домакинствата на планираната продукция на различните стоки и услуги. Стоките от първа необходимост бяха произвеждани в голямо количество и цените бяха държани ниски, за да се насърчава широкото потребление. Цените бяха внимателно определени, така че да се осигури едно вътрешно постоянство в плана (например предприятията, произвеждащи социални стоки, биха имали ниски цени на своята продукция само ако цените на техните производствени фактори също са установени ниско, така че те да могат да покрият разходите), вместо да отразяват алтернативната стойност. Контролираните цени са изцяло несъвместими с частните фирми, тъй като (за разлика от държавните предприятия) частните управители реагират на ценовите сигнали, като преместват ресурсите в най-доходните браншове. По тази причина преходът налага край на ценовото регулиране и създаване на отворени конкурентни пазари.
Накрая, “банките” в системите с централно планиране оперираха със сметките на предприятията съгласно изискванията на плана (с кредитните и дебитните сметки, за да регистрират сделките между предприятията) и държаха спестовните влогове на домакинствата. Също като предприятията, които обслужваха, те действаха по инструкции на централния планов орган и не правеха никаква кредитна оценка на предприятията, на които даваха заем. Ако “предаването” на икономиката на “невидимата ръка” трябва да бъде успешно, проспериращите фирми следва да получават кредити, докато на постоянно губещи предприятия трябва да се отказват кредити и да се пристъпва към ликвидация. По тази причина преходът изисква пазарно ориентирана банкова система, в която банките преценяват риска и отпускат заеми на базата на цените (по този начин осигуряваните фондове са канализирани към най-доходните компании), вместо да се дават заеми под натиска на министерски диктат.
Сподели с приятели: |