Взаимовръзки

Да, тогава би се проявило в пълния смисъл на думата това, което трябва да се прояви в течение на земното развитие – именно съзнателната душа. Хората, за които говоря тук, са се намирали, така да се каже, в последния стадий от развитието на разсъдъчната душа. В 14-то и 15-то столетие е трябвало да изгрее, да се роди съзнателната душа, която ако се прояви в своята крайност е щяла да пренесе всичко от цивилизацията в интелектуализма.

В 10-то, 11-то, 12-то столетие европейското население в неговата цялост не е в състояние да остави да вземе превес в него мироглед, като този на личностите, които охарактеризирах, защото в такъв случай съзнателната душа не би могла да се развие. Макар и, така да се каже, решението на боговете да е било съзнателната душа да се развие, все пак положението е такова, че тази съзнателна душа не може да се развие от собствената дейност на европейското човечество в неговата цялост, а трябва, така да се каже, да дойде един импулс, насочен към това развитие. Започвайки от епохата, която сега охарактеризирах, виждаме да изникват две духовни течения. Едното течение е застъпено при арабските философи, които от Западна Европа силно влияят върху европейската цивилизация, много по-силно, отколкото се вярва днес. Другото духовно течение води най-остра борба срещу първото, което охарактеризирах и с най-голяма строгост обявява първото като еретическо за Европа. Колко силно продължава да бъде чувствано още това, можете да разберете, скъпи приятели, когато разглеждате картини, където доминикански монаси или самият Тома Аквински са изобразени как тържествуват с един съвсем различен мироглед, който преди всичко подчертава индивидуалността, личността на човека, считайки мислите му за негово собствено творение. В тези картини доминиканците са представени, как тъпчат с краката си представителите на арабизма. Тези представители на арабизма се намират под нозете им, те са буквално стъпкани. Европейското човечество дълго време е чувствало противоречието между тези две духовни течения. Такава енергия на чувството, каквато е изразена в подобна картина, не съществува вече в днешното, в известна степен апатично човечество. Във всеки случай ние се нуждаем от нея днес не за онези неща, за които хората са се борили тогава, а за други!

Нека помислим какво са си представяли там. Вдишването на мислите от космическия етер, от сферата под Луната – начало на живота; задържане на дишането – земният живот; издишването – отново излизане на мислите в космическия етер, в импулсите на сферата под Луната, но вече оцветени от човешката индивидуалност.

Табела 1, горе вдясно. Какво представлява това издишване? Съвсем същото, скъпи приятели като това, за което казваме, че през трите дни след смъртта етерното тяло на човека се разширява. Човекът гледа назад към своето бавно увеличаващо се етерно тяло, вижда как мислите му се разпростират в Космоса. Това е съвсем същото, само че бих искал да кажа, представяно от субективна гледна точка. Следователно вярно е това, което хората са чувствали и изживявали тогава. Те са чувствали кръговрата на живота по-дълбоко, отколкото може да бъде почувстван днес.

Но въпреки това, ако под тази форма, която по онова време им е била присъща, възгледите биха останали господстващи в Европа, в хората от европейската цивилизация би се развило само слабо чувство за аза. Съзнателната душа не би могла да се прояви, азът не би могъл да обхване себе си в «аз мисля», мисълта за безсмъртието би станала все по-неясна и по-неясна. Хората все повече и повече биха насочвали поглед върху останалото от живелия тук на Земята човек, което витае наоколо в сферата под Луната. Хората биха чувствали духовността на Земята като тяхна разширена атмосфера, биха се чувствали единни със Земята, но не като отделени от Земята, индивидуални хора; защото хората, които охарактеризирах, чрез това «нещо мисли в мен» всъщност са се чувствали вътрешно свързани със Земята. Те не са се чувствали в същата степен като индивидуалности, както са започнали да се чувстват хората в останалата част на Европа, макар и по неясен начин.

Но ние трябва да вземем под внимание наистина и следното: Само това духовно течение, за което говорих, е знаело, че когато човек умира, приетите от него мисли по време на земния живот витаят и работят в космическия етер, който заобикаля Земята. И срещу този мироглед се води остра борба от онези личности, които произлизат именно от ордена на доминиканците, а те остро подчертават: Човекът е индивидуалност и вниманието преди всичко трябва да се насочва към онова от човека, което преминава през вратата на смъртта като индивидуалност, а не към това, което се разтваря в общия космически етер. Това са подчертавали предимно доминиканците и макар, че не са били само те, то се застъпва от тях. Този възглед за индивидуалността на човека е застъпван остро и енергично срещу първото направление, което охарактеризирах. Но именно това произвежда съвсем определено състояние.

Нека насочим поглед върху представителите на индивидуализма. Налице е твърдението за индивидуално оцветени мисли, които преминават в общия космически етер. А тези, които водят борба срещу това твърдение (течение), са били обезпокоени именно поради това, че още живо са знаели: Тук се твърди нещо, този възглед съществува – те са обезпокоени точно от това, което наистина съществува. Това безпокойство, причинено от разпростиращите се, разтварящи се и предаващи човешките мисли на космическия етер сили, това безпокойство при най-изтъкнатите мислители угасва едва в 16-то, 17-то столетие.

Трябва да можем да се пренесем в душевната нагласа именно на такива хора, които са принадлежали към Доминиканския орден, за да преценим как именно тези хора са обезпокоени от онова, което остава от починалите хора и в което те не бива, не могат повече да вярват с техния мироглед. Трябва да се пренесем в душевността на тези хора. Така сухо, така абстрактно и с ледени понятия, както днес хората мислят, не е можел да мисли един изтъкнат дух от 13-то, 14-то столетие. Когато днес застъпват някакви възгледи хората постъпват така, сякаш за защитаването им първо е поставено условието, на някого да се изтръгне сърцето. В онова време не е било така. В онова време във всичко, което хората са застъпвали като идеи, е имало вътрешен огън, бих искал да кажа, имало е сърдечност. Поради това обаче, че се влага сърцето, също и в случай като този, който изнасям тук, е имало силна вътрешна борба.

И при най-страшните вътрешни борби се е развило онова, което е произлязло например като определена философия от Доминиканския орден, която, точно защото още повече е била изградена върху авторитета на отделни хора, по-късно силно повлиява живота. Тогава още не е съществувало общо образование. В образованието, изобщо във всичко което хората са знаели, се е вливало онова, което малцина са притежавали като знание, които оттам все повече се издигат до философския живот и стремеж. Във всичко, което тогава се е вливало в цивилизацията, се е съдържало това, което е било преживяно в такива вътрешни борби. Днес хората четат произведенията на схоластиците и чувстват само сухи мисли. Но всъщност сухи са днес само читателите. Хората, които са ги написали, не са били сухи в душевността си. Те са били изпълнени с вътрешен огън по отношение на мислите си. А този вътрешен огън идва именно от стремежа да бъде отблъснато обективното мисловно влияние.

Когато днес някой мисли върху въпроси за светогледа, всъщност нищо не го разтърсва. Днес човек може да мисли най-голямата нелепост и да остане напълно спокоен, защото за човечеството, което вече се е развивало така продължително в съзнателната душа, не настъпва никакво безпокойство от рода на горепосоченото, което би накарало някои хора да почувстват какво става с човешките мисли, когато след смъртта се разлеят в етерното обкръжение на Земята. Днес такива неща, които още можеха да бъдат изживени в 13-то, 14-то столетие, са напълно непознати. Тогава по-млади свещеници са отивали при по-възрастните и са изразявали вътрешните си терзания, които са изпитвали в борбата за постоянството на своето вероизповедание, като са казвали: Измъчват ме призраците на умрелите.

Защото под призраци на умрелите се е разбирало именно това, което охарактеризирах сега. Тогава хората все още са могли да се враснат в онова, което са изучавали. В определена общност, да речем в общността на доминиканците, са учели, че човекът е индивидуално същество, че има и своето индивидуално безсмъртие. Те са учели, че когато по отношение на мисленето се приема съществуването на всеобща земна душа, това е погрешен, еретически възглед и са били обучавани да се борят срещу такъв възглед. Но в определени моменти, когато са се съветвали сами със себе си, са чувствали обективното въздействие на мислите, останали от умрелите и тогава са си казвали: Дали е напълно правилно да върша това, което върша? Има нещо неопределено, което действа в душата ми. Не мога да се боря с него. Нещо ме спира. Да, интелектът на хората, или поне на много от хората по онова време е бил така устроен, че поне няколко дни след смъртта на даден човек са чували как умрелият им говори. И когато един е спирал да говори, започвал е друг. Също и по отношение на такива неща хората са се чувствали тогава изцяло вътре в общото духовно естество на вселената, чувствали са се поне още в етерното естество.

Това съвместно изживяване с вселената напълно е престанало в наше време. В замяна на това сме постигнали живеенето в съзнателната душа. И всичко, което ни заобикаля като реалност, също както ни заобикалят масите, столовете, дърветата и реките, всичко, което ни заобикаля като духовна действителност, продължава да действа само още върху дълбините на човешкото подсъзнание. Интимната страна на живота, духовната същност на живота е престанала да съществува за нас. Тя отново ще бъде постигната в живо възприетото духовнонаучно познание.

И ние трябва да мислим така живо върху духовнонаучното познание, както то ни се представя, когато разглеждаме такива явления, които съвсем не се намират толкова далеч в миналото. Да си представим схоластика-мислител или писател на 13-то столетие. Той записва своите мисли. Днес мисленето е лесно, защото хората свикнаха вече да мислят интелектуално. Тогава се е слагало още началото на такова мислене и затова е било трудно. Хората са имали още съзнанието, че е необходимо извънредно голямо вътрешно напрежение при мисленето, че чрез мисленето човек се изморява също така, както се изморява, когато сече дърва, ако мога да се изразя, така тривиално. Днес мисленето на много хора е станало вече напълно автоматично. И дали има някой, който да е обзет от копнежа да следи всяка своя мисъл с човешката си личност? Ние чуваме как хората днес като автомат оставят една мисъл да произлезе от друга, така че човек съвсем не може да ги следва и дори изобщо не знае защо е необходимо да ги следва, понеже не съществува необходимост за това. Но докато човек живее в тялото, би трябвало да следи мислите си със своята личност. Тогава те вече поемат друг ход, те се разпростират, когато той умре.

Да, хората от онова време са можели с ясно оформени мисли да защитават учението за индивидуалния човек, спасението на учението за индивидуалното безсмъртие, да полемизират с Аверое или с други мислители от онова първо течение, което днес охарактеризирах. Тогава обаче е съществувала възможността, онова, което след смъртта се е отделило като вид призрак и се е разпростряло в сферата под Луната точно от една изтъкната личност като Аверое, да бъде събрано и запазено в края на тази сфера именно чрез самата Луна. Да бъде добре събрано и да остане след разширяването си, като дори се умали и му бъде дадена форма така, че отново да се консолидира в едно, бих искал да кажа, изградено в етера същество. Това е можело да се случи. Тогава са сядали и са се опитвали да обосноват индивидуализма, полемизирали са против Аверое – а Аверое се явявал заплашващ и заблуждаващ душата. В 13-то столетие против отдавна умрелия Аверое се надигат най-важните писатели-схоластици. Те полемизират срещу него, срещу онова, което е останало като учение. Но той доказва на някого, че неговите отново сгъстени мисли са консолидирани и продължават да живеят.

Тези вътрешни борби, предхождали началото на епохата на съзнателната душа, са такива, че днес би следвало да насочим поглед върху тяхната интензивност, върху тяхната същност. Думите в крайна сметка са думи, и хората от по-късно време са приемали това, което стои зад думите, именно с онези понятия, които са имали. Но в онези времена думите са съдържали понякога в себе си богат душевен живот, те са сочили към такъв душевен живот, какъвто току-що охарактеризирах.

И така имаме две течения, които и до ден днешен продължават да действат. Едното течение, – сега вече само от духовния свят, но затова пък още по-силно, – иска да обясни на човека, че общ мисловен живот заобикаля Земята, че хората дишат духовно-душевно вътре в мислите. Другото течение, преди всичко иска да насочи вниманието на човека върху това, че той трябва да стане независим от такава общност, че трябва да се изживее в своята индивидуалност. Първото течение, като повече неопределено нашепване от заобикалящата Земята духовна среда за много хора днес е възприемаемо само тогава, когато в особени нощи лежейки в леглото си се вслушват в неопределеното нашепване, от което се раждат всевъзможни съмнения в онова, което повечето хора днес твърдят, изхождайки от своята индивидуалност. При други хора, които винаги спят добре, защото са доволни от себе си, имаме строгото подчертаване на индивидуалния принцип.

И тази борба се разгаря всъщност в основата на европейската цивилизация. Тя се разгаря и до ден днешен. И в нещата, които стават външно на житейската повърхност, всъщност едва ли има нещо друго освен повърхностните вълни на онова, което вече съществува в дълбините на душите като остатък от онзи по-дълбок, по-интензивен душевен живот на отминалото време.

Но някои души от онази епоха отново се намират в настоящия земен живот. По определен начин те са победили това, което в миналото е създавало силно безпокойство в обикновеното им съзнание, безпокояло е това съзнание поне в определени моменти. Но в дълбините на много души то продължава да гори още по-силно днес. Задачата на духовната наука между другото е също и тази, да насочи вниманието на хората върху такива исторически явления.

Ние не трябва да забравяме следното: В същата степен, в която в земния живот хората стават несъзнателни за онова, което въпреки непознаването му съществува – етерните мисли в земното обкръжение, в същата степен, в която хората усвояват това тяхно притежание, «аз мисля», в тази степен човешката душа се стеснява и човек минава през вратата на смъртта със стеснена душа. Тогава тази стеснена душа внася в космическия етер неверни, противоречащи си земни мисли. Тези мисли действат сега обратно върху душите на земните хора. И от това се раждат социални движения, каквито са именно днешните. Ние трябва да разбираме вътрешния начин, по който се раждат тези социални движения и тогава ще можем да разберем, че срещу често пъти толкова разрушителните социални възгледи не съществува никакво лекарство, освен разпространението на истината за духовния живот и духовната същност.

От лекциите, които бяха изнесени тук като исторически лекции, в които се взе под внимание мисълта за прераждането и които доведоха до съвсем конкретни примери как действат нещата под повърхността на външната история, как онова, което живее в една епоха, се пренася в по-късна епоха чрез прераждащите се хора. Всичко, което съществува между смъртта и ново раждане, съдейства за изграждането на онова, което се пренася чрез хората от един земен живот в друг. Днес би било добре, ако много души можеха да си извоюват тази обективност, която може да бъде разбрана, когато се характеризират именно хората, живели в залеза на епохата на разсъдъчната или чувстващата душа.

Хора, които са живели тогава, днес отчасти са отново тук на Земята. Те са изживели дълбоко в душите си именно този залез на епохата. Поради постоянните нападения от страна на онези призраци, за които говорих, се е загнездило всъщност дълбоко съмнение по отношение особената валидност на интелектуалното естество. Това съмнение трябва да се разбере. Защото през 13-то столетие в богословската наука е имало много хора, които са се занимавали с познанието, задавайки въпрос на съвестта си: Какво всъщност ще стане?

Такива души често са донасяли величие и мощ от техните минали земни въплъщения. Те ги донасят наистина с интелектуално оцветяване, но са чувствали цялото като упадъчно и са изпитвали угризения на съвестта пред пробуждащото се течение, което се стреми към индивидуалност, докато идват онези философи, които стоят под определено влияние, което унищожава всъщност всякакъв смисъл. Ако говорим радикално, можем да кажем: докато дойдоха тези, които стояха под влиянието на Декарт, на Картезиус. Защото също и много от онези, които са се намирали в ранната схоластика, са станали, така да се каже, жертва на начина на мислене на Картезиус. Не казвам, че те са станали философи. Тези неща се преобразяват и когато хората започват да мислят в тези направления, тогава неща, които представляват забележителна безсмислица, се превръщат в нещо, разбиращо се от само себе си, защото именно от Декарт произхожда изречението: Сogito, ergo sum – Аз мисля, следователно съм.

Скъпи приятели, за мнозина остроумни мислители това е важало като истина: Аз мисля, следователно съм. Следствието от това е от сутрин до вечер: Аз мисля, следователно съм. Заспивам: Аз не мисля, следователно не съм. Отново се събуждам: Аз мисля, следователно съм. Заспивам, следователно, понеже не мисля, не съм. И необходимото следствие е, че човек не само заспива, но престава да съществува, когато спи! Няма някакво по-малко подходящо доказателство за съществуването на човешкия дух като това изречение: Аз мисля, следователно съм. Въпреки това, в епохата на развитието на съзнателната душа това изречение започва да бъде считано за меродавно.

Днес, когато някой насочи вниманието на хората върху такива неща, е принуден да приеме върху себе си обвинението в светотатство. Но във връзка с всичко това, бих искал да насоча вниманието ви към един разговор – който не е записан исторически, но може да бъде намерен чрез духовното изследване като действителен факт, – протекъл между по-възрастен и по-млад доминиканец:

По-младият казва: Mисленето обхваща хората. Мисленето, сянката на действителността ги обхваща. В древни времена то е било винаги последното откровение на живия дух отгоре. Сега то е онова, което е забравило този жив дух. Сега хората го чувстват, изживяват го само като сянка. Наистина – казва по-младият – когато човек вижда една сянка, тази сянка сочи към реалности. Реалностите са вече тук! – Следователно оспорва се не мисленето като такова, а се констатира, че от мисленето е изгубен живият дух.

По-възрастният казва: Поради това, че човек насочва погледа си върху външната природа с любов, приема откровението като такова и не пристъпва към него с мисленето – на мястото на предишната небесна действителност в мисленето трябва да бъде намерена една земна действителност.

– Какво ще настъпи? – казва по-младият. – Нима европейското човечество ще бъде достатъчно силно, за да намери земната действителност на мисленето, или ще бъде толкова слабо, за да изгуби небесната действителност на мисленето?

В този разговор всъщност се крие всичко, което и днес още е валидно за европейската цивилизация. Защото след онова междинно време, в което живото мислене е подложено на затъмнение, то трябва да се придобие отново. В противен случай човечеството ще остане слабо и ще изгуби собствената реалност относно действителността на мисленето. Ето защо, от настъпването на Коледния импулс в антропософското движение, вече е необходимо да се говори без задръжки във формата на едно живо мислене. Иначе винаги ще стигаме до положението, тук и там да се знае, че човекът има физическо, етерно и астрално тяло и това да се схваща само с формите на мъртвото мислене. Всичко това обаче не трябва да бъде схващано с формите на мъртвото мислене, защото тогава е изопачена истина, а не самата истина.

Това е, което исках да охарактеризирам днес. Ние трябва да стигнем дотам да се издигнем с дълбоко вътрешно съучастие над обикновената история и да проявим копнеж към онази история, която трябва да се чете в духа и може да бъде прочетена в духа. Тази история трябва все повече и повече да се култивира в антропософското движение. Днес, скъпи приятели, исках да представя пред душите ви най-вече конкретно-програмното в това направление. Някои неща бяха казани афористично, но връзката в тези афоризми ще ви се разкрие, когато се опитате не толкова интелектуално да проследите това, което исках да кажа, а много повече като го почувствате с цялото си човешко същество, – да го почувствате, познавайки и да го познаете, чувствайки, – за да може все повече и повече не само това, което се казва, но и това, което се слуша в нашите кръгове да бъде действително носено от духовността.

Необходимо е да възпитаваме духовното слушане, тогава между нас ще можем да развием духовността. Точно това чувство исках да подбудя днес, не да държа систематична лекция, а най-вече да говоря повече или по-малко на сърцето ви – позовавайки се на различни духовни факти.

Знаем, че животните имат групова душа. Така, както виждаме животното, то не е завършено същество, а зад него стои груповата душа. Към кой свят принадлежи всъщност груповата душа? Ние трябва да отговорим на въпроса: Къде се намира груповата душа на животните? Тук във физическо-сетивния свят не намираме груповата душа на животните, тук се намират само единичните екземпляри от животните. Груповите души на животните се намират, когато чрез инициацията или в нормалното протичане на човешкото развитие навлезем в съвършено различен свят, през който човекът преминава между смъртта и ново раждане. Там между съществата, намиращи се около човека – и които изброих като същества, с които се изгражда кармата, – намираме груповите души на животните. А животните, които се намират тук на тази Земя – когато инстинктивно действат, – действат с пълното съзнание на груповите души. Така можете да си представите, скъпи приятели, – когато схематично нарисувано имаме тук царството, в което живеем между смъртта и ново раждане (виж рисунка, жълто) – как действат силите, които произлизат от груповите души на животните (синьо).

Те също се намират там. А тук на тази Земя се намират отделните животни, които се движат като в известна степен им се дърпат конците, достигащи до груповите души, които човек среща в света между смъртта и новото раждане. Това е инстинкт.

Табела 2

Защото свободата действа от областта, от която животните действат инстинктивно – от духовния свят.