Окончателен доклад на
Проблеми, свързани с алтернативната военна служба
Изтегляне 0.63 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Намеса на държавата по отношение упражняването на родителски права от лица, принадлежащи на нетрадиционни вероизповедания
- ОСНОВНИ ХАРАКТЕРИСТИКИ НА ЧЛЕН 11
- КОНКРЕТНИ ПРОБЛЕМИ, СВЪРЗАНИ С БЪЛГАРСКОТО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И СЪДЕБНА ПРАКТИКА ПО ОТНОШЕНИЕ НА ЧЛЕН 11 ОТ ЕВРОПЕЙСКАТА КОНВЕНЦИЯ
- Намеса на държавата по отношение на събранията на закрито
Проблеми, свързани с алтернативната военна служба Член 58, ал.2 от българската Конституция гласи, че “Религиозните и другите убеждения не са основание за отказ да се изпълняват задълженията, установени в Конституцията и законите”. Чл. 59 пък гласи, че “Защитата на отечеството е дълг и чест за всеки български гражданин”. Пак според същия член изпълнението на воинските задължения, условията и редът за освобождаването от тях или за замяната им с алтернативна служба се уреждат със закон. Въпреки това чак през 1995 г. българският парламент приема Закон за отбраната и въоръжените сили, който влиза в сила на следващата година и който изрично предвижда замяната на военната с алтернативна служба. Чл. 84 от закона гласи: (1) Воинските задължения за наборна военна служба могат да бъдат заменени с алтернативна служба. (2) Условията и редът за изпълнение на алтернативната служба се уреждат със закон. Още две години отнема на Народното събрание да приеме закон за алтернативната служба. С влизането си в сила през 1999 г. този закон поражда големи противоречия, тъй като не амнистира лицата, осъдени за отказа им да изпълняват военна служба в периода 1991-1995 г., и довежда до голям брой жалби срещу България пред Европейския съд за правата на човека.25 Производствата в Страсбург налагат някои промени в действащия Закон за алтернативната военна служба в опит да се приближи този закон до установените европейски стандарти. Така лица, осъдени в периода 1991-1999 г. за техния отказ да изпълняват военна служба, са амнистирани и са освободени от задължението да изпълняват алтернативна служба, след изтъряване пълния срок на присъдите. За онези, които вече са изтърпели част от присъдата си, се намалява срока на продължителност на алтернативната служба, която те са длъжни да изпълнят. Въпреки, че на българските власти отнема повече от осем години – заедно с намесата на органите в Страсбург – да хармонизира вътрешното законодателство относно военната служба и да го приведе в съответствие с изискванията на Европейската конвенция, понастоящем действащият закон не разкрива никакви недостатъци. Въпреки това няколко основни принципа, установени от Европейския съд и отнасящи се до хората, които се отказват от военна служба заради убежденията си, винаги трябва да се имат предвид, за да се гарантира правилното прилагане на съществуващото вътрешно законодателство: А. Съзнателните откази от военна служба могат да бъдат мотивирани не само поради религиозни съображения, но и поради съвест или дълбоки убеждения, произхождащи от етически, морални, хуманитарни, философски или други подобни мотиви. Б. Задължението на страните-членки на Съвета на Европа, които признават отказите от военна служба в националните си законодателства, да освобождават тези лица от задължителна военна служба, не означава, че замяната й с алтернативна цивилна служба по отношение на тези лица е забранена26. Единственото изключение в тази насока е за последователите на Свидетелите на Йехова, които са признати от органите в Страсбург като “тотално противопоставящи се”, като за тях се изисква освобождаването им както от военна, така и от цивилна служба. Изключението за членовете на Свидетелите на Йехова е гарантирано, според Комисията, от сигурността, която членството в тази група предоставя, както и от пренебрежимо малката вероятност някой да се присъедини към такава затворена, строга секта, само за да избегне алтернативната служба. Други групи, които са потърсили подобна защита, досега не са успели да я получат, тъй като за никоя от тях Съдът не е приел, че се намира в позиция, сравнима с тази на Свидетелите на Йехова27. В. Държавите могат да предприемат мерки за принудителното изпълнение на алтернативната служба или да налагат санкции на онези лица, които отказват да я изпълняват28. Г. Всяка разлика в отношенията спрямо лицата, изпълняващи военна служба и лицата, обект на алтернативна служба, трябва да бъде оправдана, но само в степента, в която двете категории лица са в сравнима позиция. В това отношение Европейският съд на няколко пъти е постановявал, че разликата в продължителността на военната и цивилната служба не води до нарушение на чл. 9 във връзка с чл. 14 [от Конвенцията]. Тъй като алтернативната служба е като цяло по-лека от военната, всяко допълнително време по отношение на същата – достигащо дори два пъти продължителността на обикновената военна служба29 - което трябва да прекарат лицата, отказали военна служба, е прието от Съда за основателно. Намеса на държавата по отношение упражняването на родителски права от лица, принадлежащи на нетрадиционни вероизповедания Европейският съд досега се е занимавал с подобни оплаквания в контекста на чл. 8 във връзка с чл. 14 [от Конвенцията]. Ако се открие нарушение в това отношение, Съдът няма да счете за необходимо да разгледа оплакването отделно по чл. 9, самостоятелно или във връзка с чл. 14. По делото Хофман жалбоподателката се е оплакала, че националните власти са присъдили родителските права над децата от разтрогнатия й брак на техния баща, който бил предпочетен пред нея, тъй като тя била член на религиозната общност на Свидетелите на Йехова. След обсъждане основателността на жалбата, Съдът е заключил, че жалбоподателката наистина е била обект на различно отношение, без обективно и основателно оправдание. Не се отрича, че в зависимост от обстоятелствата по всеки отделен случай, факторите, на които са се позовали австрийските власти в подкрепа на решението си, сами по себе си са били в състояние да наклонят везните в полза на единия от родителите. Тези фактори се отнасят към практическите последици от религиозните убеждения на Свидетелите на Йехова, включително непризнаването на празници, обичайно чествани от мнозинството от европейското население (например Коледа и Великден), противопоставянето на извършването на кръвопреливане, и като цяло тяхното положение на социално малцинство, живеещо по свои отличителни правила. В конкретния случай, подлежащ на разглеждане, обаче Съдът е намерил, че тези фактори не могат да бъдат изтъквани срещу жалбоподателката до степен същата да бъде лишена от родителските си права. При постановяване на решението си Съдът е отбелязал изявленията, направени от жалбоподателката пред австрийските власти, свидетелстващи за желанието й да разреши на децата да празнуват празниците със своя баща и съгласието й за кръвопреливане, ако се налага. Националните власти са критикувани също за това, че не са обърнали достатъчно внимание на свидетелските показания в полза на любовта и грижата на жалбоподателката към децата й. Отбелязвайки, че разграничение, базирано по същността си единствено на разликата в религиозните убеждения, е неприемливо, Съдът е заключил, че е налице нарушение на чл. 8 във връзка с чл. 1430. В решението си по делото Палау-Мартинез срещу Франция, Съдът е потвърдил мотивите си, изложени по-рано по делото Хофман. В частност, Съдът е намерил, че френските власти са се отнесли към жалбоподателката по един неоправдано различен начин, отказвайки й попечителство над децата, като са предпочели нейния бивш съпруг заради членството й в Свидетелите на Йехова. Препращайки към делото Хофман, Съдът е критикувал различното отношение на националните власти към жалбоподателката въз основа на нейната религия, посочвайки техния преднамерено груб анализ на принципите за отглеждане на деца, за които властите са твърдели, че са налагани от религията на Свидетелите на Йехова. Отбелязвайки липсата на всякакво директно, конкретно доказателство, демонстриращо негативното влияние на убежденията на жалбоподателката върху отглеждането на децата й и ежедневието, Съдът е заключил, че различното отношение, на което е била подложена жалбоподателката единствено заради различната й религия, представлява нарушение на изискванията на Конвенцията, тъй като е било непропорционално на преследваната цел31. Накратко, подходът на Европейския съд спрямо държавната намеса при упражняването на родителски права от лица, принадлежащи към нетрадиционни религии, е твърде недвусмислен. Оплакванията, свързани именно с този въпрос, се разглеждат за нарушение по чл. 8 във връзка с чл. 14. Отказът на част от националните власти да предоставят родителски и/или попечителски права на лица, принадлежащи към нетрадиционни религии, само въз основа на абстрактни, общи съображения, свързани с неконформистките или неконвенционалните възгледи на религиозните групи, към които те принадлежат, ще бъде считан за нарушение на Конвенцията. За да бъде оправдано различното отношение въз основа на религия, националните власти трябва да установят ясна връзка между умственото състояние на детето и средата, в която то живее от една страна, и от друга – религията на родителя или неговите убеждения. В отсъствие на директно и конкретно доказателство, установяващо негативното влияние на нетрадиционните религиозни убеждения на родителя върху състоянието на детето, отнемането на родителските и/или попечителските права на този родител ще бъде неоправдано от гледна точка на Европейската конвенция. В това отношение решението на българският Върховен касационен съд32, предоставящо попечителство на М.М. – една от Свидетелите на Йехова – над сина й, и тежките критики, което то съдържа по отношение на предишните решения на долните съдилища, които са отказали да изследват дейността на религиозната група и нейния ефект върху състоянието на детето на М.М.33, е похвално. Можем само да се надяваме, че за в бъдеще съдебни решения относно родителските и/или попечителските права на лица, принадлежащи на нетрадиционна религия, няма да се базират единствено върху формално нелегитимния статут на съответната религиозна група или на абстрактна оценка на нейните убеждения, но ще възприеме по-усъвършенстван подход към проблемите, които възникват по отношение на правото на семеен живот и недискриминация на религиозна основа или на основа на убеждения. ОСНОВНИ ХАРАКТЕРИСТИКИ НА ЧЛЕН 11 Чл. 11 защитава свободата на мирни събрания, както и на свободно сдружаване. Тези свободи са взаимообвързани и също така пряко свързани с правата, прокламирани от чл. 9 и чл. 10 от Европейската конвенция, т.е. свободата на мисълта, съвестта и религията и свободата на словото. В този раздел на доклада ще бъдат разгледани основно принципите, отнасящи се към тълкуването и приложението на чл. 11 по отношение на свободата на мирни събрания и свободата на сдружаване (особено по отношение на политическите партии), в контекста на конкретната ситуация в България. Следователно по-нататъшното изложение е само кратко резюме на някои основни постулати относно въпроси, попадащи в приложното поле на чл. 11, но които не са били посочени от нашите партньори по проекта като проблематични по отношение на България. Въпреки това намираме, че споменаването им тук ще допринесе за изчерпателността на настоящия доклад и би могло да послужи като отправна точка в случай, че възникне особен въпрос от подобно естество в българския контекст. Свободата на сдружаване включва в себе си правото на избор за образуване и членуване в организации като политически партии, професионални съюзи и други. Тук е важно да се отбележи, че само частноправните организации попадат под закрилата на чл. 11. Тъй като професионалните и други организации, учредени от държавата и подчинени на публичното право формират част от регулативната рамка и функционират в обществен интерес за защита на професионалните стандарти, според Съда такива организации попадат извън приложното поле на чл. 1134. Концепцията за “свобода на сдружаване” също така съдържа и свободата да не се членува в организация, например в професионална или профсъюзна организация35. В този смисъл в своята практика Съдът е оставил отворен въпроса дали така наречената ‘closed shop’ система сама по себе си е несъвместима с чл. 11 от Конвенцията. Съдът обаче е приел, че чл. 11 може да бъде нарушен, ако задължителното членство в профсъюзна организация е придружено от обстоятелства, които влияят върху съдържанието на свободата на сдружаване, гарантирана от чл. 11. Такива обстоятелства могат да бъдат заплахата от уволнение за лицата, които не желаят да членуват в профсъюзната организация, налагането на други сериозни “санкции” или индивидуални откази за членство поради лични убеждения и вярвания. Във връзка с профсъюзните организации чл. 11 налага задължение върху държавите да защитават интересите на индивида срещу злоупотреби от страна на организации, които злоупотреби могат да следват от господстващото положение на дадена организация36. По този начин изключването от профсъюзна организация в нарушение на правилата на тази организация или въз основа на спорни правила, или налагането на изключителни затруднения за индивида, могат да доведат до нарушение на Конвенцията. По принцип правото да се образуват професионални съюзи включва правото на същите да приемат собствени правила, да се самоуправляват и да се присъединяват към профсъюзни конфедерации. Това от своя страна означава например, че властите трябва да се съобразяват с профсъюзите, за да могат последните да отстояват правата на своите членове, въпреки че Съдът е приел, че това задължение не следва да се разбира в смисъл, че властите трябва да се консултират с професионалните съюзи преди вземането на определени решения37, или че държавата като работодател е задължена да сключва колективни трудови договори с определени профсъюзи38. Въпреки, че Съдът не счита колективното договаряне за задължително с оглед ефективното упражняване на свободата на сдружаване в профсъюзни организации, той все пак е приел, че властите, които разрешават на работодателите например да използват финансови стимули, за да убедят наетите работници и служители да се откажат от правото си на сдружаване, или особено да постигнат прекратяване на съществуващите колективни трудови договори, не изпълняват своето задължение да осигурят упражняването на правата, признати от чл. 1139. По отношение на стачките органите в Страсбург намират, че те са важни, въпреки че не са единствени средства за защита на правата на членовете на професионалните съюзи. Следователно правото на стачка, приемайки че същото е гарантирано от чл. 11, може да бъде обект на ограничения, наложени от националното законодателство40. Ограниченията на упражняването на правото на стачка на определени професионални групи, например на служещите във въоръжените сили, в полицията и в държавната администрация, са също допустими в случай, че възможността за подобни ограничения е постановена със закон и че самите ограничения преследват законови цели и са пропорционални. Във връзка със служещите във въоръжените сили и в полицията дори общи безусловни ограничения на правото им да членуват в политически партии (като част от правото им на сдружаване) според Съда могат да бъдат оправдани по исторически причини41. В отсъствието обаче на непреодолими исторически причини забраната за служещите в армията или дори за държавните служители да членуват в политически партии може да доведе до нарушение на Конвенцията, ако тази забрана е безусловна (когато не само е забранено на такива лица да заемат ръководни, публични постове в политически партии, но също така им е забранено въобще обикновеното членство в тях). КОНКРЕТНИ ПРОБЛЕМИ, СВЪРЗАНИ С БЪЛГАРСКОТО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И СЪДЕБНА ПРАКТИКА ПО ОТНОШЕНИЕ НА ЧЛЕН 11 ОТ ЕВРОПЕЙСКАТА КОНВЕНЦИЯ Проблеми, свързани с публичните събирания (събрания, манифестации и митинги) Член 43 от българската Конституция гарантира правото на гражданите да се събират мирно и без оръжие на събрания и манифестации. Алинея втора от същия член постановява, че редът за организиране и провеждане на събрания и манифестации се определя със закон. Това е Законът за събранията, митингите и манифестациите от 1990 г. - влязъл в сила още преди да бъде приета новата Конституция от 1991 г. – който регламентира обществените отношения, свързани с публичните събирания и техните възможни ограничения. От гледна точка на Европейската конвенция, Законът за събранията митингите и манифестациите поражда сериозно безпокойство в две насоки: основанията за ограничаване на публичните прояви и адекватността на процедурата по обжалване, които законът предвижда. Член 12 от закона разпорежда, че провеждането на събранието, митинга или манифестацията може да бъде забранено, ако те (1) застрашават обществения ред или безопасността на движението, (2) са насочени към насилствено изменение на конституционно установения обществен и държавен строй или срещу териториалната цялост на страната; (3) застрашават обществения ред в съответното населено място или (4) нарушават правата и свободите на другите граждани. В това отношение още в началото следва да се отбележи, че чл. 11 от Конвенцията, подобно на чл. 12 от Закона за събранията, митингите и манифестациите, предвижда допустимите ограничения на свободата на мирно събиране в интерес на националната или обществената сигурност, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защитата на здравето и морала или на правата и свободите на другите. Съмнително е обаче до каква степен тълкуването на тези допустими основания за ограничение от страна на българските власти е в съответствие с изискванията на Европейската конвенция. Трайно установено в практиката на органите в Страсбург е, че основанията за въвеждане на ограниченията, предвидени от чл. 11, трябва да се тълкуват стриктно. Така свободата на мирно събиране не може да бъде ограничавана въз основа на опасения, свързани с обществения ред, тъй като провеждането на събрание, манифестация или митинг би могло да предизвика напрежение сред различни социални групи. Тъй като плурализмът и свободната размяна на различни мнения се считат за едни от основните характеристики на демократичното общество, Европейският съд е постановил, че дори на онези идеи, които са противоречиви – които дразнят, шокират, обиждат или са в противоречие с обществения морал – трябва да бъде осигурен достъп за изразяването им пред публика. В това отношение националните власти са задължени винаги да намерят баланса в полза на малцинствените групи, независимо от това колко непопулярни са те или техните разбирания. Това задължение на властите налага същите не само да разрешават на тези групи да се събират на публични места и да изразяват свободно мненията си, но и да ги защитават от контра-демонстратори или от мнозинството от населението като цяло. Фактът (или вероятността), че едно събрание е ескалирало до насилствен сблъсък между групата на демонстрантите и трети лица, не може да послужи като валидно основание за налагане по-късно на санкции на демонстриращата група, или за забрана за провеждане на събитието като превантивна мярка. Една демонстрация може да бъде забранена на основание, свързано с опазването на обществения ред, само ако съществуват убедителни, конкретни доказателства, че участниците в тази демонстрация имат намерението да извършат насилствени действия. От гледна точка на Европейската конвенция загрижеността на властите, че провеждането на публичното събитие може да доведе до насилие, не е основателна причина за ограничаване правото на мирно събиране. В тази връзка отказите от страна на българските власти да разрешат провеждането на публично честване на Кришна само поради “натрупаното негативно отношение към Обществото за Кришна съзнание” от страна на обществото, е явно нарушение на чл. 11 от Европейската конвенция. Нарушение е и забраната на властите за публично честване на годишнина, която организаторите на събитието са нарекли “избиването на македонците” поради това, че същото щяло да “предизвика смут сред гражданството” 42. В този аспект още веднъж следва да се подчертае, че от гледна точка на Европейската конвенция свободата на мирни събрания не може да се ограничава на основание, че група демонстранти желае да постави публично пред обществото въпроси, които са необичайни, крайни, обидни или исторически чувствителни. По подобен рестриктивен начин се тълкува в практиката на органите в Страсбург и понятието “национална сигурност” като основание за ограничаване на правото на свободно събиране. Мотивите на Съда в това отношение значително наподобяват тези, обосновали ограничителното тълкуване на понятието “предотвратяване на обществени безредици”. Така националните власти не могат да оправдаят забраната на една публична демонстрация по принцип, защото участниците в тази демонстрация можело [да поискат] да изразят мнения относно желанието за установяване на нов конституционен ред в страната или относно сепаратистки аспирации на част от населението. Ограничаването на правото на свободно събиране може да бъде наложено, само ако съществуват убедителни, конкретни доказателства, че участниците в една публична демонстрация имат намерението да се опитат по насилствен начин да изменят установения демократичен ред, или по друг начин възнамеряват да извършат насилствени действия, за да им обърне внимание обществото. В тази връзка една забрана за мирна публична демонстрация на малцинствена група, която иска да изостри чувствителността на обществото към своето желание за териториална независимост, няма да бъде оправдана от гледна точка на Конвенцията, тъй като подобно мирно изразяване на свободата на събиране не представлява осезаем риск за насилствено нарушаване на териториалната цялост на държавата. От гореизложеното следва, че в случаите, когато националните власти могат да бъдат оправдани за ограничаването на свободата на мирно събиране на основанията “обществен ред” или “национална сигурност”, трябва да бъдат изпълнени някои условия. На първо място, трябва да съществуват безспорни доказателства за реална и конкретна заплаха. Второ, голословното твърдение, че забраната на една публична демонстрация преследва законна цел, без ясно и основателно посочване на специфичната заплаха, възприета като съществуваща, не е достатъчно. Това изискване (т.е. че ограничаването на свободата на мирно събиране винаги трябва да е основателно) се извежда както от националното законодателство (Закона за събранията, митингите и манифестациите), така и от чл. 11 от Европейската конвенция. Трето, ограничението следва да се счита за необходимо само когато заплахата, която събранието предизвиква, включва в себе си умишлената употреба на насилие от страна на участниците. Тази заплаха обаче винаги трябва да бъде разграничавана от вероятността да ескалира насилие вследствие действията на трети лица, които не са съгласни с мненията, изразени от участниците в една мирна демонстрация. И накрая, ограниченията на свободата на събиране винаги трябва де бъдат пропорционални на преследваната от закона цел и да не бъдат скрито мотивирани от - или директно, или косвено да довеждат до - дискриминация по отношение на отделни социални групи въз основа на етнически произход, религия, политически убеждения или други признаци. Като цяло, въпреки че действащата редакция на Закона за събранията, митингите и манифестациите, включително разпоредбата, позволяваща налагането на ограничения на свободата на събиране на основание “национална сигурност” не е в противоречие сама по себе си с изискванията на Европейската конвенция, съществуват сериозни съмнения до каква степен позволените ограничения се тълкуват и прилагат от националните власти в съответствие с изискванията на чл. 11. Докладват се редица случаи, при които общинските власти налагат забрана за провеждането на демонстрации и митинги, като единствено се позовават на някоя от разпоредбите на Закона за събранията, митингите и манифестациите, без да прилагат никакви доказателства в подкрепа на твърденията си. Подобна практика е сериозно обезпокоителна, тъй като е в явно противоречие с установените от Европейската конвенция стандарти по отношение на чл. 11. Досега на два пъти Европейският съд е установявал нарушения от страна на България на чл. 11, свързани с подхода на националните власти по отношение на тълкуването и прилагането на разпоредбите на Закона за събранията, митингите и манифестациите. По делото Станков и Обединената македонска организация “Илинден”, след като е анализирал в детайли основанията, посочени от правителството, за налагане на забраните за провеждането на събрания на организацията, т. е. заплахата за нарушаване на обществения ред, опасността за териториалната цялост и националната сигурност на държавата, и опасността да бъдат извършени престъпления, Съдът е постановил, че обстоятелството, че властите “са прибягнали до мерки, които са целели да предотвратят разпространяването на възгледите на жалбоподателите по време на демонстрациите, които са искали да проведат …при обстоятелства, при които няма истински, предвидим риск за насилствени действия или за подбудителство към насилие или за каквито и да било други форми на отричане на демократичните принципи” е в нарушение на принципа на пропорционалността, залегнал в чл. 11 (2) от Конвенцията43. На 20 октомври 2005 г., позовавайки се на правни изводи по делото Станков и Обединената македонска организация “Илинден”, Европейският съд е приел, че България е нарушила чл. 11 в друг случай относно наложени ограничения на свободата на събиране на една група “Илинден”, а именно по делото Обединена македонска организация “Илинден” и Иванов срещу България44. Отбелязвайки неспособността на полицията да осигури мирното протичане на една от провежданите от организацията панихиди чрез вземането на адекватни мерки да се предотвратят насилствени действия на трети лица, насочени срещу участници в събитието, или поне да се ограничи тяхната степен, Съдът е заключил, че българската държава не е изпълнила задълженията си по чл. 11 от Конвенцията. Още по-обезпокоителното е, че Съдът е достигнал тези изводи, вземайки предвид особено факта, че една от забраните, за които се оплаква организацията-жалбоподател, е била наложена с почти същите мотиви, дори след като подобни мерки са били обявени за противоречащи на чл. 11 в предишното решение на Съда по делото Станков и Обединената македонска организация “Илинден”. Освен тълкуването и приложението на основанията за ограничения на свободата на събранията от страна на българските власти, процедурата по обжалване, предвидена в Закона за събранията, митингите и манифестациите, е също проблематична от гледна точка на Европейската конвенция. Член 12 от закона предвижда, че когато е наложена забрана за провеждане на публична демонстрация от страна на общинските власти, организаторите на събитието могат да обжалват пред Изпълнителния комитет на Общинския народен съвет. Само когато жалбата се остави без уважение, спорът се отнася пред съда. Тук възниква проблем, тъй като тези изпълнителни комитети са премахнати с приемането на Конституцията от 1991 г. и последващото законодателство в областта на местното самоуправление. Законът за събранията, митингите и манифестациите обаче не е приведен в съответствие с тези промени. В резултат действащото българско законодателство не предвижда ясна процедура по обжалване на забраните за провеждане на публични мероприятия, което е довело до коренно различни тълкувания от страна на съдебните власти45. Докато в някои случаи съответните национални съдилища директно са се произнесли по жалбите срещу забраните, наложени от местните власти, без да вземат предвид изискването на закона за първоначално обжалване пред съответния Изпълнителен комитет, в други случаи те са отказали да се произнесат по жалбите, ако жалбоподателите преди това не са се били обърнали към съответните общински съвети, които според тези съдилища са правоприемници на изпълнителните комитети. Последното се оспорва от страна на действащи юристи в България, които твърдят, че предоставянето на правата на преди съществувалите изпълнителни комитети на настоящите общински съвети е един твърде пресилено. Изпълнителните комитети са били с широки правомощия в структурата на местното самоуправление и са били постоянно действащи органи. От своя страна общинските съвети имат само строго дефинирани функции, нито една от които не им дава правото на преценка относно наложените от кмета забрани за провеждане на публични събития. Освен това се изтъква, че общинските съвети са изключително неподходящи като орган по обжалване, тъй като същите работят на сесии в относително големи интервали от време. Така на практика, дори ако даден общински съвет приеме, че е компетентен да се произнесе по подобна жалба, той няма да е в състояние да вземе решение в рамките на 24-часовия срок, установен в Закона за събиранията, митингите и манифестациите. Без да си позволяваме оценка на изричните и/или косвените правомощия, предоставени от българското законодателство на общинските съвети, считаме че объркването, което съществува по отношение на приложимата процедура по обжалване на наложени забрани за провеждане на публични прояви, както и противоречивото тълкуване на тази процедура от страна на националните съдилища, нарушават изискванията на Европейската конвенция. За действащото законодателство (т. е. Закона за събранията, митингите и манифестациите) не би могло да се каже, че съдържа адекватни и достатъчни гаранции срещу произвол и злоупотреби, нито че установява правна сигурност. Жалко е, че досега не е приета поправка в Закона за събранията, митингите и манифестациите, която да ускори процедурата по обжалване на забраните за провеждане на публични събрания чрез осигуряване на право на директни жалби до районните съдилища. Във връзка с последното, предложеният законопроект за изменение на сега действащия закон е критикуван от опонентите му в България заради въвежданите допълнителни ограничения на свободата на събранията. В частност законопроектът предвижда: (1) абсолютна забрана за всякакъв род публични прояви в близост до сградата на Народното събрание; (2) забрана за провеждане на такива събития в непосредствена близост до военни обекти и обекти, свързани с националната сигурност и обществения ред, (3) забрана за провеждане на такива събития в непосредствена близост до центрове за спешна медицинска помощ и лечебни заведения за болнична помощ; (4) забрана за ползване на моторни превозни средства по време на събрания и демонстрации, когато участниците имат намерението да блокират транспортни маршрути и (5) възможност за забрана за провеждане на публични събития, когато има повишен риск от терористични действия. В тази връзка следва да се отбележи, че е много трудно, ако не и невъзможно, да се определи абстрактно дали подобни основания за налагане на забрани върху свободата на събранията може да доведе до нарушение на чл. 11 от Конвенцията. Степента, в която ще е оправдано националните власти да налагат ограничения на свободата на събрания в подобни случаи, в крайна сметка ще зависи от обстоятелствата при всеки отделен случай. Сред факторите, които ще бъдат взети предвид от Европейския съд, ще бъдат мотивацията на определена група демонстранти да проведат събранието в района на определено място и техните специфични възражения да го проведат на друго място; степента, в която определено място изисква строга охрана и достъп, невъзпрепятстван от демонстранти; конкретната заплаха, която може да създаде едно публично събиране, пропорционалността на подхода на властите спрямо такова събиране, както и степента, в който този подход е мотивиран и/или довежда до дискриминационно отношение. Така, макар основанията за ограничения, предложени от законопроекта за изменение на ЗСММ да не са задължително в нарушение на чл. 11 от Конвенцията, тяхната дефиниция като безусловни и/или начина, по който същите ще бъдат тълкувани и прилагани от националните власти, могат да доведат до нарушение на изискванията на Европейската конвенция относно свободата на събранията. В същото време, остава спорен въпросът в каква степен въвеждането по подобни специфични самостоятелни основания за налагане на забрани за провеждане на публични прояви и тяхната изрична формулировка e оправдано при положение, че съществува обща разпоредба, предвиждаща налагането на ограничения на свободата на събранията на основания, свързани с националната сигурност, обществения ред, сигурност, здраве и защита правата и свободите на другите граждани. Намеса на държавата по отношение на събранията на закрито За разлика от събранията на открито като митингите и демонстрациите, събранията на закрито се ползват с абсолютна закрила съгласно чл. 43 от българската Конституция в смисъл, че за тяхното организиране и провеждане не се изисква предварително разрешение. Националните власти обаче имат някои правомощия, свързани с контрола върху тези събрания и според информацията ни, са се възползвали от тези си правомощия по отношение на непопулярни малцинствени религиозни групи (например спрямо Свидетелите на Йехова, някои евангелистки групи, Обединената църква и др.)46. Според сведенията закритите събрания на тези групи са били прекъсвани от властите с провеждане на претърсване и изземване на литература, аудиокасети и други предмети. В някои случаи полицията е издавала писмени предупреждения на участниците в тези събрания, разпореждайки им да се въздържат от организиране на подобни събрания в бъдеще. В това отношение трябва да се отбележи, че нито Европейската конвенция, нито очевидно българското законодателство, осигуряват абсолютна неприкосновеност на събранията на закрито. Обстоятелството, че тези събрания могат и трябва да бъдат провеждани без необходимостта да се поиска и получи предварително разрешение, не означава, че националните власти не могат да налагат някои ограничения. Всякакви подобни ограничения обаче трябва да бъдат обосновани в смисъл, че същите трябва да преследват законна цел, да бъдат стриктно необходими и пропорционални и да не бъдат мотивирани от, или да довеждат до, дискриминационно отношение. В този смисъл националните власти оправдано могат да се намесят при провеждането на такова събрание, само ако са налице убедителни и конкретни доказателства да се предполага, че събранието представлява сцена за извършване на незаконни действия. Понятието “незаконни” трябва да бъде стриктно тълкувано от гледна точка на Европейския съд. Ето защо, например, намесата при провеждане на събрание на закрито, само защото за участниците в него се знае, че критикуват установения в страната конституционен ред и поради това се предполага, че заплашват националната сигурност или териториалната цялост, няма да бъде оправдано от гледна точка на Конвенцията, освен ако съществува неоспоримо доказателство, че участниците в събранието заговорничат да използват насилствени средства, за да отрекат основните демократични принципи. Аргументът, че група лица са ангажирани в някакъв вид религиозна дейност, без да са регистрирани официално като религиозна общност, не може да послужи като валидно основание за ограничаване на свободата на събранията и вероизповеданието на тези лица. Докогато подобна дейност остава стриктно в частноправната сфера, и докогато тя не заплашва обществения ред, сигурността, здравето и правата и свободите на другите граждани, държавите са длъжни да се въздържат от намеса. Всяка намеса, която не отговаря на оправданите основания за ограничение, прокламирани от чл. 9 и чл. 11 от Европейската конвенция, може да доведе, в зависимост от конкретните обстоятелства, до нарушение на свободата на религията и убежденията, свободата на събранията, както и на принципа за недискриминация. В това отношение допълнително основание за безпокойство е информацията за нежелание от страна на част от националните съдебни власти да разглеждат дела, свързани с искове за обезщетение от незаконни прекъсвания на събрания на закрито. Въпреки, че съществуването на правно средство срещу намеса при провеждане на събрания на закрито е похвално, жалко е че липсва утвърден подход от страна на част от съдебните власти, както и докладваното общо тяхно нежелание да разгледат адекватно подобни оплаквания. Каталог: media -> documents documents -> Право на зачитане на личния и семейния живот documents -> Равенството в нормотворческата практика на Международната организация на труда documents -> Media information documents -> Бюлетин съдебна практика по documents -> Chevrolet Orlando внася ваканционната атмосфера на Флорида в класа на семейните автомобили documents -> Бюлетин съдебна практика по Изтегляне 0.63 Mb. Сподели с приятели:
|