Още на стр. 16 Броят се издава с подкрепата на н фк 20
Изтегляне 1.87 Mb. Pdf просмотр
|
| 11 чумата, чумата ли, да, чумата, не онази чума, а тази чума, бил ли пускал в предишните дни климатика, да, бил го пускал, разбира се, ужасно, ужасно, не можело иначе, трябвало да мисли върху лекцията, в топлото време мозъкът му се разкашквали не можел изобщо да мисли, затова винаги пускал климатика в стаята си, живеел на виа Парадизо, тази улица не є била позната, далеч ли била, не била толкова далечно трябвало да се върви дълго, понякога много дълго, живеел в реновирана кооперация, пускал климатика във всеки случай, когато трябвало да мисли за нещо, сега мислел за лекцията сив София, ами ето, това значи била чумата, тя била започвала винаги, така, с кашлица, със София, с нищо и никъде, после човекът умирала трупът му продължавал да кашля и след смъртта му, слагали го в ковчега, затваряли ковчега, но той продължавал да кашля, имало било в нейното детство една такава магарешка кашлица, така се била казвала тази болести децата кашляли, виели, квичали като добитък на заколение по цял дени по цяла нощ, като магарета ли, да, като магарета, и сега било същото, не можело в гроба да пуснат умрелия, защото той кашлял ли кашлял, раздирал се, виел, дерял се, ужасно било, свещениците отказвали панихиди, така є бил казал един от покойниците с докторска степен, живущи на втория етаж, мъжа на сестра му, той също бил с докторска степен, също се бил споминал наскоро и после бил провалил с тази ужасна кашлица собственото си погребение, свещеникът бил толкова уплашен от кашлянето на мъртвия, че отказал да извърши ритуала и начаса си бил камшика, а този мъж приживе бил толкова благочестив християнин, но ето, душата му сега сигурно горяла вада, не само горяла, но и кашляла, чудно нещо, в парка Маргарита никой не говорел затова, той седял на сянка под един кестени четял Вандели, Вандели ли, да, Вандели, не є бил познат като име, майка є много обичала старата литература, но тя самата не била много по четенето, майката четяла по цели дни, без да излиза от стаята си, ядяла в леглото, каквото и донесели децата є, тя и брат є, пиела вода от кофа и ходела по голяма и малка нужда в леглото, при книгите, но четяла много, обичала Лукини и Палоти, тях тяги била запомнила, защото майката била имала всичките им книги в стаята си и била много щастлива жена, отдадена само на книгите си, а стаята є била пълна отгоре до долу с книги, но един деня намерили умряла в леглото, потънала в собствените си изпражнения, това сякаш малко я било отказало от четенето, а после и животът я завъртял, честно казано, тя вече изобщо не четяла, предпочитала да гледа през прозореца, майката била прочела всичко и за нея не било останало нищо за четене, тогава била дадена за отглеждане при бабата, която режела комат хляб по средата, пълнела го с мортадела и поливала всичко със зехтин, всичко това причинявало оригване, но и голяма радост в сърцето є, дали неговите родители също обичали да четат книги, не знаел, не можел да каже със сигурност, нито за баща си, защото нямал баща, нито за майка си, защото нямал майка, в крайна сметка, ако пътник тръгне в зимна нощ, той рано или късно ще изгуби родителите си по пътя, правилно, родителите се губели най-лесно по пътя, обръщаш се за миг, и тях вече ги няма в тази зимна нощ, дим да ги нямане можел да се съсредоточи върху лекцията си, която трябвало да изнесе в София, къде било това, София, той не знаел все още къде е, тепърва трябвало да разучи на картата как се стига дотам, щели да му изпратят локация и указания за пътуването, бил приел от немайкъде тази покана, покана за нищо и никъде, били му писали сто пъти от някаква си Фондация на любителите на литературата отминалото, тя не била чувала за такава фондация, но оценявала миналото, когато се била разхождала боса по паркета на 150 години, стъпалата є почвали постепенно да изтръпват, после да се затоплят, да пулсират, така тя стояла на един крак известно време, после лягала на пода и притискала ухо до паркета, и веднага є ставало топло, замайвала є се главата и тя почвала да мечтае, сякаш усещала потялото си всяка неравност, всяка трапчинка на историята, всяко изтръпване на човешко тяло през всички минали години, всяко желание и всеки глас, останали завинаги в този паркетна години в палацото на виа Гойто, сигурно и с литературата отминалото усещането било същото, усещане за една безкрайна топлина, той не знаел това, не знаел за трапчинките на историята, не знаел нищо за тялото, нищо за гласа, а трябвало да измисли за какво да говори на лекцията, сигурно затова го боляла главата, можело да бъде все пак и от чумата, да, можело и от чумата да бъде, обещавал, че щял да се прегледано като се върнел, ако доживеел дотогава, разбира се, да, ако доживеел, можело да го боли и защото бил мислил продължително, или поточно, защото не можел да измисли какво да говори на лекцията, какво да говори, за какво, да говори за литературата отминалото, нищо не можел да измисли, бил пушил цигара след цигара и пак нищо, нищото било тясно свързано с главоболието, дано освен това и със зимата, тя мислела, че и със зимата също, снощи той бил спал непробудно, а сутринта се бил събудил с празна глава, без нито една мисъл в нея, също бил усетил студа, когато отворил очите си сутринта, но не помислил, че това била зимата, трябвало обаче да помисли, човек винаги бил неподготвен за зимата, човек винаги бил самотен през зимата и не знаел какво да прави с живота си, сега за нея всичко било много зле, сърцето є било излязло извън строя, преди имала рагацо, казвал се Джанкарло, била го запомнила само с хубаво, а това се случвало рядко, една жена да запомни един мъж само с хубаво, тъкмо бил завършил гимназия, така го била преценила още първия пътна касата, или може и още да бил гимназист, но тогава навярно повтарял, бил много добре сложен Джанкарло, не бил тукашен, това било в началото налятото, работел през ваканцията в магазина на чичо си за паста, месел тестото, пакетирал готовата продукция, после продавал на касата, всичко можел да прави, фузили, папардели, пичи, бил много ловък в ръцете, седни такива широки рамене, седна такава коса на къдрички, първия път Джанкарло само я бил целувал, нищо повече, само целувки, но на правилните места, и това пак било достатъчно, само целувки, нищо друго, които се лепят потялото като мухи на престояла на слънце мортадела, тя не искала много от него, искала само най-важното, а той я целувал точно там, където било най-важното, само я целувал, бил много добре сложен, много ловък в ръцете този Джанкарло, който правел фузили, папардели и пичи, затова тя притворила очите сив изнемога и свършила за няма и мига после била спала цяла вечност, така че когато отново отворила очите си, Джанкарло вече го нямало и изглеждало, че зимата вече била дошла, това го умеели само младите мъже, с един млад мъж можело всичко да се направи, докато старите мъже били до един недъгавите можели да клюкарстват, най-много да четат лекции, най-много да бъдат доценти, но само толкова, не повече, даже и за професори не ставали, не можели нищо друго старите мъже, а все пак трябвало да се може и нещо друго в този живот, така поне мислела тя, след като купила пащърнака и резенето, веднага била отишла на фризьор на виа Обердан, фризьорката била рускиня на средна възрасти през цялото време се оплаквала от това колко мрази есента, ненавиждала есента в червата, защото през есента всичко било падало, падали листата, падали мечтите на хората, после падали и косите има накрая падала и работата в салона, защото хората, чиито мечти били паднали, се затваряли в хралупите си като сибирски мечки и преставали да мислят закосите си, които също падали, никой не идвал през зимата да се подстригва, всички ходели по улиците навъсени и загърнати във вмирисани на пот шуби, затова фризьорката била мислила даже да затвори салона си през зимата, за да спести пари от отопление, просто нямало смисъл да работи, тя била искала въздух, искала да отваря прозорците широко, не можела да понася да стои на затворено, не можела в тая телесна човешка смрад да се опитва да живее ида работи, докато през есента и зимата прозорците стояли затворени, фризьорката имала нужда от пространство около себе си, широко като широката руска душа, така била говорила през цялото време тази рускиня на средна възраст, която очевидно все още не се била примирила със собствения си край като фризьорка, като рускиня и като човешко същество, интересни хора било имало в този град, той не бил ходил на виа Обердан, макар да знаел къде се намира, много близо била всъщност, дано според нея трябвало много да се върви, той рядко бил срещал такива интересни хора, когато се разхождал в парка Маргарита, после си купувал паста от квартала, но от известно време пастата имала вкусна пръст, затова скоро престанал да я яде, според нея това било от чумата, въздухът бил пълен с изкашляни зловония, така є бил казал покойникът от втория етаж, тези зловония били отравяли храната и водата на гражданите, които изглеждали тази сутрин много по-самотни, много по- унили отколкото изглеждали, когато имало слънце, дори пащърнакът вече нямал вкусна пащърнак, гулията вече изобщо не била гулия, сякаш всичко било променено, Джанкарло заминал в края налятото, за да става студенти тя била останала сам-самичка като резене в празен килер, ходела боса по паркета и понякога по бузите є се стичали сълзи, не била очаквала, че ще стане толкова студено изведнъж и сега нямала какво повече да направи, сърцето є било излязло от строя, а всички в палацото отдавна били мъртви, докато той четял сам под един гол кестен в парка Маргарита докато се стъмни, наоколо обикновено нямало жива душа, после се прибирал на виа Парадизо, живеел на втория етажно нямал балкони държал светната само една нощна лампа над писалището си, правел си кафе и продължавал да мисли за нищото през нощта и нищо не можел да измисли, лекцията била в неделя, времето му изтичало, а той не знаел къде трябвало да отиде, в София, боляла го главата, това било нищо и никъде, в крайна сметка човек изчезвал бавно и постепенно от лицето на земята, тръгвайки като пътник в зимна нощ, това не ставало заден или два, а ставало в продължение на столетия и дори хилядолетия, изгубвайки се в стъпките си между виа Гойто и виа Марсала, между виа Парадизо и виа Обердан, докато накрая не стигнел до някой случайно изпречил сена пътя му ресторанти не се озовял пред чиния с прясно нарязана мортадела. |