Ошо следвай ме (Беседи върху притчите на Исус)

ДВИЖЕНИЕ КЪМ ХРИСТОВОСТ

ДА, ВСЕКИ ПЪТ КОГАТО ВИ ПОГЛЕДНА. Вие може и да не виждате сълзите ми, може и да не ме чувате да плача, но когато ви погледна, има винаги плач. Поради това аз рабо­тя върху вас. Това не е само да ви помогна да излезете от вашата мизерия; то ще помогне и на мен. Ако вие излезете от вашата мизерия, и аз ще изляза от моята мизерия, която е създадена от вашата мизерия.

Казват, че когато Буда дошъл пред дверите на върховно­то, той спрял там, не влязъл. Дверите били отворени, девите, боговете били готови да го посрещнат вътре, но той не влизал. Девите го попитали: „Защо стоиш там? Влез. Ние те чакаме от много векове. Ти си добре дошъл, върнал си се у дома". Буда отговорил: „Ще остана тук, ще трябва да остана тук. Докато и последното човешко същество не мине покрай мен и не влезе през тези двери, аз не мога да вляза".

Това е една прекрасна притча. Не я приемайте буквално...

Но това е истина. Веднъж щом станеш осъзнат, веднъж щом станеш своята същност - веднъж щом си - в теб се появява едно безкрайно състрадание. Буда е превърнал състраданието в критерий на просветление. Веднъж щом постигнеш, ти вече не страдаш за себе си, но страдаш за другите - като виждаш мизе­рията навсякъде около теб, като виждаш цялата й абсурдност; като виждаш, че човек има възможността да излезе от нея вед­нага, в този момент, но продължава да се привързва.

С едната си ръка отблъскваш, с другата си ръка същото нещо го придърпваш към себе си. Ти не преставаш да си създа­ваш затвори, а, от друга страна, искаш да си свободен. Всички­те ти усилия си противоречат. Искаш да отидеш на изток, а тръгваш на запад.

Като ви гледам... да, всеки път плача.
В продължение на десет години се идентифицирах като поет. Но откакто приех саняс преди десет дни, за мен вече е без значение дали някога ще напиша още някой стих, макар че често съм те чувал да възхваляваш поетите. Какво се е случило?

Първото нещо: ти не можеш да се идентифицираш като поет, защото поезията е нещо, което се случва само тогава, когато теб те няма. Иначе, ако ти си там, тя ще е чист боклук. Тя се случва само когато ти липсваш.

Ето защо поезията е толкова прекрасна. Тя идва в твоята празнота, тя те изпълва - твоя вакуум. Ти забременяваш с непознатото, със странното.

Поетът е просто майка. Майката не произвежда детето. Детето е заченато: майката най-много да го обслужва, да се грижи за него дълбоко в сърцето си, да се опитва да му даде тяло - но не и душа.

Поезията идва при теб точно както се зачева дете - в дълбока любов. В състояние на дълбока възприемчивост ти се превръщаш в утроба и зачеваш поезия. Това е бременност. Трябва да бъдеш много внимателен, защото винаги е възмож­но помятане: можеш да абортираш, може твърде много да си бързал и да си унищожил плода.

Остави поезията да се установи в твоето същество. Тя ще си иска своето време; тя ще расте малко по малко. Тя ще расте в твоето подсъзнание. Съзнанието ти не е необходимо; съзнанието ти ще е само спънка. Забрави за нея» остави я да расте.

Ще се почувстваш натежал - това ще се отразява на цялото ти същество все едно че носиш някакъв товар. Хубав, приятен, но все пак товар. След това, един ден детето се раж­да. В този момент не само детето се ражда - майката също се ражда.

Когато поезията се роди, тогава и поетът се ражда. Не поетът е този, който пише поезията. Всъщност раждането на поезията създава поета. Преди това ти не си бил поет - само чрез нейното раждане.

Жената става майка. Майката е една категория, напълно различна от обикновената жена. Жената си е жена - майката е напълно различна. Тя е заченала нещо от отвъдното; тя е носила отвъдното в своята утроба и му е дала тяло.

Поетът се ражда тогава, когато поезията се роди. Той е сянка на поезията, нейно последствие. Той идва след поезията, а не я предхожда. Преди не е имало поет, не е имало майка. Имало е мъж, имало е жена, не е имало поет, нямало е май­ка. Майката започва да съществува едва след като се е появи­ла поезията.

Но в обикновения случай всичко това, което наричаш поезия, не е поезия. То е просто нещо от ума. Ти го измисляш; ти го написваш. Всичко, което ти пишеш, е проза, а всичко, което Бог пише чрез теб, е поезия. То може да има формата на проза — няма значение. Всичко, което Буда казва или Исус казва, е поезия. Формата е проза, но не е в това въпросът. То е поезия, защото Бог го пише: цялото го пише чрез частта; океа­нът се опитва да ти предаде някакво послание чрез капката.

Всеки път, когато ти пишеш, това е проза - обикновена проза. Всеки път, когато Бог пише чрез теб, това е поезия. То може да е проза... но пак си е поезия.

Ти не можеш да се идентифицираш като поет. Това е нарушение, това ще разруши цялата музика и цялата хармо­ния. Тъй че това е добре - добре е, че идентификацията е отпаднала, добре е, че си забравил за поезията, добре е, че сега това не изглежда да те впечатлява по какъвто и да било начин независимо дали пишеш, или не. Това е правилната ситуация. Сега за първи път има възможност поезията да се случи.

Аз не мога да кажа: „Тя ще се случи", защото поезията не може да се предскаже. Ако я предскажеш, отново умът ще започне да функционира и да чака, и да се опитва, и да прави нещо за това. Не, ти напълно забрави за това. Това може да отнеме месеци, може да отнеме години, това може да отнеме дори целия ти живот, но един ден - ако ти наистина напълно си забравил своята идентификация - ти ще станеш медиум. Нещо ще потече чрез теб.

То ще дойде чрез теб, но ще бъде от отвъдното. Тогава ти ще бъдеш наблюдател, свидетел на това. Ти няма да бъдеш поет, ще бъдеш свидетел. И когато то се роди, като последствие ще се появи едно различно .качество на съществуване.

Това е поетът, Всички велики поети са смирени, те не предявяват претенции.

Упанишадите дори не са подписани - никой не знае кой ги е написал.

Това е най-великата поезия, а поетите дори не са се опитали да я подпишат, не са сложили подписите си. Те са остави­ли поезията, но не претендират за нея Те са били просто про­водници.

Истинският поет е проводник, медиум. Затова аз толкова ценя поезията - защото тя е много близко до медитацията, много близко до религията - най-близкият й съсед. Политици­те работят с практичното, учените - с възможното, поетите - с вероятното, а мистиците - с невъзможното. Вероятното е най-близкият съсед на невъзможното - ето защо аз възхвалявам поезията.

Но когато аз възхвалявам поезията, аз не хваля вашите поети. Деветдесет и девет процента от тях пишат само глупос­ти. Те правят нещо от ума, от егото.

Да кажем, че пишеш поезия. Технически тя може да е дори правилна, но да е мъртва. Понякога се случва някоя поема да е технически неизправна, но да има в нея живот. Кой го е грижа дали едно нещо е технически изправно, или не? Истината е в това дачи то е живо, или не.

Ако ставаш майка, ще искаш ли дете, което да е техниче­ски изправно, но мъртво? Пластмасово дете: технически абсо­лютно изправно, не можеш да му намериш кусур...

Фактически, ако искаш технически изправни човешки същества, те могат да бъдат само пластмасови. Само те могат да бъдат абсолютно изправни. Истинското, живо дете има тол­кова много дефекти - не може да няма, защото животът съще­ствува в опасности и смърт.

Единствено мъртвите неща са в безопасност. Животът е винаги риск: има хиляда и една трудности за преодоляване, загадки за разрешаване. Самият този феномен, че съществу­ва животът, е вече чудо, макар и с толкова много несъвър­шенства...

Животът е несъвършен, защото той е израстване. Всичко, което расте, е несъвършено, иначе как ще расте? Всичко, кое; то е съвършено, е вече мъртво: става само за гроба,- друго нищо не можеш да направиш с него.

Деветдесет и девет процента от вашите поети пишат само глупости; те раждат мъртви деца. Понякога - и само понякога, рядко - се появява някой поет. А всеки път, когато такова явление като поета се появи, което на тази земя е чудо, съвсем близко до него е мистикът. Още една крачка и той ще се пре­върне в мистик.

Ако поетът се опита да си разпери малко повече крилата, той ще се превърне в мистик. А ако мистикът в своето състра­дание слезе с една стъпка към теб, той ще се превърне в поет.

Поезията е общуване с мистерията на живота. Докато не си я почувствал, как ще общуваш? Поезията е отношение между теб и цялото. Нещо се осъществява между капката и океана, между листото и дървото. Нещо се осъществява между цялото и частта и частта-започва да танцува, така е обзета от радост, че запява... толкова е възхитена, че движенията й стават поетически. Тя вече не ходи по земята - тя лети.

Прозата е ходене по земята; поезията е летене в небето. Прозата е обикновено ходене, поезията е танцуване. Движе­нията са същите, но качеството е страхотно различно.

Добре - ти си благословен, щом си е отишла идентифика­цията. А това е, което аз се опитвам да извършва чрез саняс. Когато твоята стара идентификация си отиде, ти оставаш във вакуум. Само във вакуум ръцете на Бога могат да слязат в теб и да създават нещо от калта, която ти представляваш, да създадат нещо прекрасно. То няма да бъде твое - то ще дойде чрез теб.

Радвай се, че идентификацията си е отишла, не се опит­вай да я връщаш обратно. Забрави всичко за нея, забрави всичко за това, което знаеш във връзка с поезията, лириката. Забрави всичко - просто се радвай в това да бъдеш сам себе си.

Един ден ти внезапно ще влезеш в съгласие с цялото - ще се обърнеш навътре, ще се настроиш и като гълъб ще се спус­не върху теб песента. Тогава за първи път ти ще бъдеш поет. Няма да претендираш за това, но просто ще бъдеш.

Тези, които са, те не претендират. Тези, които не са, само те претендират.

Аз се чувствам като актьор в някаква пиеса и не винаги харесвал ролята си. Точно когато чувствам, че тя отпада, ти отново ме буташ, в нея - като я дефинираш, като ме дефинираш. Изглежда така, сякаш ти даваш форма, докато цялото ми същество се пръска по шевовете. Аз искам да експлодирам и да се разпилея. Защо ме моделираш така?

Първото нещо: ако ти наистина чувстваш, че си актьор в някаква пиеса, тогава въобще не може да става въпрос дали я харесваш, или не. Не можеш да кажеш: „Понякога не харес­вам ролята си в нея", защото харесване или нехаресване се явяват само тогава, когато смяташ себе си за извършител, а не за актьор.

За актьора всички роли са еднакви. Какво значение има, ако в една драма ти играеш Исус или Йуда? Ако ти наистина знаеш, че това е драма и че йудите и исусовците зад завесата, зад сцената са еднакви - това е просто актьорска игра - тога­ва какво лошо има да си Йуда? Как можеш да не го харес­ваш? И какво хубаво има в това да си Исус? Как можеш да го харесваш?

Харесване и нехаресване съществуват само тогава, кога­то смяташ, че ти си извършителят. Тогава се появяват добро и лошо, присъда и преценка, осъждане и одобрение. Тогава на­влиза дуализмът. Дуализмът навлиза само с извършителя. Ако ти си актьор, все едно и също е дали ще си Йуда, или Исус.

Щом веднъж разбереш, че животът е само една голяма драма, ти приключваш с харесванията и нехаресванията. То­гава каквото и да ти заповядва всеобхватното, ти ще го извър­шиш. Ти не си извършителят, ти изпълняваш желанието на всеобхватното.

Това е една от най-великите техники на всички религии: да станеш актьор в живота. Тогава харесване/нехаресване из­чезват, а с тях изчезва изборът - а когато ти не избираш, ти си свободен. Постига се мокша, нирвана.

Стани актьор. Играй си ролята, играй я превъзходно... защото щом трябва да я изиграеш, защо да не я изиграеш превъзходно? Ти си Йуда - чудесно. Бъди Йуда. Наслаждавай се на ролята и остави публиката също да й се наслади. Зад сцената Йуда и Исус се срещат и си пият заедно чая. Там те са приятели. Те трябва да са.

Фактически без Йуда не може да има Исус. Нещо в исто­рията ще липсва, нещо много съществено ще липсва. Само си помисли за Исус без Йуда. Християнството няма да е възможно.

Може би нямаше да има нищо записано за Исус, ако го нямаше Йуда. Защото той го издаде, Исус беше разпънат; а тъй като Исус беше разпънат, това събитие отекна силно в сърцата на хората.

Християнството се роди не поради Христос, но поради кръста. Затова аз бих предпочел християнството да се нарича „кръстиянство". То не трябва да се свързва с Христос, а с кръста.

Ако гледаш църквата, ще видиш, че кръстът е издигнат по-високо от Христос. Епископите и папите носят кръста: цър­квата е родена от кръста. Но ако мислиш за това по този начин, кой тогава е авторът на това разпъване? Йуда - не Исус.

В последния момент на кръста, точно преди да умре, Исус се поколебал. Частта се поколебала да се разтвори в цялото, реката се поколебала да се влее в океана. Това е естествено, това е човешко: Исус е син човешки и син Божи.

Всяка река е сигурно много загрижена и уплашена, кога­то дойде до океана. Тя е вървяла натам през цялото време -тя не може да е пропътувала хиляди мили, за да се срещне с океана - но когато се влива в океана, сърцето й ще е обзето от дълбок смут. Реката ще изчезне. Океанът е толкова обши­рен - къде ще е тя?

Тя ще се загуби, идентичността й няма да я има: името, формата, мечтите, желанията - всичко ще изчезне. Океанът е така обширен, че тя просто ще изчезне. Вливането в океана е смърт. Това е кръстът. Когато реката се влива в океана, там е кръстът.

В последния момент Исус погледнал към небето и казал: „Боже, да не си ме оставил? Защо ми се случва това?" - дълбок вик на мъка.

„Защо си ме оставил" показва човешкото в Исус. Ето тук Исус е страхотно прекрасен, несравнимо прекрасен.

Буда е по-нечовешки. Можеш да го наречеш „свръхчовешки", но той е нечовешки. Ако той трябваше да умре на кръста, нямаше да вика към небето: „Защо си ме оставил?" Той знае, че няма към кого да вика, той знае, че няма Бог, че всичко това са човешки глупости. Той знае, че всичко, което е родено, ще умре; той го е разбрал прекрасно. Той няма да вика, той просто ще се разтвори. Реката на Буда няма да се колебае, няма да се колебае дори за момент. Няма да има кръст.

Буда е нечовешки, много далеч от човешкото сърце. Махавира е дори още по-нечовешки. Те въобще не са от този свят; те са много абстрактни, все едно не са конкретни човеш­ки същества. Те изглеждат по-скоро като безтелесни идеи. Те изглеждат фиктивно, изглеждат митологични - но не и реални.

Исус е много реален. Той е така реален, както си и ти. И този вик... Буда щеше да се изсмее. Ако той беше там, щеше да се смее на глупостта на този човек: „За какво викаш? На кого викаш?"

В прекрасната книга на Луис Карол „Алиса в страната на чудесата" има един малък диалог.

Туидълдъм казал на Алиса: „Защо плачеш? Ти си нереал­на - все едно някакъв сън".

Алиса го погледнала и рекла: „Но аз съм реална".

Туидълдъм се изсмял: „Ти си глупава. Ако той (кралят) спре да сънува, къде ще бъдеш?"

„Ще бъда тук, разбира се" - отвърнала Алиса.

Туидълдъм отново се засмял и казал: „Глупачка такава! Ако той спре да сънува, ти просто ще изчезнеш. Ти си плод на неговия сън. Не плачи. Как можеш да плачеш? - та ти си нереална".

Алиса продължила да плаче. Тя го попитала: “Ако аз съм нереална, кой плаче тогава? Ако аз съм нереална, какво да кажем за тези сълзи?"

Туидълдъм отвърнал: „Ти, глупачко, нима си мислиш, че тези сълзи са реални или че твоят плач е реален?"

Буда щеше да се изсмее на Исус, Шанкара щеше да му се изсмее: „Какво правиш? Целият този свят е майя: сънят на краля. Ти си просто една част, някакво производно; ти не си истински, ти си нереален. Просто изчезни. Защо¹ викаш: „Нима си ме оставил? Има ли някой_; който те е оставил?"

Но не и Исус. Той плаче - може би сълзи са потекли от очите му. Той е човешки, така човешки, както си и ти - вкоре­нен в земята, както и ти. Той е много земен... но не просто земен, не само земен. Той е нещо повече.

Той плакал. За момент може да е бил дори гневен и ядо­сан. Той казал: „Какво правиш с мен? Да не си ме оставил?" И след това той разбрал. Реката се поколебала, след това раз­брала и се вляла в океана.

След това той казал: „Разбирам. Нека бъде твоята воля, не моята". Частта била готова да се хвърли в цялото.

Той е земен, той е небесен - и двете. Той е един велик мост. В последния момент той разбрал всичко това просто като една роля, която трябва да се изиграе.

„Да бъде твоята воля, не моята" - така това става актьор­ска игра. Ако е твоята воля, тогава това става вършене. Тази е разликата.

Ти ми казваш: „Чувствам се като актьор в пиеса". Ти може би само се мислиш за актьор в някаква пиеса, защото следващата част от изречението го отрича: „... и не винаги харесвам ролята си". Ако това е само пиеса, защо се притесня­ваш тогава? Можеш да бъдеш Йуда или Исус - все едно е. Откъде идва тази оценка на харесване или нехаресване?

В твоите харесвания или нехаресвания съществува егото. В избора съществува егото; когато ти не избираш, егото изчез­ва. Това е, което аз ти правя.

„Когато чувствам, че тя отпада, ти отново ме буташ в нея". Аз ще продължавам да те бутам; докато изборът не из­чезне напълно. Не ми се съпротивлявай, защото ако ми се съпротивляваш, за дълго няма да си в състояние да разбереш. Не се дразни и не казвай: „Какво ми правиш?"

„Изглежда така, сякаш ми даваш форма, докато цялото ми същество се пръска по шевовете. Аз искам да експлодирам и да се разпилея..". Това „аз искам" е бариерата пред експлодирането и разпиляването. Аз-ът не може да експлодира и да се разпилее. Той може само да мисли, може да мечтае.

Цялото ми усилие е да можеш да оставиш аз-а и просто да бъдеш. Тогава ще се разпилееш; тогава няма да има пре­града пред теб, тогава ти можеш да станеш безкраен. Ти си безкраен: егото няма да ти позволи да видиш това, егото няма да ти позволи да видиш истината.

„Защо ме моделираш така?" Аз*ще продължавам да те моделирам от една форма в друга все отново и отново, за да разбереш, че си безформен.

Само безформеното може да се моделира във форма. Ако ти имаш форма, тогава не можеш да бъдеш моделиран в друга форма; ти си вече фиксиран. Ако искаш да моделираш стомана, ще е трудно, но глина можеш лесно да моделираш. Защо? Защо не и стоманата? Стоманата има по-фиксирана форма. Можеш да го кажеш и по този начин: стоманата вярва в една по-фиксирана форма, стоманата е заблудена от по-фиксирана форма. Глината не е толкова заблудена.

А после имаш вода: безформена, течна. Можеш да я по­ставиш в стъкленица и тя ще заеме формата й. Можеш да я излееш в друга стъкленица: тя никога няма да се съпротивля­ва - ще заеме друга форма. Тя е течност.

Позволи ми да те моделирам в множество форми, защото само чрез промяна от една форма в друга - някъде между тях - ще осъзнаеш безформеното. Няма друг начин да осъзнаеш безформеното. Преминавайки от една форма в друга - просто някъде по средата, където старата форма е изчезнала, а новата още не се е появила - в този интервал един ден ти ще станеш осъзнат.

Това е, което и самият Бог прави. Той непрекъснато про­меня твоите форми. Бил си растение... след това си станал птица... след това си станал животно... След това си станал човек: понякога жена, понякога мъж; понякога черен, поняко­га бял; понякога глупав, понякога интелигентен. Той непре­къснато променя формата ти, защото това е единствената въз­можност...

Сменяйки формата, един ден някъде по средата ти ще станеш осъзнат. Тогава всичко става само актьорска игра; то­гава ти ще си в състояние да кажеш: „Да бъде твоята воля, а не моята".

В този момент ти си вече свободен. Когато можеш да ка­жеш с цяло сърце „да бъде твоята воля, а не моята", ти си изчезнал. Реката се е вляла.

Аз чувствам, че през целия си живот съм бил нечестен и неискрен във всичките си взаимоотношения. Да, господине, аз не съм бил справедлив към моите родители, към съпругата си, нито към моите деца, нито към моите приятели и съсе­ди, и така нататък. А сега аз чувствам, че не съм правдив и искрен също и към моя Учител и моя саняс. Това е причина­та за едно голямо терзание в мен, в моя ум. Какво да правя?

Ако запомниш да мислиш какво да правиш, ти отново ще бъдеш неискрен, защото във всичко, което си правил, ти си бил неискрен. Твоето правене се е покварило.

Значи първото нещо е: не се поддавай на правенето! Про­сто остани бдителен, бдителен към своята неискреност. Недей да бързаш да правиш каквото и да е, защото ще го направиш пак; в твоето правене ще участва цялото ти минало.

Не се поддавай! Просто остани с чувството, че си бил неи­скрен, това е достатъчно. Това е пречистване, то има огромен потенциал да те пречисти и изцери.

Просто остани с чувството, че „аз съм бил неискрен", че „аз съм неискрен" - и не, се опитвай да правиш каквото и да е по отношение на това. Иначе отново ще се опитваш да си създадеш добър имидж: че не си неискрен, че си един искрен човек. Егото те боли, защото си неискрен.

Опитай се да осъзнаеш факта, не се опитвай да правиш нещо относно него. Всичко, което ще направиш, ще бъде незряло. Твърде рано е. Просто си остани с идеята, живей с нея.

Живей с идеята, че си неискрен. Ако можеш да живееш с нея, самата идея, самото това осъзнаване ще убие егото ти напълно. Ако се смяташ за неискрен, егото не може да остане живо. Егото се нуждае от добър имидж: че ти си един искрен човек, много честен. Това е, което ти казва егото: „Направи нещо, за да си пребоядисаш имиджа, да го обновиш".

Ти си бил неискрен. Това ти се е открило чрез медитация. Сега егото е в смъртна опасност. Егото ти казва: прави нещо. Чрез правенето то отново ще се опита да си възстанови про­падналия имидж, да се установи в старото, така че ти пак да можеш да чувстваш, че „аз съм добър, аз съм красив, аз съм искрен, аз съм морален, аз съм това и онова".

Първото нещо - много е трудно, мъчно е, но трябва да се направи: просто бъди бдителен по отношение на неискреност­та. Разгледай я като една идеи и не се грижи да я променяш.

Тя ще се промени от само себе си, защото веднъж щом разбереш, че си неискрен, ти не можеш да останеш такъв. Това е невъзможно; това никога не се е случвало. То не може и да се случи; самото то е една невъзможност. Ако знаеш, че си неискрен, неискреността ще отпадне. Затова, ако искаш тя да остане, тогава прави нещо, за да създадеш чувството, че си искрен.

Ако знаеш, че си лъжец, лъгането ще спре от само себе си. Ако се чувстваш неморален, не се опитвай да правиш не­що: не се покайвай и не се чувствай виновен - това са трико­ве. Остани с идеята: с голия факт за това какъв си. Недей да лавираш, не се занимавай с правене на нещо.

Остани си гол, с голата идея, с голата реалност и ще ви­диш как става една промяна. Не чрез твоето правене...

И когато промяната дойде в теб не чрез твоето правене, тя идва от Бога. Само Бог може да те направи морален, искрен; само Бог може да те направи религиозен; само Бог може да те направи чист. Това е прасад, това е Негов дар; ти не можеш да извършиш това.

Всичкото ти правене ще бъде едно неправене. Моля те, напомняй си все отново и отново, че ти не трябва нищо да правиш.

Ти казваш: „Това е причината за едно голямо терзание в моя ум!" Да, това е една голяма причина за терзанието на твоя ум и на егото - което е едно и също: ум или его – защото егото се чувства наранено. Ти - неискрен? Ти винаги си вяр­вал, че си един много искрен човек, че си кулминацията на човека: най-високият връх на човечеството, най-чистото злато. Ти винаги си вярвал в това.

Сега медитацията е пробила прозорец във фалша. Ти си могъл да погледнеш в себе си: реалността. Натъкнал си се на огледало. Сега не се опитвай да избягаш от него, остани с факта. Който и да си - това е твоята реалност. Остани с фак­та. Ако можеш да останеш с факта, ти ще се промениш. Но тази промяна няма да бъде твое правене, тя ще се случи.

Когато трансформацията дойде при теб, тя ще има една съвсем различна благодат. Каквото и да правиш, то е винаги дребно, посредствено и в края на краищата безполезно. Всич­ко, което Бог ти прави, е безкрайно. Само това, което идва от безкрайното, може да бъде безкрайно.