Голямото сърце на Милен Райков

Голямото сърце на Милен Райков

Историята за Уганда, импулсът да представим трагедията на африканския народ и вдъхновението, поднесено ни от Милен Райков преди месеци успя да докосне и сърцата на колегите от вестник "Стандарт".

Те посветиха обширен материал за мисионерството на Милен, за невероятните му преживявания и успяха само с един разказ да се докоснат до болката на угандийския народ.

Свързвайки се с мен за повече информация, около проекта "Уганда" от медията представиха на своите читатели Историята на Уганда, такава каквато я познавате от многобройните разкази на Милен и неговата последователка на африканския континент - Антония Петкова.

Ето и материала на Иваничка Тодорова от "Стандарт":

"За децата на Уганда се грижат стотици мисионери, докоснали се до болката на Африка. Хора като Милен. Тези мисионери идват, отиват си, но се и връщат. А когато се връщат, с тях се връща и усмивката по детските лица. Затова през лятото бе създаден проектът "Уганда" на страниците на Actualno.com. Там започнахме да представяме разказите на Милен. Един млад човек от България се превърна в най-добрия дипломат за нашата страна. Именно чрез Милен днес в Уганда споменават България с трепет в сърцето", разказва Ивайло Кючуков - главен редактор на Actualno.com, който откри Милен и стартира популяризирането на проекта. "Стандарт" се свърза с Милен, за да ви разкаже цветните си истории...

"Бяхме под наем с Крис Буами в една сграда в Гулу. Стаите, които бяхме наели, бяха през една. Ползвахме едното помещение за спалня с легло на два етажа, а другото за кухня. Ставах много рано - към 5,30-6 часа. Закусвах с плодове, след това правех упражнения, за да съм здрав физически. Следваше план за деня - какво има да свършим, и се качвах на колелото, за да ида да преподавам в училище на 25 км. Понякога спирах по средата на пътуването си, поглеждам вляво и дясно и виждам, че съм на невероятно красиво място - в саваната. Всичко това ти идва направо като изстрел в главата и те зашеметява, толкова е красиво", така минава един обикновен ден от мисията на нашия герой Милен Райков в далечна Уганда. Момчето с добро сърце, както на всеки би му се искало да го нарича, е един от най-обичаните бели хора в най-бедната част на страната - Северна Уганда, пълна с лагери, болести и глад. Но там той пръска усмивки. Как започва обаче всичко за едно съвсем обикновено българско момче, което, докато се чуди къде да седне да пие бира с приятели, изведнъж хваща самолета към Африка.

Никиуе Грейс - началото на авантюрата

Всичко започва, когато Милен е на 19г. В България пристига ученият Роджър Хоерл, който е спечелил награда от "Дженеръл Електрик" да напише книга за СПИН в Африка. Заедно с екипа си Хоерл разказва историята на Никиуе Грейс Саймън. "Едно малко момиче, чиято история ме промени завинаги", казва Милен години по-късно. Когато Никиуе е на 3, тя е с диагноза СПИН и живее при баба си, след като родителите й загиват от същата болест. Срещат я двама американски мисионери, Джордж и Каролин, и започват да помагат на възрастната жена, която трябва да се справи с десетина деца - нейни внучета и отрочета на починали приятели. С 3-годишното момиче е най-трудно - цялото му тяло е покрито с рани. Джордж и Каролин започват да вземат все по-често малката Никиуе и най-накрая решават да я осиновят въпреки болестта. Никиуе Грейс на езика зулу означава "Благословена". Нещо такова се случва и с нея - оказва се, че детето не е болно от СПИН, а раните по тялото му са от мръсотията в лагера. Днес тя е здраво и щастливо дете. "Ето затова заминах за Африка - едва ли ще спася всички в Уганда. Но мога да открия моята Никиуе и да й подам ръка. Има ли нещо по-добро, за което да живееш?", така Милен отваря сърцето си са десетките и стотици бедстващи деца на перлата на Африка, както Чърчил нарича Уганда.

Решението е взето - курс към Черния континент

Заминаването за Уганда никак не е лесно. Тогава Милен е първи курс студент в НБУ, специалност поп и джаз барабани. Току-що е започнал и първата си сериозна работа, която много харесва - организатор на събития в рекламна агенция. Приятелите го обявяват за луд и трудно му вярват, че би заминал, защото "не се слави със сериозността си", а родителите му са напълно против опасната авантюра. За него обаче това не е приключение, а човешки дълг. "Стана ми мечта да замина и полудях да събирам пари, за да тръгна. За мен това беше много важно, защото не вярвам, че за да помогнеш, трябва да си богат, да имаш много време или да имаш власт. Просто трябва да си готов да помогнеш. Само това." Решил да тръгне сам и да не чака помощ отникъде. Пише само няколко мейла на Роджър Хоерл и получава кратки съвети от момиче от Бургас, което е било на мисия в Танзания. Парите се оказват голям проблем. "Не помня точно колко, но за мен бяха много пари, не непосилна сума, някъде към 2-3 хиляди лева. Но аз съм от скромно семейство и не съм виждал толкова пари накуп.

За щастие тогава вече вземах заплата, защото организирах сцената за концерта на "Металика". Планът ми беше малко рискован - заминах абсолютно сам. Работих дори в деня на полета си, не бях спал... а и не бях досъбрал парите, но шефът ми помогна." И така - качва се на самолета и тръгва. На летището го чакат няколко познати лица - хора от екипа на Хоерл, които е срещнал в България. Заедно с двама цветнокожи. "Изморен, аз подавам ръка за поздрав на моите посрещачи, но не спрях и продължих да казвам здрасти на цялата опашка чакащи на летището. Те бяха толкова любезни и всички ми отвръщаха с поздрав", с тази комична ситуация започват невероятните 20-дневни приключения на Милен в Уганда. Първата му визита там е кратка, защото е с опознавателна цел. Милен е част от екип от българи и представители на Южна Африка. "Освен мен имаше още едно момче от Хасково и едно момиче от Бургас. Отидох малко по-рано преди другите българи, прекарах известно време в столицата Кампала. След това се качихме в Гули в Северна Уганда. Не се метнахме на дълбокото отведнъж, в началото пътувахме от доброволческо място до доброволческо място". Именно тогава се запознава и с феномена "Чайлд Войс".

Второто завръщане

След като прекарва 20 дни, Милен се връща в България убеден, че пак ще тръгне към Уганда. Африка вече е пленила сърцето му. Обратният полет не закъснява - на следващата година отива при стария си другар Крис Буами. Пасторът има организация за помощ, която се казва "Нова песен за свобода в Уганда". Там заема няколко длъжности в продължение на повече от три месеца. Преподава химия и биология в училище на 25 км от квартирата му в Гулу. Координатор е на проект за изграждане на сексуална култура сред децата. Втората година води със себе си и Момиче с голямо сърце. Която се казва Антония Петкова. За нея ще ви разкажем в следващ брой. Двамата се захващат с проект за 150-те най-бедстващи деца в лагерите на Северна Уганда. Срещат се с тях и семействата им, за да ги опознаят. "Това беше първият път, в който влязох така дълбоко в Уганда", обобщава Милен, докато пие топлото си кафе в центъра на София. Идеята на проекта е да бъде създадена база данни с тези деца в трудно положение и човек от България или чужбина да може да ги осиновява. Разбира се, не на документи, а да поеме отговорността да им помага финансово, за да се изучат - дистанционно осиновяване. За всичко това са необходими само 30 долара на година за едно дете. Нищо повече. В момента подготовката по кампанията е към своя край и предстои да стартира сайт с разказите за съдбите на децата. По време на втория си престой помага на Крис Буами да доразвие организацията си.

Милен твърди, че това са най-невероятните моменти в живота му, които са го научили да се радва на малките неща - наистина "Когато отидеш на такова място, където има толкова много бедност, и се върнеш тук - виждаш колко много имаш. Имаше и много трудни моменти. Понякога се чувствах, сякаш държа чаша вода и я изливам в езерото Виктория и меря колко му се е покачило нивото. После отивам много надалече, пълня чашата и отново меря колко се е качило нивото. Така се чувстваш там", не крие моментите на безизходица Милен. "Децата, болни от СПИН в Уганда, не са нищо по-различно от нас. Те са обикновени деца. Не съм първия българин, нито ще съм последния, който ще иде да работи там. За мен важното е, че аз мога да помогна поне на един живот. Да промениш света, не означава да промениш всички хора, а да докоснеш поне един. Така е и с музиката, която правим. С групата ми "Аявис" може да свирим пред 10 души, така сякаш свиря пред много хора", философски разсъждава Милен.

Третокурсникът в НБУ не спира да поддържа връзка с Крис Буами, който постоянно му разказва как вървят нещата в Уганда. "Едно от момченцата, които обучавах, всеки път, като ме види на снимка, и започва да вика "Милен се връща, Милен се връща!". Друго момиченце пък всеки път, като види бял човек, и му казва Милен", казва той и по лицето му грейва ярка усмивка. "В Уганда, когато едно дете хапне и когато е чисто, то е щастливо. Няма как да усетиш, че си в лагер и мизерия, като това е единственото нещо, което познаваш. Те много обичат да играят футбол. Тогава са щастливи, нищо друго не ги интересува."

5 долара за един живот

Не липсват и потресаващи истории. "Докато правихме проекта със 150-те деца, се срещнах с една майка, която имаше много болно дете. Аз се научих да разпознавам например маларията по цвета на очите - те са жълти. Това дете имаше малария 3+ (при 2+ човек може да умре). Това дете, освен че имаше малария, имаше и туберкулоза, и някаква друга треска. Беше на година и половина. Едно от момичетата, което беше с мен, извади 5 долара, за да може да бъде заведено на болница. Организирахме го и то отиде на лекар. И го спасиха. Колко струва животът на едно дете тогава, питам аз?", пита Милен, отпивайки от чашата с кафе. Именно кафето е неговото съкровище в Уганда. Там няма откъде да си купиш подобни глезотии, но той открива една кафетерия, държана от двама доброволци. Понякога си позволявал да намине вечер и да пийне едно истинско, горещо, ароматно кафе или да си купи сникърс или палачинка с течен шоколад. Всичко това е лукс в Уганда. Иначе пазарува основно от местните пазари, където можеш да купуваш само на бройка, не дават на кило. "Хляб не ядях, защото техният е много сладък. Ако искаш пилешко, трябва да си купиш цяла кокошка. Трябва да се спазват и правила - яде се само затворена храна, винаги топла, за да умрат бактериите от температурата", разказва гурме приключенията си Милен. За спомен си е донесъл от там африкански инструменти - все пак е музикант, - дрехи и подаръци от децата.

http:www.Actualno.com