„...но за да се явят в него Божиите дела”

„...но за да се явят в него Божиите дела”

И така. До следващия развод, до следващото семейство, което не е издържало на напрежението. Да не говорим тук за децата, които директно са изоставяни в домове още от родилното отделение, защото имат едно или друго увреждане. Съветвани от „мили сестри”, че ще им е трудно да се грижат за „такова” дете, майките, депресирани от ситуацията са склонни да повярват и бързо да вземат решение за изоставяне. Тук мога да отворя скоби, колко е важна превенцията в родилните домове.

Ще кажете, че сме се събрали хора, които познават Бога, които заклеймяват развода, които като вярващи би трябвало много смело и правилно да се справят с една такава ситуация. Нека видим какво всъщност се случва? Двама млади се женят. Какво събитие е това в църквата? Започва радостно жужене по украсяване, тръпка, радостното усещане, че нещо красиво предстои. Един нов живот заедно, който ще даде плодове. Следва нормалното очакване на първата рожба и всичко е обвито в любов, доверие в Бога, молитви нещата да се наредят, планове за бъдещото дете. Мечти... И тогава следва ударът – ражда се дете със Синдром на Даун, със ДЦП, с малформации, със сърдечен проблем....

Нека ви дам само част от въпросите, които се появяват пред нас вярващите, които сме се доверили, че Бог ще има грижата... и които в този момент сме позабравили някои от обещанията Му. Защо на мен? В какво не бяхме верни та сега ни даваш това дете? В какво съгрешихме и сега ни наказваш по този начин? Толкова ли сме лоши, че се случва това? Какво искаш да ни научиш сега? Господи, ще имаме ли сили, за да издържим? Няма да издържим този път!

Не само родителите обаче си задават тези въпроси. В объркването им защо Бог е позволил рожбата им да има проблем смело се намесват вярващите братя и сестри. Да, те рядко идват при семейството, за да навредят – напротив идват, за да насърчат, да подкрепят, да поговорят, да успокоят. Тук искам да ви кажа няколко неща:

1. Не ходете при семейство, в което се е родило дете с увреждане, за да им кажете, че Бог е преценил, че те ще се справят най-добре с това. Тогава може да се изправите пред въпроса – Ако не съм смел вярващ, ако не съм верен, тогава Бог щеше ли да позволи да имам дете с увреждане? Или – не искаме да сме силни – искаме здраво дете!

2. Не ходете при семейството, за да търсите грехове в миналото му. „Поради чий грях? - питаха учениците на Исус – този човек е сляп” Йоан 9 глава. Искаме отговори. Искаме Бог да ни даде ясно виждане защо едно или друго нещо се случва в живота ни. Питаме го – „в какво сбъркахме?” Повярвайте ми – съпругът и съпругата вече са си задали тези въпроси. Нямат нужда някой от страни да им казва, че явно има грях в живота им и затова Бог ги наказва с дете с увреждане. Да не говорим за настояването, че двамата трябва да се покаят задължително и тогава Бог ще направи чудото.

3. Не ходете при семейството с идеята, че имате увереността, че Бог ще изцели детето им. Просто те нямат достатъчно вяра. Мнозина вярващи отиват и се молят за изцелението на детето, мнозина идват, за да кажат, че малко вяра е нужна, за да се променят нещата. Какво се случва? „Господи, помогни на неверието ми!” Това е зов, който всеки вярващ е изричал много пъти. А в една такава ситуация вярата е разклатена из основи. Много неща от богословието ни се пренареждат така или иначе. Въпроси като: Бог обича ли ме? Чува ли молитвите ми? Знае ли наистина всичко? Наистина ли всичко, което прави е в контрола му? Защо Бог изобщо допуска раждането на дете с увреждане?

Вероятно, всичко това звучи много сложно и голяма част от вярващите предпочитат да запазят дистанция. Разбира се, много по-лесно е вместо да се притесняваш какво и как ще го кажеш, да се дистанцираш и изобщо да не общуваш с такова семейство. По-безболезнено е за всички ни да знаем, че там в периферията на нашата църква има едни хора, които всяка неделя се опитват да се впишат в обществото ни, макар че идват с едно момиче, което е със Синдром на Даун и то не спира да се върти на пейката и пречи на всички ни да слушаме. Да не говорим за онова момче, което през цялото време, докато пастира се моли не спира да мрънка и издава някакви странни звуци. Може би е по-добре тези хора изобщо да спрат да идват на църква, за да не смущават останалите?!

Трябва да признаем, че си го мислим! Аз самата съм се улавяла в това – защо да си причинявам неудобството да поемам чуждите проблеми, при положение, че мога просто да се дистанцирам от тях? Често се надяваме някой друг да свърши работата вместо нас – да отиде, да поговори с хората. Някой, който има дарбата за това... Страх ни е да не объркаме нещо, да се провалим, страх ни е, че не разбираме истински проблема и няма как да се справим.

Като деца се страхуваме от тъмното, защото някой ни е казал, че там зад вратата се крие нещо лошо. Един ден просто светваме лампата и проверяваме – в тъмното няма никой. Страхуваме се от това да променим работата си. Свикнали сме с един ритъм и изведнъж – нещо ново се случва. Трябва да отидем на ново място, с нови хора. Какво правим? Започваме работа и един по един страховете ни си отиват. Повярвайте ми – същото е! Просто трябва да отидем, да поискаме да научим, да поискаме да пипнем. Как една майка се научава да сменя памперсите на детето си – просто с всеки следващ път става все по-добра. Как се научава какво да му даде, когато има висока температура – с всяка следваща болест това става все по-лесно. Как се научава да реагира правилно, когато детето й се удари – за съжаление с всяко следващо падане – ставаме все по-добри експерти. Същото е, ако се престрашим да отидем при семейство с дете с увреждане и предложим помощ.

Нека ви дам един пример. Решихме да опитаме да помогнем на едно семейство. Искахме да осигурим на родителите два часа в седмицата време за тях самите. В това семейство има две деца с тежки увреждания. Те не са никак лесни за гледане. Предизвикателство са, разбира се! Още повече за този, който изобщо не е гледал деца са си голямо предизвикателство. И двете деца са все още на памперс, и двете не могат да говорят, не могат да ти кажат какво искат, няма как да разбереш как се чувстват. Или ги познаваш, или е наистина трудно. На фона на това си представете двамата родители, които са денонощно до тези две деца. Те просто нямат време един за друг, нямат време да се подържат за ръка, защото трябва да помагат на децата си. Нямат време да си поговорят, защото децата спят на смени – ако едното спи, другото е будно. Рядко и двете деца спят едновременно. Нямат малко свободно време, което да отделят един за друг. Разходките без двете инвалидни колички – ооо, забравете за това. Кино, ресторант, романтика – това са отдавна забравени неща. Животът минава почти между стените на апартамента в приготвяне на специалната храна за децата, които не могат да дъвчат. Сменяне на памперси, поредната рехабилитационна процедура или работа с логопед и психолог. За нормалните разговори няма време! Много ми се ще да преувеличавам ситуацията, но за съжаление изреждам фактите такива каквито са в действителност.

И така! Нека помислим заедно. Какво можем да направим за това семейство. Видяхме по-горе страховете си. И те наистина са реални. Дали ще се справим? Дали ще издържим на натоварването? Тези деца уморяват повече, отколкото другите. Може да не ги разбираме. Да ни е трудно да видим нуждата им, когато не говорят. Да трябва да потичаме повече, да приберем повече разхвърлени играчки, да сменим един два памперса! Но става въпрос за два часа в седмицата. Това са за месеца 8 часа от нашето време. Отделяме ги за какво ли не - за телевизия, за мотаене напред назад, за време пред фейсбук... А тези 8 часа, подарени на семейството на дете с увреждане ще им осигурят 8 часа, в които могат да си починат, да разнообразят, да се разходят, да си поговорят! Струва си да се опита, нали? Още повече, че говорим за църквата. Колко доброволци могат да се включат в това. Ако говорим само за 10 човека, сметнете сами по колко пъти в месеца ще се наложи да отидеш - два пъти и то само ако трябва да смениш някой. Иначе на един човек се пада да отдели 2 часа от свободното си време в месеца, за да помогне.

Семействата на децата с увреждания имат много нужди. Често те са в изключително затруднено финансово положение. Ако за отглеждането на едно здраво дете са ви необходими пари, то за отглеждането на дете с увреждане са необходими много пари. Освен отделените за дрехи, за нормално преживяване средства, тук трябват пари за рехабилитация, която често е много скъпа, пари за психолог и логопед, които нашата държава не поема. Нужни са пари за лекарства, за специални приспособления, защото в държавата ни онова, което се осигурява е на ръба на минимума. Нужни са пари за нещо съвсем обикновено на глед – памперси. На скоро купувах памперси за новородената си племенница – един пакет струва около 30 лв. Е, тук говорим за памперси за бебе, а купували ли сте скоро памперси за възрастни? Те наистина са скъпи. Финансовите нужди са големи и разбира се, църквата трябва да се грижи за това.

Добро е, но можем да направим още повече. И то е да опознаем проблема, да поискаме да се сблъскаме с него, да го пипнем, да вникнем наистина в нуждата - да се научим. А за това се изисква добро желание и 2 часа на месец. Наскоро един приятел ми разказваше за работата с деца с увреждания в Англия. Стори ми се като далечна мечта. Това, което ми описа е система от доброволци. Те изготвят списък според нуждите на децата и това, в което могат да се включат. Изобщо не ми се стори лесно да заведа едно дете на конна езда. Да държа коня и детето, след което да предам детето на хората, които отговарят за него; да почистя коня, да измия седлото и така до следващия път. Доброволците помагат не само на деца с леки, но и на деца и възрастни с тежки увреждания.

Защо да не можем да се научим и ние? Кое ни пречи? Страхът, незнанието, егоизмът, нежеланието да се натоварим с чуждите проблеми!? Зад всички тези въпроси стои истинската причина – да поискаме! Ще влезем ли в света на болката на другия – какво ще ни коства, какво ще ни вземе и какво ще ни даде това, ако го направим? Отговорът е - съзнателен избор да видим какво е зад вратата на едно такова семейство и на този тип проблеми. Но защо да го направим? „... за да се изяви Божията слава! Исус изцели слепия човек. Това е и нашата надежда. Но Бог често ни изненадва. Той изявява славата си по различни начини. Ние очакваме, че едно изцеление ще докосне много хора и мнозина ще повярват, когато видят силата Му. Но колко ще бъдат докоснати, когато видят църквата да работи наистина като тяло – едно тяло, в което, ако едната част страда, другата е готова да се притече на помощ.

Когато с моя съпруг разбрахме, че синът ни се нуждае от рехабилитация, че е със сериозна диагноза и трябва да се действа веднага, шокът беше разбираем. Освен, че трябваше да приемем ситуацията много бързо и да реагираме, се нуждаехме от огромна сума пари, която нямаше как да намерим. Говоря за 1200 лв. на месец – за рехабилитация и процедури, които биха били от изключителна важност за напредъка на детето ни. Просто се помолихме и казахме на Бога, че няма от къде да вземем парите. Но Той наистина държи съкровищата на света. Бог отвори сърцата на много хора. Вярващи не само от страната ни, но и от чужбина започнаха да помагат. Пристигаха писма, в които имаше 20 евро и те винаги бяха на точното време и за точната нужда. Имаше хора, които поеха конкретни нужди. На по-късен етап заплащаха градината на детето ни, други плащаха рехабилитацията, трети – психолога и т.н.

Имаше и такива, които идваха и просто се грижеха за сина ни, за да излезем за два часа навън. Играеха с него, опознаваха го, виждаха, че няма страшно, че не е толкова трудно. Бяха с нас, за да има с кой да поговорим, с кой да споделим, рамо, на което да поплачем.

И всичко това беше и е „за да се изяви Божията слава”. Много невярващи хора около нас виждаха грижата на църквата за нас. Не бяхме сами, имахме подкрепата, имахме опората, имахме вярата. И до днес много от родителите на деца с увреждания, с които контактуваме не спират да си спомнят това време и да казват, че наистина за нас се е погрижил Господ. Иска ми се да го казват и за други в нашето положение.

В света, в който живеем грижата и липсата на егоизъм е нещо наистина странно. Но Бог избра простите неща, за да посрами мъдрите и слабите, за да посрами силните. Няма величие в сменянето на памперси, няма и особена слава в това вместо да си починеш да отделиш време за нещо, което не е особено приятно. Да, няма величие и слава, но има любов. А ако не по любовта, по какво да познаят хората, че сме Христови ученици?

И слава на Бога има хора, които наистина са избрали да надникнат в болката на другия. Има вярващи посветени на служението сред зависимите от дрогата, има такива, които живеят с проблемите и болката на децата лишени от родителски грижи, такива, които посещават възрастни хора и отделят време, за да ги изслушат и просто поговорят с тях. Семействата на децата с увреждания и децата с увреждания в домовете са една огромна територия, в която църквата има отговорността пред Бога и хората да влезе!

През цялото време в главата ми продължава да звучи въпросът: „Кого да изпратя?» и «кой да отиде за нас?” Знам, че контекстът е друг, но Бог ни пита днес: Кого да изпратя? Ще отидеш ли ти? Готови ли сме да отворим тази огромна врата, от която ще излязат въпроси, за които може дори да не сме мислили? Въпроси, които касаят вярата ни и които могат да обърнат богословието ни. Зад тази врата обаче се крият и много благословения. Да се докоснеш до света на детето с увреждане. Нямате (или може би имате някаква) представа какво има в него! Нека ви кажа – в този свят няма място за злоба, за лъжа, за измама, за предразсъдъци, защото тези понятия не съществуват. Няма място за време, за остаряване, защото времето не съществува. Думи като приятелство, привързване, любов, са истински, защото се приемат с чиста душа, в която няма място за изкривяване. Ето защо, ако искаме да дарим любов на това дете, тя ще бъде възприета истински. Ако искаме да дарим внимание – то ще бъде достойно възнаградено. Ако искаме да се погрижим – то това ще бъде оценено. И тук идва място на въпроса – прави ли Бог „несъвършени” неща? Вярваме ли, че детето с увреждане е несъвършено? Вярваме ли, че Бог е пропуснал нещо, че не е направил нещо както трябва, че се е объркал? Вярваме ли, че подаръците, които Бог ни дава са леко скъсани или пък с грозен цвят опаковка, защото като вярващи твърдим, че децата ни са подарък от Бога?

Веднъж получих за подарък един пакет, нещо омотано в грозен вестник. Очаквах от тази ми приятелка нещо доста по-добро. Знаех, че тя няма много пари, но тайно се надявах, че ме познава и ще е улучила това, което исках. Представете си разочарованието ми, когато взех парчетата вестник. Благодарих и реших да запазя разочарованието си за вкъщи, но тя настоя да го отворя. И какво видях - любимият ми парфюм!!! Смятах дадено нещо за лошо, почувствах се пренебрегната, а всъщност бях обичана и надарена с нещо любимо. На 30 октомври 2001 година в мен се взряха две сини очи, в които се влюбих – красиви, дълбоки – на всичкото отгоре и до ден днешен са си такива, та и още по-красиви. Бог ми беше подарил нещо невероятно – първа рожба, чакана и желана, измолена. Една година по-късно се опитвах да кажа на същия този Бог, че нещо се е объркал, че ми е дал „несъвършен” подарък, че това, което съм очаквала и за което съм се молила, не е това, което съм получила. И разбира се, всеки ден Бог не спира да ме опровергава. Защото „несъвършеното” дете се моли с по-голямо постоянство от нас самите, застъпва се пред Бога за хора, за които ние забравяме, обича тези, които са трудни за обичане, прощава по-бързо от нас, приема тези, които ние се понапъваме да приемем. 10 години по-късно знам – Бог не греши и „несъвършените” неща, които ни дава са, за да се прославят Неговите дела. Не така както ние искаме, не така както сме го планували и очаквали, а така както Той го е планувал.

Кого да изпратя? Предизвикани ли сме сега да надникнем в този свят, да го опитаме, да вземем на себе си част от болката, но и част от благословението? Да помогнем, да покажем любов на дело.

Има вярващи, които направиха стъпките. Има добри практики, които вече съществуват в страната ни и за които навярно ще чуем тези дни. Вярващите се включиха в организации, които помагат в дневните центрове (тук добрият опит в Гоце Делчев). Има такива, които организираха защитени жилища за децата с увреждания, излизащи от институциите. Други направиха социални предприятия, в които такива лица могат да работят (добрият опит на Стара Загора). Макар и да не ги знаем, има хора, които познават Бога и въпреки умората продължават битката за промяна в законодателството на страната ни, в различните наредби, които касаят децата и лицата с увреждания. Има и други, които месец след месец дават част от парите си, за да подпомагат 1 семейство с дете с увреждане – всеки месец, след месец. Вярващи рехабилитатори, психолози, логопеди отделят от времето си и работят без пари, за да помогнат на семейство в затруднено положение. А други – на колене постоянстват в молитва ден след ден за разколебаните родители, за дългите им безсънни нощи, за хора, които Бог ще изпрати при тях.

Но борбата едва сега започва – полето е толкова голямо и Бог пита: Кого да изпратя? Искаме ли да опитаме?