Глава ІV Мисията на църквата

Родена от човеколюбието на Вечния Отец⁸², основана във времето от Христос Изкупителя, събрана в Светия Дух⁸³, Църквата има спасителна и есхатологична цел, която може да бъде напълно постигната единствено в бъдния свят. Ала тъй като вече присъства на земята и е съставена от хора, които са членове именно на земния град и вече са призвани да образуват в историята на човешкия род семейството на Божиите синове, тя трябва постоянно да расте до Господното пришествие. Обединено с оглед на небесните блага и обогатено от тях, това семейство бе “изградено и уредено като общество на този свят”⁸⁴ от Христос и снабдено “с подходящи средства за видимото и социално единение”⁸⁵. Затова Църквата, която е едновременно “видимото събрание и духовната общност”⁸⁶, върви заедно с цялото човечество и споделя една и съща земна съдба със света и, като квас и душа на човешкото общество⁸⁷, е призвана да бъде обновена в Христос и преобразувана в Божие семейство.

Подобно взаимно проникване на земния и на небесния град, разбира се, не може да бъде възприето другояче освен с вяра. Нещо повече, то остава тайната на човешката история, която ще бъде смущавана от греха до пълното проявяване на великолепието на Божиите синове. Ала преследвайки собствената си спасителна крайна цел, Църквата не само предава на човека божествения живот, но и някак си разпръсква над целия свят отразената от него светлина най-вече поради това, че оздравява и издига достойнството на човешката личност, укрепва свързаността на човешкото общество и изпълва с по-дълбок смисъл и значение всекидневния труд на хората. Така с отделните си членове и с цялата си общност Църквата вярва, че може да направи по-човечно човешкото семейство и неговата история.

Освен това Католическата църква охотно държи сметка за приноса към осъществяването на същата задача, който другите християнски Църкви или църковни общности са дали или дават като си съдействат. И едновременно с това е убедена, че може да бъде значително подпомагана по най-разнообразни начини от света в подготвянето на пътя към Евангелието чрез дарбите и дейността както на отделните хора, така и на човешкото общество. С цел надлежното поощряване на подобен обмен и взаимопомощ в тези, в известен смисъл общи за Църквата и за света, области тук се излагат някои общи принципи.

Изхождайки от тази вяра, Църквата може да извлече достойнството на човешката личност от колебанията на всички мнения, които например или прекалено понизяват или прекалено превъзнасят човешкото тяло. Нито един човешки закон не може да осигури толкова добре личното достойнство и свободата на човека, колкото повереното на Църквата Евангелие на Христос. Това Евангелие всъщност благовестява и провъзгласява свободата на Божиите синове, отблъсква всяко произтичащо в крайна сметка от греха робство⁸⁸, почита като свещено достойнството на съвестта и неговото свободно решение, неуморно вдъхновява и удвоява всички човешки таланти в служба на Бога и на човешкото благо, и накрая препоръчва всеки на любовта на всички⁸⁹. Всичко това съответства на основния закон на християнското домостроителство. Защото, ако един и същи Бог е едновременно Бог-Спасител и Бог-Творец, и Господ на човешката история се отъждествява с Господ на историята на спасението, то справедливата самостоятелност на творението и особено на човека в самия божествен ред не само че не е отнета, а по-скоро е възстановена и укрепена в нейното достойнство.

Затова по силата на повереното ѝ Евангелие Църквата провъзгласява човешките права и признава и много цени динамичността, с която тези права са повсеместно разпространени в наши дни. Ала това движение трябва да бъде пропито от духа на Евангелието и да бъде предпазено от всякаква лъжовна самостоятелност. Ние действително сме изкушени да мислим, че нашите лични права са в пълна безопасност само тогава, когато сме освободени от всякакво правило на Божия закон. Но ако се върви по този път, достойнството на човешката личност не само че не се спасява, а по-скоро се изгубва.
Помощта на Църквата за човешкото общество
42. Единението на човешкото семейство е силно укрепено и завършено в основаното в Христос единство на Божиите синове⁹⁰.

Разбира се, поверената от Христос мисия на Неговата Църква не е от политически, икономически или социален ред: отредената ѝ от Него крайна цел е от религиозен ред⁹¹. Ала именно от тази религиозна мисия произтичат задачи, светлина и сили, които могат да допринесат за изграждането и укрепването на човешкото общество съгласно Божия закон. А там, където е необходимо, според обстоятелствата за време и място, тя също може да породи дела, предназначени за служба на всички и особено на нуждаещите се, като например милосърдни и други подобни дела.

Църквата признава освен това всичко добро в днешната социална динамичност: преди всичко развитието към единство, процеса на здрава социализация и гражданска и икономическа солидарност. Поощряването на единството действително съответства на съкровената мисия на Църквата, която е именно “в Христос като тайнство, тоест едновременно знак и средство за съкровеното единение с Бога и за единството на целия човешки род”⁹². Така тя показва на света, че истинското външно социално единение произхожда от единението на умовете и сърцата, тоест на вярата и любовта, с които нейното единство бе неразривно основано в Светия Дух. И действително, силата, която Църквата успява да вдъхне на съвременното човешко общество, се състои в тези действено живени вяра и любов, а не в упражняването на някакво външно господство с чисто човешки средства.

И тъй като по силата на своята мисия и природа тя не е свързана с никаква особена форма на човешка култура или политическа система, поради всеобщия си характер Църквата може да изгради много тясна връзка между различните човешки общности и народите, за да ѝ се доверят и реално да признаят истинската ѝ свобода за изпълнение на нейната мисия. На това основание Църквата приканва своите синове, както впрочем и всички хора, да надмогнат всяко разногласие между народите и расите и вътрешно да укрепят справедливите човешки сдружения с присъщия на Божиите синове семеен дух.

Съборът следователно се отнася с голямо уважение към всичко истинно, добро и справедливо в институциите, които човешкият род е създал и продължава да създава, колкото и различни да са те. Освен това постановява, че доколкото зависи от нея и в съзвучие със собствената си мисия, Църквата иска да подпомага и поощрява всички тези институции. Тя не желае нищо повече от това да служи на всеобщото благо, да се развива свободно при всеки режим, който уважава основните права на личността и семейството и признава изискванията на общото благо.
Помощта на Църквата за човешката дейност чрез християните
43. Съборът приканва християните, граждани и на единия и на другия град, да се постараят вярно да изпълняват земните си задължения, като се оставят да бъдат водени от духа на Евангелието. Грешат онези, които, въпреки че знаят, че тук нямаме постоянен град, а търсим бъдещия⁹³, мислят, че поради това могат да пренебрегват собствените си земни задължения вместо да разсъждават, че именно вярата ги задължава да ги изпълняват още по-добре според призванието на всеки един⁹⁴. Не по-малко бъркат обаче и онези, които мислят, че могат до такава степен да се потопят в земните дела сякаш са съвсем чужди на религиозния живот, ограничаващ се според тях единствено до култовите действия и до някои морални задължения. Против този скандал пламенно надигат глас на неодобрение още пророците в Стария Завет ⁹⁵, а още повече самият Исус Христос, Който ги заплашва със страшни наказания в Новия Завет⁹⁶. Затова не трябва изкуствено да се противопоставят професионалните и социалните дейности, от една страна, и религиозният живот, от друга. Християнинът, който пренебрегва светските си задължения, пренебрегва онези към ближния и дори към самия Бог и застрашава собственото си вечно спасение. По примера на Христос, Съзидателя, християните следва да бъдат доволни, че могат да обяснят всичките си земни дейности като обединят човешките, домашните, професионалните, научните и технически усилия в един-единствен животворящ синтез с религиозните блага, под чието висше ръководство всичко ще бъде съчетано за Божия слава.

Светските задължения и дейности са отредени именно на миряните, макар и не само на тях. Следователно, когато действат като граждани на света, било индивидуално, било задружно, те не само спазват присъщите на всяка дисциплина закони, но полагат усилия за придобиване на истинска изкусност в тези полета. Те следва охотно да си сътрудничат с онези, които се прицелват в тъждествени цели. С уважение към изискванията на вярата и изпълнени с нейната сила, следва неуморно да измислят нови инициативи и да ги осъществяват. На вече изградената им както трябва съвест е отредено да впише Божия закон в живота на земния град. Миряните следва да очакват от свещениците светлина и духовна сила. Да не си мислят обаче, че техните пастири винаги са до такава степен експерти, че да имат готово конкретно решение за всеки новоизникнал проблем, дори и на най-сериозните, или че собствената им мисия ги призовава за това. Ала озарени от християнската мъдрост, те следва по-скоро да поемат собствената си отговорност и да проявяват уважително внимание към учението на Учителната власт⁹⁷.

Най-често именно самият християнски възглед за нещата ще ги насочи към определено решение при дадени обстоятелства. И все пак и други верни също толкова искрено ще могат да изразят различно съждение по същия въпрос и това се случва доста често и закономерно. И ако предложените от двете страни решения, дори отвъд намеренията на страните, лесно се свързват от мнозина с евангелското послание, в такъв случай те не следва да забравят, че никой няма право да изисква от църковната власт изключителното признаване на собственото му мнение. Те следва обаче винаги да търсят взаимното си просвещаване чрез искрен диалог, като запазят любовта помежду си и се грижат на първо място за общото благо.

Миряните, които имат дейни отговорности в целия църковен живот, не само са длъжни да одухотворяват света с християнския дух, но са призвани също да бъдат свидетели на Христос сред всички, тоест дори и в човешкото общество.

А епископите, на които е поверена задачата да управляват Божията църква, трябва заедно с презвитерите си да проповядват посланието на Христос, така че всички земни дейности на верните да бъдат облени в светлината на Евангелието. Пастирите не следва да забравят, че с всекидневното си поведение и загриженост⁹⁸ показват на света лика на Църквата, въз основа на който хората изграждат своята преценка за действеността и истината на християнското послание. Заедно с монасите и верните, те следва да показват с живота и словото си, че още със самото си присъствие, с всички съдържани в нея дарове, Църквата е неизчерпаем извор на силите, от които днешният свят много се нуждае. Усърдието в учението ще ги направи способни да поддържат отговорностите си в диалога със света и с хората с всякакви виждания. И преди всичко да помнят думите на този Събор: “Тъй като днес човешкият род се стреми все повече към гражданско, икономическо и социално единство, става все по-необходимо свещениците да отстранят всяко основание за разделение, като обединят грижите и силите си под ръководството на епископите и Върховния първосвещеник, за да може целият човешки род да бъде доведен до единството на Божието семейство”⁹⁹.

Макар че по силата на Светия Дух Църквата е останала винаги вярна Невеста на своя Господ и никога не е преставала да бъде знак за спасението на света, тя все пак много добре знае, че в дългата ѝ многовековна история, сред нейните членове¹⁰⁰, както сред клириците, така и сред миряните, не са липсвали и неверни на Божия Дух. Дори в нашето време Църквата добре знае колко са раздалечени помежду си откритото от нея послание и човешката слабост на онези, на които е било поверено Евангелието. Каквото и да отсъди историята за подобни недостатъци, ние трябва да ги осъзнаем и усилено да се борим срещу тях, за да не навредят на разпространяването на Евангелието. Така че и Църквата добре знае, че трябва да продължи да съзрява като усвоява вековния опит, за да осъществява взаимоотношенията си със света. Водена от Светия Дух, нашата Майка, Църквата, неуморно “приканва чедата си към очистване и обновление, за да може Христовият знак да засияе още по-ярко върху църковния лик”¹⁰¹.

Опитът на изминалите векове, прогресът на науките, скритите в различните форми на човешка култура съкровища, които позволяват на човека по-добре да опознае самия себе си и откриват нови пътища към истината: всичко това е от полза и за Църквата. И действително, още от самото начало на своята история тя се научи да изразява Христовото послание, прибягвайки до схващанията и езиците на различните народи, като положи усилия да го онагледи чрез мъдростта на философите: с цел да приспособи в подходящи граници Евангелието както към способностите на всички, така и към изискванията на мъдрите. Подобно приспособяване на проповядването на откровеното Слово трябва да остане закон за всяка евангелизация. Така от всеки народ действително се изисква способността да изразява по собствен начин Христовото послание и същевременно се поощрява един животворящ обмен между Църквата и различните култури на народите¹⁰². С цел разрастването на този обмен преди всичко днес, когато промените са тъй бързи, а начините на мислене тъй разнообразни, Църквата се нуждае особено много от помощта на онези, които, живеейки в света, са експерти в различните институции и дисциплини и разбират тяхната нагласа, независимо дали се касае за вярващи или за невярващи. Дълг на целия Божи народ, и преди всичко на пастирите и богословите, е да слуша внимателно, да разграничава и тълкува различните начини на говорене на нашето време, и да съумява да ги прецени, с помощта на Светия Дух, в светлината на Божието Слово, за да може откритата истина да се разбира все по-задълбочено и все по-добре и да се представя на всички във все по-подходяща форма.

Тъй като притежава видима социална структура, която е именно знак за нейното единство с Христос, Църквата може да се обогати и се обогатява от развитието на човешкия социален живот, но не защото нещо липсва в учредяването ѝ от Христос, а за да го опознае по-дълбоко, по-добре да го изрази и по-успешно да го приспособи към нашето време. Тя усеща с благодарност, че получава не по-малко за общността си, отколкото за отделните си чеда, разностранна помощ от хора с всякакъв ранг и положение. Всеки, който допринася за развитието на човешкото общество в реда на семейството, националната или интернационалната култура, помага немалко, според Божия замисъл, и на Църковната общност, доколкото последната зависи от външни фактори. Нещо повече, Църквата признава, че е извлякла и може да продължи да извлича големи облаги от самото противопоставяне на нейните противници и гонители¹⁰³.
Христос – алфата и омегата
45. Независимо дали помага на света или получава много от него, Църквата се прицелва единствено в идването на Божието царство и осъществяването на спасението на човешкия род. Всичкото благо, което Божият народ може да предостави на човешкото семейство във времето на неговото земно странстване произтича от факта, че Църквата е “всеобщо тайнство на спасение”¹⁰⁴, което разкрива и заедно с това осъществява тайната на Божията любов към човека.

И действително, Божието Слово, чрез което всичко бе сътворено, самò стана плът, за да може Той, съвършеният човек, да извърши всеобщото спасение и всеобщото съединение под главата Си. Господ е крайната цел на човешката история, “съсредоточие на желанията на историята и на цивилизацията”, центърът на човешкия род, радостта за всички сърца, изпълнението на техните въжделения¹⁰⁵. Той е този, Който Отца възкреси от смъртта, превъзнесе и постави от дясната Си страна като го установи за съдник на живите и мъртвите. Оживени и събрани в Духа Му, ние вървим към окончателното съвършенство на човешката история, която напълно съответства на замисъла на любовта Му: “да съедини всичко небесно и земно под един глава – Христа” (Еф. 1:10).

Сам Бог казва: “Ето, ида скоро, и отплатата Ми е с Мене, за да въздам всекиму според делата му. Аз съм Алфа и Омега, начало и край, Първият и Последният” (Откр. 22:12-13).