Пастирска конституция за Църквата в съвременния свят

ЕПИСКОП ПАВЕЛ

в единение с отците на Свещения събор

за вечна памет
Пастирска конституция

Gaudium et spes

Пролог¹


Тясно единение на Църквата с

цялото човешко семейство
1. Радостите и надеждите, тъгите и тревогите на днешните хора, най-вече на бедните и на всички страдащи, са също радости и надежди, тъги и тревоги на Христовите ученици и няма нищо истински човешко, което да не отеква в сърцата им. Тяхната общност действително се състои от хора, които, единени в Христа и водени от Светия Дух в пътуването си към царството на Неговия Отец, са получили вестта за спасението, която трябва да предложат на всички. Затова християнската общност се чувства реално и тясно солидарна с човешкия род и неговата история.
Към кого се обръща Съборът
2. Затова след като проникна по-дълбоко в тайната на Църквата, Вторият ватикански събор сега непоколебимо се обръща не само към църковните чеда, нито само към призоваващите името на Христос, а към всички хора и желае да изложи пред тях своето разбиране за присъствието и действието на Църквата в съвременния свят.

Съборът има предвид човешкия свят или цялото човешко семейство ведно с всички неща, сред които живее: светът като театър на историята на човешкия род, белязан от човешките усилия, поражения и победи; светът, за който християните вярват, че е основан и съхранен от любовта на Твореца; безспорно изпадналият под робството на греха свят, но освободен от разпънатия на Кръста и възкръснал Христос, Който срази Лукавия, за да може светът да бъде преобразуван според Божия замисъл и така да бъде изпълнен.

Ето защо, като провъзгласява върховното величие на човешкото призвание и утвърждава наличието на божествения зародиш в него, Светият събор принася на човешкия род искреното съдействие на Църквата с цел установяване на всеобщото братство, което съответства на подобно призвание. Църквата не е движена от никаква земна амбиция, а се прицелва единствено в това да продължи, под ръководството на Светия Дух, самото дело на Христос, Който дойде на света, за да свидетелства за истината², за да спасява, а не да съди, за да служи, а не да Му служат³.

Човешкият род днес живее в нов период от своята история, характеризиращ се с дълбоки и бързи промени, които постепенно се разпростират над целия свят. Предизвикани от разума и творческата дейност на човека, те се отразяват на самия човек, на неговите индивидуални и колективни съждения и желания, на неговия начин на мислене и на действие спрямо нещата и спрямо хората. И то до такава степен, че вече може да се говори за истинско социално и културно преобразуване, което се отразява и на религиозния живот.

И както се случва при всяка криза на растежа, това преобразуване носи със себе си немалки трудности. Така, докато човекът разпростира толкова нашироко своята мощ, той не винаги успява да я постави в своя услуга. Той полага усилия да проникне в най-съкровеното кътче на душата си, но това го прави често още по-неуверен в самия себе си. Той постепенно си изяснява законите на социалния живот, но след това се колебае в каква посоката да ги приложи.

Човешкият род никога не е разполагал с толкова много богатства и възможности за икономическа мощ, но при все това голяма част от хората все още е измъчвана от глад и мизерия, а големи човешки маси все още са напълно неграмотни. Никога както днес хората не са имали така изострено чувство за свобода, а същевременно възникват нови форми на социално и психическо робство. И докато светът осъзнава толкова трезво своето единство и взаимозависимостта на отделните хора в една необходима солидарност, той е тласкан в противоположни посоки от борещи се помежду си сили: и действително, политическите, социалните, икономическите, расовите и идеологическите противоречия са все още устойчиви, а опасността от тотална, способна да унищожи всичко война – не по-малка. Расте обменът на идеи, но самите думи, с които се изразяват най-важните понятия, приемат твърде различни значения в различните идеологии. И накрая, полагат се усилия за построяване на по-съвършен временен ред, без това да е съпроводено от равностоен духовен прогрес.

Потънали в толкова противоречиви условия, многобройни наши съвременници не са в състояние реално да разграничат постоянните ценности и надлежно да ги съчетаят с новите открития. Затова са обхванати от безпокойство и са измъчвани в надежда и тревожност от въпроса за настоящия ход на света. Този ход отправя предизвикателство към човека, дори го принуждава да си отговори.
Дълбоки промени
5. Развълнуваните духове и преобразените условия на живот са свързани понастоящем с коренна промяна, която по отношение на подготовката на духа дава превес на математическите, физическите и хуманитарните науки, а по отношение на действието се осланя на породената от тези науки техника. Тази научна нагласа извайва културата и начина на мислене по различен спрямо едновремешния способ. А и техниката напредна до такава степен, че да преобрази облика на земята и да се впусне в овладяването на извънземното пространство.

В известен смисъл човешкият разум разпростира своето господство и над времето: над миналото – с историческото изследване и над бъдещето – с усилието за проучване и планиране. Прогресът на биологията, психологията и социалните науки не само дава на човека възможност за по-добро себепознание, а му предоставя също и условия за пряко въздействие върху живота на обществото чрез използването на подходящи технически методи. Човешкият род същевременно става все повече загрижен за предвиждането и контролирането на собственото си демографско развитие.

Самият ход на историята става толкова забързан, че трудно може да бъде следван от отделните хора. Участта на човешката общност става една-единствена и вече не може да се разграничи на множество отделни истории. Така човешкият род преминава от един по-скоро статичен възглед за реда на нещата към един по-динамичен и развиващ се възглед: това поражда нова огромна проблематика, която насърчава нови анализи и обобщения.
Социални промени
6. Вследствие на всичко това в традиционните местни общности – патриархални семейства, кланове, племена, села – настъпват все по-дълбоки промени сред различните групи и взаимоотношения в социалния живот.

Постепенно се разпространява един тип индустриализирано общество, който благоприятства икономическото изобилие в някои страни и коренно преобразува вековните възгледи и условия на социален живот. Същевременно растат вкусът и търсенето на градския начин на живот, благоприятствани от увеличаването броя на градовете и на техните жители, както и от разпространяването на градския начин на живот на село.

Нови и все по-усъвършенствани средства за комуникация в обществото благоприятстват по-широкото и по-бързото научаване на събитията и разпространяване на идеите и чувствата, като при това пораждат верижни реакции.

Не трябва да се пренебрегва и това, че много хора, подтикнати да емигрират поради различни основания, променят своя начин на живот.

Така че взаимоотношенията на човека със себеподобните му непрекъснато се разрастват и тази “социализация” създава на свой ред нови взаимоотношения, без обаче винаги да благоприятства съответна зрялост на личността и наистина междуличностни взаимоотношения, тоест “персонализация”.

Такова развитие се проявява най-вече в страни, които се възползват от придобивките на икономическия и техническия прогрес, но задвижва и развиващите се народи, които се стремят да получат за своите страни благата на индустриализацията и урбанизацията. Тези народи, особено ако са обвързани с по-древни традиции, изпитват същевременно нужда да упражняват свободата си по-зряло и по-лично.

Наследените от миналото институции, закони, начини на мислене и чувстване не винаги изглеждат приспособими към настоящето положение, откъдето произтича и дълбоката обърканост в поведението и дори в самите правила за добро поведение.

И накрая, религиозният живот също търпи влиянието на новите условия. От една страна, едно по-остро критично чувство го пречиства от магическия възглед за света и от остатъците на суеверие и изисква все по-лично и дейно приобщаване към вярата: затова онези, които достигат до по-остро чувство за Бога, са многочислени. От друга страна обаче, все повече растат човешките маси, които на практика се отдалечават от религията. За разлика от миналите времена отричането на Бога или религията или минаването на практика и без тях не е необичаен или индивидуален факт. И действително, днес подобно поведение нерядко се представя като изискване на научния прогрес или на някакъв нов вид хуманизъм. В много страни всичко това се проявява не само във философските аргументации, но завладява обширни полета на литературата, изкуството, тълкуването на науките за човека и на историята, и дори самите граждански закони: оттук произтича и объркването на мнозина.
Неравновесията в съвременния свят
8. Едно толкова бързо, често осъществявано без порядък, развитие и самото все по-изострено съзнание за съществуващите по света несъответствия пораждат или увеличават противоречията и неравновесията.

Преди всичко в личността много често се забелязва неравновесие между модерния практически разум и способността за теоретично мислене, което не успява нито да се наложи, нито да подреди задоволително синтезирано съвкупността от знания. Поражда се също и неравновесие между загрижеността за практическа действеност и изискванията на моралното съзнание и не по-рядко между условията на колективния живот и изискванията на способността за самостоятелно мислене и на самото съзерцание. И накрая, неравновесие между специализациите в човешката дейност и общия поглед върху нещата.

А напреженията в семейството се пораждат било от тежестта на демографските, икономическите и социалните условия, било от затрудненията, които възникват между поколенията, било от новия тип социални взаимоотношения между мъжа и жената.

Големи различия възникват също между расите и дори между различните социални групи, между богатите страни и не толкова богатите или бедните страни и накрая, между родените от стремежа на народите за мир международни институции и амбицията да се наложи собствената идеология или колективният егоизъм в държавите или другите организации.

Оттук произтичат взаимните недоверия или враждебности, конфликти и огорчения, на които човекът е едновременно причина и жертва.
Най-разпространените стремежи на човешкия род
9. Междувременно расте убеждението, че човешкият род може и трябва не само непрекъснато да подсилва своето господство над сътвореното, но и да се бори за установяване на политически, социален и икономически ред, който все повече и по-добре да служи на човека и да помага на всеки човек и на всяка група да утвърждава и развива собственото си достойнство.

Оттук произтичат настойчивите изисквания на мнозина, които, осъзнали несправедливото или неравноправното разпределение на благата, се считат за онеправдани. Развиващите се или току-що получилите независимост страни желаят да се възползват от благата на модерната цивилизация не само на политическо, но и на икономическо равнище и свободно да изпълняват своята роля в света. С всеки изминал обаче ден тези страни все повече се отдалечават от по-богатите страни, които се развиват по-бързо, и доста често изпадат под тяхната зависимост, включително икономическа. Гладуващите народи предявяват изисквания към по-богатите народи. Жените отправят искания за равенство с мъжете, и то не само по право, но и на дело, там където все още не са го постигнали. Работници и селяни искат не само да припечелват необходимото, за да живеят, но и да развиват личността си чрез своя труд и да участват в организирането на икономическия, социалния, политическия и културния живот. За първи път в човешката история днес всички народи са убедени в това, че благата на цивилизацията могат и трябва реално да се разпространяват сред всички.

Ала във всички тези изисквания се крие едно по-дълбоко и всеобщо желание: отделните лица и организираните групи жадуват за пълноценен и свободен живот, за достоен за човека живот, който да постави в тяхна услуга всичко, което съвременният свят може да им предостави в изобилие. Държавите също полагат все по-големи усилия, за да постигнат определена форма на универсална общност.

След като нещата са поставени по този начин, днес светът изглежда едновременно мощен и слаб, способен да извърши най-доброто и най-лошото, а пред него се открива пътят на свободата или робството, на прогреса или регреса, на братството или омразата. От друга страна, човекът си дава сметка, че от него зависи доброто насочване на задействаните от самия него усилия, които могат да го смажат или да му служат. Затова си задава въпроси.

Що се отнася до Църквата, тя вярва, че Христос, Който умря и възкръсна за всички⁵, дава на човека светлина и сила чрез Своя Дух, за да може човекът да отговори на върховното си призвание, че на хората на земята е дадено друго име, чрез което могат да се спасят⁶. Тя вярва също, че е намерила в своя Господ и Учител ключа, центъра и края на цялата човешка история. Освен това твърди, че под всички промени остават много непроменени неща, основани в Христа, Който е винаги същият и вчера, и днес, и вовеки⁷. Така в светлината на Христос, образ на невидимия Бог, роден преди всяко творение⁸, Съборът възнамерява да се обърне към всички, за да онагледи тайната на човека и да съдейства в търсенето на решение на най-важните проблеми на нашето време.

Съборът си поставя преди всичко задачата да отсъди в тази светлина ценностите, които днес са на голяма почит и да ги върне към техния божествен извор. Доколкото изхождат от човешкото дарование, с което Бог надари човека, тези ценности са прекрасни сами по себе си, но поради поквареността на човешкото сърце нерядко са отклонени от надлежната им уредба и поради това се нуждаят от пречистване.

Какво мисли Църквата за човека? (глава І) Какво изглежда, че трябва да бъде препоръчано за изграждането на съвременното общество? (глава ІІ) Какво е окончателното значение на човешката дейност във вселената? (глава ІІІ) Тези въпроси очакват отговор. Впоследствие ще стане още по-ясно, че Божият народ и човечеството, в което този народ е включен, си правят взаимна услуга: така ще се прояви религиозният и поради това дълбоко човешки характер на мисията на Църквата (глава ІV).

Глава І

Достойнството

на човешката личност


Човекът по Божи образ
12. Вярващи и невярващи почти са съгласни, че всичко на земята трябва да бъде подредено спрямо човека като негов център и връх.

Ала що е човек? Той е изразил и изразява многобройни, разнообразни и дори противоречиви мнения за самия себе си, като или така се превъзнася, че превръща себе си в абсолютно правило, или се принизява до отчаяние и така изпада в съмнение и тревожност. Църквата дълбоко усеща тези затруднения и просветена от Божественото откровение може да им даде отговор, който описва истинското състояние на човека, дава основание за неговите злочестини и заедно с това помага за справедливото признание на неговото достойнство и призвание.

Свещеното Писание действително учи, че човекът е бил сътворен “по Божий образ”, способен да познае и да обича собствения си Творец, създаден да господарува над всички земни творения⁹, да ги управлява и да си служи с тях за Божия слава¹⁰. “Що е човек, та го помниш, и син човечески, та го спохождаш? Понизил си го с малко нещо спроти Ангелите: със слава и чест си го увенчал; поставил си го владетел над делата на Твоите ръце; всичко си покорил под нозете му” (Пс. 8:5-7).

Ала Бог не сътвори човека самотен: още от началото “мъж и жена ги сътвори” (Бит. 1:27) и тяхното единение представлява първата форма на междуличностно общение. По своята съкровена природа човекът действително е социално същество и не може да живее, нито да развие своите дарби без взаимоотношенията си с другите.

Затова, както четем в Свещеното Писание, Бог видя “всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро” (Бит. 1:31).
Грехът
13. Създаден от Бога в праведно състояние, но изкушен от Лукавия още в началото на историята, човекът злоупотреби със свободата си като се изправи срещу Бога и като пожела да достигне своята цел извън Бога. И макар да бяха познали Бога, хората не Му отдадоха почит като на Бог..., а неразумното им сърце се помрачи... и предпочетоха да служат на творението, а не на Твореца¹¹. Това, което ни разкри Божественото Откровение, бе потвърдено от собствения ни опит. И действително, ако човек погледне вътре в сърцето си, ще открие, че има склонност към злото и е затънал в толкова злини, които естествено не могат да произлизат от неговия добър Творец. Като отказва да признае Бога за свое начало, човек често накърнява свързания с крайната му цел надлежен ред и в същото време нарушава цялостната си правилна насоченост било към себе си, било към другите хора и всяко творение.

Така че човекът е раздвоен в себе си. Ето защо целият човешки живот, както индивидуалният, така и колективният, преминава в драматична борба между доброто и злото, между светлината и мрака. Човекът дори се оказва неспособен действително да превъзмогне пристъпите на злото у самия себе си, така че всеки един човек се чувства като окован във вериги. Но Самият Господ дойде да освободи човека и да му даде сила, като вътрешно го обнови и изпъди навън “княза на този свят” (Иоан. 12:31), който го държеше като роб на греха¹². Грехът впрочем понизява самия човек, като му пречи да постигне собствената си пълнота.

В светлината на това Откровение намират окончателно си основание както възвишеното призвание, така и дълбокото злочестие, които всички хора изпитват.
Устройство на човека
14. Единен в тяло и душа, със самото си телесно състояние човекът обединява в себе си елементите на материалния свят, които така достигат в него своя връх и могат свободно да славословят Твореца¹³. Следователно не е допустимо човек да пренебрегва телесния живот, а напротив, той е длъжен да почита и уважава своето тяло именно защото е сътворено от Бога и отредено за възкресение в последния ден. И все пак, наранен от греха, човекът изпитва в себе си бунта на тялото. Затова именно самото достойнство на човека изисква от него да слави Бога в собственото си тяло¹⁴ и да не му позволява да се превърне в роб на изкривените наклонности на сърцето.

Човекът обаче не бърка като се признава за по-висш от телесното и се счита за нещо повече от проста частица от природата или анонимен елемент от човешкия град. И действително, в своя вътрешен мир той надхвърля света на нещата: и към този дълбинен вътрешен мир се завръща, когато се обърне към сърцето си, там където го очаква Бог, Който се вглежда в сърцата¹⁵, там където под Божия поглед решава съдбата си. Затова като признава, че има духовна и безсмъртна душа, той не се оставя да бъде мамен от лъжовни измислици, които произтичат единствено от физическите и социалните условия, а напротив, достига до дълбините на самата истина за нещата.

И накрая, умозрителната природа на човешката личност постига съвършенството като свой дълг, благодарение на мъдростта, която сладостно привлича човешкия ум в търсенето и в любовта към истината и към доброто, а когато човек се изпълни от нея, го води от видимото към невидимото.

Нашето време се нуждае още повече спрямо изминалите векове от тази мъдрост, за да направи по-човечни собствените си нови открития. Бъдещето на света действително е застрашено, освен ако не се родят по-мъдри хора. Следва да се отбележи, че много икономически по-бедни спрямо други, но по-мъдри страни могат да им окажат значителна помощ.

А с дарбата на Светия Дух човекът може да достигне във вярата до съзерцанието и вкусването на тайната на Божия замисъл¹⁶.

Ала докато всяко въображение е разколебано пред лицето на смъртта, просветената от Божественото откровение Църква твърди, че човекът е бил сътворен от Бога с щастлива крайна цел отвъд границите на земното злочестие. Християнската вяра учи също, че телесната смърт, от която човек щеше да бъде освободен, ако не бе съгрешил²², ще бъде победена, когато всемогъщият и милосърден Спасител възвърне на човека неговото изгубено поради греха състояние. Бог действително призова и призовава човека да се приближи към Него с цялата си природа във вечно общение с нетленния божествен живот. Тази победа бе извоювана с възкръсналия за живота Христос²³, Който освободи човека от смъртта чрез собствената Си смърт. Така че като се предлага с обичайните аргументи на всеки, който иска да разсъждава, вярата отговаря на неговите тревоги относно бъдещата му участ и в същото време му дава възможност да общува в Христа със скъпите му, вече изтръгнати от смъртта хора, и му дава надежда, че те вече са постигнали истинския живот при Бога.

С термина “атеизъм” се означават доста различни помежду им явления. Някои изрично отричат Бога; други считат, че човекът не може да каже нищо за Него; а трети изучават проблема относно Бога с такъв метод, че проблемът изглежда лишен от смисъл. Мнозина, неправомерно прехвърляйки границите на позитивистките науки, или твърдят, че всичко може да бъде обяснено само от научна гледна точка или пък, обратно, вече не приемат никоя истина за абсолютна. Някои толкова много превъзнасят човека, че в резултат отслабват вяра в Бога, и изглеждат по-склонни да утвърждават човека, отколкото да отричат Бога. Други си представят Бога по такъв начин, че тази отхвърляна от тях представа в никакъв случай не е Бога от Евангелието. Други пък дори не си поставят проблема за Бога, доколкото изглежда не чувстват ни най-малко религиозно безпокойство и не успяват да разберат защо би трябвало да се интересуват от религия. Освен това атеизмът нерядко произхожда или от бурен протест срещу злото в света или от неправомерно отдаване на присъщите на Всевишния характеристики на някоя човешка ценност, така че тя да заеме мястото на Бога. Дори модерната цивилизация, разбира се не сама по себе си, а доколкото е потопена в земните дела, често може да затрудни достъпа до Бога.

Несъмнено онези, които съзнателно полагат усилия да държат Бога далеч от сърцата си и да избягват религиозните проблеми, и не следват повелята на съвестта си, не са лишени от вина, но и самите вярващи често носят известна отговорност в това отношение. И действително, разглеждан в целостта му, атеизмът не е изначален, а произтича от различни причини, сред които и критичната реакция спрямо религиите, а в някои области преди всичко спрямо християнската религия. Затова е възможно немалък дял в зараждането на атеизма да имат вярващите, доколкото – ако са пренебрегнали възпитанието на собствената си вяра или поради лъжовно представяне на учението, или дори поради недостатъците на собствения си религиозен, морален и социален живот – те, така да се каже, по-скоро скриват отколкото откриват неподправения лик на Бога и на религията.
Систематичният атеизъм
20. Модерният атеизъм често се представя под систематична форма, според която, ако оставим настрана другите причини, човешкият стремеж към самостоятелност е тласнат толкова напред, че създава затруднения за каквато и да е зависимост от Бога. Изповядващите подобен атеизъм твърдят, че свободата се състои в това човек да бъде цел на самия себе си, единствен съзидател и демиург на собствената си история. Те смятат този възглед за несъвместим с признаването на Господ, автор и цел на всичко, или поне за обезценяващ подобно твърдение. Това учение може да бъде благоприятствано от чувството за могъщество, което техническият прогрес дава на човека.

Сред формите на съвременния атеизъм не трябва да се пренебрегва онази, която очаква освобождението на човека най-вече чрез неговото икономическо и социално освобождение. Твърди се, че поради самата си природа религията възпрепятства подобно освобождение доколкото, като въздига надеждата на човека до миража за бъдещ живот, го отклонява от изграждането на земния град. Затова когато хванат в ръце управлението, поддръжниците на подобно учение се борят ожесточено срещу религията и разпространяват атеизма, прибягвайки дори до средствата за натиск, с които разполага обществената власт, най-вече що се отнася до възпитанието на младежта.

Тя обаче полага усилия да открие скритите в атеистичния ум основания за отричането на Бога и, съзнавайки сериозността на повдигнатите от атеизма въпроси и движена от любовта към всички хора, счита, че те заслужават по-сериозно и задълбочено проучване.

Църквата вярва, че признаването на Бога не се противопоставя по никакъв начин на достойнството на човека, тъй като това достойнство се основава и усъвършенства именно в самия Бог: човекът получава от Бога Творец дарбите на разума и свободата и е създаден като свободен в обществото, но преди всичко е призован да общува със самия Бог в качеството си на син и да споделя собственото си щастие. Освен това тя учи, че есхатологичната надежда не намалява значението на земните задачи, а дори поддържа тяхното изпълнение с нова мотивация. И обратно, когато липсва божественото основание и надеждата за вечен живот, човешкото достойнство е доста сериозно наранено, както днес често се установява, и загадките на живота и смъртта, на вината и болката остават нерешени, така че хората нерядко изпадат в отчаяние.

В това време всеки човек остава за самия себе си нерешен, смътно възприеман проблем. И действително, никой не може да избегне припомненото по-горе питане в някои моменти от своя живот и особено при по-значителни събития. Ала единствено Бог дава пълноценен и сигурен отговор на проблема, именно Той, Който призовава човека към по-висши мисли и към по-смирени търсения.

Лек за атеизма следва да се очаква както от подходящото изложение на учението на Църквата, така и от целия неин живот и този на нейните членове. Църквата действително има задачата да направи присъстващи и почти видими Бог Отец и Неговия въплътен Син, като непрестанно се обновява и пречиства²⁵, водена от Светия Дух. Това ще се получи преди всичко със свидетелството на жива и зряла вяра, тоест подходящо възпитана в способността трезво да гледа в лице трудностите, за да ги преодолее. Възвишени свидетелства за подобна вяра дадоха и дават много мъченици. Тази вяра трябва да прояви плодотворността си като проникне в целия живот на вярващите, дори и в светския, и ги води към справедливостта и любовта, и особено към нуждаещите се. И накрая, за откриването на Божието присъствие много допринася братската любов на верните, които единодушно се трудят за евангелската вяра²⁶ и се проявяват като знак за единство.

Макар че абсолютно отхвърля атеизма, Църквата все пак искрено признава, че всички хора, вярващи и невярващи, трябва да допринасят за правилното изграждане на този свят, в който живеят заедно: това със сигурност не може да се случи без искрен и благоразумен диалог. Така че тя съжалява за разделението между вярващи и невярващи, които някои граждански власти несправедливо въвеждат, тъй като не искат да признаят основните права на човешката личност. И изисква за вярващите действителна свобода и позволение да изградят и на този свят Божия храм. И любезно приканва атеистите с открито сърце да вземат предвид Евангелието на Христос.

Църквата много добре знае, че нейното послание е в съзвучие със скритите в дълбинните на човешкото сърце въжделения, когато защитава достойнството на човешкото призвание, и така отново дава надежда на онези, които вече са се отчаяли да вярват във величието на своята съдба. Това послание съвсем не понизява човека, а внася светлина, живот и свобода в неговия прогрес, и нищо не може да задоволи човешкото сърце вън от него: “Че си ни създал за Тебе”, Господи, “и неспокойно е сърцето ни, докато не намери в Тебе покой”²⁷.
Христос – новият човек
22. В действителност единствено в тайната на Въплътеното Слово се осветлява истински тайната на човека. Адам, първият човек, действително бе образ на Бъдещия²⁸, тоест на Господа Христос. Именно като открива тайната на Отца и на Неговата любов, Христос, новият Адам, напълно разкрива човека на самия човек и му показва възвишеността на неговото призвание. Така че не е чудно, че изказаните по-горе истини намират своя извор и достигат до своя връх в Него.

Той е “образ на невидимия Бог” (Кол. 1:15)²⁹. Той е съвършеният човек, който възвърна на Адамовите синове Божието подобие, изкривено още от самото начало поради греха. Тъй като в Него човешката природа бе възприета, но не и заличена³⁰, тя бе издигната до възвишено достойнство в нас. Чрез Въплъщението Божият Син някак си се съедини с всеки човек. Той се труди с човешки ръце, мисли с човешки ум, действа с човешка воля³¹, обича с човешко сърце. Роден от Дева Мария, Той наистина стана един от нас, във всичко подобен на нас освен в греха³².

Невинен агнец, Той заслужи живота със свободно пролятата Своя Кръв и в Него Бог ни помири със Себе Си и помежду ни³³ и ни изтръгна от робството на дявола и на греха. Така че всеки от нас може да каже с Апостола: Божият Син “ме възлюби и предаде Себе Си за мене” (Гал. 2:20). Страдайки за нас, Той не само ни даде пример, за да вървим по стъпките Му³⁴, но ни откри и пътя: ако следваме този път, животът и смъртта ще бъдат осветени и ще добият нов смисъл.

Сходен с образа на първородния Син измежду много братя³⁵, християнинът получава “начатъците на Духа” (Рим. 8:23) и затова става способен да изпълни новия закон на любовта³⁶. По силата на този Дух, “залог за нашето наследство” (Еф. 1:14), човекът се обновява изцяло отвътре, очаквайки “изкупването на нашето тяло” (Рим. 8:23). “Но ако Духът на Оногова, Който възкреси от мъртвите Иисуса, живее във вас, то, Който възкреси Христос от мъртвите, ще оживотвори и смъртните ви тела чрез живеещия във вас Негов Дух” (Рим. 8:11)³⁷. За християнина, борбата със злото с цената на многобройни страдания и понасянето на смъртта със сигурност е необходимост и дълг. Но свързан с Пасхалната тайна и уподобен на Христос в смъртта Му, той ще върви към възкресението, подкрепен от надеждата³⁸.

И това важи не само за онези, които вярват в Христос, а и за всички хора с добра воля, в чието сърце невидимо работи благодатта³⁹. Христос всъщност умря за всички⁴⁰ и окончателното призвание на човека действително е едно-единствено – Божието призвание. Затова трябва да приемем, че Светият Дух дава на всички, по познат само на Бога начин, възможността да се свържат с Пасхалната тайна.

Тази тайна на човека е толкова велика, че ясно се открива пред очите на вярващите чрез Християнското откровение. За Христос и в Христос се осветлява загадката на болката и на смъртта, която ни потиска извън Неговото Евангелие. Христос възкръсна, като разруши смъртта със Своята смърт и ни даде живот⁴¹, за да можем като чеда на Сина да възкликнем в Духа: Авва, Отче⁴².