Глава 52 Годишните празници

Глава 52

Годишните празници

Три пъти в годината целият Израил се събираше за поклонение в светилището (Изх. 23:14-16). Известно време мястото на тези събирания бе Сило, но по-късно център на народното поклонение, където се свикваха родовете за тържествените празници, стана Ерусалим.

Народът бе обкръжен от свирепи, войнствени племена, нетърпеливи да завземат земите му. Но три пъти в годината всички пълнолетни мъже и всички люде, способни да извършат едно такова пътуване, оставяха домовете си според заповедта и се събираха на мястото за богослужение близо до центъра на страната. Какво щеше да възпре враговете им да навлязат в незащитените имоти и да ги опустошат с огън и меч? Какво възпираше онова нашествие в земята, което би предало Израил в плен на чужди врагове? Бог бе обещал да бъде защитник на Своя народ. “Ангелът на Господа се опълчва около ония, които Му се боят, и ги избавя” (Пс. 34:7). Докато израилтяните отиваха на поклонение, Божествена сила щеше да постави прегради пред техните неприятели. Божието обещание бе: “Защото ще изгоня пред тебе народи и ще разширя пределите ти; и никой не ще пожелае твоята земя, когато отиваш да се явиш пред Господа, твоя Бог, три пъти през годината” (Изх. 34:24).

Първият от тези празници - Пасхата, празникът на безквасните хлябове - бе през месец Авив, първия месец от еврейската година, съответстващ на края на март и началото на април. Зимният студ бе преминал, късният дъжд се бе излял и цялата природа се радваше на пролетна свежест и красота. Тревата по хълмове и долини бе зелена и диви цветя бяха нацъфтели из полето. Луната, почти пълна вече, правеше вечерите прелестни. Това бе сезонът, така красиво описан от святия певец:

“Защото ето, зимата се измина и дъждът престана и отиде си;

цветята се явяват по земята, времето на птичето пеене пристигна;

и гласът на гургулицата се чува в нашата земя;

по смоковницата зреят първите й смокини

и лозята цъфтят и издават благоухание.”

(Песен на песните, 2:11-13).

От цялата страна групи поклонници поемаха път към Ерусалим. Овчарите оставяха стадата си и пастирите - планините. Рибарите оставяха Галилейското езеро, стопаните - полята си и учениците на пророците излизаха от свещените училища - всички се запътваха към мястото, където се откриваше Божието присъствие. Пътуваха с почивки, защото мнозина ходеха пеша. Керваните постоянно се увеличаваха и с наближаване на святия град често ставаха безбройни.

Радостта на природата събуждаше в сърцата на Израил радост и благодарност към Дарителя на всички добрини. Пееха се величавите еврейски псалми, възхваляващи славата и могъществото на Йехова. Под звука на сигналната тръба и под звъна на кимвали хорът издигаше гласа си в благодарност, подкрепян от стотици гласове:

“Зарадвах се, когато ми рекоха:

Да отидем в дома Господен.

Ето, нозете ми стоят

отвътре портите ти, Ерусалиме.

Ерусалиме, който си съграден

като град, сглобен ведно,

гдето възлизат племената,

Господните племена,

според надеждите на Израиля,

за да славят името Господне...

Молитствайте за мира на Ерусалим:

нека благоденстват ония,

които те обичат!”

(Пс. 122:1-6)

Като виждаха наоколо си хълмовете, където езичниците обикновено палеха огньове на своите олтари, израилевите чада пееха:

“Да издигна ли очите си към хълмовете?

Откъде би дошла помощта ми? (ревизиран превод).

Помощта ми е от Господа,

Който е направил небето и земята.”

(Пс. 121:1, 2)

“Ония, които се уповават на Господа,

са като хълма Сион,

който не може да се поклати,

а довека остава.

Както хълмовете окръжават Ерусалим,

така Господ окръжава людете Си

отсега и довека.”

(Пс. 125:1, 2).

Изкачвайки височините, от които се откриваше гледка към святия град, те наблюдаваха с благоговение тълпите поклонници, упътили се към храма. Виждаха как димът от тамяна се издига и чуваха тръбите на левитите да възвестяват свещената служба. Тогава запяваха вдъхновено:

“Велик е Господ; и твърде достохвален

в града на нашия Бог, в Своя свят хълм.

Красив по възвишеността си,

радост на цялата земя

е хълмът Сион, гдето по северните му страни

е градът на великия Цар.”

(Пс. 48:1, 2)

“Мир да бъде отвътре стените ти,

благоденствие в палатите ти!”

“Отворете ми портите на правдата;

ще вляза в тях и ще прославя Господа.”

(Пс. 118:19)

“Ще изпълня обреците си Господу.

Да! Пред всичките Му люде,

в дворовете на дома Господен,

всред тебе, Ерусалиме. Алилуя.”

(Пс. 116:18-19)

Всички домове в Ерусалим бяха отворени за поклонниците и за тях бяха приготвени стаи, но това бе недостатъчно за огромното множество и на всяко удобно място из града и по околните хълмове се опъваха палатки.

На четиринадесетия ден от месеца привечер се празнуваше Пасхата, чиито тържествени, внушителни церемонии напомняха за избавянето от египетското робство и сочеха напред към Жертвата, която щеше да избави людете от робството на греха. Когато Спасителят даде живота Си на Голгота, значението на Пасхата се изчерпи и в памет на същото събитие, което тя символизираше, се постанови наредбата за Господнята вечеря.

Пасхата бе следвана от седемдневен празник на безквасните хлябове. Първият и седмият ден бяха дни на свято призоваване, когато не биваше да се върши никаква слугинска работа. На втория ден от празника се представяха пред Бога първите плодове от жетвата за годината. В Палестина най-рано зрееше ечемикът и зреенето му започваше в началото на празника. Свещеникът поклащаше един сноп от това зърно пред Божия олтар като знак на признание, че всичко бе на Бога. Не биваше да се жъне преди да се извърши тази церемония.

Петдесет дни след принасянето на първите плодове идваше Петдесетницата, наречена също Празник на жетвата и Празник на седмиците. Като израз на благодарност за приготвеното за храна зърно, пред Бога се принасяха два хляба, опечени с квас. Петдесетницата траеше само един ден, който се посвещаваше на религиозна служба.

В седмия месец идваше Шатроразпъването или празникът на събирането на реколтата. Този празник бе признание за Божията щедрост, проявена в изобилието на овощните плодове, на маслинените гори и на лозята. Това бе коронното празнично събиране на годината. Земята бе дала плода си. Жетвата бе прибрана в хамбарите. Плодовете, маслото и виното бяха събрани. Запазил първите плодове, сега народът идваше с благодарствените си приноси при Бога, Който така богато го бе благословил.

Този празник трябваше да бъде предимно случай на радост. Той се честваше точно след великия Ден на омилостивението, когато людете получаваха уверение, че нечестието им няма да се спомня никога повече. В мир с Бога те идваха сега пред Него, за да Му благодарят за добротата, да Го възхвалят за милостта Му. След като трудовете на жетвата бяха приключили, а тежката работа на новата година още не бе започнала, народът бе свободен от грижи и можеше да се отдаде на святите радостни изживявания на часа. Макар да бе заповядано само бащите и синовете да се явяват на празниците, доколкото бе възможно присъстваше цялото домочадие, а на народното гостоприемство се радваха слугите, левитите, чужденците и бедните.

Подобно на Пасхата и празникът на шатрите бе възпоменателен. В памет на скитническия си живот в пустинята народът сега трябваше да остави своите домове и да живее в колиби или къщи от клони, направени от зелени вейки “от хубави дървета, палмови клони, клони от широколистни дървета и речни върби” (Лев. 23:40, 42, 43).

Първият ден бе ден на свято събрание и към седемте дни на празника бе прибавен осми ден, който се съблюдаваше по същия начин.

На тези годишни събирания сърцата на млади и стари трябваше да се поощряват в Божията служба, докато роднините от различни краища на страната укрепваха връзките си с Бога и помежду си. Би било добре Божият народ в наше време да има Празник на шатрите - радостно възпоменание на Божиите благословения към него. Както израилевите чада честваха избавлението, което Бог бе извършил за бащите им и чудния начин, по който ги бе опазил през пътуването им от Египет, така трябва и ние с благодарност да си припомняме различните начини, които Той е използвал, за да ни изведе от света и от тъмнината на заблудата в скъпоценната светлина на Своята благодат и истина.

Живеещите далеч от скинията трябваше да присъстват на годишните празници, траещи общо повече от месец всяка година. Този пример на посвещение към Бога подчертава важността на религиозното поклонение и нуждата да подчиняваме себелюбивите си светски интереси на духовните и вечните неща. Ние търпим загуба, когато пренебрегваме привилегията да се събираме, да се укрепваме и окуражаваме един друг в службата на Бога. Истините на Неговото Слово губят своята свежест и важност в умовете ни. Сърцата ни престават да се осветляват и събуждат от освещаващото влияние и ние западаме духовно. В общуването си като християни губим много от липсата на взаимно съчувствие. Затварящият се в себе си не изпълнява това, което Бог е определил той да прави. Всички ние сме деца на един Баща и нашето щастие зависи от общуването ни един с друг. И Бог, и човечеството се нуждаят от нас. Подходящото култивиране на общителност в нашето естество ни води да съчувстваме на братята си и ни прави щастливи, когато се стараем да благославяме други.

Празникът на шатрите бе не само възпоменателен, но и символичен. Той посочваше не само назад към пустинното пътуване, но като празник на жетвата честваше събирането на земните плодове и сочеше напред към великия ден на окончателното събиране, когато Господарят на жетвата ще изпрати жетварите Си да съберат плевелите на купове за огъня, а пшеницата - за Неговата житница. По това време всички неправедни ще бъдат унищожени. Те ще станат “като че не са били” (Авдий 16). И всеки глас в цялата вселена ще се присъедини към радостната възхвала на Бога. Писателят на “Откровение” казва: “И всяко създание, което е на небето, на земята и под земята, и по морето, и всичко, що има в тях, чух да казват: “На Този, Който седи на престола, и на Агнето да бъде благословение и почит, слава и господство до вечни векове!” (Откр. 5:13).

Израилевият народ хвалеше Бога на празника Шатроразпъване, припомняйки си милостта Му, с която го избави от египетското робство и нежната Му грижа по време на скитническия му живот в пустинята. Людете се радваха и защото осъзнаваха прощението и приемането си от Бога чрез службата в Деня на омилостивението, която току-що бе свършила. Но когато изкупените на Господа се съберат в безопасност в небесния Ханаан, освободени завинаги от робството на проклятието, под което “цялото създание съвкупно въздиша и се мъчи досега” (Римл. 8:22), те ще се зарадват с неописуема радост и сърцата им ще се изпълнят със славословие. Тогава Христовото велико дело за изкупление на човеците ще бъде завършено и греховете им ще бъдат заличени завинаги.

“Пустото и безводното място ще се развеселят

и пустинята ще се възрадва и ще цъфне както крем.

Ще цъфти изобилно

и ще се развесели дори с радост и песни;

ще се даде на нея славата на Ливан,

превъзходството на Кармил и Сарон.

Те ще видят славата Господня,

величието на нашия Бог.

. . . . . . . . . . . . . . . . . .

Тогава очите на слепите ще се отворят

и ушите на глухите ще се отпушат.

Тогава куцият ще скача като елен

и езикът на немия ще пее,

защото в пустата земя ще избликнат води

и потоци в пустинята.

. . . . . . . . . . . . . . . . .

Нажеженият пясък ще стане езеро

и жадната земя водни извори.

. . . . . . . . . . . . . . . . .

И там ще има друм и път,

който ще се нарече път на светостта;

нечистият няма да мине през него,

но ще бъде само за тях;

пътниците, даже и глупавите,

няма да се заблуждават по него.
Лъв не ще има там,

нито ще се качи по него хищен звяр -

такъв не ще се намери там.

Но изкупените ще ходят по него.

и ще дойдат с възклицание в Сион.

Вечно веселие ще бъде на главата им.

Ще придобият радост и веселие,

а скръб и въздишане ще побягнат.”

(Исая 35:1, 2, 5-10)