Пип Волант

Съседът оставил цигарата си в пепелника, взел вилицата, набучил едно парче от месото, поднесъл го пред пребледнялото лице на гостенката си и казал със спокоен и равен глас: “ Ами това е той, мъжът ти”. Няколко секунди жената стояла неподвижно, след което рязко повърнала върху масата пред себе си и понечила да скочи. Съседът успял да я хване за лакътя и със сила я върнал на мястото й. “Стой спокойно, Хана! Седни, ти казах!” – наредил й съседът, без да изпуска жената, която се дърпала да се изтръгне от ръцете му. “Седни и слушай!” – наредил й той отново. Жената изведнъж омекнала, отпуснала се с празен поглед пред себе си. “През войната бях помощник лаборант, докато не осакатях след една страшна експлозия на реактиви. Не мога да имам деца, а много ми се ще да имам. Отрових мъжа ти с една отрова, антидота за която имам само аз и никой друг, повярвай ми. А и нямаш време, след 40 минути ти и децата ти ще умрете от същата отрова в месото, което току-що консумирахте. Аз ще взема бебето и ще замина в чужбина – всичко съм подготвил. Знам, че сте сираци с бившия ти мъж, така че никой няма да ви потърси. Предложението ми е следното: ще ви инжектирам противоотровата, ако ми подпишеш самопризнанията си, че си отровила мъжа си от обич към мен и че ще се омъжиш за мен по любов. Аз, от своя страна, ти обещавам, че ще осиновя всичките ти деца и ще бъда такъв добър баща и съпруг, за който можеш само да мечтаеш. Твоят мъж не беше чак толкова добър с теб, така че се надявам да преживееш неговата смърт. Не е чак толкова голяма загуба!”

Жената в черно разказваше историята си на професора така, сякаш четеше за пореден път от книга, която е препрочитала многократно. Гласът й бе монотонен и безизразен.

“Не бях дошла още на себе си от този кошмар, когато в полезрението ми попаднаха двамата ми синове, хванали по една пръчка, правейки се на рицари с мечове. Исках да изтичам до тях, да ги прегърна, но нямах сили да се надигна, нямах сили да извикам дори, като че ли бях се вкочанила от чутото. Не разбирах, че това бе първата ми реакция, а после щеше да дойде хистерията. Мъжът до мене го знаеше по-добре. Той ми поднесе чашата: ”Изпий това успокоително, иначе ще изплашиш децата си”. Аз механично изпълних неговото нареждане.

“ Хана, остават 15 минути. Решавай по-бързо! – ми проговори

ултимативно съседът и сложи пред мен на масата един лист с написан текст и писалка. Наведох главата си и зачетах бавно, без да разбирам смисъла до момента, в който познах почерка си. Започнах отначало: “Аз, Хана Аарон Левин, по баща Зомерман, родена... в пълно съзнание и без влияние на алкохол, наркотични средства или нечия заплаха искам да направя признание за това, че собственоръчно отрових съпруга си Моше...”

Хана се залюля и щеше да припадне, ако мъжът до нея не бе я разтресъл, хванал я през раменете. “Ще подписваш ли?” - и й показа три спринцовки, до половина напълнени с жълта течност. “Да.” – тихо прошепна съзнанието й, но глас не излезе. Тя, като на забавен кадър, протегна ръката си, взе писалката и вече припадайки, събра цялата си воля и се подписа под документа.

Събуждането дойде изведнъж, инстинктивно от плача на бебето. Младата майка едновремено отвори очи и подскочи. По пътя към креватчето забеляза, че се намира в непозната стая, която не може да познае не защото навън се свечеряваше, а защото не бе нейната доскорошна стая. Взе на ръце ревящето от глад бебе, върна се на кревата и му даде да суче. Малкото млъкна веднага, щом налапа зърното на гърдата й и засмука кърмата. Като усети, че бебето е спряло да суче и е започнало да заспива, тя го разпови, смени му пелените, подредени старателно от някого върху табуретката до креватчето му.

Отиде до вратата. Задържа се за малко от страх да не намери децата си живи. Превъзмогвайки вълнението си, отвори вратата и видя как двамата й сина, клекнали на колене, помагат на съседа да монтира дървената си протеза за крака. И тримата се обърнаха към нея едновременно.

- Мамо, мамо! – подскочиха момчетата и радостно в един глас се

захвалиха, - виж, чичо Алфред ни разреши да му помогнем да си сложи дървения си крак!

- Как се чувстваш, Хана? – приветливо-загрижено, с усмивка я запита мъжът.

- Добре, вече по-добре – отговори равнодушно жената. – Гладни ли сте, момчета? – и й се заповдига от спомена за случилото се преди няколко часа.

- Мамо, какво ти е? – запита по-малкото момче, гледайки уплашено пребледнялата си майка, затворила устата си с двете си ръце и оглеждаща се с изпъкнали очи в търсене на нещо из стаята.

- Хана, банята е там, в дъното до шкафа, - бързо я ориентира Алфред, надигайки се от кушетката. Протезата, все още не закрепена достатъчно здраво към крака му, падна на пода и се изтъркули под масата.

Клекнала пред тоалетната чиния, жената се взираше в повърнатото от нея. Рояк въпроси без отговори кръжаха в главата й:

“ Нима всичко това се е случило с мен или сънувах кошмари? Що тогава не съм у дома? Децата ми са живи и здрави, нали? Какво ще стане отсега-нататък? Как ще живея с този кошмар?”

Пусна водата, изми лицето и устата си и излезе при чакащите я в кухнята деца и Алфред.

- Сега наистина вече съм добре!

- Мамо-мамо, а чичо Алфред ни би инжекции с ветрамини! – обади се малкото.

- Не “ветрамини”, а “ви – та – ми- ни”, колко пъти да ти казвам да запомниш, - поправи го по-големият с една година брат, - те помагат на човека да придобива повече сила, нали така, чичо Алфред?

- Точно така, мойто момче, браво! Правилно си запомнил, а на Хайм не му се карай, нали е по-малък от теб и затова запомня нещата по бавно. - И той ще порасне и тогава няма да се обърква, нали така? – и разроши и без това рошавата, къдрава коса на малкия.

После Алфред обясни на Хана, че с момчетата са взели общо решение да поживеят заедно в неговата къща, докато майсторите оправят спукалата се тръба в тяхната тоалетна. Дотогава и баща им сигурно ще се върне.

След няколко дни Хана получи писмо уж от Моше Левин, мъжа й. В писмото, напечатано на пишеща машина, съпругът й обясняваше, че се е върнал при семейството си отпреди войната, което е скривал от Хана. Молеше да прочете писмото му на децата и заедно да му простят, защото той не можел повече да се раздвоява, а предпочитал да живее с първото си семейство. Молеше за прошка и пожелаваше на децата да пораснат здрави и читави, а за помощ да се обръщат към съседа им Алфред, добър и отзивчив човек, на който всички те можели да имат пълно доверие и да потърсят опора в него така, както прецени самата Хана.

Изминали още няколко дни и по предложение на Алфред, всички се преселили в този град на морето.

Живели в мир и разбирателство цял живот. Алфред изцяло удържал на своите обещания: грижил се за децата и за Хана така, както едва ли би могъл някой друг мъж в това трудно следвоенно време. Децата израснали здрави и обучени, никога нелишени от материална подкрепа, нито от родителски грижи, давани им с голямо удоволствие и всеотдайност от Алфред. Той починал от естествена смърт. Когато нотариусът отворил завещанието му, всички с учудване разбрали, че въпреки заможния живот, изживян с този човек, са станали наследници на доста пари и имоти, които починалият придобивал през годините скришом от тях.”

“Шабиел, - продължаваше писмото си Маги, - можеш и да не ми отговаряш, не е задължително. Знам, че ще мислиш много върху цялата тази история, а когато решиш, ще я обсъдим, нали Шаби! Чао, засега.”

Не му се правеше философски анализ на прочетеното точно сега. Вече бе късно – трябваше да си ляга да спи. Утре пак щеше да присъства на съвещанието при Президента, но зашеметяващото впечатление не го напусна, докато не заспа.

8.
Сутринта го събуди дълго и настойчиво звънене на входната врата.

Прозявайки се, Шабиел отвори вратата и с голяма изненада видя познатия посетител.

- Да тръгваме бързо, Президентът те чака, Шаби! – вместо поздрав

изкомандва Лиза Коженото яке.

- Ей сега, само да се измия, да се избръсна, да се изкъпя, да се изгладя, да закуся и след 10 минути съм на линия! – Мърмореше още сънен младежът, вмъквайки се в дънките си.

Същият джип, същият път, същите крави.

9.
Същата трапезария, същите хора, същият президент.

Само че този път пресконференцията “Федерацията – Втори Дубъл”, както кръсти Шабиел тези съвещания на високо равнище, започна по-интензивно и продължи в същия дух.

- Въоръжените сили?

- Наборна войска и рейнджъри!

- Полицията?

- Обединява се, реструктурира се с подбора на кадри – тест за

интелигентност, минимум три независими психиатрични комисии и т.н., много добро възнаграждение.

- Културата?

- Запазване на всички национални, етнически, религиозни права, строго регламентирани в рамките на Конституцията. Забрана на националистични, нео-фашистски организации, религиозни секти, застрашаващи физическото и психическото здраве на човека.

- Кой език ще е държавен?

- И двата – всички документи ще са на двата езика. В училищата от първи клас – задължително изучаване и на двата, за възрастните – повсеместно безплатни курсове.

- Приоритетите?

- Наука - ноу-хау във всички области! Военно и икономическо

надмощие!

- Името?

Един мъж на около 50 години вдигна ръка, гледайки президента. Господин Мумутин го представи:

- Господин Иванов-Петров, началник на Военната академия на науките.

- Като първа крачка към обединението бихме могли да обявим на американците, че сме в течение на последните им изследвания в областта на клонирането. Тази сутрин получихме от разузнавателните ни служби много интересен и съвсем пресен, като вашия кашкавал, господин президент, материал!

- Бъдете по-точен, генерал Иванов-Петров, - насърчи го президентът, - и по-подробно, моля!

- Добре, господин президент!

Генерал-лейтенантът от военно-медицинската служба Иванов-Петров стана, изнесе стола си пред заседателната маса, отрупана с кашкавалски деликатеси, седна и започна да чете от папката си с документи:

“В продължение на толкова години упорит и всеотдаен копировъчен труд, все нещо липсваше при клонингите, създавани и подготвяни за далечни космически пътувания с колонизаторски цели. Ту 28 см от тънките черва, които водеха до развитие на агресивен метеоризъм (и тогова ги кръщаваха “пърдящи жертви на клонирането”); ту едно око при новороденото, при което прототипът изреваваше зловещо...“

Иванов-Петров подскочи, обхвана главата си с ръце и с истински ужас в очите изобрази зловещо изревано възмущение:

”Това не е моето копие! Аз имам повече очи!”

Иванов-Петров седна на стола и продължи спокойно:

“Да не говорим за вродената липса на пръсти, коси, нокти и бъбреци.

И ето че в една прекрасна вечер, в една прекрасна клонингова централа се случи отговорът на тези проблеми. Дори нещо повече. Дори всичко стана ясно.

Зациклилите показания за процентите на разгаданите структури на фрагментите на човешката ДНК - 99,98 на контролния монитор в кабинета на академика Кордон, шеф на Централата, не се бяха променяли с години.”

Иванов-Петров подпря главата си със юмрук, премрежи погледа, изобразявайки равнодушие:

“ Изведнъж затрептя осмицата!”

Иванов-Петров пак подскочи, и вече с окръглени от изненада очи се взря уж в монитора:

“Затрепери наглата, спирайки се на цифрата 99,987! Шефът на Централата не вярваше на очите си. Извика в кабинета си целия персонал.

- Веднага докладвайте един по един, какво сте направили с последния образец? Кой от вас какъв реактив и колко е сложил в тази проклета епруветка, мамка й и на мамката й и вас всичките! – ревеше с неподправен гняв босът.”

Ревеше от подправен гняв и Докладчикът – генерал Иванов-Петров.

“След мъчителна 14-секундна тишина тихо и притеснено се обади Джейн Олдман, младши сътрудник в лаборатория №В103, отговаряща за контрола върху биохимичния състав на геномния материал RH118XS.

Иванов-Петров пак стана прав, прегърбен, мачкайки папката в отпуснати ръце и с наведена глава заговори с глас на смутена и обидена жена:

“ – Нищо лошо не съм направила. Само казах “Пу!” над епруветката с RH118XS, но явно някоя микроскопична частица от слюнката ми все пак е успяла да замърси изследователския материал.

- Ще те убия, патка с патка такава!”

С изпъчени гърди и с високо вдигната глава Иванов-Петров се закани:

“- Ще те заплюя така, че ще потънеш като брадва, като “Титаник” ще ми потънеш, камила с камила такава! Бегом на работното си място и да се изхрачиш бързо-бързо в самата мензура, в самата същност, в самата природа на RH-то! Чу ли ма ти мене, ма!”

Иванов-Петров продължи с глас зад кадър:

“ Изминаха не повече от 2,0-2,5минути и спрелите на 99,987 показатели пак се поддадоха на дирижирана от неизвестен балетмайстор неистова танцова вакханалия, докато не се стопираха на 100%.

Главният шеф още не беше дошъл на себе си, а вече тичаше по коридорите към лаборатория №В103.

- Нали видяхте, нали видяхте?!??!?! - Трепереше Кордон..”

Трепереше и Иванов-Петров.

“... и като видя на техния монитор същите цифри, строполи се...”

Строполи се и Иванов-Петров.

“... върху теракотата. От рязката миризма на нишадър академика Кордон започна да идва на себе си.”

Генерал Иванов-Петров уж също.

“Късогледо видя чашата, поднесена му от някого. Пое я с треперещи ръце и отпи малка глътка.”

Иванов-Петров направи това с показателен жест.

“ ... оливайки брадичката си”.

Иванов-Петров избърса брадата си.

“ - Веднага пристъпете към анализирането и идентификацията на фракцията XS, - изкомандва от пода академик Жан-Пол Кордон.”

Генерал Иванов-Петров направи същото от същото място.

“С повишено внимание и пулсиращо съзнание шефът четеше доклада на подчинените си:

“От изследването на фракцията XS от общия изследователски образец RH118XS с използването на:

1.метода на фото-спектралната флотация по Кривоногов се установи наличието на аргентна целулоза;

2. метода на 7-кратното ускорено фракционно центрофугиране по Либерман се установи наличието на аргентна целулоза в обем 0,02%;

3. след като отделената по метода на вакуумното центрофугиране фракция бе подложена на количествен анализ по Карзем, се установи че съдържанието на аргентна целулоза съставя точно 0, 02% от общото количество на изследвания образец RH118XS.

Молим...”

Иванов-Петров падна на колене, направи молителна физиономия, сложи дланите си по будистски пред гърдите и се обърна към присъстващите в трапезарията:

“ ... за разрешение да подложим изолираната фракция на порционния цикъл на Фендибомбер:

- методиката на Мрамър за електронно-микроскопична дистракция,

за да се определи молекулярната структура на изследваната фракция;

- метода на Крамър за протоплазмена сепарация, за да се определи атомната структура на изследваната фракция;

- метода на Фрамър за параатомната систематизационна фиксация.”
В същото време на осмия етаж на Централата в стая 897/36 инспекторите от Корпуса за бързо реагиране в борбата с престъпленията в областта на Науката, отдел “Хомобиология”, водха дознание на Джейн Олдман.”

Иванов-Петров застана с ръце зад гърба, с широко поставени крака.

“ - Искам да ни продиктувате списъка на нещата, които сте консумирала последните 72 часа! – рязко и безкомпромисно зададе въпроса си старшият офицер.

Цветът на лицето на горкичката млада дама премина целия цветови спектър на пълни два оборота. Когато се спря на червеното от третата обиколка, тя проговори тихо, заеквайки:

- Предполагам, че ще ви заинтересува фактът, че днес преди работа изядох в закусвалня “Булгаристар” две порции телешко шкембе алангле.

- Станете права, г-це Олдман, - изкомандва инспекторът и от раз смъкна полата на надигащата се девойка. После й смъкна бикините и накрая пъхна между краката й един памперс с размерите на детска възглавничка, който извади от жълта опаковка с надпис от едри букви: “ Строго стерилно!!!”

- Седнете, госпожице Олдман! – и й посочи количката зад нея, която шофираше един от подофицерите.

- Колата 057 към вход В23! Бързо! – изрева командващият отряда за бързо реагиране в микрофона на мобилния си телефон.

Линейката с включена на пълна мощност аларма потегли на пълен форсаж към Биологичния институт на Въоръжените сили.

10.
Абсолютно гола, Джейн се намираше в също толкова гола стая. Изплашеното до ръба на истерията момиче бе клекнало върху стерилно цукало; опряло ръцете си върху стерилна мивка.”

Иванов-Петров завъртя стола под себе си и седна с облегалката отпред, слагайки ръце върху нея.

“ Пред очите й, на рафта на отсрещната стена бяха подредени снимки на всякакви гнусотии, буркан с живи глисти, червеи и л...йна. Над рафта, на екрана на телевизора вървеше филм на ужасите, генералната линия на сюджета на който бе нападението на стадо гладни, озверели до краен предел плъхове-мутанти срещу прясно погребани трупове на хора. Централната сцена – плъховете нападат своя другар, заклещил главата си между ребрата на оглозган детски гръден кош. Кървящите отхапани части от тялото и органите на плъха се възстановяват със светкавична скорост. Цялата кръвожадна оргия се ожесточява от страшния вой, писък, мляскане и рев на действащите лица. Не лица, а муцуни! Муцуни на гризачи с размери на лъвска глава и зъби като на акула.

Младата генетичка започна да повръща на 4-тата минута, а след още 2,5 вече нямаше какво.”

- Много ви моля, генерал Иванов-Петров, да пропуснете демонстрацията на тази сцена, - обади се Президента.

- Слушам, господи президент!

“ На 11-тата минута започна жестоко да диарира.”

- И тази сцена също, ако обичате!

- Слушам, господи президент!, - дали без да иска или нарочно обърка титлата генералът, но продължи с дикторски глас:

“ След 25 минутни диспептични изригвания, на Джейн й се зави свят и тя вече смътно видя екип в бели одежди и носилка.

Телефонът на бюрото на шефа Кордон засвири “Синята рапсодия” – той знаеше от кого идва сигналът.”

Иванов-Петров поднесе лявата си ръка с уж мобифон към лявото си ухо и продължи да чете това, което чуваше Кордон:

“ В изследваните изпражнения, повърнатия материал и слюнката на Джейн Джеръми Олдман е открита протоцелулаза PG12LD. По наши изчисления този предфермент, както му се и полага, първо е отделил целулозата, свързана със среброто от цялостния материал RH118XS. Сега, точно в този момент, върви процесът на превръщането на протоцелулазата PG12LD в протоцелулаза PG12LD8JN, която пък ще отдели среброто от аргентоцелулозата, и след 3 ч. и 48 мин. вече целулазата 23Y2hD ще разгради свободната целулоза на монозахариди. Наличието на сребро в отделената фракция остава засега загадка за нашия екип. Това е! Докладвайте незабавно за всякаква промяна в състоянието и състава на фракцията XS!

“Целулаза – животински фермент, разграждащ целулозата, отделена от протоцелулазните ензими, на прости монозахариди. Притежават го микроорганизмите, живеещи в стомашно-чревния тракт на тревопасните животни. Те представляват анаеробно видоизменени синьо-зелени водорасли, смятани за първични живи същества на нашата планета.”

“ Откъде се взима тази целулоза, хартия, дървесина, талашит? Да я ....- зачуди се академик Жан-Пол Кордон, доктор на медицинските, биологичните и небиологичните науки, носител на Нобелова награда, и рязко усети бурна и болезнена перисталтика на червата си.”

Присвит от мнимата болка, с ръце на коремата, генерал Иванов-Петров се отправи към мястото си на заседателно-трапезната маса.

- Добре, господа! Да благодарим на генерал Иванов-Петров за толкова изчерпателния и показано-показателен доклад! – обади се президентът след кратка обща пауза. – Утре пак! – Стана от стола и без да се сбогува, бързо излезе от залата.

11.

След диспептичното дознание във Военнобиологичния институт, началството на Джейн й даде краткосрочна отпуска от два дни за възстановяване. Тя реши да се поразходи из града, да позяпа, да хапне индийска храна. Беше сигурна, че в индийските ресторанти не предлагат телешко, щото само от мисълта “крава” започваше да усеща гадене и повръщателни конвулсии в хранопровода.

Тя бавно се движеше по тротоара сред тълпата от разхождащи се хора, които много я притесняваха, защото от дългото ходене бикините й, 56 номер, така се бяха врязали между срамните й устни, че вече й причиняваха нетърпима, пареща болка. Именно болка, а не удоволствие от възбудата, както се случва понякога при жените с висока степен на сексуалностът. Дългите спирания пред витрините на магазините вече не й помагаха. Тя зави в някаква безлюдна пресечка. Срещу нея се зададе едно младо момиче, от което Джейн не я беше толкова срам. Бръкна в гащичките си отпред и ги заоправя, виновно усмихвайки се на подминаващата я девойка, която въобще не я забеляза. Жалко! Жалко, че магьосницата Случайност не намери повод да ги запознае. Поне едно нещо - любовта им към музиката - щеше да ги сближи със сигурност. Биохимичката Джейн бе страстна почитателка на балканската кръчмарска музика. Фонотеката й наброяваше няколко хиляди изпълнения на фолкзвездите в стил чалга, с което много се гордееше. Понякога, особено през студените зимни вечери, си пускаше видеокасета с някой концерт и пееше и танцуваше с любимите си чалгаджийки. Така отмаряше от работата си, пренасяйки се в безгрижната атмосфера на вечен празник, в която живееха нейните музикални идоли от южните страни. Ставаше й топло не само на душата, но и на тялото. Когато се умореше от кариокито и танците, си приготвяше някое балканско блюдо от замразено шкембе, с което бяха препълнени двата й фризера. Лягаше си с претъпкан корем и с мечтата някой ден да стане и тя една известна фолкпевица.