Планът за разорение на България

При относителната изостаналост на българската икономика през 1947 г. политиката на насилствена индустриализация първоначално породи огромен икономически растеж. През 50-те години не бяха рядкост годишни нараствания на СОП от порядъка на 20% [10]. Към 60-те години обаче, основните икономически промени, които като цяло породиха такива големи темпове на растеж - урбанизацията на населението и създаването на основите на тежка промишленост, бяха до голяма степен завършени.

През петгодишния период 1961-65 г. ежегодният ръст на СОП беше спаднал до едно средно ниво от 6, 7% [11]. Забавянето на темповете на растеж започна да разкрива, че някои аспекти на системата, като свръхцентрализацията и липсата на стимули, препятстват по-нататъшното икономическо развитие.

В средата на 60-те години, БКП започна да разглежда предложения за реформиране на системата чрез въвеждане на децентрализация и стимулиращи механизми, като през 1966 г. България започна да експериментира с няколко такива реформи [12]. От време на време, за оценявне на ефективността на дадена дейност се използваше понятието "печалба". В някои сектори беше въведено гъвкаво ценообразуване и заплащането се свързваше с производителността [13]. Системата на централизирано планиране в команден стил беше смекчена и в по-голяма степен се разчиташе на преките договори между предприятията.

За съжаление, със съветското нахлуване в Чехословакия през 1968 г., в България рязко нарасна влиянието на привържениците на твърдата линия и започнатият експеримент за въвеждане на икономически реформи, целящи децентрализация, беше по същество прекратен [14]. Отделни главни икономически организации под министерско ниво, като "обединения" и "комбинати", както и част от "предприятията" на по-ниско ниво [15], запазиха някои от отговорностите, прехвърлени им преди това от министерствата [16]. Вместо да определят всички планови задачи на всяка производствена единица, министерствата преминаха към определяне на плановите задания на обединенията, комбинатите и главните предприятия, които от своя страна делегираха разпределението им на индивидуалните обекти [17].

От края на 60-те до средата на 70-те години беше подновена тенденцията към централизация. Тази тенденция се прояви в края на 1969 г. по отношение на външноикономическите връзки, когато правителството обнародва Закон за външната търговия [18], постановяващ, че с външнотърговска дейност могат да се занимават само организации, получили право от Министерския съвет, като в повечето случаи това бяха външнотърговски организации (ВТО) [19]. Освен това, законът изискваше всяко предложение за външнотърговска сделка да се одобрява от Министерския съвет [20]. Подновяването на централизацията в рамките на българската икономика се прояви и в промишления и в търговския сектор чрез по-нататъшна консолидация и интеграция на предприятията във все по-големи обединения и комбинати. Подобна тенденция към централизация започна да се проявява на географски принципи в селскостопанския сектор, където държавните и кооперативни земеделски стопанства от един и същи район бяха групирани в агро-промишлени комплекси (АПК) [21] - процес, който беше завършен до края на десетилетието.

Тенденцията към централизация, в крайна сметка, срещна чувствителна съпротива още през 1974 г., когато започна да се проявява загриженост, че страната може би няма да е в състояние да генерира сама капитала и технологиите, необходими за поддържането на желания темп на развитие. През тази година традиционните проблеми, породени от структурните недостатъци, присъщи на една командно стопанска система - излишни загуби и тесни места в производството, бяха остро засилени от същественото увеличение на цените на вносните суровини, особено на нефта от Съветския Съюз [22]. След две години на висок растеж, отчитаният темп на инвестициите в България за 1974, показваше намаление около 10% [23]. Както и други източно-европейски нации, България трябваше да сключва все по-големи заеми със Запада, за да покрива нарастващия търговски дефицит със Западна Европа, Съединените щати и Япония [24]. Липсата на капитали наложи да се намали плановия растеж в рамките на целия СИВ, включително и в България 25). При все това, вместо веднага да се заеме с огромната и политически трудна задача да се реформира самата система, БКП най-напред се опита да получи необходимата подкрепа от Запад.

Указ 1196

В средата на 1974 г., чрез издаването на Указ 1196 от Държавния съвет България постави начало на усилията си да привлече технологии и ноу-хау, както и да развие експортни пазари за печелене на твърда валута [26]. Този Указ бе зародиша на един законов режим, определящ параметрите за изпълнение на "договорите за коопериране" между чуждестранни фирми и български ВТО и/или други стопански единици. Въпреки, че ВТО бяха естествено най-облагодетелствани от Указ 1196, законът предвиждаше заинтересованите "стопански организации" също да могат да сключват такива договори [27]. Указ 1196 не определя термина "стопанска организация", но в по-късен законодателен акт се използва същия термин, като се привежда определение, подсказващо намерението този термин да включва субектите, занимаващи се с организиране на материалното производство или с друга стопанска дейност (например, производство, търговия на едро и дребно и др. ), имащи статута на юридически лица съгласно законите на България [28].

В секторите на промишлеността и на търговията, комбинатите, обединенията, предприятията и асоциациите очевидно попаднаха в сферата на съответните стопански организации [29]. В селското стопанство, това навярно се отнасяше и до новообразуваните АПК и юридическите лица на по-високо ниво, докато не е съвсем ясно, дали засягаше държавните и кооперативните земеделски стопанства, които все още не бяха организирани в АПК. Стопанските министерства, вероятно също се счетоха за организации, съответстващи на намеренията на Указ 1196 [30]. Независимо че индивидуалните предприятия и АПК обикновено притежаваха статут на юридически лица и попадаха сред стопанските организации по смисъла на Указ 1196, очевидно преобладаващото мнозинство от тях не притежаваше информацията, компетентността и интереса, необходими, за да се възползват от закона. Комбинатите, обединенията и асоциациите от по-висш ранг бяха в много по-изгодна позиция да разузнават положението и да извличат изгода от предоставените възможности.

Нещо повече, изглежда по правило се е налагало да се осигури участието на съответното министерство или ВТО, за да се получат нужните одобрения [31]. Вероятно, това се дължи на факта, че Указ 1196 не изключваше дейностите, предприемани в изпълнение на изпълнение на Закона за външната търговия, според който само на ВТО или на организациите, притежаващи външно-търговски права, се разрешаваше да се занимават с външнотърговска дейност. Тези дейности бяха определени общо, така че да обхванат почти всяка възможна сделка, включваща международен икономически обмен [32]. Следователно, поне един участник от българска страна трябваше да притежава външнотърговски права, изискване, което обикновено се изпълняваше чрез ангажирането на ВТО.

Указ 1196 допускаше чуждестранна фирма или лице да влизат в договорни отношения но коопериране с българска ВТО или друга заинтересована стопанска организация, ако обектът на договориране попадаше в някоя от петте основни категории дейности, определени от указа: (1) съвместно изграждане или модернизация на производствени мощности; (2) съвместни изследвания, проектиране или планиране; (3) съвместно производство на стоки на базата на лицензни, обмен на ноу-хау, насрещна търговия или бартерни сделки; (4) съвместно изграждане или доставяне на проекти "под ключ"; и (5) основаване на съвместни предприятия извън България [33]. Указ 1196 изрично посочваше, че съвместна дейност, включваща бтългарска ВТО и чуждестранна фирма или лице би могла да се развива изцяло извън България [34]. И наистина, Указ 1196 позволяваше на българска ВТО или на заинтересована стопанска организация да придобива дялово участие в корпоративно смесено предприятие извън България [35].

При все това, Указ 1196 беше крайно ограничен по отношение на обхвата на допустимите договорености, предоставяни на чуждестранните компании или лица, желаещи да инвестират в България. Указ 1196 не разрешавате истински корпоративни или смесени предприятия с дялово участие в България [36]. На чуждестранните държавни фирми или на предприятията с чуждестранна собственост не беше позволено да се регистрират в България или по друг начин да придобиват дялово участие в български обслужващи предприятия или стопански обекти. Всъщност, чуждестранните фирми или лица, желаещи да получат достъп до българския пазар или да участвуват в българската икономика имаха на разположение само една структура за сделки, т.е. съглашение за коопериране по договор с българска ВТО или с друга голяма заинтересована стопанска организация [37].

В продължение на почти пълните шест години, през които беше в сила Указ 1196, чуждестранни фирми сключиха множество договори за коопериране с български ВТО и стопански организации. Някои от тези договорености се реализираха с държавни предприятия от други страни-членки на СИВ за съвместно разработване [38] или съвместно производство [39] на конкретни видове машини, или водеха до общи споразумения за съвместна дейност в научно-технологични изследвания и разработки [10], няколко се отнасяха до създаването на предприятия, в които българска ВТО и чуждестранна фирма основаваха и имаха дялово участие в общо смесено предприятие със седалище и основно място на дейност в някоя западна страна [41]. Част от споразуменията фактически се отнасяха до предприемането на някаква конкретна стопанска дейност със западни фирми в самата България, например договори за коопериране с цел разработването на конкретни проекти [42]. Тези съглашения, обаче не доведоха до същински чуждестранни инвестиции в България. Те обикновено представляваха договори за закупуване на проекти "под ключ", в които българската страна поемаше ангажимент да достави според възможностите си труд и материали. При преговорите за закупуване на производствено оборудване или проекти "под ключ" за изграждането на производствени мощности, българската страна обикновено се стремеше да наложи условие за откупуване, изисквайки от западния продавач да закупи част от бъдещата продукция [43]. Често договорите придобиваха формата на сделки с насрещна търговия [44], България влезе и в няколко лицензионни сделки, отнасящи се до позиции от типа на производствени технологии и търговски марки на известни западни цигари (в случая често става въпрос за получаване съгласието на собственика на западната марка да достави патентовано оборудване за пакетирането и известно количество ароматизиран вносен тютюн за смесване с местен тютюн) [45]. Въпреки че Указ 1196 доведе до известен брой договори за коопериране със западни фирми, включително и до някои същински смесени предприятия с дялово участие извън България, тези които се отнасяха до дейност развивана в България, сключваха конкретни за всяка сделка съглашения, които обикновено се основаваха на насрещни сделки, бартерна търговия, лицензни или договорености за закупуване. Дори в случаите, когато договорите съдържаха доставка на заводи или големи строителни проекти, условията обикновено бяха по същество "под ключ", като често посочваха частично заплащане с продукция. Доколкото един строителен проект би имал нужда от българско участие чрез осигурявансто напри­мер на труд и материали, подобни договори би трябвало да се наричат "договорености по изпълнението", а не смесени предприятия. Те не водеха до фактическо чуждестранно инвестиране в българското стопанство. И така, указ 1196 не допринесе за същински чуждестранни инвестиции в България [46].

Указ 535

С цел задълбочаването на програмата за умерена децентрализация, представена от НИМ, през 1980 г. Държавният съвет прокара нов закон, уреждащ чуждестранното участие в работата на български фирми [55], който отмени Указ 1196 [56]. Както и при Указ 1196, фокусът на Указ 535 беше ясно насочен към основаването на законов режим, уреждащ икономическото коопериране между български фирми и западни партньори. Независимо от това, Указ 535 съществено се различава от Указ 1196 в няколко главни отношения. Първо, Указ 535 предвиждаше използуването на "договори за промишлено коопериране" между български и чуждестранни фирми [57]. Тези договори за промишлено коопериране изглеждаха подобни на договорите за коопериране, предвиждани от Указ 1196 [58]. Все пак, за разлика от предишния закон, Указ 535 бегло споменаваше възможността за такива договорености, без да урежда въпроса в подробности [59]. Указ 535 само посочваше, че такива договорености могат да се използуват в съглашения за сътрудничество, отнасящи се до взаимоизгодна дългосрочна научно-технологична, производствена и търговска дейност [60].

Второ, Указ 535 въведе две нови законни форми за организиране на българо-чуждестранната съвместна стопанска дейност, както в България, така и извън нея. Втора глава на Указ 535 определяше условия за "асоциации, без статут на юридически лица", които по същество представляваха стопански единици на договорна основа, наподобяващи парт-ньорства [61]. Трета глава, от своя страна, съдържаше положения, уреждащи "асоциации, които са юридически лица" - по същество смесени корпорации с право да издават акции, с независим юридически статут и българско гражданство и с ограничена отговорност [62]. В сравнение с лостовете за инвестициране, определени в трета глава, които можеха да се използуват за създаването на действително общи смесени предприятия, асоциациите от втора глава страдаха от няколко фатални недостатъка: липса на независим юридически статут или гражданство, поради което не можеха да издават акции. По-нататък, въпреки че Указ 535 постановява "загубите" да се разпределят между участниците, пропорционално на тяхното дялово участие [63], това условие остави открити възможности участниците да бъдат подложени на неограничена и обща отговорност за задължения, поети от асоциацията [64]. Поради това няма нищо чудно, че до отмяната на Указ 535 през януари 1989 г. всички смесени българо-чуждестранни икономически съглашения в България бяха реализирани като общи смесени предприятия по трета глава [65].

Трето, Указ 535 разшири категорията на българските юридически лица, за които беше допустимо да участват в някоя разширена форма на стопанско коопериране с чуждестранни субекти. За разлика от Указ 1196, който разрешаваше участие в договори за коопериране само на ВТО и стопански организации [66], Указ 535 позволи на всички юридически лица (противно на индивидите или неинкорпорираните групи или асоциации) със седалище в България, независимо да преговарят и да влизат в съглашения за промишлено коопериране или в асоциация според глава втора или трета с една или повече чуждестранни корпорации или индивиди [67]. Поне на теория, всички организации със статут на юридическо лице в България, независимо чия собственост са, каква е организационната им структура и какво е естеството на дейността им, имаха право да влизат в преки икономически връзки с чуждестранни корпорации или лица. На практика обаче, комбинатите и обединенията, заедно с ВТО и министерствата, отговарящи за управлението на промишлените сектори, се оказаха в най-благоприятно положение да се възползуват от промените, внесени от Указ 535 [68].

Съгласно Указ 535 на асоциациите по втора и трета глава беше специално разрешено да участват във всяка търговска дейност, която не противоречи на националните икономически интереси и не е забранена по друг начин от закон [69]. На асоциациите не бяха наложени ограничения от географски характер и следователно, те можеха да развиват дейност изключително в България, изключително в чужбина или едновременно в България и в чужбина [70]. Въпреки че не съществуваше формално изискване асоциациите да произвеждат за износ, това си остана единствения практически начин за печелене на твърда валута [71].

Българското правителство даваше гаранции срещу експроприация или конфискация. По заявка на външния участник Българската външнотърговска банка можеше да гарантира претенциите на чуждестранния инвеститор за компенсация на имуществени щети, нанесени от действия на българските държавни власти. Нещо повече, извън необходимостта да се осигури наличието на български участник със статут на юридическо лице, не съществуваше друго техническо ограничение на допустимия процент чуждестранна собственост в асоциациите по втора или трета глава [72]. В практически аспект, обаче, изискването за единодушие между партньорите по решенията, засягащи дейността на асоциациите [73], и склонността да се измества контрола над ежедневната дейност в полза на българския участник [74], биха намалили охотата на един чуждестранен участник да предостави повече от 50% от капитала на асоциацията. Освен това, вероятно бе Министерският съвет да откаже да даде одобрението, необходимо за влизане в сила на предлагания договор за учредяване на асоциация [75], ако нивото на чуждестранното участие не е в приемливи граници.

Указ 535 не налага и никакви конкретни ограничения върху разпореждането с печалбата, както в местна, така и в чуждестранна валута [76]. Всъщност предвиждаше се недвусмислено чуждестранният участник да може свободно да репатрира своя дял от печалбите на асоциацията [77]. При все това, Указ 535 не освобождава категорично чуждестранните участници от съществуващите в България валутни правилници, забраняващи износа на български левове [78]. Нещо повече, Указ 535 не гарантира конвертируемостта на левовите печалби на чуждестранния участник. Вместо това правителството поощряваше насрещната търговия и бартерните сделки, включително и многостранния обмен, свързан с износа за други страни от СИВ и от третия свят [79].

Въпреки че представляваше значително подобрение на Указ 1196, Указ 535 въведе някои изисквания, които намалиха възможностите на асоциациите да работят без сътресения. Независимо че участниците общо взето имаха свободата да определят своя собствена управленска система [30], асоциациите по втора и трета глава трябваше да се ръководят от управителен и директорски съвети, председателствани от български граждани [81]. Управителният съвет (често наричан "общо събрание", тъй като всички участници в асоциацията трябваше да бъдат представени в него) [82], изпълняваше функцията на събрание на собствениците и трябваше да бъде "върховен ръководен орган" [83], имащ задължението да се събира поне веднъж годишно, за да определи основните насоки на дейността на предприятието [84]. Директорският съвет (орган, притежаващ общата власт на един западен директорски съвет и на оперативното ръководство) се назначаваше от управителния съвет [85] и носеше отговорност за ежедневната дейност [86]. Директорският съвет можеше да се състои от едно лице, наричано "генерален директор" [87]. Указ 535 поставяше изискването решенията по дейността на асоциацията да могат да се вземат само "със съгласието на всички партньори" [88], което даваше на всеки участник абсолютно право на вето относно решенията, вземани от управителния и директорския съвет, ако беше представен в последния.

Указ 535 остави място и за чувствителна държавна намеса в асоциациите. Асоциациите, създадени според втора или трета глава, трябваше да са основани на договор между участниците, който следва да определя условията на договореността им по определен брой пунктове, посочени в Указа [89]. Времетраенето на договора не можеше да надхвърля 15 години, въпреки че съществуваше възможност да се продължи със съгласието на Министерския съвет [90]. Изработването на този договор, който по същество служеше за основа на партньорството на асоциациите по втора глава [91], а също и уставът и вътрешните наредби на асоциациите по трета глава [92], трябваше да се съгласуват с Министерството на външната търговия, Министерството на финансите и БНБ [93]. След това договорът се депозираше в Министерския съвет заедно с подробен анализ-обосновка и мненията на трите упоменати по-горе правителствени институции [94]. За да влезе в сила договорът, беше необходимо разрешение на Министерския съвет [95]. Изглежда, че съгласието на Министерския съвет би било необходимо и за всяко предлагано изменение в задължителните пунктове, неизменно участващи в договора за създаване на асоциация [96]. От друга страна, предложенията за изменение на относителните дялове в собствеността на участниците очевидно се нуждаеха единствено от разрешението на Министерствата на външната търговия и финансите [97].

Указ 535 съдържаше и забрана за участниците да прехвърлят дяловото си участие в асоциациите по трета глава на трета страна, без съгласието на другия участник или на останалите участници [98]. Тази забрана отсъстваше за асоциациите по втора глава. Въцреки това вероятно всяко предложение за прехвърляне на дял и при двата вида асоциации не можеше да влезе в сила без одобрение от Министерския съвет [99]. Трябва също да се отбележи, че изискването за съгласие на всички учас­тници при предлагането на прехвърляне на дял в асоциация по трета глава, не се отнасяше до промените в идентичността на българския участник, в случай че промяната беше резултат от "приемственост, произтичаща от акт на държавна реорганизация на българския участник в асоциацията" [100].

Указ 535 съдържаше и други важни ограничения върху смесените предприятия. Най-важното от тях беше, че българският участник в дадена асоциация можеше да има "принос" във вид на земя и/или подобрения на земята за ползване от асоциацията, но собствеността върху такава земя, оставаше за местния участник [101]. Това се отнасяше в еднаква степен за асоциациите от двата типа. По този начин, независимо от факта, че асоциациите по трета глава имаха независим юридически статут и българско гражданство, те не можеха да придобиват недвижима собственост като принос от страна на български участник или чрез закупуване или строителство. По този начин от закона бяха изключени както земята, така и подобренията върху нея [102]. От друга страна на българския участник, беше разрешено да предоставя правото за използуване на недвижимата собственост на асоциацията като частична или пълна замяна за своя дял [103]. Асоциацията можеше и да наема такава собственост от участника или от трети субект [104].

Подобни ограничения съществуваха и по отношение на едри средства за производство, промишлено оборудване и "особено ценни" машини [105]. Нито на българския, нито на чуждестранния участник беше разрешено да предоставят правата на собственост върху тези обекти на асоциации, даже на такива по трета глава [106]. Това ограничение служеше за защита на българските средства за производство от преминаване в чуждестранна собственост, а изглежда е изпълнявало и ролята на гаран­ция за чуждестранния участник, че ще запази собствеността си върху едрото оборудване и други производствени машини, внесени в страната, за използване от асоциацията.