Планът за разорение на България

Важно е да се подчертае разликата между системата от прана върху собствеността, които могат да се прехвърлят от един собственик на друг, и командващата и контролирана практика, често използвана в промишлено развитите икономики. Този вид практика обикновено конкретизира видът на необходимата технология за контрол на замърсяването, която трябва да съществува. Технологията обаче не е статична величина и следователно усилията за определяне на най-добрите методи за контрол на замърсяването но законов път, могат да заключат обществото н прилагането на остарели в технологично отношение похвати. Освен това този вид управление и контрол не дава почти никакъв простор на инициативата и нововъведенията и почти не стимулира! производителите да нравят нещо повече, от просто внедряване на разрешената технология. Далеч ио-добре с да се признае, че трябва да се контролира и че това може да се постите чрез установяването на право на собственост, а не чрез зашлжитслни конкретни технологически ограничения.

Случаите с водата и въздуха са само два примера за това как действа схемата "правото на собственост". От всичко това най-важно е да се запомни, че е нужна система от правила, която да държи хората отговорни за действията им. Такива правила дават възможност на хората да извличат изгода, когато вземат решения, облагодетелстващи други слоеве на обществото. Освен това тези правила налагат отговорност на хората за разходите, които трябва да се понасят от други лица. Тези цели могат да бъдат постигнати чрез законови разпоредби, които дефинират ясно, прилагат на практика и дават възможност да се прехвърлят правата върху собствеността. Следователно ако България премине към режим на частна собственост, тя трябва сериозно да помисли как да разпростре тези права върху областите, където съществуват екологични проблеми. Необходимо е известно търпение, тъй като преди да се установи пазарна икономика на основата на частната собственост, ще бъде трудно да се разбере точно кои от възникналите в миналото проблеми със замърсяването ще останат да съществуват и в бъдеще.

Въпреки необходимостта да се изчака реструктурирането на икономиката, може би е нужно да се вземат някои незабавни мерки срещу замърсяването. В някои случаи замърсяването на въздуха и водите е толкова застрашително, че едва ли е уместно да се чака въвеждането на всички икономически реформи. Освен това е важно да се започнат някои реформи, за да се покаже на населението, че правителството смята замърсяването за значителен проблем, който трябва да бъде резултатно разрешавай. Що се отнася до близкото бъдеще, разумно е незабавно да се ликвидират някои от най-опасните източници на замърсяване. Например, парламентът може да назначи комисия, която да определи петте най-големи източника на замърсяване в България и след това да ги закрие. Тъй като съществува щастливата възможност това да са субсидирани предприятия, затварянето им може всъщност да е благоприятно за икономиката.

В процеса на приватизацията тези заводи могат да бъдат продадени с условието, че ще бъдат открити отново само ако изхвърлят точно определено количество замърсители. С други думи част от създаващите се права за замърсяване на въздуха, могат да се прехвърлят на тези заводи, но без да им се разрешава да връщат предишното си равнище на замърсяване. И накрая, не бива да се забравя, че по отношение на околната среда, както и във всички останали житейски аспекти се правят взаимни компромиси. Не може да се иска максимално производство без да се обръща внимание на замърсяването, нито пък е възможна максимална безопасност или абсолютна чистота на околната среда. Вместо това трябва да се установи механизъм, който позволява на българските граждани да избират пълноценно както качеството на околната среда, така и подходящото равнище на стоки и услуги. Тази цел ще бъде постигната с установяването на широка система от права върху собствеността на всички ресурси, включително въздуха и водите, а след това процесите на пазарна икономика ще придвижат тези ресурси към най-доброто им изпоГлава 16

Икономика на прехода

Грациела Д. Теста [1]

Резюме

Няколко нации от Югоизточна Азия повишиха доста успешно жизнения стандарт на своите граждани - от крайна бедност до относително благосъстояние в продължение само на едно поколение. Опитът на страните от Източна Европа обаче, може да бъде по-точно сравнен с този на народите от Латинска Америка. Икономиките на много латиноамерикански страни и на страните от източния блок споделят подчертаната склонност към централизиран и административен контрол и управление. Получените от латиноамериканците резултати показват, че в Източна Европа няма да бъде намерено решение чрез реформиране на съществуващата система или чрез намаляване степента или размера на вмешателството от страна на правителството. В действителност проблемите с досегашните реформи в Унгария и Полша възникваха благодарение на половинчатия начин на прилагането им. Въпреки че икономиките бяха либерализирани, централните власти продължаваха да упражняват контрол над значителен брой икономически решения, които трябваше да бъдат вземани от пазара. Реформите в Унгария и Полша (и либерализацията в много латиноамерикански страни) първоначално бяха успешни, тъй като подтикнаха към увеличаване на икономическата активност и подобряване разпределението на ресурсите. Но те неизбежно загубваха енергията си, когато се сблъскваха с новите пречки, налагани от продължаващите да съществуват управленски механизми. "

Страните, които постигнаха целта си, осигурявайки на своите граждани повишаващи се жизнени стандарти през последното половин столетие и тези, които не успяха, се различаваха в своя път на развитие. Успешните икономики бяха си поставили като политическа цел ръстът на икономиката, а свободната пазарна система беше начинът за постигането на тази цел. В страните, които не постигнаха успех обаче, икономическата политика обикновено се приспособяваше към други цели, като преразпределението на доходите или индустриализация.

Постигналите успех страни имат няколко общи характеристики. Пределните данъчни ставки се поддържаха ниски, с цел стимулиране на спестовните влогове, инвестициите и работоспособността. Финансовият бюджет беше подложен на контрол и по-точно, успешните икономики избягваха създаването на предприятия - държавна собственост и не субсидираха привилегировани групировки или промишлености. Освен това, държавните услуги се осигуряваха на търговска основа. Твърдата валутна политика представлява друг отличителен белег на успешните икономики. Това означава, че финансовите дефицити не бяха покривани чрез увеличено произвеждане на пари. По този начин се контролираше инфлацията. Постигналите успех правителства не отпускаха кредити за привилегировано ползване, нито пък поддържаха изкуствено ниски лихвени проценти, които ощетяват бедните поради това, че насърчават капитало-интензивни методи на производство. Отвореният подход към търговията е абсолютно необходим за растежа на икономиката; постигналите успех страни поощряваха насочената "навън" ориентация на своите икономики. Ценовият контрол и другите деформации на цените се избягваха, като се даваше възможност на пазара да разпредели ресурсите по посока най-ефективното им използване. Подвижността и гъвкавостта на работната сила позволиха на успешните икономики бързо да се нагодят към външни шокови състояния. И накрая, страните с политически отворени общества, където правата на частната собственост бяа ефективно защитени, се развиха по-бързо, отколкото в противоположния случай.

Как либерализиращите се икономики от Източна Европа трябва да осъществят прехода? Опитът предлага няколко насоки.

Успешната реформа трябва да вдъхва доверие. Полша, Унгария, както и много латиноамерикански страни въвеждаха реформа след реформа без успех. Ако политиката е несъвместима в различните си части, или ако представлява половинчати усилия за либерализация, тя ще се саморазруши. За да се увеличи нейната надеждност, тя трябва да бвд проста и всеобхватна, и да задейства колкото е възможно по-бързо.

Важно е да не се пренебрегват икономическите връзки при осъществяването на политика, привеждана в действие при установяване на пазарни механизми. В действителност това е една от причините за крайния неуспех на предишните опити за реформи в Източна Европа и Латинска Америка. Например, приватизацията ще бъде безсмислена, ако се осъществява при все още действащ ценови контрол, тъй като новите частни фирми няма да бъдат в състояние да функционират с печалба. Също така безсмислено е да се либерализира един сектор, като например селското стопанство, докато другите сектори, които го осигуряват с ресурси и за които са предназначени неговите крайни продукти, остават ограничени.

Позицията за даване възможност на пазара да взема икономически решения трябва да води към по-ефективно разпределение на оскъдните ресурси и така да може по-добре да задоволи нуждите и желанията на хората. Ако селското стопанство работи неефективно, то трябва или да подобри своята дейност, или да излезе от "бизнеса", освобождавайки своите ресурси за по-ефективно използване. Ако обаче на "избрани фирми са дадени субсидии, за да могат да се пригодят към прехода", пазар­ните механизми ще бъдат разстроени и преход няма да се извърши.

Последното десетилетие беше свидетел на голямата промяна в теорията и практиката на икономическия растеж и развитие. В началото на 80-те години, след четири десетилетия експериментиране, стана ясно, че нациите, които основават своето развитие върху директивите на централното планиране и насочени "навътре" програми, не само, че не успяха да си осигурят нарастващ жизнен стандарт, но в някои случаи, бяха регресиращи. Контрастът между съдбите на тези народи (повече от по-слабо развитите страни на Азия, Африка и Латинска Америка, както и икономиките с централизирано планиране от Източна Европа) и тези, които следваха пазарноориентираните стратегии (новоиндустриализиращите се страни (НИС) от Югоизточна Азия), стана болезнено очевиден, тъй като последните настигнаха и надминаха първите буквално във всяко измерение на икономическото и социалното благополучие. Днес много развиващи се страни се опитват да променят своите общества чрез въвеждането на пазарноориентирани механизми, с надеждата да наваксат загубените десетилетия.

Страните от Източна Европа се присъединиха към тях, предприемайки историческото пътешествие към радикална промяна на своите общества. Това е смел опит, който е още по-драматичен, поради отсъствието на маршрутни карти. Не съществува теория за икономическия преход от командна към пазарна икономика. Няма примери на страна, която е извършила успешно този подвиг. Независимо от това, изследвайки опита на различни групи страни, които са следвали диаметрално противоположни икономически пътища, можем да открием някои общи по отношение на нациите фактори, които са били сравнително по-успешни.

Настоящата статия извършва преглед на стратегиите на развитие, противопоставяйки резултатите, получени от бързо индустриализиращите се страни от Югоизточна Азия на опита на народи, като тези в Латинска Америка, които разчитаха на системи за държавно планиране и контрол. Включен е и опита на Унгария и Полша, свързан с тъй наречения "пазарен социализъм". Това проучване дава генералните поуки и принципи, които могат да служат в качеството си на подробен проект за нациите, планиращи прехода от командна към пазарна икономика.

Защо икономиките с държавно планиране и контрол претърпяха несполука?

Не е случайно, че 80-те години предизвикаха такава драматична промяна в икономическата ориентация по целия свят. След години на експериментиране различията в достиженията между народите във всяка група станаха твърде големи, за да бъдат пренебрегвани. Дори страните, които предпочетоха да смесят елементи от капитализма и социализма, отбелязаха, че свдбите им се подобряваха приблизително пропорционално на нарастването на степента на икономическата либерализация.

В много развиващи се страни 80-те години бяха десетилетие на криза в дълговете и висока инфлация. Нации, богати на природни и човешки ресурси, фактически не бяха в състояние да спечелят достатъчно чужда валута, за да задоволят нуждите си. Между 1982 г. и 1989 г. съотношението на външния дълг към износа на стоки и услуги за всички развиващи се страни варираше от най-високия процент - 172, 3% през 1986 г. до най-ниския - 120, 2% през 1989 г. През същия период обаче процентът за четирите азиатски новоиндустриализиращи се страни (НИС), се движете в диапазона от 44, 5% през 1983 г. до 16, 3% през 1989 г. Данните показват подобна тенденция на висока инфлация в по-слабо развитите страни (и хиперинфлация в западното полукълбо и тежко задлъжнелите страни) срещу много ниска инфлация в НИС. Докато развиващите се страни като цяло изпитваха инфлация 104% през 1989 г., НИС обявиха средно нарастване на потребителските цени само с 5, 4% [2].

Икономиките с държавно планиране и контрол също изоставаха от своите собствени потенциали и от събитията в други части на света. Да разгледаме следните факти:

• През 1913 г. реалният продукт, получен за човекочас в Царска Русия беше повече от три и половина пъти по-голям от този в Имперска Япония. Съветският жизнен стандарт сега е твърде далеч от японския [3].

• През 1980 г. средният доход на глава от населението в най-бедния район на света, черна Африка, беше 560 долара, до 1988 г. той спадна на 450 долара. През същия период доходът на глава от населението в индустриалните страни се увеличи с 18% [4].

• През 1949 г. доходът на глава от населението в Унгария беше 269 долара - по-висок, отколкото в Япония (100 долара), Австрия (216 долара) и Италия (235 долара) и не много далеч от западногерманския (320 долара). През 1988 г. доходът на глава от населението в Япония достигна 21 020 долара - и (98% увеличение); в Австрия той достигна 15 370 долара (69%); в Италия - 13 320 долара (107%); а в Западна Германия - 18 480 долара (66%). В Унгария същата година този доход нарасна до 2460 долара - увеличение само със 17% [5].

• Опитът на много латиноамерикански страни през същия период беше поразително сходен с този на Унгария. През 1950 г. Аржентина и Чили имаха ниво на вътрешната продукция на глава от населението, сравнимо с това на Австрия, Италия, Испания и Финландия, и значително по-високо от това в Япония, Тайван и Южна Корея. Днес продукцията на глава от населението в Италия е 5, 3 пъти по-висока от тази в Аржентина; в Австрия тя е 6,1 пъти по-висока; във Финландия - 7, 4 пъти и в Япония - 8, 3 пъти [6]. В действителност често се забравя, че през 1948 г. Аржентина беше богата на ресурси страна с висок доход, в една и съща група с Австралия и Нова Зеландия. Днес австралийците имат ниво на дохода на глава от населението, който е почти пет пъти но-висок от този на аржентинците; кивитата (новозеландците) са четири пъти по-богати от гаучосите.

• През 1962 г. икономиките на Южна Корея и Гана бяха твърде сходни. Доходът на глава от населението беше 491 долара в Южна Корея и 490 долара в Гана; около две трети от населението на двете страни беше зависимо от селското стопанство, а първичните продукти бяха техният главен износ. "Двадесет години по-късно обаче средният кореец има пет пъти но-висок доход от средния ганаец" [7].

Очертаващите се в тези примери тенденции показват, че бързо индустриализиращите се страни от Югоизточна Азия очевидно са извършили нещо съвсем правилно, прехвърляйки мост над пропастта, която ги отделяше от индустриализираните страни и много от развиващите се страни, като в крайна сметка ги изпревариха. Подобренията в социалното благосъстояние, зад тези цифри на общ икономически растеж, са точно толкова очебийни. Между 1952 г. и 1988 г. продължителността на живота нарасна с 15 години в Тайван и с 20 години в Южна Корея. Количеството на погълнатите калории и нивото на грамотност се подобриха значително. А такива повсеместни символи на прогрес, като телевизията, автомобилите и телефоните, на хиляда души население станаха реалност. Нещо повече, благата бяха разпределени но равно, тъй като селските доходи нараснаха до нивото на градските, а безработицата се задържа на много ниско пиво. И нещо важно, разпределението на доходите се извършваше по-равномерно, тъй като азиатските страни станаха по-богати. "През 1952 г. доходът на най-богатите 20% от тайванските домакинства беше 15 пъти по-голям от дохода на най-бедни те 20%; до 1980 г. ръстът беше само 4, 2. Еквивалентът в Америка за тази година беше 7, 5, в Швеция през следващата година - 5,6" [8].

Какво стана причина за острото противоречие в изявата на азиатските новоиндустриализиращи се страни и тази на други развиващи се страни и на източноевропейските икономики? През 50-те и 60-те години много развиващи се страни се спуснаха надолу към икономическата разруха, мислейки че се разхождат по "жълтите павета" на "благодатната земя". Те бяха ръководени в своето пътешествие от пророци в икономиката, които по онова време смятаха, че политиката, която се е оказала ефективна при развитието и индустриализацията на Запада не може да се приложи по отношение на развиващите се страни. Западните правителства и международните организации за развитие нямаха нищо против да осигурят финансирането на това "пътешествие".

По-специално теорията за развитие в следвоенната ера, поддържаше тезата, че този икономически напредък, трябва да бъде дирижиран от централизирано управление и че търговията не би могла да бъде двигател на развитието. Аргументът беше основан на твърдението, че нуждите от традиционния износ (главно на суровини и селскостопански продукти) на бедните нации биха намалели с времето. Беше прието и твърдението, че цените, които развиващите се страни биха били в състояние да искат за своите намаляващи ресурси, ще паднат относително на нивото на цените на вноса, който биха извършвали от чужбина. По този начин, впримчени в своята зависимост от традиционния експорт, бедните страни не можеха да очакват просперитет.

Решението беше тези страни да се обърнат по посока "навътре". Политическите рецепти за отстраняване на бедността и изостаналостта бяха насочени към затваряне на държавите за международната търговия. Развиващите се страни, които последваха тези препоръки, се характеризираха с огромни обществени сектори, високи тарифни и нетарифни бариери, високи данъчни ставки, завишен курс на валутите и безчислени държавни субсидии, водещи до контрол и регулация на цените. В значителен етап от следвоенната ера, правителствата национализираха предприятия, създаваха държавни фирми и издаваха потискащи разпоредби, които станаха бариери за икономическото развитие. Политиката на страните от източния блок, упражняваща контрол чрез крупни държавни органи по планиране, не беше по-различна. Можеше да се предвиди, че резултатите при двете групи страни ще бъдат сходни.

Най-доброто от двата свята? Опитът на Унгария и Полша

Полша и Унгария са в центъра на смелия опит в Източна Европа да се промени цялостната политическа и икономическа система от тоталитарно-командна икономика в пазарноориентирана демокрация. В края на 50-те и началото на 60-те години и двете страни направиха няколко неуспешни опита за реформи. Но независимо от историята на реформите им, сегашните усилия не представляват кулминацията в един постепенен процес на икономическа либерализация. По-скоро както в Полша, така и в Унгария, икономическата политика се колебаеше в "цикъла реформа - съкращаване на разходите - реформа. Всяка фаза на цикъла беше управлявана от фактическото положение на икономиката и политиката на протест, която възникна сред народите, понасящи нищетата" [9].

Опитът на Унгария

Унгарските реформи от 1968 г., и новият икономически механизъм (НИМ), са полезен пътеводител за политиците, опитващи се да реформират социалистическите командни икономики. Те са полезни не защото бяха успешни, а защото сочат границите на "пазарния социализъм". В края на краищата НИМ претърпя неуспех, тъй като "да се откажеш от централизирано планиране без дисциплината на пазара означава хаос. Резултатът е лабиринт от противоречия, система, обединяваща неефективността на социализма с несигурността на капитализма "[10].

НИМ се опита да подпомогне частната икономическа дейност чрез охлабване на централизирания контрол. Административните мерки за контрол бяха заменени от така наречените "регулатори" върху цените, субсидиите, промишлеността, системите на кредитиране на данъците и заплатите. Ценовата система беше либерализирана с някои цени, установени на ниво предприятие според подробни ръководни принципи. Предприятията имаха право да решават въпросите относно инвестици­ите, да установяват заплатите и да търгуват помежду си. С цел да се обвържат вътрешните и международните цени, структурата от множество валутни курсове беше сведена до само три курса - за търговия, туризъм и нетърговски обмен.

Реформите първоначално бяха успешни: както чистата материална продукция, така и доларовата стойност на експорта нараснаха значително между 1968 г. и 1972 г. Все пак успехът на програмата беше ограничен поради политически и икономически противоречия. "През 1972 г. профсъюзите и консервативните членове на комунистическата партия, безпокоящи се от нарастването на неравенството в доходите и отпускането на икономиката от страна на партията, насочи атака срещу реформите" [11].

На икономическата арена почти всяка отделна въведена реформа съдържаше вътрешен детонатор, който я направи саморазрушаваща се. Премахването на административния контрол целеше стимулирането на конкуренцията между фирмите. Но "регулаторите", с които бяха заменени централните директиви, създадоха система за пазарлък между държавните фирми за привилегии, субсидии и лицензи. Либерализацията на цените, съществен елемент в смяната към пазарен механизъм, беше мъртвородена: 30% от цените на промишлените крайни продукти и две трети от тези на потребителските стоки продължиха да бъдат администрирани. Либерализацията на заплатите се изправи пред същото препятствие: докато от една страна на фирмите беше разрешено да определят свои собствени заплати, от друга - те бяха предмет на сложни системи от щатни таблици, изчисления на печалбите, които да се платят на служителите и на данъците. Фактът, че по-голямата част от търговията на Унгария беше с другите страни от източния блок на бартерна основа, осуети опита за обвързване на вътрешните и международните цени, Въпреки либерализацията, държавата продължи да играе главна роля в инвестирането и в решаването на кадрови въпроси [12].

Две други характеристики допълнително намалиха ефекта от реформите. Едната се заключаваше във факта, че на някои промишлености бяха отпуснати субсидии, за да могат да се приспособят към прехода, Другата беше зле възприета политика на промишлена концентрация, която повлия отрицателно върху цялостната идея за конкуренцията. През 1938 г. в Унгария имаше почти 4000 производствени фирми. До 1960 г. те бяха само 1400, т. е. 65%-ен спад.

През 1972 г., в отговор на първия шок, предизвикан от цените на нефта, реформите на новия икономически механизъм започнаха да се разпадат, а различието между вътрешните и международните цени - да се увеличава. До края на 70-те години унгарското правителство се опита да предотврати недостига на стоки и инфлационните напрежения, следвайки стратегията на заместване чрез внос. В резултат се получи значително увеличаване на търговския дефицит и нарастване на зависимостта от външния дълг. Промишлената концентрация продължи до степен, в която "само 38 фирми ангажираха една трета от работната сила" [13]. До 1980 г. броят на производствените фирми беше само 700, т. е. спад от 50% за две десетилетия.

Към края на 70-те години унгарската икономика отново залиня. Поради това махалото "реформа - съкращаване на разходите - реформа" се понесе отново към реформата. Реформите от 1968 г. бяха отърсени от праха и приложени повторно с някои нововъведения. И отново носеха в себе си семената на собственото си разрушение.