Потеклото на българите митове и действителност

За разлика от “хоругва” съществителното “багра” (“цвят, боя”) и производното “багри” (“боядисва, боядисва с червено”) има измежду славянските езици успоредици само в украинския (“багор”), руския (“баг(о)р” – “червена боя, пурпур, пурпурна раковина”) и белоруския (“багра”). Някои търсят родство и със сръбските “багра” (“вид морска риба”) и “багрена” (“акация”) и холандското “bagger” (“тиня, кал”), но приликата на тези форми с българското “багра” е като че ли чисто фонетична. Повечето учени направо отхвърлят на свой ред опитите “багра” да се свърже с ирландското “búal” (“вода”), готското “fagrs”, старовисоконемското “fagar” (“прекрасен”) и гръцкото “φώγω” (“припържвам, поизпичам”). На фона на тези индоеврохейски думи българското “багра” има несравнено по-горямо звуково и смислово покритие с тюркски форми като уйгурското “паγам” (“дърво, от което се добива боя”), команското “бакамы” (“дърво, от което се добива боя”) и османотурското “бакам” (“дърво, от което се добива боя”), а може би и с казанско-татарското “бакыр” (“бакър, мед”), караимското “баγыр” (“бакър, мед”), уйгурското “паγыр” (“бакър, мед”), киргизкото “бакыр” (“бакър, мед”), команското “баγыр” (“бакър, мед”), телеутското и чулимското “пакыр” (“бакър, мед”), азербайджанското “пахыр” (“бакърена ръжда”) и турското “bakır” (“бакър, мед”) поради червения цвят на този метал. Наличието само на източнославянски успоредици посочва голяма вероятност думата да е проникнала там по книжовен път от българския.

Същото се отнася и за “сан”, което измежду славянските езици е налице единствено в руския (“сан” – “сан”) и чието древнобългарско потекло е повече или по-малко общоприет факт. Стефан Младенов определя корена като “арийско-алтайски” и търси връзка със староиндийското “śanu” ;”връх”) и немското “Sahne” (“каймак”), докато други учени смятат българското “сан” за сродно с чувашкото “сум” (“сметка; много пари, богатство, капитал”), кипчакското и джагатайското “san” (“голям брой; сан, слава”), куманското “san” (“чет, бройка”), узбекското “сон” (“бройка”), турското “san” (“достойнство, чест, прочутост, репутация”) и със старотюркското “sanamak” (“брои, зачита”). Предвид чувашкото “сум” (“сметка; много пари, богатство, капитал”) би могло да се допусне, че от същия корен е и българският глагол “смята”, където –т- е формант за глаголи от възможно древнобългарско (“прабългарско”) потекло, а “смя-”/”сме-” може да е дошло с метатеза от по-старо незасвидетелствано *СhМ- или *СЪМh-, като и в двата случая началното с- не е префикс, а е част от основата. Българското “смята” (откъдето “сметка”, “пресмята”, “сметкаджия”, “несметен” и още много други) фактически липсва в славянските и изобщо в индоевропейските езици, тъй като опитите на Стефан Младенов да го свърже със сръбското “заметати” (“подкачва, закача; натоварва на гръб; завързва; завъжда, придобива”), хърватското “zamijetiti” (“забелязва”), украинското “мiтити” (“забелязва”), руското “метить” (“забелязва”), белоруското “мета” (“белег, бенка”), готското “máitan” (“реже, зарязва”), староскандинавското “mеita” (“реже”), немското “meisseln” (“дълбае”), староиндийското “mēthi-s” (“стълб”), латвийското “mēts” (“кол”) и ирландското “methos” (“пограничен стълб”) не са много убедителни. Както изглежда, руското “сметный” (“сметен”) също е дошло от българския по книжовен път.

Именно българи или най-малкото български поданици създават и онази писменост, която се възприема по-късно от повечето православни народи и е наречена “кирилица” в чест на св.Константин-Кирил Философ. Всъщност кирилицата може да се окачестви като смес между гръцката азбука и българските “рунически” писмена. Повече или по-малко е доказано, че буквите “Б”, “Ж”, “Ц”, “Ч”, “Ш”, “Щ” (от по-старо m), “Ъ”, “Ь”, “h”, “@” и “#” произлизат от българските рабоши и тамги, известни още от ранната хунорска епоха. Същото се отнася и за “Я” и дори за “З”, “Л”, “Т”, “У”, “Ф” и “Ю”, които макар и да са налице в гръцката азбука, си имат своите точни успоредици в китайските ключови знаци. Както изглежда, съвпадението на някои български рабоши с гръцки букви се дължи на общия културноцивилизационен фон, който обхваща един обширен регион от Тибет до Средиземноморието и в чиито рамки възникват фонетичните азбуки. Другояче казано, българското “Т” и гръцкото “τ” например може да приличат помежду си поради далечно общо потекло, а не поради това, че създателите на кирилицата са взели буквата от гръцката писменост. По този начин дори и в съвременния си, силно осакатен вид, българската кирилица съдържа цели 15 оригинални древнобългарски (“прабългарски”) символи срещу също толкова чисто гръцки букви. С някои несъществени различия тази именно кирилица се употребява до ХІХ в. от румънците, а днес е живо свидетелство за изключителното духовно влияние на българите върху православния свят.

Покръстването на българите от кан Борис І не само не довежда до тяхното “пославянчване”, но не бележи ни най-малко и края на традиционната антиславянска стратегия. Това се вижда и от съобщението на един анонимен унгарски летопис, според който при основаването на унгарската държава през 898 г. първият маджарски владетел Арпад (846-907) се натъкнал на някакъв български управител в предпланините на Карпатите на име Чалан. Под властта му са се намирали известен брой “славяни от България” (“Sclavi ex Bulgariae”). В резултат на сблъсъка с маджарите Чалан бяга при сънародниците си на юг от Дунава, а подчинените му дотогава славяни решават да признаят за свой владетел Арпад. Всичко това посочва, че дори и след като българите са вече християни и започват да употребяват една византийско-славянска норма за държавен и църковен език, славяните предпочитат да сменят българската власт с маджарска.

В крайна сметка славяните от славино-антско потекло са прокудени и от унгарците и по всичко личи, че някои от тях намират убежище в Сърбия, но много повече ще да са били онези, които се упътват към Киевска Русия. В тази насока разказът на източнославянския летописец Нестор е недвусмислен: “Словенску же языку, яко же рhкохомъ живущимъ на Дунаи, прiидоша отъ Скиθъ, рhкше отъ Козаръ, рhкомiи Болгаре, и сhдоша по Дунаеви, и насильницы Словеномъ быша.. Словене разидоша ся по земли и прозваша ся имени своими, къде сhдоше на которемъ мhстh... Тако же и ти Словене прiшьдше и сhдоша по Днепру и нарhкоша ся Поляне, а друзiи Древляне, за не сhдоша въ лесехъ; а друзи сhдоша между Припетию и Двиною и нарhкоша ся Дреговичи, ини сhдоша на Двинh и нарhкоша ся Полачане, речки ради, яже течетъ въ Двину, именемъ Полота, от сея прозваша ся Полочане. Словене же сhдоша около iезера Илмеря и прозваша ся своимъ именемъ, и сдhлаша градъ, и нарhкоша й Новъ Граду а друзiи сhдоша по Деснh, и по Семи и по Сулh, и нарhкоша ся Северъ и тако разиде ся Словенский языкъ. Темъ же и грамота прозва ся словенская” (“Срещу славянския народ, за който казахме, че живееше на Дунава, дойдоха от скитите, ще рече от козарите така наречените българи и се настаниха на Дунава и бяха насилници над славяните... Славяните се разотидоха по земите и се наименуваха по мястото, в което се настаниха... Така и тези славяни дойдоха и се настаниха по Днепър и се нарекоха поляни, а други – древляни, тъй като се настаниха в горите. А други се настаниха между Припят и Двина и се нарекоха дреговичи, други пък се настаниха край Двина и се нарекоха Полочани заради рекичката Полота, която се влива в Двина. Славяните, които пък се настаниха около езерото Илмер и се нарекоха със свое име, издигнаха град и го нарекоха Нов Град, а други се настаниха по Десна и по Сем и по Сула и се нарекоха севери и така се разотиде славянският народ. С това и писмеността се нарече славянска”).

Другояче казано, кирилицата според Нестор е била пренесена в Киевска Русия именно от онези славяни, които са били прокудени от българите. По всичко личи, че бежанците от България внасят в Русия и славянската идея, която е неразделно свързана с дейността на Кирил и Методий и техните ученици. Надали може да има съмнение, че славянското самосъзнание е било изострено още повече поради извършеното от българите “етническо прочистване”. Очевидно е, че при тази ситуация и дума не може да става за признаване на българския характер на кирилицата, която е на бърза ръка прогласена за “славянска писменост”.

Твърде е показателно, от друга страна, че двата най-основни паметника на общославянската национална идея са дошли до нас по славянски, но не и по български преписи. От “Проглас към евангелието” са запазени три сръбски преписа от ХІІІ-ХІV в. и един руски препис от ХVІ в., а “Азбучната молитва” е известна изключително по руски преписи, първият от които е от ХІІ в. За сметка на това произведения, изразяващи българското себеусещане, като “Видение Исаево” и “Манасиевата хроника” си имат и своите български преписи. Нещо повече - през 1073 г. властите на Киевска Русия включват “Видение Исаево” в списъка на забранените книги.

За силно южнославянско присъствие при самото формиране на Киевска Русия говорят и наименованията на някои славянски племенни общности като “древляне”, споменати и от Нестор. Работата е там, че по времето на Нестор (първата половина на ХІІ в.) пълногласието вече се е утвърдило в източнославянските говори, за което свидетелства и староруското име на град Владимир – ВОЛОДИМhРЬ (градът е основан през 1120 г. от източнославянския княз Владимир Всеволодович). В такъв случай, ако беше източнославянско, племето “древляне” би трябвало да се нарича “деревляне” от “дерево” – “дърво”.

Подчертано южнославянски характер имат и някои топоними като река Десна, която също се споменава от Нестор. Името на реката се извежда от прилагателното “десен”, за което се видя, че навярно идва от древнобългарски (“прабългарски”) корен. При това Десна не е десен, а ляв приток на Днепър при Киев, но може да бъде десен приток за хора, които вървят от юг на север, срещу течението на двете реки. Другояче казано, както посоката, така и самата дума “десен” може да бъде пренесена в Киевска Русия само от славяни, които са прекарали известно време под българска власт и които са тръгнали от България и Черно море на север. Още по-любопитното е, че районът около течението на Десна е бил заселен от славянската племенна общност на северите, чието име лесно може да се свърже със северите, настанени на времето си от Аспарух по северния склон на Източния Балкан.

На славяните, прокудени от българите в Киевска Русия, се дължи може би и постепенното налагане на българския начин за формиране на бащини и фамилни имена на –ов, -ев и –ин сред източните славяни. По всичко личи, че славянските бежанци от България са били използвани за преводачи при контактите на Киев не само с България, но и с Византия. Някои автори допускат, че славянският текст на търговските договори между Киевска Русия и Византия от 907, 912 и 945 г. е бил писан от доскорошни български поданици, поради което фамилните имена на източнославянските пратеници, сключили тези споразумения, се предават по българския маниер със завършек на –ов.

Заедно с продължаващото изселване на славяните от Мизия, Тракия и Македония Дунавска Бълтгария не спира да бъде притегателно средище за онези българи, които все още не са се преместили на Балканите. Интересното е, че една волжкобългарска орда начело с Билу, Боксу и Хесен (вероятно Асен) пристига на брега на Дунава през 970 г., когато Дунавско-Балканска България изживява твърде тежки времена, свързани с опустошителното нахлуване на източните славяни начело с киевския княз Светослав и с падането на източните български земи под византийска власт.

След като приемат исляма, волжките българи са подхвърлени на ускорено тюркизиране, тъй като повечето от проповедниците на новата вяра са от тюркско потекло. Възможно е поради нежеланието да приемат исляма известен брой волжки българи да са решили да се присъединят към дунавските си сънародници. Според Цветана Тафраджийска и Валери Стоянов населението на Волжка България е станало предимно, ако не и изцяло тюркско още през Х-ХІ в., докато Омелян Прицак смята, че тюркизацията е протекла по-късно и е била по-продължителна – от ХІ до ХІV в.

За преселването на ордата на Билу, Боксу и Хесен може би са допринесли и две нападения на Киевска Русия срещу Волжка България през 965 и 985 г. Това означава, че от Х в. нататък българският елемент във Волжка България непрекъснато отслабва. Днешните казански татари могат да се смятат за потомци на българите само донякъде, тъй като съвременният им език е изцяло тюркизиран, а и самите казански татари, включително онези от тях, които се смятат за българи, признават, че техният класически книжовен език е “тюрки”. От друга страна, идването на волжкобългарската орда на Балканите ще да е помогнала на четиримата братя, управляващи западните краища на Дунавско-Балканска България – Давид, Арон, Моисей и Самуил – да отвоюват обратно от Византия земите между Дунава и Балкана през 976 г.

По всяка вероятност България е продължила да притегля българите от Източна Европа дори и след като пада през 1018 г. под византийска власт. И наистина, като се имат предвид масовите насилствени заселвания на жители от Мала Азия на Балканите, както и многобройните чужди нахлувания през ХІ-ХІІ в., трудно би могло да се разбере как българите са съумели да надживеят всичко това и да не изчезнат. Така през 1074 г., след като предприемат няколко опустошителни нахлувания, печенезите основават своя държава, която обхваща едва ли не цяла Северна България. Византийският император Алексий І Комнин(1081-1118) отвоюва този край чак през 1091 г.

Същевременно от 1078 до средата на ХІІІ в. българските земи са подхвърлени на най-малко девет масови заселвания от “кумани”. Както вече се спомена обаче, апокрифният български летопис от ХІ в., известен като “Разказ на пророк Исая как бе възнесен от един ангел на седмото небе” (“Видение Исаево”), определя българите по най-недвусмислен начин като “третата част от куманите”. Единствената разлика между куманите и българите се изразява в това, че първите са все още езичници, а вторите са вече покръстени.

Уеднаквяване на българите с куманите би могло да се съгледа и в една византийска хроника. Неизвестният й автор приписва на ромейския император Никифор ІІІ Вотаниат (1078-1081) блестяща победа срещу българите в началото на царуването му. Според Васил Златарски византийският летописец е объркал императора с неговия съименник Никифор Уран, генерала, който побеждава българите при река Сперхей през 996 г. по време на войните на Василий ІІ Българоубиец (976-1025). В началото на царуването си обаче, а именно през 1078 г., Никифор ІІІ Вотаниат отблъсква едно голямо нахлуване на печенези и кумани, смогнали да стигнат чак до Одрин. С други думи, не е изключено неизвестният летописец да е имал предвид тъкмо битката при Одрин и да е писал за българска войска, тъй като съществена част от армията на нападателите е от “кумани”.

Трябва да се отбележи и това, че за разлика от печенезите, норманите, източните славяни и други народи, оставили твърде лош спомен, търкания и сблъсъци между българи и “кумани” не са засвидетелствани за целия период на византийската власт. Тъкмо наопаки – неведнъж българи и “кумани” действат заедно срещу ромейските власти, срещу участниците в Първия кръстоносен поход (1096-1099 г.) и т.н. Любопитен е и етнонимът “половцы”, с който куманите са познати в Русия. Народната етимология го свързва с “поле”, но учените обикновено го извеждат от руското “половый” (“светъл, жълт, бледен”). Валери Стоянов излежда е прав обаче, като свързва “половцы” с едно друго наименование на куманите – “Valui”. Според него “Valui” и “българ-” произлизат от общия корен *pal~*bal~*val, а куманите са били наричани и “Valui” по всяка вероятност заради това, че държавата им включва един народностен елемент от българско потекло.

С други думи, би могло да се допусне, че споменатите “кумани” са потомци на онези българи, които след разпадането на Голяма България остават с най-стария син на Курт – Боян – в земите между Черно и Каспийско море. Както вече се видя, тези българи населяват басейна на река Кубан и са групирани в цели четири орди. Това означава, че те са достатъчно многобройни, за да оцелеят там до идването на същинските кумани. След като са покорени от куманите, българите навярно приемат името на новите си управници, както често се случва през средновековието. В резултат на разширяването на Куманското царство към Балканите кубанските (ще рече Бояновите) българи ще да са влезли в контакт с дунавските си сънародници. Твърде е вероятно тъкмо тези кумани-българи да са се заселили в Дунавско-Балканска България в най-малкото девет последователни вълни от края на ХІ до средата на ХІІІ в.

В пряка връзка с това е и проблемът за корена на Асеневия род, който продължава да предизиква разногласия и полемики. Като че ли единственото сигурно нещо е, че Асеневци се настаняват в град Търново не по-късно от средата на ХІІ в. Редица румънски и някои американски историци твърдят, че Асеневци са власи, според Васил Златарски те имат кумано-българско потекло, докато Петър Мутафчиев смята, че те произлизат от руско-кумански род.

Основният, ако не и единствен писмен извор, който намеква за възможния корен на Асеневци, е кореспонденцията на цар Калоян (1197-1207) с папа Инокентий ІІІ (1198-1216). В писмата си Инокентий споменава, че Калоян идва от благороден римски род, което се потвърждава от самия Калоян. Същевременно обаче българския цар изрично посочва, че Симеон Велики, Петър І и Самуил са не само негови “предшественици”, но са му и “прародители”. При това нито Калоян, нито Инокентий като че ли не смятат, че българите като цяло произлизат от Рим подобно на техния цар. Действително в едно от писмата си папата създава впечатлението, че според него както българите, така и власите имат в жилите си “римска кръв”: “...Ние се смятаме толкова по-особено задължени към народите на българи и власи, че те не само някога са възприели по-предано вселенската вяра от апостолическия престол, но и защото са произлезли от кръвта на римляните” (“…Bulgarorum et Blachorum populis tanto nos reputamus specialis debitores, quanto non solum fidem catholicam per sedem apostolicam olim devotius receperunt, sed descenderunt etiam ex sanguine Romanorum”). За отбелязва е обаче, че глаголът “descenderunt” (“произлязоха, произлезли са”) може да се отнася само към “Blachorum” (“власи”), а не и към двете съществителни “Bulgarorum et Blachorum”.

На пръв поглед е очевидно, че Калоян не може да произлиза едновременно от Симеон и от “благороден римски род”. В същото време папа Инокентий ІІІ като че ли е бил не по-зле информиран за народностната ситуация на Балканите, отколкото Калоян за миналото на България. И наистина, бидейки производен на латинския, румънският език може да наведе на мисълта за римско потекло на власите. Има обаче само една хипотетична брънка, която би могла да свърже Асеневия род както със Симеон Велики, така и с Рим и това е племето Дуло.

Както вече се спомена, подир разпадането на Голяма България през VІІ в. една българска орда начело с Алцек или Алцеко се упътва към Италия, където по-късно е претопена от коренното население. При все това българското присъствие в Италия е засвидетелствано от голям брой несъмнено български местни имена. Нещо повече – една италианска местност се нарича “Dula”, което всъщност документира, че Алцековите българи са включвали и някаква част от племето Дуло.

Съдейки по древнобългарските (“прабългарските”) имена на повечето Асеневци като Асен, Елтимир (успоредна форма на “Алдомир”) и т.н., както и от близките връзки с куманската държава, би могло да се допусне, че Асеневият род произлиза най-вероятно от онези българи, които остават начело с най-стария Куртов син Боян в земите между Черно и Каспийско море. По всичко личи, че заедно с останалите кубански българи Асеневци се отказват от традиционната си вяра и приемат християнството чак след като се заселват в земите на юг от Дунава, ще рече, не по-рано от ХІІ в. Поради това законността на конните народи е много по-жива и силна при кубанските българи, отколкото при дунавско-балканските им сънародници. С твърдението си, че е потомък както на Симеон Велики, така и на “благороден римски род”, Калоян навярно е имал предвид племето Дуло, което е родът на Алцеко в Италия и на Симеон Велики в Дунавско-Балканска България.

В полза на тази догадка сякаш говорят както близките връзки на Асеневци с куманските владетели, така и фактът, че по време на въстанието от 1185 или 1186 г. никой не протестира срещу водачеството на Асеневци и това е една от предпоставките за резултатното отхвърляне на византийската власт. При това най-малко 183 от общо 260-те години на Второто българско царство, което по всяка вероятност е унищожено напълно от османските турци едва след Варненската битка през 1444 г., минават под царуването на Асеневската династия, макар че към 1186 г. има и многобройни потомци на последния цар на Първото българско царство Иван (1015-1018).

Колкото до самото име “Асен”, днес то е твърде популярно в България и би могло да се свърже с Хесен, един от водачите на онези волжки българи, които към 970 г. идват на дунавския бряг. Някои превеждат “Асен” като “лек, подвижен”. Според китайските летописи “A-sse-n” е първоначално народностното наименование на всички тюрки, които по-късно започват да го употребяват като лично име за отделни хора. Същевременно прякорът на Асен е “Белгун”, което някои свързват с монголското Белгунотай, родоначалник на племето Белгунут.

С други думи, Асеневци се смятат за законни владетели както от дунавските, така и от кубанските българи и без оглед на честите насилствени смени на трона всички, които го заемат са обикновено Асеневци. Това като че ли се отнася и за представителите на куманското владетелско племе Тертероба, което би могло да се е сродило с дуловци при преминаването на кубанските българи под властта на Куманското царство. Не е изключено това да е бил един от мотивите при избора на Георги Тертер за цар на България през 1280 г. Във всеки случай