Потеклото на българите митове и действителност

Много по-същественото е, че славино-антите надали са били така многобройни, както обикновено се твърди. Наистина десет славянски племена се опитват в един момент да превземат Солун, но според изворите общият им брой, включително жените и децата, е бил около 100 000 души. Излиза, че едно славянско племе от славино-антската група е наброявало средно около 10 000 човека. От средата на VІІ в. до идването на българските орди на Аспарух и Кубер не е имало повече от 23-24 славино-антски племена, повечето от които са обитавали главно района от София до днешната сръбска граница, земите на юг от Пирин между Струма и Места, Западна и Югозападна Македония, както и Епир заедно с днешна Южна Албания. Две славино-антски племена навлизат в Пелопонес, докато седем или осем живеят в земите между Дунава и Балкана (ще рече в Мизия). Три или четири славянски племена пък населяват района на реките Тимок и Морава западно от днешната северозападна българска граница. По този начин общият брой на славяните, които се настаняват в Мизия, Тракия, Македония, Епир, Тесалия и Пелопонес, надали е надхвърлял 250 000 или 300 000 души. При това източноримският император Ираклий позволява на славяните да се заселват единствено в Илирикум, докато съплеменниците им от Мизия, Тракия и Македония започват системно да се депортират от там. Така през 658 г. внукът и наследникът на Ираклий, Констант ІІ (641-668) подчинява славянските племена, намиращи се на запад от Места и по долината на река Вардар и прехвърля дял от тях в Мала Азия. Това е всъщност първото известно масово изселване на славяни от бъдещите български земи.

Междувременно през 665 г. умира владетелят на Голяма България Курт, който е наследен от най-стария си син Баян, Батбаян или Боян, но твърде скоро българите трябва да се изправят срещу нов мощен враг в лицето на хазарите. Бидейки от алтайско потекло, хазарите напредват от изток на запад подобно на повечето преселващи се човешки маси по онова време. Застрашени от нова чужда власт, българите решават, както изглежда, да изпратят няколко “разузнавателни групи”, които да потърсят земя за заселване. По всичко личи, че тъкмо това е логиката на последвалите събития, известни като “разпадането на Голяма България”. С други думи, Куртовите синове не влизат в някакъв измислен сблъсък помежду си, а действат в съответствие с дълбоко вкоренения сред конните народи закон.

Поне на първо време големи маси от българи като че ли остават в земите между Азовско и Каспийско море и Кавказ. Във всеки случай един арменски географ изброява цели четири български орди (ще рече племенни обединения), които живеят в този обширен район през втората половина на VІІ в.: Куп’и-Булгар, Дучи-Булкар, Олхонтор-Блкар и Чдар-Болкар. Не след дълго обаче Боян трябва да признае върховенството на хазарите.

Друг син на Курт, за когото се предполага, че се е наричал Котраг, се упътва на север, но както изглежда, “Котраг” е име на орда, а не на отделен човек. Във всеки случай “Котраг” е еднакво с етнонима “котраги” и вероятно идва от “кутригури”, името на племенното обединение или ордата, която някога беше владяла земите на запад от Азовско море. Котраг или котрагите спират в областта, където река Кама се влива във Волга. По-късно там е основана волжкобългарската държава, просъществувала до ХVІ в.

Останалите трима братя, а именно Аспарух (или Исперих, Испор), Кубер и Алцек (Алцеко) тръгват със съответните си орди на запад. Аспарух се спира при делтата на Дунав, а Кубер се присъединява към онези българи, които са в Панония под върховенството на аварите или техни съюзници. Алцеко на свой ред съумява да стигне чак до Италия, като по-късно ордата му се претопява напълно сред коренното население, но все пак оставя многобройни местни имена, запазени и до днес по цяла Италия, включително и в Сицилия. Като се има предвид, че през средновековието следват нови преселнически вълни от България към Апенинския полуостров, може да се допусне, че и българите са изиграли някаква роля в дооформянето на италианците като народ.

Към 670-675 г. Кубер събира около 100 000 българи, напуска Аварския хаганат и се заселва с хората си в Средна Македония, където вероятно се присъединява към сънародниците си, “поели” тези земи още в началото на VІ в. В този момент Византия преживява един от най-критичните периоди в своето съществуване поради нападението на арабите, които предприемат продължително и изтощително обкръжение на Цариград. Условията изглеждат благоприятни и за една българска атака откъм север. Аспарух и подчинените му племена са готови да се прехвърлят трайно на юг от Дунава и да станат по този начин събирателна точка за българите от всички останали орди, включително и от Волжка България.

И двамата византийски летописци – Теофан Изповедник (починал през 818 г.) и патриарх Никифор – са категорични в твърдението си, че Аспарух преминава Дунава със своя народ. Както може да се очаква, българите продължават да спазват най-строго хунорската държавна уредба, при която средището е подчинено пряко на кана, левият (източният дял) се поверява на престолонаследника (на древнобългарски “канартикин”), а десният (западният) дял, наричан на “прабългарски” (в китайска транскрипция) “Кото-Кио”, се управлява от втория по важност човек в държавата, капхана. Това кара Н.Станишев да мисли, че Кубер е бил всъщност капханът, който държал западната част и че още от самото начало на Дунавско-Балканска България византийската власт върху Македония била само на книга. Същият автор намира потвърждение за тази си догадка в запазените и до днес намиенования “Горна земя” или “Горна България” за Източна и Североизточна България и “Долна земя” или “Долна България” за Западна България и Македония.

Поради склонността си да пресилва донякъде славянското присъствие в България Н.Станишев смята, че под “Славиния” византийските писатели са имали предвид западния (десен) дял на българската държава. В изворите се говори обаче и за “славинии” и дори за “околните славинии”. Това навежда на мисълта, че става дума за славяни в близост до или извън същинска България, ще рече, извън онези земи, които по виждането на Аспарух и наследниците му е трябвало да бъдат заселени с българи, а именно Мизия, Тракия и Македония.

Теофан и Никифор са не по-малко категорични и за начина, по който Аспарух се отнася към славяните, заварени в земите между Дунава и Балкана. Никифор например пише, че българите “покорили и славянските племена, които живеели наблизо и заповядали на едните да бранят земите, които граничат с аварите, а другите да пазят земите, които са съседни на ромеите”. Очевидно е, че славяните могат да бъдат размествани по този начин само от народ, който е далеч по-многоброен и по-мощен от тях. Освен това границата на Аварския хаганат е забележимо пó на север от Дунава и излиза, че повечето славяни е трябвало да напуснат Мизия. Всъщност става дума за масово изселване на славяни в земите северно от Дунава. Единственото славянско племе, което има привилегията да остане в Мизия, са северите, на които вероятно е била поверена отбраната на източнобалканските проходи. Някои учени се съмняват обаче дали северите изобщо са били славяни.

Както се видя, покоряването на славяните и изселването на повечето от тях на север от Дунава се потвърждава и от източнославянския летописец Нестор, който окачествява българите като “насилници над славяните по Дунав”. Другояче не може и да бъде, тъй като целта на българите е да заемат сами земите на юг от Дунава. По всичко личи, че “Именникът на българските канове”, чийто първи дял е бил стъкмен по времето на Аспарух, ще да е бил също един вид съобщение, приканващо и останалите орди да се присъединят към Аспарух. Фактът, че различните български орди поддържат тесни връзки помежду си, се доказва от един от надписите около “Мадарския конник” (навярно също от VІІ в.), в който синът и наследникът на Аспарух, Тервел (691-719 или 695-714), споменава за “чичовците си от Солунско”, ще рече за Кубер.

В същия контекст трябва да се тълкува и намиращия се в “Именника” израз за “стриганите глави”. Цялото изречение гласи следното: “СИИ Е. КЪН#ЗЪ ДРЪЖАШЕ КН#ЖЕНИЕ ОБЪ ОН@ СТРАН@ ДQНАIА ЛhТЪ Ф. И ЕI. ОСТРИЖЕНАМИ ГЛАВАМИ” (“Тези петима князе владееха княжеството оттатък Дунава 515 години със стригани глави”). Словосъчетанието “оттатък Дунава” (ОБЪ ОН@ СТРАН@ ДQНАIА) очевидно се отнася за целия регион от Средна Европа до Далечния изток, тъй като от 153 до 668 г.сл.Хр. или от 165 до 680 г.сл.Хр. (ще рече 515 години) българите заемат или преминават тъкмо през това пространство.

Както германският летописец Лиутпранд през 919 г., така и византийският писател Йоан Цецес през ХІІ в. отбелязват, че българите продължават да си стрижат главите и след като се покръстват. Арабски автори като Наджиб Хамадани изтъкват на свой ред, че волжките българи също ходят “с остригани глави и носят къси кафтани”. От друга страна, в оловни печати и медальони с ликовете на Тервел и Омуртаг (814-831) двамата владетели са изрисувани с дълги коси и бради, което кара проф.Иван Венедиков да твърди, че “стриганите глави” били славяни. Както посочва обаче Анани Стойнев, носенето на дълга коса е било изключителна привилегия на кановете, тъй като дългата коса е белег на мощ и власт. Освен това няма никакви податки за някакво славянско присъствие нито в Голяма България, нито пък в утигурската или кутригурската държава. Гореприведеният текст е повече от недвусмислен – българите са били със стригани глаи най-малко от 153 или 165 г.сл.Хр.нататък. Както изглежда, уточнението за “стриганите глави” ще да е целяло да даде на бъдещите поколения един сигурен белег за разпознаване на онези българи, които тепърва ще идват в земите на юг от Дунава.

След като средището на българската държава се премества на юг от Дунава, конфликтът между българите и славяните от славино-антската група става неизбежен, тъй като и едните, и другите се стремят да заемат едни и същи територии. Друга съществена промяна от края на VІІ в. нататък е, че онези славяни, които са били северни съседи на Кубратовата Голяма България, започват да се настаняват в земите, напускани от българите. Надали може да има съмнение, че те са се смесили с дял от онези българи, които са останали там и по този начин източните славяни и на първо място украинците също изпитват силно българско влияние, и то още в зората на своята цивилизация.

По непряк начин може да се определи и броят на българите в Мизия към края на VІІ в. По заповед на Аспарух е изграден укрепен стан, в чиито предели по-късно израства столицата Плиска. В случай на заплаха този стан може да побере около 800 000 души. Това потвърждава догадката на Димитър Съсълов и Н.Станишев, според които Аспаруховата орда е наброявала най-много 1 000 000, а най-малко 500 000 – 600 000 човека. По-специално Д.Съсълов изтъква в тази връзка, че ордата на Аспарух “е могла да даде достатъчно многобройни войски, които са успели да разгромят цялата византийска армия на Константин ІV Погонат, поведена от него срещу Испериха”. Струва си за сравнение само да се напомни, че броят на българското население в навечерието на османското нахлуване се пресмята на около милион – милион и половина души, което посочва, че и днешните дунавско-балкански българи са преди всичко българи.

Самото име на първата столица на Дунавска България Плиска обикновено се определя като славянско. То би могло да се изведе обаче и от корен “Плъскова”, в което П.Добрев вижда членувана форма на “плъско”, свързвано от него на свой ред с кимерийското “плъско” (“център, среда”).

Докато Аспарух заздравява властта си в земите между Дунава и Балкана, Кубер прави несполучлив опит да превземе град Солун на Бяло море. В отговор на действията на Кубер император Юстиниан ІІ, наследил баща си Константин ІV през 686 г., предприема поход с цел да залови и изсели от Македония както българите, така и славяните. През 688 г. той отблъсква българите от Солун и хваща в плен между 20 000 и 30 000 славяни (включително жени и деца), които са натоварени на кораби и преселени в Мала Азия. Твърде показателно е, че по думите на византийския летописец Теофан Юстиниан ІІ “заловил голямо множество славяни, едни с война, други пък доброволно минали на негова страна”, докато българите причакали войската му, която се завръщала в Цариград по суша и избили и ранили голям брой византийци. Това е третото известно изселване на славянски маси от българските земи. Всъщност броят на изселените ще да е бил много повече от 30 000 човека, тъй като по-късно Юстиниан ІІ могъл да набере измежду тези славяни цели 30 000 войника, за да се бият в Мала Азия срещу арабите.

В интерес на истината трябва да се признае, че в отделни моменти българите и славяните действат и като съюзници срещу Византия. Така например през 705 г. една армия от българи и славяни стига до стените на Цариград. Както ще се види обаче по-нататък, тези случаи са по-скоро изключение от правилото.

Както е известно, през VІІІ в. Дунавско-Балканска България изживява твърде тежка криза, като на няколко пъти Византия съумява едва ли не да унищожи българската държава. Не е изключено една от причините за кризата да е някакъв пореден опит за покръстване. Знае се например, че Тервел е бил дарен от византийския император Юстиниан ІІ с титлата “кесар”, която поне дотогава се е давала само на християни. Наистина, макар че се е запазило и до ден днешен сред българите било като “Тервел”, било като “Требел”, името не е християнско. Негови успоредици сред кавказките свани като “Терван”, “Тервела”, “Тебро” и “Теброле” свидетелстват, че това име е било популярно сред българите още по време на пребиваването им по северния склон на Кавказ, ще рече, далеч преди първия им досег с християнството. В полза на това обаче, че Тервел е бил в определен момент покръстен, говори и следният девиз върху един негов печат: “Богородице, помагай на кесаря Тервел”.

Не е изключено примерът на Тервел да е бил последван от останалите членове на племето Дуло, което го е направило незаконно в очите на мнозинството от българите. Може би именно това е била причината за ожесточените вътрешни войни, които разтърсват България току-речи през целия VІІІ в. По-същественото в случая е, че когато българите трябва да се борят за самото си оцеляване като държава и народ, техните удари са насочени както срещу Византия, така и срещу славяните. По всичко личи, че в онази драматична епоха славяните действат като съюзници на византийците, а не на българите. По времето на кан Телец (760-763) цели 208 000 са принудени да избягат от България и да се обърнат към византийския император Константин V Копроним (741-775) с молба за убежище. Те получават наистина исканото убежище, но са прехвърлени с кораби в Мала Азия.

Този факт се е тълкувал по най-различни начини, като някои дори изразяват съмнение дали византийците са имали толкова голяма флота, за да могат да транспортират такова множество. В съобщението на византийските летописци не се посочва обаче, че това масово прехвърляне на славяни в Мала Азия се е извършило за един ден. При това транспортирането на толкова много хора в никакъв случай не е било непосилно за флотилиите в онази отдалечена епоха. Още през 16 г.сл.Хр. например римляните натоварват на хиляда кораба около стохилядна войска, с която нанасят жесток удар по старите германци край река Рейн. Най-сетне ако някой средновековен хронист пресилва някаква цифра, той обикновено я закръгля на 100, 1000, 100 000 и т.н., но не и на 208 000. Такава голяма бройка очевидно посочва, че към 760-763 г. българските земи между Дунава, Балкана и р.Тимок вече са били фактически опразнени от всички славяни освен северите.

Това изселване, което днес бихме нарекли със зловещото словосъчетание “етническо прочистване”, но е било обичайна практика за средновековието, се прокарва дори в земи, намиращи се все още под номиналната власт на византийския император. Така през 773 г. българският кан Телериг изпраща един 12-хиляден отред в Македония, за да излови славянското племе берзити и да го пресели “в България”. Това поведение ни най-малко не е приятелско спрямо славяните, макар че проф.Васил Златарски твърди обратното.

Както се видя, връзки с Куберовата орда се поддържат и след 681 г. От друга страна, археологични разкопки в долината на Струма, в Албания и в Родопите (където е намерено и езическо капище) посочват, че тези краища се заселват от българи далеч преди официалното им включване в българските граници. Това се потвърждава и от един неизвестен средновековен автор от Равена (днес в Италия), според когото в Родопите е имало българи още през VІІ в.

Описаният от Теофан поход срещу берзитите навежда следователно на мисълта, че от времето на Аспарух и Тервел българските канове прокарват една целенасочена стратегия на побългаряване и завладяване на Македония и Тракия. Колкото до изселването на берзитите “в България”, Теофан вероятно има предвид българските земи на север от Дунава, тъй като прокуждането на едни славяни само за да бъдат заменени с други славяни, просто не би имало никакъв смисъл. Най-сетне фактът, че 12-хиляден отред се смята за достатъчно силен, за да може да излови и изсели цяло славянско племе, потвърждава направената по-горе догадка, че средно едно славянско племе надали е надхвърляло 10 000 – 20 000 човека.

С други думи, когато българските владетели са използвали понякога славяни във войската си, те са ги набирали по всяка вероятност от славянските племена, преселени на север от Дунава. Твърде показателен е например начинът, по който кан Крум (803-814) се държи със славянските племенни вождове след победата си срещу византийците през 811 г. Както се знае, той прави чаша от главата на убития император Никифор І и с гордост кара гостуващите му славянски князе да пият от нея. По стара хунска или хунорска традиция целта на българския кан е да подчертае своята сила и мощ пред славяните и да им напомни, че и техните предводители ги очаква същата участ, ако се опитат да погазят договора, като отхвърлят българската власт. Не е изключено споменатите князе да са били и от четирите славянски премена, населяващи Белградския и Сремския край, но може да са отговаряли и за онези славяни, които са били прехвърлени на север от Дунава още по времето на Аспарух.

В последвалите походи на юг от Балкана Крум продължава системно да преселва на север от Дунава онези, които се предават и да избива онези, които отказват да се предадат. Същевременно обаче той изпраща през 812 г. делегация в Цариград, която видимо се предвожда от един славянски първенец на име Даргомир или Даргомер, но той е бил най-вероятно от племето на северите. Веднага трябва да се изтъкне и това, че северите далеч не са единственият чужд народ, който е бил подчинен на българите, но е имал по-облагодетелствана позиция спрямо кана и владетелското племе Дуло. Така например един грък (навярно от някой от черноморските градове) е личен преводач и заедно с това зет на Крум.

Този факт не променя ни най-малко главната стратегична цел, а именно по-нататъшното побългаряване на Тракия и Македония. Така през 813 г. Крум опожарява Източна Тракия, превзема Одрин и изселва на север от Дунава 10 000 жители на града. Към зимата на същата година българите повторно нахлуват с още по-голяма армия, наброяваща 30 000 души и съумяват да заловят 50 000 пленника, които също са откарани на север от Дунава. Тази практика недвусмислено посочва, че от Аспарух нататък цялата област на север от Дунава се използва като един вид обширен изселнически лагер.

Масовото присъствие на славяни сред византийското население, което е заловено и насилствено откарано на север от Дунава, сякаш се потвърждава и от неизвестния автор на “Зографската история”, живял през ХVІІІ в. Според него много българи приели християнството от изселените пленници, а по-късно св.Кирил написал книга на езика, говорен от същите тези пленници: ...WТ СIХЪ ПЛhННИКWВЪ, МНОГI# БОЛГАРЫ ВhРОВАША В’ ВhРU ХРИСТIАНСКUЮ, И В’ ТО ВРЕМ#. СТЫЙ КVРИЛЛЪ ФИЛОСОВЪ НАПИСА БОЛГАРWМЪ КНИГU ПО СВОЕМU IАЗЫКU СUmИМЪ ПРИ ДUНАИ РhЦh ЖИВUmЫМ. ХРИСТIАНWМЪ. (“От тези пленници българите повярваха в християнската вяра и в това време свети Кирил Философ написа за българите книга на своя език, който беше на християните, живеещи при река Дунав”). По всяка вероятност неизвестният български историк е ползвал недостигнали до нас извори. Във всеки случай той описва доста точно проникването на християнството сред българите и няма причини да се съмняваме в меродавността на останалата част от разказа му.

След като намисля да превземе Цариград, Крум събира многобройна войска, като мобилизира не само българите, но също аварите и “околните славинии”. Споменатите “славинии” са били най-вероятно славяните от околностите на Белград и Срем. Изглежда, че както славяните, така и доскорошни врагове на българите като аварите са били притеглени с едно съчетание от заплахи и обещания.

Както се знае, ненадейната смърт на българския кан осуетява похода към византийската столица и неговият син и наследник Омуртаг сключва в края на 814 или в началото на 815 г. мирен договор с Византия. Според една от точките на договора византийците, пленени от българите, трябвало да бъдат заменени срещу някакви славяни, които живеели по планините преди началото на войната. Би могло да се допусне, че тук става дума най-вероятно за племето на северите, но не и за славяните изобщо, тъй като тъкмо царуването на Омуртаг бележи един от най-ожесточените сблъсъци между българи и славяни.

През 818 г. избухва въстание на четирите славянски племена – тимочани, моравци, браничевци и ободрити – които живеят в Белградския и Браничевския край и се обръщат към наследника на западния император Карл Велики, Лудвиг или Луи Благочестиви (814-840) с молба да бъдат приети във Франкската империя при същите условия, както панонските славяни на запад от Дунава, а именно като федерати. През 819 г. обаче тимочаните, моравците, браничевците и ободритите се присъединяват към хърватите и словенците в борбата им срещу франките, но през 823 г. всички южни славяни с изключение на сърбите са покорени от Лудвиг (Луи).

Омуртаг не може да се примири със загубата на Белградския и Сремския край и през 824 г. изпраща делегация до франския император. След смъртта на Атила това е първият известен контакт на българите със Запада. Лудвиг (Луи) Благочестиви с учудване научава за съществуването на българска държава на източните граници на империята и решава, че е по-добре да протака. Най-сетне през 827 г. български войски навлизат с лодки в Средния Дунав и оплячкосват и подпалват Горна Панония. Както изглежда, българите са отблъснати чак през 828 г., но те нападат повторно през 829 г., този път по река Драва. Мирният договор е сключен навярно през същата година и границата е възвърната такава, каквато е била преди отцепването на тимочаните, моравците, браничевците и ободритите. Тези събития са донякъде отразени и в един от многобройните каменни надписи на Омуртаг, който свидетелства и за твърде силното народностно самоусещане на българите: “Кан сюбиги Омуртаг [по-точно “От Бога канът Омуртаг” – “Κανα συ Βιγι Ομουρταγ” – П.Ц.] е от Бога архонт в земята, гдето се е родил. Обитавайки стана на Плиска, съгради малък стан на Тича и премести (там) войската си срещу гърци и славяни. И направи изкусно мост на Тича заедно с малкия стан и постави в този малък стан четири колони, а върху колоните два лъва. Нека Бог удостои поставения от Бога архонт, като гази... добре с крака си императора, докато тече Тича и... като владее над многото българи и като подчинява враговете си, да проживее в радост и веселие сто години. Времето пък, когато се съгради (това), беше по български сигор елем [βουλγαριστί σιγορ ελεμ], а по гръцки 15 индиктион [γρικιστί `ινδικτιõνος ιε’]”.

Тези думи нагледно показват едно подчертано народностно, ако не и направо национално разбиране за държавата. По онова време гърците надали са били мнозинството от населението във Византия, а империята продължава да се нарича “римска” или “ромейска” и се смята за пряк приемник на стария Рим. В очите на българите обаче една държава не може да не е еднаква с определен народ и надмощието на гръцкия език и култура във Византия е достатъчно, за да се окачестви и цялата империя като гръцка. Както се видя, подобно народностно самоусещане, което е поначало присъщо на конните народи и се доближава плътно до съвременното национално самосъзнание, е налице и в българската редакция на “Манасиевата хроника”, както и в още редица средновековни български съчинения.

При такова самосъзнание не бива да се учудваме, че и когато започват да завладяват Тракия, наследниците на Омуртаг продължават да изселват завареното население на север от Дунава. За разлика от Мизия обаче, която претърпява от ІV в. нататък цяла поредица от убийствени чужди нахлувания, Тракия е много по-закриляна благодарение на Балкана, а оттук и по-гъсто населена. Поради това побългаряването на Тракия ще да е вървяло забележимо по-трудно. Както в Тракия, така и в Мизия българите със сигурност са общували, а по-късно неизбежно са се смесвали с коренното население и постепенно са претопили част от него. По този начин редица тракийски думи и местни имена, които не се познават нито от гърците, нито от римляните, навлизат в българския език, например